Ричард Форд
Вестителят на бурята (1)

Пролог

Масум Абаси мразеше морето. Противната солена миризма и безкрайният шум го дразнеха неописуемо. Той беше номад от Дравистан, човек на пустинята, свикнал с тишината на пясъците, със сухия, безплоден пейзаж и необятното синьо небе. Кълбестите облаци, разбиващите се вълни и писъците на чайките му бяха съвсем чужди, но Масум бе решен да изтърпи това, защото наградата си заслужаваше.

Най-краткият път от дравистанското пристанище Алук Вадир до град Стийлхейвън беше по море, така че Масум с неохота плати за място на кораба и се отправи на пътешествие. За богатство можеш много да изтърпиш, казваха хората, и Масум им вярваше, докато не дойде първата буря. Екипажът на Всемогъщия скиптър се състоеше почти изцяло от нагли западняци, които не се впечатляваха от шибащия вятър и бучащите небеса. Високите вълни подмятаха каравелата, но моряците си вършеха работата, сякаш нищо особено не се случваше.

За Масум сякаш настъпваше краят на света.

Той се вкопчи отчаяно в такелажа и пръстите му побеляха от яростната хватка и смразяващия вятър. Робата, която носеше, за да мине за търговец, бе покрита с повръщано, а кърпата на главата му отлетя нанякъде в бурята и сега дългата му коса беше оставена на милостта на стихиите. Но това не го интересуваше. Искаше само да оцелее. И, разбира се, въпреки вилнеещия порой, който заплашваше да го отнесе от палубата, той оцеля.

Но Масум Абаси беше роден да оцелява — свикнал да поема риск и да поиска полагащото му се за това. В миналото уменията му бяха много търсени, благодетелите му се отплащаха щедро.

Абаси беше обучен на променливата философия на войната от Шадир от Гул Раза и бе служил като военен съветник на трима пустинни принцове. Беше уредил мир между враждуващите султанати в Джал Насан, стана дипломат на Кали Устман ал Талиб в двора на Слънчевите господари Хан-Шар, а Егрит Рашамен го избра за свой вестител. През годините репутацията му нарасна толкова, че само слух за появата му беше достатъчен да накара придворните и на най-богатия султан да го посрещнат с пътеки от цветя и разкошен пир. Да, това бяха златни времена, а Масум бе водил живот на благородник, ценѐн като най-мъдрия съветник и обграден от влиятелни и богати мъже, които се наричаха негови приятели.

Но всичко това се промени.

Провали го нещо съвсем нищожно: една съвсем невинна усмивка към дванадесетата съпруга на Кали — тя дори не му беше любимка, — но се оказа достатъчно да плъзне слух из двора, везирите да зашушукат, евнусите да се закискат с пискливите си гласове и дотам беше. Прогониха го. Накъдето му видят очите. Поне отърва секирата на палача; за което трябваше да благодари на Кали.

Последните няколко години бяха тежки за Масум. По мръсните улици на дравистанските градове нямаше голямо поле за изява на талантите му. Сладкодумието и мъдростта, така ценени преди, вече не бяха от полза. Гладът и страхът станаха постоянни негови спътници и той се отчая дотам, че се замисли дали да не се хване на някаква физическа работа. Точно когато изглеждаше, че светлината на Аста Довашу го е изоставила съвсем, Богът на Пустинния вятър внезапно му се усмихна.

Масум Абаси се замисли за онази нощ — нощта, в която му предложиха невъобразимо богатство, за да наемат особените му дарби. Той прие и ето го тук, в този град далеч от родината, където започна да се чуди дали това пътуване си струва дори за всичките съкровища на източните царства.

От палубата виждаше в далечината град Стийлхейвън, разпрострял се на брега като огромен мравуняк. Колкото и неприятно да беше пътуването, Масум знаеше, че най-лошото го чака, щом стъпи в този противен град. Репутацията му беше печална дори в далечния Дравистан — опасни тесни лъкатушещи улици, никаква култура, дивашки маниери и обитатели с лош дъх. Да не споменаваме безвкусната храна и навика да се наливат с ейл, докато не започнат да повръщат.

Масум трябваше да преодолее склонността си да се придържа стриктно към етикета, когато си имаше работа с невежите западняци. Името му трябваше да е кратко и сладникаво — те не бяха способни, нито пък щяха да си направят труда, да се обръщат към него подобаващо с титлата му Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси.

На палубата някой излая заповеди на груб тевтонски, а Масум стисна везаната кожена торба, която носеше на рамо, и я придърпа пред себе си в защитен жест. Тя беше неговото спасително въже, в нея носеше инструментите на занаята си и инстинктивно се опитваше да ги опази. Съдържанието й изглеждаше съвсем обикновено, дори без стойност, но беше по-ценно, отколкото човек би могъл да предположи. И там беше работата. Ако някой го спреше и започнеше да го разпитва, той лесно можеше да се представи за гостуващ търговец. Градската стража или инквизицията трябваше доста да се постараят, за да докажат, че е замесен в престъпление, защото можеха да го заподозрат единствено в заговор. А той изобщо не искаше да набучат главата му над портата на Стийлхейвън, за да посрещне армията на Амон Туга, когато дойде да изпепели града.

— Почти пристигнахме, приятелю от Изтока.

Гласът беше плътен и го откъсна от мислите му. Думите бяха изречени на рядък северен диалект на тевтонския, но Масум разпозна езика и интонацията, сякаш му бяха родни. Беше ненадминат познавач на западните езици. Все пак това бе една от причините да изберат точно него за тази задача.

— Да, така е — каза той и се обърна с усмивка към помощник-капитана, чиято плешива глава лъщеше на следобедното слънце. — Пътуването беше тъй приятно, жалко, че свършва така скоро.

Помощник-капитанът му смигна заговорнически — на всички беше станало ясно, че за Масум пътуването е било ужасно от началото до края.

— Работа ли имаш в Стийлхейвън, чужденецо?

Масум усети как кожата на тила му настръхва, но сърдечната му усмивка дори не потрепна. Това беше съвсем невинен въпрос, само да се завърже разговор, така че бе глупаво да рискува и да разкрие истината, особено сега, така близо до брега, където можеше да потъне в лабиринта от улички и да се отърве от всички любопитни.

— Да — отвърна той. — Аз съм гостуващ търговец. Продавам подправки. Разбрах, че в Стийлхейвън търговията процъфтява и човек може да получи добра цена.

Помощник-капитанът се ухили широко.

— Добра цена, казваш? Ами тогава внимавай къде търгуваш, пътнико. Да не получиш нещо, за което не си се пазарил. В Стийлхейвън не прибират затворници, особено чужденци. Пази си гърба и кесията, нали тъй?

Масум само сведе глава в благодарност за ненужния съвет и докосна с пръст челото и устните си по обичая на дравистанските номади. Помощник-капитанът кимна в отговор и забърза по палубата.

Масум се обърна към носа и се загледа в града, който нарастваше на хоризонта. На кораба цареше трескава активност — едрите моряци свиваха платната и се опитваха да надвикат писъците на чайките. Стийлхейвън, който от открито море изглеждаше като огромен каменен монолит, бавно започна да се разкрива в цялата си прелест. Кули израснаха над огромните бойници на крепостните стени — но не заострените куполи, с които бе свикнал в родината си, а четвъртити, груби, страховити и потискащи. Ако такива бяха архитектурните решения при най-високите и най-пищни минарета в града, то каква ли чудовищна грозотия се криеше в сенките им. Над тях се извисяваха две огромни статуи на воини, мъж и жена; мъжът държеше грамаден чук, а тя — копие и щит. Арлор и Ворена, древните герои, почитани като богове от тевтонците. Масум трябваше да признае, че тези гиганти, вперили древните си каменни очи над града, представляват внушителна гледка.

Корабът се насочи към града и Масум откри още утеха в огромното пристанище. То имаше формата на полумесец и образуваше залив, изпълнен със съдове с разноцветни платна. Всемогъщия скиптър се промъкваше майсторски между тях към празен пристан в дъното на залива, точно под сянката на огромната пристанищна порта на Стийлхейвън.

Въжета бяха хвърлени към брега, сръчно уловени от усърдните пристанищни работници и здраво завързани за пилоните. Още преди Всемогъщия скиптър да спре до дървения кей, трапът беше изтеглен от носа и десетина моряци започнаха да развързват въжетата и мрежите, които крепяха товарите на палубата.

Масум тръгна напред, без да чака покана. Беше платил за пътуването предварително и сега нямаше нужда от разрешение да се разкара от кораба, на който бе изстрадал толкова много.

Трапът потрепваше под краката му и сърцето му забумтя, миг преди да стъпи на дървения пристан и да го залее облекчение. Вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с вонята на развалена риба, но не му пукаше; за пръв път от дни можеше да си поеме дъх на твърда земя.

Пое нагоре към портата на пристанището, но веднага залитна, сякаш земята под краката му се движеше. Беше чул екипажа на Всемогъщия скиптър да говори за „моряшка походка“, но си мислеше, че това страдание засяга единствено моряците. Грешеше, разбира се, защото замайването беше последвано от пристъп на гадене и той трябваше да стисне зъби, за да не оповръща пристана.

Внезапно му се прииска чашка анасонов чай, за да почувства как топлината сгрява стомаха му, а сладостта на канелата и меда отмива жилещата жлъчка, която заплашваше да се надигне в гърлото му. Посегна с неохота към торбата си, скъпоценната торба, и зарови из разнообразното й съдържание, докато не напипа малка калаена манерка. Издърпа я трескаво, отви капачката и я притисна към устните си. Силният алкохол изгори гърлото му по пътя си надолу, но потуши вкуса на повръщано и дори гаденето отмина след миг.

Щом се почувства малко по-добре, Масум продължи по павираната рампа към огромната порта, обсадена от търговци и моряци, които се опитваха да влязат или излязат от града, натоварени с тежки бали, кафези, животни и всякакви други стоки. Когато се приближи, успя да надникне през портата към града, докато тълпата се изливаше като огромен рояк по безбройните му улици. Масум трябваше да мине покрай стражите, които оглеждаха всички влизащи, и от време на време дърпаха по някой търговец или моряк от множеството, за да го разпитат и да проверят дали не носи нещо контрабандно. Масум не знаеше какво се смята за контрабанда в тази яма на греха, но пък беше наясно, че при армията нашественици по границите на страната градските власти ще са нащрек за шпиони.

Сведе глава и тръгна с тълпата. Трябваше да избягва погледите и да не привлича внимание, но вероятно беше невъзможно. Дори само дрехата му го отличаваше като чужденец и той съжали, че не е облякъл нещо по-безцветно, с което да се слее с мърлявите западняци.

Съжалението се превърна в ужас, когато двамата търговци вляво от него бяха избутани от едра, космата ръка, която се настани на рамото му.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита развеселен глас, когато Масум бе измъкнат от тълпата и бързо обграден от плещест мъже. Бяха трима, с еднакви зелени куртки, и той едва ги различаваше. Всички бяха с чупени, сплескани носове, липсващи зъби и пронизващи свински очички. Единият дръпна торбата от рамото му и Масум се скова от паника. Все пак успя да изобрази обичайната си ведра усмивка; усмивка, която му беше помагала да договори мир между нации, да очарова султани и военачалници по цялата източна земя.

— Но ваши благородия — започна, като докосна с пръст челото и устните си, — аз съм само пътуващ търговец — продавам подправки. Разбрах, че в Стийлхейвън има голямо търсене на…

— Млъквай, гнусен камилар — прекъсна го единият от стражите с обидата, която Масум знаеше, че трябва да очаква от простите западняци. — Какво има в торбата?

— Най-обикновени дреболийки. Спомени от родината — отвърна Масум, но едрият пазач вече ровеше из съдържанието й и извади малка парцалена кукла. Косата й от конски косми се замята жално, преди пазачът да я пусне обратно в торбата. Той отново напъха ръка вътре и този път извади малка кожена кесия. Ухили се доволно и хвърли торбата на земята, съвсем забравил за безполезния остатък от съдържанието й.

— А туй какво е? — попита той, отвори кесията и погледна нетърпеливо в нея. Лицето му посърна. — Какви са тия лайна, по дяволите?

Масум отвори уста да формулира някакъв отговор, но не му се отдаде възможност, защото пазачът захвърли кесията, сграбчи го за предницата на робата и го отлепи от земята. Нежната коприна се раздра с жален стон и Масум се приготви за най-лошото.

— Стига толкова!

При тази заповед пазачът замръзна насред замаха си. Извърна очи наляво и Масум проследи погледа му до висок красив мъж, който стоеше точно от другата страна на портата, придружен от двама рицари в брони. Бодливи клонки от бронз се усукваха около алените нагръдници — това бяха Рицари на Кръвта, личната стража на самия крал Каел Мастрагал.

— Оттук го поемаме ние, сержант — обяви красивият западняк, но пазачът вече беше пуснал робата на Масум и отстъпваше назад. Масум бързо се наведе, прибра кесията и я натъпка в скъпоценната си торба, която притисна към гърдите си.

Мъжът му направи властен жест да се приближи и той се подчини с радост, мина покрай пазачите, които бяха отстъпили назад и гледаха предпазливо — от уважение или от страх, не го интересуваше.

— Насам — каза мъжът и закрачи, следван послушно от Масум. Той знаеше, че човекът му за свръзка ще го чака, но чак пък член на Почетната кралска стража? Не би предположил подобно нещо. Ами ако този човек не беше свръзката му? Може би… не, не му се мислеше за това. Нямаше как да са го разкрили — не и толкова бързо.

Поведоха го по улиците. Високият мъж вървеше отпред, униформата му беше спретната и стегната, якичката — висока и строга. Двамата рицари вървяха зад Масум и броните им тихо подрънкваха, не твърде близо, но и не твърде далеч.

Когато се озоваха в тъмна уличка, далеч от тълпата, Масум внезапно започна да се страхува от най-лошото. Инстинктът му за самосъхранение взе връх. Беше време да пусне в ход красноречието си.

— Много съм благодарен за помощта ви, имате вечната ми признателност, задето ме отървахте от сигурен побой, но ви уверявам, че съм в състояние да продължа по улиците на вашия град без такъв… солиден ескорт.

Мъжът пред него спря, спряха и рицарите отзад. Водачът се обърна и в сенките на уличката лицето му стана злокобно, а четвъртитият силует на униформата му придаваше още по-зловещ вид.

— Масум Абаси — каза той.

Проклятие — помисли си Масум, — знае името ми. Край с мен.

— Да не мислиш, че крал Каел няма шпиони? Следят те още от Дравистан. Очакваме пристигането ти от дни.

Мъжът кимна на рицарите и Масум чу как вадят мечовете.

— Чакайте — извика паникьосан. — Имам информация. Поне трябва да ме разпитате.

— О, разбира се. И ще научим какво замисля принцът елхарим, дори да се наложи да обелим мръвката от кокалите ти.

— Уверявам ви, че няма да се наложи — отвърна бързо Масум с треперещ глас. — Ще видите, че съм много услужлив.

— И къде ще остане забавлението? — отвърна красавецът и устата му се изкриви в садистична усмивка.

Масум се извърна към рицарите и ококори очи от страх. Първият пристъпи напред и посегна с огромната си метална ръка, а добре смазаната му броня дори не проскърца.

Точно тогава сенките се раздвижиха.

Нещо просветна мимолетно в сумрака на уличката и ръката на рицаря, макар и облечена в яка стомана, падна на земята. Той изсумтя и се запрепъва назад, като стискаше чуканчето, от което шуртеше тъмночервена артериална кръв. Черна сянка, бърза като морски вятър, се стрелна напред. Още един проблясък и Масум видя меч — тънък като сабя, но прав като стрела. Той изсвистя над бронята на шията, но под забралото на шлема, и проряза червена линия през гърлото на рицаря. Докато той се свличаше назад, другият рицар се втурна към нападателя с яростен рев, който кънтеше силно в шлема му. Но сянката се оказа по-бърза. Масум чу как острието изсвистя два пъти и рицарят се свлече на земята. Главата му, още в шлема, се изтърколи наляво, а отсечената ръка се плъзна вдясно.

Всичко това се случи за миг, но сянката продължи плавното си движение, завъртя се и хвърли нещо покрай главата на Масум. Той го чу как изсвистя до ухото му, преди да се забие в униформения мъж зад него.

Мъжът се стовари с безизразно лице, а от окото му стърчеше тънко сребристо острие. Докато се свличаше на земята, ръката му остана върху дръжката на меча, наполовина измъкнат от ножницата.

В уличката настана тишина. Масум не смееше да се обърне към смъртоносната сянка, макар че го беше спасила от сигурна гибел. Разтрепери се, когато фигурата се плъзна покрай него, стъпките й бяха съвсем безшумни по меката земя. Тя коленичи и измъкна металното острие от окото на трупа.

— Амон Туга те поздравява — чу се кадифен глас, когато сянката се обърна към Масум. Лицето й беше полускрито зад платнена маска, но очите грееха като злато, беше елхарим. — Изпратиха ме да те наглеждам, Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси. Да се уверя, че изпълняваш задачата си.

— Благодаря — отвърна Масум. — Предайте благодарностите ми и на Амон Туга.

— Моят господар и повелител няма нужда от благодарностите ти, но пък в замяна на възнаграждението ти изисква преданост. Готовността ти да го предадеш така бързо, още при първия признак на враждебност, може да му се стори предателство — което пък се възнаграждава със смърт. За твое щастие господарят ми е милостив.

Масум се канеше да заговори, да се защити, да обясни, че не би разкрил нищо, дори да го измъчват най-жестоките инквизитори на крал Каел, но знаеше, че няма смисъл. Този елхарим можеше да вижда право в теб, право в сърцето ти, затова Масум само се поклони ниско и докосна с пръст челото и устните си.

Когато се изправи, убиецът беше изчезнал, но Масум знаеше, че не е далеч. Без да поглежда отново към труповете, той забърза по уличката, нетърпелив да изпълни задачата си.