Ричард Форд
Вестителят на бурята (30)

Двадесет и девет

Тя дойде на зазоряване и го събуди, когато сивата светлина на есенния ден вече проникваше през капаците на прозорците. Този път не каза нищо, но Уейлиън знаеше какво да прави.

Навлече тихо робата и дори не си направи труд да наплиска лицето си с вода, преди да я последва по витото стълбище към основата на Кулата.

Донякъде беше благодарен, че другите още спят. През последните няколко дни бе твърде засрамен, за да се показва в общите помещения, твърде смутен, за да се вижда с когото и да било. Усещаше как му се смеят зад гърба, сочат го с пръст и си шепнат.

— Ето го идиота от столовата.

— Онзи, който крещя глупости.

— Да, чух, че не можел да спи и плачел във възглавницата.

Уейлиън искаше да мине без подигравки. Беше събрал достатъчно, а и без това се чувстваше съвсем чужд тук. Не разбираше книгите, които четеше, уроците не ставаха по-лесни и беше само въпрос на време да го прогонят от Кулата.

Поне щеше да се върне у дома.

Е, разбира се, посрамен, но не му пукаше. Щеше да понесе приказките за провала си: скоро щяха да затихнат. Щеше да стане писар или някакъв учен, щеше да се установи в сфера, която няма общо с магията.

Беше съвсем сигурен, че няма да му липсва.

Господарката му го чакаше в подножието на стълбата. За щастие тази сутрин не видя в очите й презрение. Тя пак приличаше на присмехулен гаргойл, лишен от всякакви чувства, беше все така страховита, но поне не излъчваше враждебност. Само безразличие.

Гелредида мина през огромните врати, когато той стигна до края на стълбата и с мъка се завтече след нея. Не че имаше значение. Трябваше да е тихата й сянка. Не виждаше друга причина за присъствието си. Не би могъл да допринесе с някакво прозрение към ситуацията, макар вече да знаеше що за ситуация са тръгнали да разследват.

Тази нощ беше третата, в която Гелредида го вземаше със себе си. При първата огледаха страховит изкормен труп, който го накара да си изповръща червата. Втората нощ беше точно след като успя да се изложи пред Герди, Брам и останалите. Гелредида отиде при него, събуди го от тревожните му сънища и го поведе по улиците до друга къща, обградена от Зелени куртки. Този път нямаше тълпа, която се опитва да зърне касапницата. Убийството бе също така гротескно като предишното, тялото на мъжа беше насечено, символите по стените бяха дори още по-скверни, но Уейлиън не можа да ги разчете. Поне успя да задържи вечерята си, въпреки настойчивите й позиви да излезе през устата му.

Сега, докато следваше Гелредида по мизерните улици, беше по-оптимистично настроен. Предполагаше, че обезобразените мъртви тела си приличат и това убийство няма да го изненада с нищо.

Уейлиън не обръщаше много внимание на пътя. Улиците си бяха все същите: порутени къщи, скупчени твърде близо една до друга, а до тях клечаха кални просяци и молеха за някоя монета.

Очакваше Зелените куртки да посрещнат господарката му, затова се изненада, когато тя почука на неохраняваната врата на огромна каменна постройка със заковани с дъски прозорци.

След известно време във вратата се открехна прозорче. Човекът от другата страна не каза нищо, но явно разпозна Гелредида, защото бързо отвори и ги пусна вътре.

Не беше влизал в бардак, но все пак не това бе очаквал. Вратата се отвори към широко помещение, в което имаше няколко канапета, на които се изтягаха оскъдно облечени момичета с всякакви размери и форми. Някои изглеждаха отегчени, други изплашени, а една плачеше. Успокояваше я курва с най-големия бюст, който бе виждал.

Почти се погнуси от тези жени. Беше чувал за курвите и за мъжете, които търсеха утеха в компанията им, но никога не бе приближавал до тях. Присъствието им го караше да се чувства мръсен, сякаш ще се зарази от нещо само защото е в същата стая.

Магистра Гелредида беше посрещната от възрастна жена със сбръчкано лице, гротескно гримирано като на останалите проститутки. Вероятно навремето е била привлекателна, трудно бе да се каже, но възрастта и белегът до лявото й око бяха казали сбогом на красотата й.

— Никой не знае, нали? — попита Гелредида.

Проститутката вдигна изрисуваната си вежда.

— Ти как мислиш?

— Ами те? — Червената вещица посочи към разголените момичета.

— И двете сме наясно как се осигурява мълчанието им.

Гелредида извади кесия сякаш от нищото и Уейлиън чу издайническия звън на монети, когато тя я сложи в дланта на съдържателката на бордея.

— Горе е — рече възрастната жена. — Вратата е отворена. Миризмата ще ви води.

И излезе в друго помещение, скрито зад дебела завеса.

Гелредида изкачи стълбите, следвана бързо от Уейлиън, който нямаше желание да остава насаме с тези жени посред нощ.

— Защо тук няма Зелени куртки, магистра? — попита той, щом стигнаха до площадката на първия етаж.

— Защото аз така исках — отвърна Гелредида. — Ще огледаме местопрестъплението на спокойствие и всичко ще остане в тайна.

— Но как ще остане в тайна, ако онези… жени…

Гелредида спря, обърна се към него и се ухили накриво.

— Всички мъже са самохвалковци по природа, а заможните жени са клюкарки и сплетници. Курвите обаче знаят как да си държат устата… ако цената е добра. Бих разчитала на дискретността на проститутка повече, отколкото на всеки друг в този град.

Тя тръгна по коридора. Уейлиън вървеше след нея и с утихването на плача от долния етаж усети как го връхлита позната миризма. Миризма на гнило и на вътрешности изпълваше коридора, сякаш щяха да влизат в месарница. Той се подготви за гледката, когато Гелредида мина през прага на отворената стая.

Имаше черни свещи с червен пламък, както преди. По стените бяха изписани познатите черни знаци — но вниманието на Уейлиън веднага беше привлечено от трупа. Този път не бе прикован на пода, нещастната проститутка беше закована за тавана, а червата й висяха като клони на върба. Как убиецът бе успял да я прикове там, без да го чуят останалите в бордея, си оставаше загадка. Но това не беше обикновен убиец. Този беше магьосник отстъпник, черен заклинател от най-жалкия вид. Убиец, който знаеше какви номера да използва, за да извърши гнусното си дело.

Уейлиън погледна празните, побелели очи на мъртвата и изпита срам. Долу беше мислил за тези жени като за курви. Беше ги смятал за недостойни за компанията му. Но това тук бе само едно момиче, горе-долу на неговата възраст. Момиче, което сигурно е имало мечти, надявало се е на нещо повече от това да отваря крака за пари, но сега тези мечти бяха убити заедно с нея. Убити по най-ужасния начин.

— Трябва да я свалим — каза той, когато Гелредида тръгна да огледа стените.

— Може да остане там засега. Съмнявам се, че има бърза работа.

Уейлиън усети как гневът се надига чак от корема му. Униженията от последните няколко дни, в комбинация с настоящия му срам, като че ли кипяха в него.

— Трябва да я свалим! — изкрещя той.

Гелредида се извъртя с разкривено от раздразнение лице. Той се приготви за тирада, за наказание или подигравка, но нищо подобно не последва. Чертите й омекнаха и тя кимна.

— Добре, използвай това — посочи към стол в ъгъла, преди да се обърне пак към стената и да се задълбочи в знаците отблизо, но без да ги докосва.

Уейлиън грабна стола и го завлече през локвата кръв. Краката му оставиха следа по дъските на пода, докато най-сетне го остави точно под момичето. Покачи се на него и стисна пирона, който приковаваше единия й крак. Пръстите му станаха хлъзгави от съсирената кръв и не успя да го захване добре. Уви ръка с робата си и задърпа отново. Пиронът най-сетне излезе сред дъжд от мазилка, а кракът на момичето увисна и се залюля. Уейлиън повтори процедурата и с другия крак, и тялото й се отпусна в ръцете му. Слава на боговете, беше се подготвил за това и успя да поеме тежестта, но червата окървавиха робата му. Не му пукаше. Искаше само да я свали от тавана.

Само преди седмица щеше да му прилошее, но последните събития го бяха направили по-корав. Вече не се чувстваше като момче.

Изкорменото й тяло беше леко като детска кукла и колкото и да беше хилав, той успя да я удържи. Накрая махна и пироните от ръцете и момичето увисна на рамото му като празен чувал. Той слезе от стола и я положи на пода. Коленичи до нея и опита да затвори очите й, но все не успяваше. Тя го гледаше изпод притворени клепачи, сякаш се преструваше, че спи. Пръснатите черва и бялата кожа обаче ясно показваха, че не за сън става дума.

Гелредида внезапно си пое рязко дъх и Уейлиън се обърна към нея. Беше свалила качулката си и стоеше на няколко крачки от стената, като че ли внезапно бе проумяла изписаните там символи.

— Не може да бъде — прошепна тя. — Пълна лудост. Само глупак би…

Уейлиън отиде до нея и се вгледа в знаците, но за него те оставаха неразгадаеми. Все пак усещаше, че са забранени — писания, които никой смъртен не бива да зърва.

— Уейлиън, имаме си работа с ритуал от крайно демоничен характер. — Уейлиън? Тя ме нарече Уейлиън? — Не го осъзнах при първото убийство. Мислех, че не е възможно при второто, но това нещастно момиче е доказателство за целите на нашия враг.

Уейлиън откъсна очи от стената, преди жлъчката да се надигне в гърлото му. И тогава видя двама едри мъже на прага.

— О — обади се Гелредида, — вие сте тук. Както виждате, малко е изцапано. — Посочи към трупа. — Сигурна съм, че знаете какво да правите. — Тя хвърли торбичка с монети на единия и Уейлиън се зачуди колко точно кесии има в робата си.

Мъжете измъкнаха купчина конопени чували и въже, а единият попита:

— В Сторуей ли?

— Да — отвърна Гелредида. — И не й слагайте тежести, иначе няма да стигне до морето. Не искам да изскочи в пристанището.

Уейлиън се ужаси.

— Не можете просто да я…

Господарката му го изгледа свирепо.

Мъжете се заеха с работата си, напъхаха тялото в чувалите и го овързаха с въжето.

— Не, не е редно — настоя Уейлиън, когато единият нарами тялото. Това беше човешко същество, момиче, което е имало свой живот и чувства. Не можеше да я изхвърлят като боклук. — Тя трябва да бъде погребана. — Гелредида се ядоса, но вече не го интересуваше. — Не можете да го направите. Не е редно.

Втренчи се в магистрата и опита да издържи погледа й. Той го пронизваше, преценяваше го, сякаш беше на изпит. И за втори път тази вечер тя отстъпи пред настояването му. Извади още две монети от робата си.

— Добре тогава — хвърли монетите на земята. — Изглеждате ми способни мъже, това трябва да е достатъчно да изкарате тялото от града незабелязано. Погребете я на Хълма на танцьора. Няма нужда да оставяте знак на гроба.

Те не възразиха и Гелредида излезе от стаята.

Уейлиън я последва и внезапно осъзна, че цялата му роба е в кръв, кръвта на момиче, което не беше срещал и чието име не знаеше.

Гелредида тръгна по стълбите и после към вратата на бордея, но Уейлиън спря и се обърна към разплаканото момиче.

— Как се казваше? — попита възможно най-внимателно.

Момичето вдигна поглед към него, гримът й се беше размазал и се стичаше със сълзите.

— Какво ти пука?

— Просто ми кажи — настоя Уейлиън малко по-твърдо.

— Кейли — рече момичето и пак зарови глава в рамото на другата жена.

Уейлиън кимна с благодарност и бързо последва господарката си в нощта.

След известно време осъзна, че Гелредида не се е насочила към Кулата на магистрите. Той по принцип имаше проблеми с ориентацията, но все пак знаеше, че се отдалечават от огромната сграда.

Стигнаха до края на уличка, която излизаше на широка павирана алея, продължаваща в двете посоки. В мрака Уейлиън видя, че зад нея се простира ограда с шипове. Приближиха се и различи отвъд оградата хълмче, на което се издигаше тъмна и мрачна постройка с порутени куполи и строшени шпилове.

— Какво е това, магистра? — попита той, щом стигнаха до оградата. Вече се виждаше, че е излята от бронз и на всеки пилон са гравирани миниатюрни неразбираеми символи.

Гелредида не отговори, но продължи да върви покрай оградата, без да откъсва очи от мрачната сграда на хълма.

Накрая стигнаха до порта. Тя беше гравирана с гротесков фриз от същия бронз. На него бяха изобразени в най-големи подробности ужасяващи сцени: мъже, жени и деца бяха разкъсвани от страховити, съсухрени, яростни създания с огромни нокти и зъби. Беше отвратително, но Уейлиън не можеше да откъсне поглед.

В центъра на портата имаше четвъртит метален блок, покрит със символи, подобни на тези по пилоните на оградата. Гелредида пое дълбоко дъх, наведе се към тях и зашепна нещо на блока, сякаш споделяше с любовник.

На Уейлиън отново му се догади, както от изписаните при труповете знаци по стените. Вдигна ръка към лицето си и попи капка кръв, процедила се от носа му.

Преди да успее да извика, образите по бронзовия фриз помръднаха механично, някои протегнаха ръце, а други отвориха още по-широко зейналите си усти. Изведнъж всички те се отдръпнаха и освободиха пътя им към внушителната сграда.

Уейлиън последва господарката си по хълма. Гаденето попремина, но беше заменено от ужас, сякаш крачеха по нечестива земя и пазачите на това място щяха да изскочат отнякъде и да ги накажат за дързостта им.

Когато стигнаха до сградата, Уейлиън вече беше изплашен до смърт. Гелредида спря пред входа, който беше затворен с нещо като каменен блок.

— Това е Параклисът на таласъмите — прошепна тя. — Чувал ли си за него?

— Да, магистра — отвърна Уейлиън.

— Разбира се. И последното бездомно хлапе го е чувало. Тази гробница се издига насред града от почти седем века. Като язва в сърцето му. С времето хората съчиниха собствени легенди за това място, повечето основани на митове и слухове. Легенди, които започват преди седем столетия, откакто са затворени тук.

— Таласъмите ли?

— Разбира се, че таласъмите. Те вилнеели из провинциите и щели да опустошат всичко живо. Накрая се наложило Драконовата стража да ги примами тук с помощта на Огнището на магистрите. Само на тази земя можело да бъдат спрени. Но когато най-сетне успели да ги затворят, и от двете страни малцина останали живи.

— Но какво общо има това с…

— Някой се опитва да извърши ритуал. Древен и забравен ритуал, който ще събуди яростта на тези чудовища. Досега не исках да го повярвам, но е време да приема истината.

— Но защо? Защо ще иска да освободи тези създания?

Гелредида поклати глава.

— Лудост. Дързост. Ненормално любопитство. Мотивът няма значение. Важното е, че някой се опитва да го направи. Някой се опитва да стане Малефикар Некрус.

— Можем ли да го спрем? — почти изписка Уейлиън, но не се засрами от страха си.

— Налага се, Уейлиън. Ако тези създания нахлуят в града, няма да остане жива душа.

Той видя страх в очите й и това го ужаси повече от всичко.

Господарката му сложи ръка на огромната каменна плоча, покриваща входа, сякаш усещаше нещо. След малко кимна.

— Защитите са си на мястото. Все още не са отслабени. Още има време.

И тя се извърна от монумента и тръгна по пътеката към портата. Уейлиън я следваше, като почти не чу как изскърца древният бронзов портал, когато се затвори след тях. Мислеше само за едно — колко ли страшни бяха тези таласъми, щом плашеха дори Червената вещица.