Ричард Форд
Вестителят на бурята (11)

Десет

След построяването на Храма на есента всички езически погребения зад стените на Стийлхейвън бяха забранени. Тъй като почитането на Старите богове бе широко разпространено в Свободните държави, за да усмири последователите на стария пантеон, крал Мурлок им дари Хълма на танцьора и свещената земя около него, за да провеждат там своите ритуали за раждания, смърт, женитби и сезонни жертвоприношения. Преди това бесеха престъпниците на огромния дъб на върха на хълма и ги погребваха в земята около него, но откакто крал Мурлок започна да провежда екзекуциите зад стените на града, Хълмът на танцьора стана излишен — нямаше причина да не го дарят на онези, които почитаха Старите богове.

Сега Нобул стоеше под сянката на голямото старо дърво до сивобрадия друид. Не следеше церемонията, вниманието му бе насочено към клоните на дъба. Слушаше ги как проскърцват на вятъра и мислеше за въжетата, които връзваха на тях, и за обесените, за подутите, посинели тела, полюлявали се тук. Това беше ужасен спомен, но по-добре, отколкото да мисли за другото — за своето момче, което лежи в пръстта и чака да бъде заровено в мрака и оставено на червеите.

На Нобул не му пукаше особено за боговете, не му пукаше и за инструкциите какво трябва да прави, особено за инструкциите на жреците, но не правеше това заради себе си. Правеше го заради Рона. Ако имаше задгробен живот, а Нобул не беше убеден в това, Рона би искала Маркъс да бъде погребан до нея, за да са заедно. И той го направи, макар да мислеше, че всъщност няма значение и нищо не те чака, положат ли те веднъж в земята.

Друидът продължи твърде дълго, но Нобул не възрази. Старецът говореше на език, който Нобул едва разбираше, и от време на време споменаваше някой от Старите богове, но всички те вече нямаха значение. Единственият бог, който щеше да се появи сега, бе Господарят на враните. Той щеше да се издигне през земята, или така поне твърдяха старите легенди, за да ти дари благодат. И ще получиш право на една последна молба, преди да те отнесе, ще можеш да приключиш една последна задача — да кажеш сбогом на близките си или да спечелиш още един миг под слънцето.

Накрая всеки щеше да се срещне с Господаря на враните.

Нобул усети, че се усмихва при тази мисъл. Ако Господарят на враните дойдеше за него, той щеше да има последна молба — да открие копелето, което уби момчето му, и да излее гнева си върху него.

Казаха, че било заблуден изстрел — нищо не можело да се направи. Зелените куртки не били виновни, тъй като се опитвали да заловят някакъв убиец онази нощ. Затова и на Нобул не се полагаше „кръвнина“, както я наричаха. Не че искаше пари, въпреки че му бяха много нужни. Не, той искаше справедливост. Но в Стийлхейвън нямаше справедливост, не и ако нямаш пари, приятели и власт. Останалите просто трябваше да се примиряват.

Погледна към друида и видя, че той го гледа, притиснал длани пред зелената си роба. Беше спрял да говори на дърветата, на земята и на Господаря на враните. Бяха приключили. Нобул посочи към лопатата с къса дръжка, с която бе изкопал гроба, и друидът кимна. Нобул въздъхна, взе я и започна да запълва дупката, като покриваше с пръст завитото със зебло тяло на сина си.

Когато приключи, не се спря, не остана да каже нещо. Просто тръгна обратно към Каменната порта. Беше сигурен, че зърна някой да гледа встрани от пътя, някакво дете, малко по-голямо от Маркъс… Но когато се приближи, него го нямаше.

Къщата беше празна — черупка, пълна със спомени, за които Нобул не искаше да мисли, — затова тръгна право към ковачницата. Затвори вратата, за да остави света отвън, огледа въглените в пещта, наковалнята — притихнала и студена, и малкия тезгях, на който работеше.

Застана до него и се вгледа в бъркотията, в която само той успяваше да види ред. Взе един недовършен ефес, претегли го в дланта си и прокара палец по грубия му край.

Имаше хора, които дялаха с часове парчета дърво, остъргваха ги и после ги полираха, за да ги превърнат в малки животни, които да дадат на децата си. Нобул дялаше желязо и стомана, ваеше позлата върху ефесите, зачукваше нитове в дръжките, увиваше ги в най-фина кожа и дори инкрустираше скъпоценни камъни в тях, ако това му беше поръчано. Той беше занаятчия, създаваше красота от грубите материали, но внезапно осъзна, че никога не е създал нищо за сина си. Дори отрепките по улиците правеха играчки за децата си, но не и Нобул Джакс — той бе твърде зает за това, твърде погълнат от работата си. За Маркъс имаше само груби думи и гняв. Последната нощ дори го зашлеви през лицето. Осъзна що за човек е, за да направи това.

Стисна здраво ефеса, стисна и зъби, за да спре болката и сълзите. После се обърна, готов да захвърли безполезното парче метал през стаята, и видя, че вратата е отворена. Влязоха двама мъже, едри, корави мъже. Мъже, които познаваше.

Първият беше плешив и се усмихваше приятелски, сякаш бе очакван тук. Вторият беше по-висок, по-мрачен… гадно копеле.

Нобул внимателно остави ефеса на тезгяха, когато вторият мъж затвори вратата зад себе си.

— Здравей, Нобул, стари приятелю.

Той не отговори, изправи се и се вгледа в тях.

Плешивият се обърна към приятеля си и сви рамене. Другият не каза нищо, само се взираше враждебно в Нобул. Нобул пък гледаше в земята. Вече не му пукаше, нямаше сили да се изправи срещу тях. Можеха да вземат каквото пожелаят, да вземат всичко, което има — вече нямаше значение.

— Знам, че не си очаквал посещението ни и вече си платил таксата си за месеца, но нали знаеш как стоят нещата. Премията, за която говорихме… нашите господари си я искат.

Нобул само кимна. Огледа ковачницата, опита да се сети дали има някакви пари тук, или ги е оставил у дома. После си спомни, че даде и последните си монети на друида за церемонията. Нищо не му беше останало.

— Нямам — каза той. Гласът му бе съвсем безстрастен. Не беше изплашен, не и от тези двамата. Можеха да правят каквото решат.

Плешивият кимна.

— Значи имаме проблем — погледна отново към приятеля си. Пак никаква реакция. — Но, нали знаеш, можем някак да се разберем. — Тръгна бавно към бъчва, от която стърчаха пръчки незакалена стомана, взе една и я претегли в ръка. — Ти си разумен човек. Не че искаме да ти навредим… не и засега. Как ще изкараш пари, ако си смазан на шибана каша. — Последните думи изкрещя с цяло гърло и удари с пръта по наковалнята. Трясъкът отекна силно в ковачницата.

Нобул само кимна.

— До утре да си намерил — каза биячът и хвърли стоманата обратно в бъчвата. — Петдесет медни монети или пет сребърника. За нас няма значение. Нали знаеш… като между приятели. — Той се обърна и даде знак на другия, който едва откъсна очи от Нобул, преди да тръгне към вратата.

— О, и между другото — ухили се плешивият доволно, сякаш беше спечелил ръка на карти. — Съжалявам за момчето.

Настъпи тишина, като че ли времето спря, докато Нобул бавно попиваше нехайните думи.

Вдигна глава и се втренчи в мъжа, усети как ръцете му сами се свиват в юмруци.

— Какво?

— За момчето ти. Гадна работа. Но предполагам, вече няма да храниш още едно гърло. Няма да ти е трудно да си плащаш месечната такса, нали?

Плешивият се обърна, като се ухили съзаклятнически на другия и той изкриви устни в отговор.

Шегичка. Малка шегичка за Маркъс. За неговия син, който лежеше мъртъв в пръстта, мъртъв и никога вече нямаше да продума.

— Чакайте — каза Нобул, преди да са отворили вратата. Двамата спряха и се обърнаха очаквателно. Плешивият вирна глава, сякаш нададе ухо да чуе отговора му — сякаш искаше Нобул да върне обидата, да отвърне на предизвикателството и да им даде извинение да го пребият.

— Какво?

— Не ти знам името — каза Нобул. — Нали вече сме приятели и ще се виждаме често. Трябва да ти знам името, нали?

Плешивият се изхили, погледна приятеля си и се обърна пак към Нобул.

— Името ми ли? Можеш да ме наричаш „господарю“. Става ли за начало?

— Как да те наричам?

— „Господарю“! Да не си глух?

— Извинявай, не чух.

Плешивият отново се ухили широко и се приближи до Нобул. Наведе се и се втренчи в него. Нобул беше виждал стотици пъти този поглед сред наемниците и наборниците. С този поглед офицерите гледаха подчинените си, както голям човек гледа по-малък. Ето че сега той бе отправен към него.

— Казах, че можеш да ме…

Ръката на Нобул се стрелна напред и сграбчи лицето на плешивия, както орел грабва заек в ноктите си.

— Мръсен боклук! — изкрещя той, заби палец в едното му око и очната ябълка изскочи с леко пльокване.

Плешивият падна, скимтейки като пребито куче, но Нобул вече не можеше да спре. Вторият бияч хукна към него, злобната му усмивка издаваше, че е очаквал това, че го е искал. Беше едър, но тромав. Мускулест, но с много тлъстини.

Не беше твърд като желязо. Не беше закален като стомана.

Нобул сграбчи главата му, преди да е направил и две крачки, и я заби в коляното си, като изсумтя от гняв през стиснати зъби. По бедрото му плъзна силна болка. Остра болка. Хубава болка. Вдигна мъжа и той се отпусна в ръцете му. Нобул обаче не беше приключил, завлече го до наковалнята и блъсна главата му в нея. Черепът изкънтя, не мелодично като чук по стомана, а тъпо, като брадва по дънер. Удари отново и този път по метала плисна кръв. После още веднъж и чак тогава го остави да се свлече. Мъжът лежеше неподвижно, а плешивият пищеше зад него. Не можеше да се каже дали е мъртъв, или е в безсъзнание. Нобул вдигна крак и го стовари върху гърлото му. То поддаде под ботуша и от устата шурна кръв. Нобул се втренчи в главата му, която се полюшна безжизнено над едрите рамене. Ако след наковалнята беше оцелял, сега вече трябваше да е мъртъв.

— Окото ми! Копеле! Копеле!

Нобул се обърна към плешивия, който още се гърчеше на пода. Беше притиснал с длан лицето си, а очната ябълка се люлееше между пръстите му.

— Тихо, синко — каза Нобул и взе чука си. — Скоро ще свърши.

Застана над пищящия мъж, вдигна чука и се зае за работа.

Когато приключи, когато почисти мръсотията, Нобул забута количката си по притъмнелите по залез улици и ръцете му се напрягаха под тежестта й. Друг ден в нея щеше да има оръжия или брони, покрити със зебло, и щеше да ги закара право при търговеца на едро, където да им вземе добра цена, или да ги остави на комисиона при търговеца на дребно, който щеше да му даде още по-добра цена. Надали обаче щеше да вземе нещо за двете мъртви нищожества, които тикаше сега в количката.

Не се тревожеше, че ще го разкрият. Зелените куртки в тази част на града добре знаеха кой е и го бяха виждали неведнъж да превозва стоката си по улиците. Може би щяха да се зачудят защо е с количката по залез, но дори да го спрат и да погледнат вътре, не му пукаше. Нека надникнат под платното, нека видят телата, нека отстъпят ужасени, нека надуят тъпите си свирки, да вдигнат арбалетите, да му заповядат да легне на земята, докато му сложат оковите.

Нека.

Но те не го направиха.

Стигна до Сторуей и продължи по малката алея покрай канала. Три лодки бяха закотвени наблизо, готови да поемат на дългото си пътуване до Силвъруол. Нобул спря за миг и изчака да види дали ще се появи някой. Никой не се появи.

Не му отне много време да пусне леко двете тела в реката. Те се понесоха, подскачайки по вълните като ябълки в бъчва, преди течението да ги подхване и да ги повлече. Нобул ги загледа как потъват бавно под повърхността по пътя си към Мидралско море. Приливът може би щеше да ги изхвърли на брега по-късно, но много далече оттук.

Не се бави повече и тръгна към дома.

Когато се върна в ковачницата, спря само колкото да напълни количката с дърва от бараката. Винаги беше добре запасен — ковачницата не можеше без дърва за огъня. Щом влезе вътре, напълни пещта и загледа как въглените разпалват цепениците. После отиде до тезгяха и извади стария сандък изпод него. Беше от необработени дъски, обковани с желязо, дълъг четири стъпки и широк — една. Опря ръка на капака му, чудеше се дали да го отвори и да погледне. Нямаше защо да го прави, знаеше какво има вътре. Нямаше защо да събужда още стари спомени.

Опря сандъка до вратата отвън, взе лопатата и започна да разхвърля горящи цепеници из цялата ковачница, накрая натрупа отгоре разпалки. Не мина много време и пламнаха няколко пожара, които изпълваха ковачницата с дим, ближеха гредите на тавана и озаряваха стените.

Нобул хвърли последен поглед назад, взе лопатата, излезе на улицата и заключи вратата.

Можеше да иде само на едно място. Старата Фернела беше вероятно единственият му приятел. Знаеха се от едно време, когато той беше още момче и се нахвърляше срещу всеки, който го погледнеше накриво. Къщата й беше далеч, но Нобул помнеше пътя. Когато му отвори вратата, Фернела го позна на мига, но посрещането не беше така топло, както бе очаквал.

— Нобул Джакс на прага ми след толкова много години? — каза старицата. — Сигурно иска нещо.

Той заби поглед в краката си и сви рамене.

— Само малка услуга. Не си длъжна да го правиш.

— Знам, че не съм. Не ме плашиш, младежо.

Не, разбира се, че не я плашеше. Преди много години обаче тя го плашеше, преди да забрави съвсем какво е страх.

— Моля те да прибереш това за известно време — той й подаде дървения сандък и въпреки възрастта си тя го пое от ръцете му, сякаш беше съвсем лек.

— А защо не може да стои при теб?

Не спомена Маркъс. Може би не знаеше.

— Няма вече къде да го сложа.

Тя кимна към стаята.

— Искаш ли да влезеш за малко? Ще ти почета като едно време.

Може би все пак знаеше. Може би това бе нейният начин да изрази съчувствието си за загубата му.

За миг той се замисли над предложението. Да седне в салона на Фернела и да слуша старите й приказки му се стори най-добрата идея, която е чувал. Но после си спомни. Спомни си плесницата, която удари на сина си. Спомни си последния, изпълнен с болка поглед в очите на момчето. Спомни си, че не заслужава утеха за своята болка. Не заслужаваше нищо.

— Не, трябва да вървя — обърна се и я остави на прага.

Не след дълго започна да надушва дима от ковачницата и чу глъчката на хората, които се събираха около нея, за да разберат какво става. Тъкмо се извръщаше, когато едно дете изтича иззад ъгъла. Познаваше го, но не знаеше името му. Беше почти колкото Маркъс…

— Нобул — каза момчето, останало без дъх и паникьосано. — Ковачницата ти гори. — И посочи натам.

— Зная — каза Нобул, но не помръдна.

— Побързай. Ако не я угасим, ще изгубиш всичко.

Нобул се усмихна. Вече беше изгубил всичко… поне всичко, което струваше нещо.

Обърна гръб на момчето, на дима и на глъчката и се отдалечи.