Ричард Форд
Вестителят на бурята (15)

Четиринадесет

Стоманата беше дълга една стъпка, широка инч и половина при дръжката, с право острие, което се заостряше на инч от върха. Кръстатата дръжка беше от бронз, увита с кожа и с ефес от ковано желязо. Освен това беше пълен боклук. Но Мерик не бе и очаквал нещо друго.

Мечът, който му дадоха от Гилдията, дрънчеше в ножницата си, а от метала се лющеше ръжда. Не смееше да го завърти силно, да не би да се разпадне, но поне не му струваше нищо.

Е, почти.

Без значение дали му харесва, трябваше да започне да си плаща и нямаше право на грешки.

Стоеше в края на един кей източно от Саловете, като изглеждаше и се чувстваше излишен, но такива бяха инструкциите. Нямаше какво да направи по въпроса. Явно миризмата на мъртва риба и потни моряци не беше достатъчна, ами и вятърът носеше отвратителната воня на мръсотия от Саловете.

Пияни моряци се препъваха по крайбрежната улица, като разгонваха майсторски курвите и джебчиите. Някои се бяха събрали на групи, пееха песни и бълваха изпарения от ром един към друг. Мерик правеше всичко по силите си да не го забележат, беше се облегнал на ъгъла на огромен склад и се опитваше да се слее със средата. Трябваше да признае, че не е толкова трудно, приличаше на боклук — като всички останали в тази част на града.

— Ти ли си Райдър? — чу глас зад гърба си.

Бяха му казали да очаква свръзката, но дали щеше да е приятелски настроена, или щеше да го прободе в гръб?

Имаше само един начин да разбере.

— Кой пита? — може да се подходи и внимателно, а не като пълен задник.

— Аз питам, освен това стоя зад теб с нож в ръка.

О, това променя значително нещата.

— Да, аз съм Райдър. Но ти вече го знаеш. Така че няма нужда от тази грубост, нали така?

От сенките се появи смугъл мъж с чуждоземна външност. Беше дребен, със заострено като на плъх лице, огромен нос, големи зъби и присвити очи. И не лъжеше: държеше най-гадния закривен нож, който Мерик беше виждал.

— Предпазливостта никога не е излишна — обяви мъжът. — Но ми казаха, че говориш като благородник, а изглеждаш като лайно. Сега знам, че си моят човек.

Очарователно.

Той говореше с каджрапурски акцент, но владееше отлично тевтонския, особено за такъв гнусен дребен главорез.

— Да — отвърна Мерик, като се притисна към стената и се опита да изглежда внушителен. Може би без успех. — Репутацията ми явно ме изпреварва. Предполагам, че си дошъл, за да ме заведеш при Боло?

Без да каже нищо, главорезът прибра оръжието и го поведе от кея през лабиринта от улички на Квартала на складовете.

Сред сумрака Мерик изведнъж се почувства нервен. Не му се налагаше често да се доверява на непознати, особено когато изглеждаха така, сякаш могат да го наръгат и да му откраднат ботушите, но какъв избор имаше? Или това, или трябваше да тръгне срещу Гилдията, а то бе същото като сам да си откъснеш топките.

Вървяха покрай противоречивата архитектура на Квартала на складовете. Древни каменни хамбари се издигаха до разнебитени дъсчени житници със зловещи базалтови гаргойли по покривите, сред разхлабени керемиди и изгнили дървени стрехи. По времето на кралете мечоносци, когато Стийлхейвън бе център на търговията по Мидралско море, търговците от петте провинции складираха тук зърно, добитък и роби, преди да ги изтъргуват с феодалите от трите континента. Но тази златна ера беше приключила, споразуменията бяха забравени, приятелството между кралствата бе съсипано, а повечето складове тук — празни. Днес лъвският пай от търговията представляваше смърдящата риба и курвите по доковете. Мерик обаче знаеше, че съвсем скоро една от древните традиции ще се възроди. Скоро в някоя от тези рушащи се сгради мръзнещи, полуживи мъже, жени и деца ще чакат да бъдат отведени до далечни брегове, към ужасите на робството при свирепите чужденци.

А Мерик Райдър бе онзи, който щеше да уреди всичко.

О, как ли щеше да се гордее майка му с него, Арлор да даде мир на душата й.

Накрая онзи с мишата муцуна спря пред една от разнебитените сгради и се огледа наляво и надясно, сякаш можеше да ги следят. Мерик направи същото, защото очакваше всеки момент да изникне отряд разгневени Зелени куртки и да ги арестуват — но не се появи никой.

Мъжът почука на малка желязна врата: три бързи почуквания и две бавни. И зачакаха.

Мерик усещаше как сърцето му учестява ритъма си, докато се взираше в гърба на мъжа и се чудеше какво ли ще стане, ако просто се обърне и побегне. Ако успееше да се добере до пристанището, вероятно можеше да се качи на кораб за Екуун или Дравистан, може дори до Хан-Шар, и да плати за пътуването с тежък труд. Докато стигнеше там, вече щеше да е хванал тен. Жените на богатите търговци в Тар Ванау сигурно копнееха за хубав западняк.

Преди да се задейства обаче, желязната врата се отвори. Мъжът с мишата муцуна пристъпи прага и изчезна в тъмното.

Мерик се замисли за последен път. Ако го последваше, нямаше да има връщане; щеше да е обвързан с това начинание и щеше да се превърне в зъл търговец на роби. Ако избягаше, щеше да бяга до края на живота си, никога нямаше да е в безопасност и накрая Гилдията щеше да го намери, където и да идеше.

Нямаше какво да му мисли повече.

Стисна юмруци и последва водача си в сградата.

Желязната врата се затвори зад него и той изчака очите му да свикнат с мрака, уплашен, че от тъмното може да профучи някое острие. Нищо не профуча, но когато вече виждаше по-добре, забеляза, че е обграден от огромни мъжаги.

Водачът му стоеше встрани и търпеливо чакаше. Мерик тръгна напред, провря се покрай огромните пазачи и чужденецът го поведе към единствения източник на светлина, до който водеше коридор.

Мерик вървеше колкото можеше по-бързо, без да изглежда, че тича, но трудно игнорираше страховития си ескорт. Трудно му беше да игнорира и вонята на това място — на застояло, на влага и на мръсотия.

Коридорът водеше до слабо осветена стая. По стените имаше фенери с червени стъкла, които излъчваха зловещо сияние. Там чакаха още огромни екземпляри, а светлината играеше по лицата им и ги караше да приличат на демони.

Сред тях стърчеше истински гигант — чернокож, с огромна кърпа на главата, а едната му ръка почиваше на дръжката на огромен ятаган. Белези се кръстосваха по ръцете и голите му гърди, а горната му устна беше разсечена до носа и явно зашита надве-натри.

Сигурно това беше мъжът, с когото Мерик трябваше да се срещне — Боло Търговеца на роби.

Той пристъпи напред, вирна брадичка и се втренчи право в яростните очи на гиганта. Не биваше да изглежда слаб, нищо че този звяр можеше да му извие врата, без да му мигне окото.

— Аз съм Мерик Райдър. Предполагам, че с теб трябва да се срещна?

Гигантът само го гледаше, но някои от пиратите зад него се изкикотиха, един дори изрева като магаре.

Не беше добро начало.

— Предполагам, че аз съм човекът, с когото трябва да се срещнеш — отвърна един от тях и излезе пред останалите. Беше висок и смугъл, кожата му бе потъмняла от слънцето и морските пръски, очите му бяха пронизващо сини, а косата се спускаше около красивото му лице на лъскави черни къдрици. Копринената му риза бе отворена до пъпа и разкриваше добре оформени гърди, дясната му ръка почиваше на инкрустирания със скъпоценни камъни ефес на сабя.

Ако Мерик бе очаквал да види някакво чудовище, което се храни с деца и бебета, определено беше сбъркал. Боло изглеждаше като пиратските капитани от легендите.

— Коленичи пред великия Боло Павитас — изрева гигантът с най-дълбокия глас, който Мерик беше чувал. — Господарят на робите из Четирите морета. Принц на залива Кеидро. Върховен адмирал на Копринената флота и Седми господар на Змийския път.

Ето на това му се казва гатанка. Не би започнал преговорите от позицията на слабия, като коленичи като някакво кученце. Опита да мисли бързо, но благодарение на страховитата му компания идеи не се раждаха. Ако покажеше слабост, нямаше да спечели уважение. Ако покажеше нахалство, щяха да го накълцат на парчета.

За щастие Боло пристъпи напред покрай огромния си пазач и взе решението вместо Мерик.

— Стига, Лаго. Този човек е наш гост — рече той, огромният мъж сведе глава в поклон и се отдръпна покорно. — Трябва да се извиня. Лаго приема твърде сериозно задълженията си.

— Няма проблеми — отвърна Мерик.

— Значи ти си човекът на Бастиян и Фридрик, с когото ще преговарям и ще сключа сделката?

Е, не съм местният продавач на миди.

— Да, аз съм.

— Отлично — Боло се усмихна и очите му засияха. Мерик познаваше тази усмивка — беше я използвал хиляда пъти, за да спечели доверието на хиляда богати глупаци.

Не знаеше дали да мрази Боло, или да го покани на чашка.

— Вярвам, че препоръките ти са наред? — каза пиратът.

Мерик се смръщи.

— Ако имате предвид дали съм правил подобно нещо досега — да; сключвал съм не една и две сделки. Ако имате предвид дали съм продавал хора на чужди търговци — не; ще ми е за пръв път.

Осъзна, че е казал твърде много, още докато думите излизаха от устата му, но не можа да се спре, нито да ги върне обратно. Това беше гадна сделка за всички замесени — особено за робите, особено за него — но трябваше да го преглътне. Като показваше угризения пред това закоравяло копеле, си просеше смъртната присъда.

Боло само се усмихна, хвана го за ръката и го поведе към дъното на помещението, където имаше проход, спускащ се в мрачната вътрешност на сградата.

— Не бива да се тормозиш, Райдър. Съвсем нормално е да таиш някои съмнения. Да не мислиш, че аз не съжалявам за това, което правя? — Не, мисля, че спиш като пеленаче. — Но осъзнавам, че съм само част от едно търговско начинание, само една брънка от цялата верига, и ако не аз, друг ще се заеме — вероятно някой не така състрадателен, някой, който може би ще се отнася с поверениците си грубо и жестоко. Освен това, ако се замислиш, единствената алтернатива за тези нещастни души е животът в мизерия.

Бяха стигнали до огромен тъмен склад. Мерик усети миризмата на застояло, която го бе посрещнала и зад прага на желязната врата. Миризмата на немити тела, смесена с вонята на урина.

— Вождът елхарим вече прекоси северната ви граница. Хиляди бягат пред неговата ярост и къде си мислиш, че ще отидат? — Мерик се досещаше, но си замълча, не биваше да прекъсва излиянието на Боло. — Ще дойдат точно тук. Хиляди нещастници, натъпкани зад тези стени, без храна, без подслон, разнасящи зарази, създаващи размирици. Аз просто… ще разчистя малко. Те няма да страдат; ще са добре, ще се грижат за тях. Дравистанците се отнасят много добре с робите си — почти като с част от семейството. А каква е алтернативата за тях? Нали не мислиш, че хуртите ще им предложат нещо по-добро? — Мерик се съмняваше. — Разбира се, че не. Така че, ако погледнеш практично на ситуацията, ние дори спасяваме животи… и междувременно изкарваме добри пари. — Боло наблегна на последните думи, като потърка палец и показалец.

Мерик почти му повярва. Почти беше убеден, че в думите му има смисъл, че всъщност дори ще помогнат на тези хора, като ги натоварят на робските кораби. Ще ги опазят от ужасите на войната и от хуртите.

Само че видя какво го чака в мрака и осъзна, че това са глупости.

Складът беше пълен с редици стоманени клетки. Във всяка седеше същество, което бегло напомняше на човек, с мъртви, втренчени в нищото очи. Лицата бяха излинели от глад, дрехите бяха толкова широки, че едва не се свличаха от раменете им. Всичко, което Боло току-що му наговори, се стопи и бе заменено от нарастващ гняв.

Кого се опитваше да излъже това копеле? Те не помагаха на хората, те ги обричаха на мизерия и окови. И що за търговец беше този мошеник? Как ще вземе добра цена, ако „стоката“ е полужива?

— Така — каза Боло със сияйна усмивка, — да поговорим за цената.

Мерик внезапно сви юмруци.

— Цената е договорена вече — каза той през стиснати зъби.

— Да, разбира се. Е, нали виждаш, стоката не е съвсем…

И въпреки че бяха обградени от хората на Боло с изкривените им ятагани, Мерик беше готов да го удуши на мига.

— Това не е мой проблем! — гласът му отекна в склада. — Цената е уговорена! — Усмивката на Боло се смъкна от красивото му лице. — Ако искаш да изкараш още пари за стоката, вземи я нахрани!

Боло погледна към хората си. Мерик знаеше, че е престъпил границата, спореше с Боло пред подчинените му, но нищо друго не можеше да направи. Трябваше да продължи, трябваше да покаже характер или най-вероятно щеше да свърши в стоманена клетка.

— Не ги гледай! — каза Мерик и Боло извърна пак поглед към него. Но Мерик още чуваше как хората му шават отзад. Една дума от Боло и край. — Не мисли, че ще ти помогнат. Ако нещо се случи с мен, Гилдията ще изпрати стотина мъже, които ще те насекат, преди да си успял да си избършеш задника. Ти знаеш какво е Гилдията, нали? Организация, която управлява този град от двеста години. Имат очи и уши по всички пристанища. Имат повече пари, отколкото ти и твоите приятели, взети заедно. Ако се опиташ да я измамиш, тази организация ще те преследва из проклетите ти Четири морета и обратно до залива Кеидро, където ще те нашибат пред очите на хората ти!

Боло го гледаше безстрастно и за миг Мерик си помисли, че най-сетне е изрекъл последните си думи.

После пиратът се усмихна.

— Разбира се — рече той и потупа Мерик по ръката, сякаш бяха стари приятели. — Без лоши чувства — цената си е цена, приемам.

Мерик кимна, обзет от облекчение.

— Цената си е цена.

— И само за да покажа, че нямам лоши чувства, какво ще кажеш да опиташ малко от стоката?

Преди Мерик да отговори, хората на Боло избутаха напред три мършави момичета. Изглеждаха малки, на най-малката едва ли й беше тръгнала още кръвта. Лицата им щяха да са хубави, ако не бяха толкова мръсни, а очите им гледаха така, сякаш бяха видели ужаси, каквито толкова млади хора не бива да виждат… или преживяват. Косите им бяха провиснали, дрехите — изцапани, но те все още стояха с вдигнати брадички, смели, още таяха надежда… за неподчинение.

Мерик усети как гневът му пак се надига, но може би беше поизчерпал късмета си за този ден и успя да си прехапе езика и да не каже на Боло какво точно мисли за предложението му.

— Имам и момчета, ако предпочиташ? — каза търговецът на роби след няколко мига тишина.

— Не се интересувам — успя да отвърне Мерик, като откъсна очи от момичетата и тръгна към осветената в червено стая, за да излезе от склада и да се отърве от нещастните му обитатели.

— Накараха ме да вярвам, че ти можеш да отговориш на нуждите ми — каза Боло, като го последва извън склада.

— Мога. Няма да имаш проблем със Зелените куртки, нито с пристанищната управа. Само ми кажи колко още… стока ти трябва и ще се погрижим да я намерим. Вярвам, че имаш достатъчно място?

— Разбира се. Ще ми докарат още клетки.

Мерик усети как към гърлото му се надига жлъчка.

— Е, мисля, че приключихме засега.

— Не съвсем — Боло направи жест към един от мъжете, които стояха зад Мерик, и той се обърна. Почти очакваше да го нападнат с нож.

Вместо това огромният Лаго пристъпи напред. Държеше нещо и Мерик си помисли, че е въже, но то внезапно се раздвижи. Единият му край се размахваше и извиваше, хвърляйки странни сенки по стената. Това беше змия и по вниманието, с което чернокожият я държеше, Мерик предположи, че е отровна.

Лаго я изпъна между мускулестите си ръце, а друг мъж се приближи и я посече на две. Кръвта рукна на слузести струйки и черният напълни две чаши, като предложи едната на Мерик и той я пое, без да се усети. Другата даде на Боло, който я сграбчи със сияйна усмивка.

— Кай делан — рече Боло на родния си език, вдигна чашата към Мерик и започна да пие с удоволствие.

Мерик гледаше как от устните и по брадичката му се стича лепкава кръв.

Нямаше да му се размине.

— Пия за парите — каза той. И да живея достатъчно дълго, за да ги изхарча.

Преглътна кръвта възможно най-бързо и тя се стече като храчка по гърлото му.

— Всъщност — каза Боло. — За мен беше удоволствие. — Със сигурност, как иначе. — Хората ми ще те изпратят.

— Няма нужда, ще се оправя и сам. До следващия път — Мерик подаде чашата на чернокожия, обърна се и тръгна в мрака. Усещаше как стомахът му кипи и едва се сдържаше да не хукне презглава.

Щом желязната врата се отвори пред него, сякаш сам-самичка, той чу смеха на Боло, към който скоро се присъедини и мученето на хората му.

Когато реши, че се е отдалечил достатъчно от склада, за да не го видят или чуят, Мерик се приведе, опря ръце на коленете си и повърна змийската кръв на паважа.

Мина добре, каза си и продължи толкова бързо, колкото му позволяваха треперещите крака.

Въпреки че се опитваше да подцени случилото се и да си повтаря, че се е справил добре, той не можеше да се отърве от образа на трите измършавели момичета и от мисълта какво ли се е случило с тях, след като си тръгна и ги остави на съдбата им.