Ричард Форд
Вестителят на бурята (17)

Шестнадесет

Нобул не беше стъпвал на военен плац от години. Дори след толкова време обаче споменът още предизвикваше странно усещане в стомаха му. Да стоиш до другарите си и да чакаш сержанта, без да знаеш какво ще последва, най-вероятно болка и унижения. Да си принуден да маршируваш и тичаш с часове, докато сержантът не набележи някого за „специално обучение“, и само се молиш това да не си ти…

Сега обаче, докато стоеше в двора и усещаше как студът на наближаващата зима пълзи в старите му кости, изпитваше отегчение.

Беше сам, обграден от казармите. Чуваше се единствено настоятелното писукане на някаква птичка на покрива зад него. Нима няма да дойдат още доброволци? Най-вероятно не. При наближаващата война и може би дори обсада на града последната защитна линия на Стийлхейвън щяха да са Зелените куртки. Те единствени бяха обучени за подобна служба. Крал Каел вече бе повел на север половината от тях, от Рицарите на кръвта и от Дворцовата стража, като остави само малък отряд да пази града.

Нобул не знаеше защо реши да се присъедини към Зелените куртки, особено след като един от тях бе виновен за смъртта на Маркъс. Дали заради вероятността да го изпратят на фронта? Или пък нямаше търпение да умре? Или може би имаше нужда от цел, от нещо, което да запълва дните му, а какъв по-добър начин от този? Навремето беше войник и предполагаше, че винаги ще си остане такъв.

Колкото и да си повтаряше, че това е неговото призвание, той знаеше, че остане ли сам на улицата, без помощ отникъде, Гилдията скоро ще го открие. Никога не биха забравили, че е убил двама от техните.

Това не превръщаше ли куража му в жалка преструвка? Беше ли изплашен наистина? Нима само се заблуждаваше, че е корав? Че прави това, защото е изкован от стомана и е готов да се бие?

Нямаше значение. Нямаше къде другаде да иде. Нямаше какво друго да прави. Можеше да стане наемник, но тези дни бяха приключили за него. Беше твърде стар, за да спи на голата земя, да яде гадна храна и постоянно да се бори с болести, крадци и хапещия студ.

Само че, ако на север нещата не потръгнеха, скоро жестоките варвари щяха да стигнат до стените на града.

А това определено решаваше всичките му проблеми.

Преди два дни дойде да пита дали ще го приемат и един мустакат войник му каза да се върне по-късно, сега няма кой да му помогне. Той се върна на следващия ден и го посрещна същият войник. Каза му да дойде пак утре и да чака сержанта на двора. Сега, когато се яви за трети път, никой не го посрещна, но вратата беше отворена и той просто влезе. И ето го — чака търпеливо в двора, макар и сигурен, че никой няма да се появи.

Преди да се откаже от цялата тази история обаче, чу в далечината затръшване на дървена врата. Още попълнения? Дали ще са млади или брадати ветерани — старци като него?

Чу се приглушено свирукане.

В двора влезе безгрижен на вид младеж, преметнал зелената куртка на рамо и стиснал шлема под мишница. Нямаше оръжие.

Щом видя Нобул да стои на двора, той му се усмихна и кимна, сякаш бяха стари познати. Изглежда, никак не се притесни, че непознат мъж стои насред плаца, до който имаха достъп само Зелените куртки. Дотук с бдителната градска милиция.

Преди да отмине Нобул обаче, младежът спря и се смръщи леко, сякаш внезапно нещо бе привлякло вниманието му.

— Ти новият ли си? — попита и го посочи с пръст. Сякаш Нобул щеше да виси тук и да чака, ако не беше.

— Предполагам, че съм един от тях — отвърна Нобул, несигурен дали да покаже някакво уважение. Това момче като нищо можеше да е сержант и не биваше да го вбесява още в началото.

— Един от тях? Няма да има други. Само ти си, човече — каза момчето с усмивка. — Аз съм Дени. — И подаде ръка.

Това се стори малко неподходящо на Нобул, но все пак се здрависа.

— Къде са всички? — попита той.

— А — Дени се огледа, сякаш другарите му се криеха и всеки миг щяха да изскочат отнякъде. — Сега е смяната. Предишният патрул сигурно се е омел преди векове. Би трябвало да чакат да ги сменим, но, честно казано, обикновено закъсняваме, така че не си струва да висят.

Нобул се огледа невярващо.

— Значи тук няма никого?

— Да. Но не се тревожи, заключват оръжейницата, преди да тръгнат. Не че нещо в нея струва и пукнат грош.

Може би това беше грешка. Трябваше да забележи признаците още преди два дни, когато го посрещнаха с пълна липса на ентусиазъм. Зелените куртки явно бяха недисциплинирана паплач. Но нима вече не го знаеше? Нищо чудно, че Гилдията вилнееше из целия град. Нищо чудно, че отрепките го тормозеха от толкова време и крадяха спечелените му с труд пари в замяна на „защита“.

Нобул внезапно се разгневи. Тези мъже трябваше да пазят града, а бяха само сбирщина момченца, които си играеха на войници.

— Благодаря, че ме информира — рече той и се обърна да си тръгне.

— Дени! Защо, по дяволите, се мотаеш като муха без глава? Обличай униформата и изхвърли помията от нощната смяна — никога не чистят след себе си.

Нобул спря, щом чу този властен глас. Почувства се леко облекчен, че тук има поне някой с авторитет.

Висок прошарен мъж излезе на двора и Дени хукна да изпълни задълженията си. Възрастният имаше превръзка на дясното око, а лявата му ръка липсваше до лакътя. От загорялото му лице и увереността, с която се движеше, Нобул заключи, че е опитен войник. Най-сетне, ветеран.

Зелената куртка се приближи до него и спря. Оглеждаше го. Преценяваше. Бяха толкова близо, че носовете им почти се докосваха. Нобул бе идвал тук много пъти, преди много години. Спомените за калта, болката и крясъците го заляха, но трябваше да признае, че част от него ги харесваше.

— Ти сигурно си новият. Казаха ми, че някой проявявал интерес. Име?

Име? Виж, това го затрудни. Гилдията вероятно вече се чудеше какво се е случило с двамата биячи и Нобул беше главният заподозрян за изчезването им. Вероятно не бе добра идея да оповестява публично местонахождението си.

— Линкон — познаваше човек с това име, от Доброволческата рота. Съвсем прилично име, като всяко друго, а и онзи, който го носеше, вече нямаше нужда от него, тъй като от двадесет години гниеше в земята.

— Опит?

— Имам — Нобул знаеше, че не бива да изпада в подробности относно миналите си занимания. Това се смяташе за сигурен знак, че си пълен задник.

— Имаш значи — ветеранът го изгледа от глава до пети. — Определено изглеждаш подходящ, ако не друго. — Защото беше от желязо. Защото беше от стомана. — Повечето от момчетата, които останаха тук, са твърде млади дори за да си избършат задниците, или пък твърде стари, за да не си пикаят по ботушите. Предполагам, че ще се числиш към втория вид. Защо да те вземам?

— Защото, доколкото виждам, имате отчаяна нужда от хора.

Едноокият се втренчи в него. Чуваше се само песента на птичката. Нобул не се запита дали е допуснал грешка.

— Тук си прав, Линкон. Отчаяно се нуждаем от хора. Но въпреки това не вземаме всеки срещнат стар боклук — това беше добре. Сега оставаше само сержантът да не реши, че и той е стар боклук. — Е, какъв точно е опитът ти, синко?

Нобул се замисли. Не трябваше да се бави твърде дълго, но въпросът беше важен. Дали да му каже всичко, или да спести това-онова? Нямаше смисъл да се фука — този тип явно не търпеше глупаци.

— Портата на Бакхаус — отвърна Нобул и опита да потисне спомените, събудени от тези думи.

Зелената куртка вдигна вежда — тази, която не беше скрита от превръзката.

— Портата на Бакхаус, сериозно ли? Аз също бях там, в първи батальон. Ти в кой беше?

— Аз бях от мобилизираните — отвърна Нобул. — При капитан Крейг.

— Помня го. Добър човек беше. Само че много гадно си отиде.

Нобул беше напълно съгласен, споменът за смъртта на капитана още го смразяваше, но сега не беше време да мисли за това. Разкъсаният от зъби и нокти Крейг се явяваше в кошмарите му.

Сержантът не сваляше очи от него — преценяваше го.

— Ако си служил при наборниците, значи си достатъчно добър и за Зелените куртки. Наричай ме сержант Килгар, или само сержант, както ти харесва.

— Да, сержант.

— Преди да започнеш, ще ти кажа, че надницата е ниска — две корони на седмица. И не очаквай благодарности от тълпите, които сме длъжни да пазим. Ще ти забият нож, докато ти се хилят в лицето, ако не те наръгат първо в него, разбира се.

Нобул бе прекарал целия си живот сред отрепките на този град и не се учудваше, че Зелените куртки поемат основната част от гнева им. Две корони на седмица беше повече, отколкото би изкарал в изпепелената си ковачница.

— Съгласен съм — каза той.

Килгар кимна сериозно.

— Задоволяваш се с малко, явно ще се впишеш добре. Да вървим при Дени. Той ще ти избере униформа, ще ти даде да видиш документите и ще те представи на момчетата. Ще се появят скоро или ще трябва да обясняват пред мен.

— Да, сержант — каза Нобул и усети как старите спомени пак се завръщат. Спомените за живота в армията. За непрестанното тичане и изпълняване на заповеди — кога да ядеш, кога да сереш.

Трябваше да признае, че това започва да му харесва. Килгар имаше право — лесно щеше да се впише.

Дени наистина му намери униформа: зелена кожена куртка с два кръстосани меча под кралска корона на гърба. Даде му и шлем без забрало: беше му малко голям, но щеше да свърши работа, ако някой се опита да го халоса по главата. Може би щеше да издрънчи нелепо, но пък щеше да му спаси черепа.

След като приключиха с това, Дени го заведе в миниатюрна стая, порови из писалището и извади документи за постъпване. Нобул не си направи труд да ги чете — дори да се цанеше до живот, не му пукаше. Просто подписа и това е.

Дени го запозна и с повечето от останалите на смяна — Кехлибарената стража, както ги наричаха, — които се довличаха един по един в казармите. Бяха всичко на всичко осмина, включително Дени, Нобул и сержант Килгар, и трябваше да патрулират из квартала на Северната порта, близо до външните стени. Патрулираха по един, което не беше особено умно, но всеки разполагаше с метална свирка, в случай че се натъкне на нещо по-сериозно и има нужда от помощ.

Останалите от стражата бяха Дъстин и Едрик, близнаци. И двамата го зяпаха така, че Нобул не можа да прецени кой е по-глупавият. Все пак не бързаше да ги подценява. Беше се сражавал до доста тъповати наглед войници, които се оказаха смели и верни.

Антон изглеждаше доста добре, но пък беше млад и с такова печално изражение, сякаш е изгубил нещо важно и все не може да го намери. Едва се усмихна, когато Дени го представи, и стоеше отпуснато като старец. Нобул се зачуди как ли би реагирал, ако се натъкне на истинска беда по улиците. Вероятно щеше да избяга, сякаш го гони самият Господар на враните.

След това пристигна старият Хек. Нобул не разбра дали това е истинското му име, или е кръстен на рибата, но му пасваше отлично, най-вече заради разнасящата се от него миризма. Хек беше любезен, кимна и дори се усмихна, дъвчейки трева за лула. Изглеждаше в добра форма, но вероятно не беше особено полезен в битка.

Последен пристигна Билгот. Дени представи и него — едър мъж с рошава червена коса и издут бирен корем под куртката. Нобул разбра, че не е стока, още преди онзи да си отвори устата. Беше виждал хиляди такива — млади едри мъже, които обичат да издевателстват над по-слабите и на никого не му стиска да ги спре. Голяма риба в малко езеро. Нобул обаче не бе дошъл да създава проблеми, затова когато Билгот попита „Коя е тая нова мръвка?“, той си замълча и остави Дени да обясни.

— Ново попълнение. Казва се Линкон…

— Линкон ли? — Билгот се приближи и застана пред Нобул. Беше поне с педя по-висок от него. — Изглеждаш корав. Такъв ли си?

Нобул бе изпадал в подобна ситуация съвсем скоро и два трупа вече се носеха по Сторуей към морето. Не си струваше да налита на още един такъв и да прецака всичко, затова си замълча, без да извръща поглед и без някак да го провокира.

— Слушай сега, аз съм главният тук. Когато кажа да…

— Точно така, ти командваш мързеливите копелета!

Гласът на Килгар предизвика внезапна суматоха.

Билгот си затвори устата и застана мирно заедно с останалите. Нобул също беше с тях, нямаше нужда да му се казва какво да прави — вече беше минал през това.

— Както виждате — започна Килгар, крачейки из помещението, — имаме ново попълнение. Дени, ти ще го въведеш в работата. Няма да е трудно, защото е ветеран, и то от Портата на Бакхаус, на служба при краля, тъй че тия неща никак не са му чужди.

Нобул усети промяна в атмосферата при споменаването на Портата на Бакхаус. Някои от момчетата щяха да му покажат уважението си, други напротив. Но да си мислят каквото искат, това не променяше нищо.

— Хайде! На работа.

И Кехлибарената стража се изниза от помещението. По пътя спряха в оръжейницата, макар че това име не й подхождаше съвсем. По-късно Дени му обясни, че нямали средства и момчетата, които заминали на бойното поле, отнесли всичко читаво, затова сега си предавали оръжията между смените, като ги заключвали в малка стая, която наричали оръжейница. Изборът беше съвсем оскъден и Нобул се спря на къс меч, защото му се стори, че няма да се разпадне при един хубав замах. Другите явно предпочитаха нещо по-внушително — Билгот взе огромна увита в кожа сопа. А това показваше само колко са неопитни, като избират страховити на вид, ала безполезни в схватка оръжия. Но и нямаше кой знае какъв асортимент.

Когато тръгнаха из улиците на Северната порта, Дени се умълча. Отначало Нобул реши, че е просто нащрек, самият той усещаше напрежението. С тези шлемове и зелените куртки се превръщаха в лесни мишени за всеки, който искаше да създава проблеми.

Дени му показа кои улички да избягва и обичайните злосторници, но явно не гореше от нетърпение да се захваща с тях, затова Нобул само го следваше.

На места получаваха и усмивки, но едва половината от тях бяха приятелски. Нобул се хвана, че е нащрек и за най-лекия шум, не отделя длан от дръжката на късия меч и постоянно мисли за свирката, която висеше на врата му. Забелязваше обаче и респекта, който всяваха само защото носеха униформа… или пък беше страх? Хората се отдръпваха от пътя им, а някои буквално се изпаряваха.

Нобул трябваше да признае, че започва да се наслаждава на всичко това.

Следобедът преваляше, а още нищо не се беше случило и той се поотпусна малко. И тогава започнаха въпросите.

— Е, значи Портата на Бакхаус. Колко хора са останали от онези дни? Сигурно си се нагледал на големи работи?

— Не го пожелавам на никого.

— Не… разбира се. Само ми се ще и аз да съм бил там. Да дам своя принос, като вас.

Нобул не отговори. Нямаше смисъл да разбива нечии илюзии относно славната битка, нищо че момчето говореше глупости. Нека си мечтае. Той лично му пожелаваше никога да не го изпита, но ако хуртите залееха Свободните държави и стигнеха до портите на града, Дени скоро щеше да разбере каква е реалността.

— Видя ли Черния шлем в действие? — попита Дени, ококорил очи. — Точно заради тази история дойдох при Зелените куртки. Един старец от улица „Лийч“ все ни разправяше за Черния шлем. Държал портата сам-самичък, докато кралят се изтеглял с ранените. Казват, че повалил поне шестима от зверовете, размахвал чука като перце и размазвал копелетата.

— Тези истории невинаги са съвсем достоверни — отвърна Нобул.

— Не са — съгласи се Дени, явно се почувства глупаво, че се е хванал на приказките на стареца. — Шест звяра наведнъж, как ли пък не… Тоя тип сигурно дори не е съществувал.

Продължиха в мълчание, докато слънцето потъваше зад северната стена.

Нобул си мислеше за зверовете. Наистина не бяха шест.

Доколкото си спомняше, бяха поне десетина.