Е. Л. Джеймс
Грей (9)

Понеделник, 23 май 2011

Когато си лягам, минава един след полунощ. Гледам в тавана уморен, отпуснат, също така развълнуван, в очакване на онова, което ще донесе седмицата. Надявам се да имам нов проект: госпожица Анастейжа Стийл.

 

 

Крачките ми звучат тежко по Мейн Стрийт. Тичам към реката. Шест и трийсет и пет е и слънчевите лъчи блестят между високите сгради. С настъпването на пролетта дърветата по тротоарите са се раззеленили; въздухът е чист, движението все още не е натоварено. „О Фортуна“ от „Кармина Бурана“ на Орф звучи от слушалките. Днес улиците са пълни с възможности.

Дали ще отговори на имейла ми?

Още е много рано, прекалено рано за отговор, но се чувствам по-лек, отколкото от седмици.

 

 

В седем и четирийсет и пет съм пред лаптопа, след като съм се изкъпал и поръчал закуска. Пускам имейл на Андреа, за да я уведомя, че тази седмица ще работя от Портланд, и да я помоля да реорганизира срещите ми, така че да ги проведа или по телефона, или на видеоконференция. Пускам имейл на Гейл, за да знае, че до четвъртък вечер най-рано няма да си бъда вкъщи. След това проверявам инбокса и сред другите неща откривам предложение за джойнтвенчър с корабостроителница в Тайван. Препращам го на Рос, за да го прибави към въпросите, които ще обсъждаме.

След това се връщам към другия важен въпрос: Елена. През уикенда ми е пуснала два есемеса, на които не съм отговорил.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Уикенда

Дата: 23 май 2011, 08:15

До: Елена Линкълн

Добро утро, Елена.

Извинявай, че не ти отговорих. Бях зает през уикенда и през цялата седмица ще съм в Портланд.

Не мога да кажа нищо за следващата седмица, но ако съм свободен, ще ти съобщя. Последните резултати за козметичния бизнес изглеждат обещаващи. Браво, госпожо…

С най-добри пожелания

К

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Натискам изпращане и се питам какво ли би казала Елена за Ана… и обратното. От лаптопа ми се разнася звън — пристига нов имейл.

От Ана е.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Новия ми компютър (назаем)

Дата: 23 май 2011, 08:20

До: Крисчън Грей

По необясними причини спах доста добре. Благодаря, че попитахте, Сър. Доколкото ми е известно, компютърът е назаем, следователно не е мой.

Ана

Написала е „Сър“ с главно С. Момичето е чело и по всяка вероятност е започнало проучването си. Освен това все още ми говори. Ухилвам се като глупак на мейла. Това е добра новина. Може и да ми казва, че не иска компютъра.

Това вече ще е неприятно.

Клатя глава развеселен.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Новия Ви компютър (назаем)

Дата: 23 май 2011, 08:22

До: Анастейжа Стийл

Компютърът е назаем без фиксиран срок и за неопределено време, госпожице Стийл.

Не мога да не отбележа, че от тона Ви разбирам, че сте прочели документацията, която Ви дадох.

Имате ли някакви въпроси дотук?

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Натискам изпращане. Колко ли време ще мине, докато отговори? Продължавам да чета имейлите си, за да се разсейвам, докато чакам отговора й. Получил съм административно резюме от Фред, шефа на телекомуникационния отдел, за разработката на таблета със соларно захранване — един от любимите ми проекти. Това е амбициозна работа, но малко от бизнесначинанията ми имат по-голямо значение от това и аз много се вълнувам. Решен съм да внеса достъпна световна технология в Третия свят. Компютърът ми звънва.

Нов имейл от госпожица Стийл.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Търсене на информация

Дата: 23 май 2011, 08:25

До: Крисчън Грей

Имам много въпроси, но едва ли са подходящи за имейл, а някои хора трябва да работим, за да си изкарваме прехраната.

Не се нуждая и не искам компютър за вечни времена.

До скоро и приятен ден, Сър.

Ана

Тонът на имейла ме кара да се усмихна, но ми се струва, че тя е на работа, така че този може да е последният за известно време. Нежеланието й да приеме тъпия компютър ме дразни. Личи си, че не ламти за пари. Не е златотърсачка — рядко срещано качество сред днешните жени… но пък Лейла беше същата.

— Господине, не заслужавам тази красива рокля.

— Напротив. Вземи я. И да не чувам и дума повече.

— Добре, господарю.

— Добре. А и този модел ти отива.

А, Лейла. Тя беше добра подчинена, но се привърза прекалено много, а аз не бях подходящият за целта мъж. За щастие не продължи дълго. Сега е омъжена и щастлива. Препрочитам имейла на Ана.

„А някои хора трябва да работим, за да си изкарваме прехраната.“

Наглото женище — намеква, че не върша никаква работа.

Много важно!

Включвам сухото резюме на Фред на десктопа и решавам да се разбера с Ана.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Новия Ви компютър (отново назаем)

Дата: 23 май 2011, 08:26

До: Анастейжа Стийл

После, бебчо.

ПП: И аз работя, за да си изкарвам прехраната.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Няма начин да се съсредоточа върху работата, докато чакам издайническото звънване да ме извести за нов имейл от Ана. Когато пристига, веднага го отварям, но се оказва, че е от Елена. Изненадан съм от разочарованието, което ме притиска.

Подател: Елена Линкълн

Относно: Уикенда

Дата: 23 май 2011, 08:33

До: Крисчън Грей

Крисчън, работиш прекалено много. Какво има в Портланд? Работа ли те задържа там?

Х

Елена Линкълн

Есклава^[1]

За красотата, която е в теб™

Да й кажа ли? Ако й кажа, тя ще позвъни незабавно и ще ме засипе с въпроси, а аз все още не съм готов да споделя преживяванията си от уикенда. Пиша й бърз имейл, в който казвам, че става въпрос за работа, и отново се зачитам.

В девет звъни Андреа и преглеждаме заедно ангажиментите ми. Тъй като съм в Портланд, я карам да ми уреди среща с президента и областния вицепрезидент по икономическото развитие в университета, за да обсъдим проекта за науката за почвата, който сме започнали, и необходимостта от допълнително финансиране за следващата фискална година. Тя се съгласява да отложи всичките ми социални ангажименти за седмицата, след това ме свързва за първата видеоконференция за деня.

 

 

В три, докато разглеждам предложенията за таблет, които ми е изпратил Барни, някой чука на вратата. Прекъсването ме дразни, но за момент нахлува надеждата, че е госпожица Стийл. Оказва се Тейлър.

— Здравей. — Надявам се гласът ми не издава разочарованието ми.

— Нося дрехите ви, господин Грей — напомня ми любезно той.

— Влез. Би ли ги закачил в гардероба? Очаквам следващия конферентен разговор.

— Разбира се, господине. — Той тръгва бързо към спалнята, понесъл два калъфа с костюми и един сак.

Когато се връща, аз все още чакам обаждането.

— Тейлър, мисля, че няма да имам нужда от теб през следващите два дена. Защо не отидеш да се видиш с дъщеря си?

— Много ви благодаря, господине, но двамата с майка й… — Той млъква смутено.

— А, това ли било? — питам аз.

Той кима.

— Да, господине. Ще има нужда от преговори.

— Добре. В сряда по-добре ли ще бъде?

— Ще попитам. Благодаря ви, господине.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Вие правите достатъчно, господине.

Няма желание да говори по този въпрос.

— Добре. Ще ми трябва принтер — можеш ли да го уредиш?

— Да, господине. — Излиза и затваря тихо вратата, а аз се мръщя. Надявам се бившата му жена да не създава проблеми. Плащам за училището на дъщеря му като поредния стимул да остане на работа при мен; той е добър човек и не искам да го изгубя. Телефонът звънва — това е очакваният конферентен разговор с Рос и сенатор Бландино.

 

 

Последният ми разговор приключва в пет и двайсет. Протягам се на стола и се замислям колко продуктивен съм бил този ден. Невероятно е колко повече работа успявам да свърша, когато не съм в офиса. Трябва да прочета само два доклада и приключвам за деня. Щом поглеждам през прозореца към небето на ранната вечер, мислите ми се плъзват към потенциалната подчинена.

Питам се как ли е минал денят й в „Клейтън“, докато е слагала цени на кабели и е мерила въжета. Дано един ден ги използвам на нея. Мисълта ме кара да си я представя вързана в стаята с играчките. Замислям се за момент… след това бързо й пускам имейл. Цялото това чакане, работа и пускане на имейли ме прави неспокоен. Много добре знам как да се освободя от натрупаната енергия, но ще трябва да се примиря с един крос.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Изкарване на прехраната

Дата: 23 май 2011, 17:24

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Надявам се денят Ви на работа да е бил приятен и лек.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Преобличам се в екипа за бягане. Тейлър ми е донесъл още два анцуга. Сигурен съм, че това е по настояване на Гейл. На тръгване към вратата проверявам имейла си. Тя е отговорила.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Изкарване на прехраната

Дата: 23 май 2011, 17:48

До: Крисчън Грей

Сър, денят ми бе лек и приятен. Благодаря.

Ана

Само че тя не си е подготвила домашното. Пускам й нов имейл.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Свърши си задачата!

Дата: 23 май 2011, 17:50

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

Радвам се, че денят Ви е минал добре.

И защо докато пишете имейли не правите нищо по това проучване?

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Вместо да изляза, чакам отговора й. Не се налага да чакам дълго.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Глупости!

Дата: 23 май 2011, 17:53

До: Крисчън Грей

Господин Грей, престанете да ми пишете и ще си свърша работата. Бих искала да заслужа още една отлична оценка.

Ана

Избухвам в смях. Точно така. Тази шестица е върхът. Затварям очи и отново усещам устните й около члена си.

Мама му стара!

Заставям своенравното си тяло да се подчини и изпращам отговор. След това чакам.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Нетърпение

Дата: 23 май 2011, 17:55

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

Престанете да ми пишете и си свършете задачата.

Много бих желал да Ви дам още една отлична оценка.

Първата, която дадох, беше съвсем заслужена :)

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Тя не отговаря веднага и малко разочарован, аз се обръщам и решавам да отида да потичам. Тъкмо отварям вратата и чувам звън. Инбоксът ме вика.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Търсене в интернет

Дата: 23 май 2011, 17:59

До: Крисчън Грей

Господин Грей,

Каква ключова дума предлагате да сложа в търсачката?

Ана

Мама му стара! Как не се сетих за това? Можех да й дам книги. Хрумват ми най-различни уебсайтове, но не искам да я уплаша. Дали да не започне с най-ваниленото…

Подател: Крисчън Грей

Относно: Търсене в интернет

Дата: 23 май 2011, 18:02

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

Винаги започвайте с Уикипедия.

Никакви имейли повече, освен ако нямаш конкретни въпроси по темата. Разбрано?

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Ставам от бюрото, като си мисля, че тя няма да ми отговори, но както обикновено, тя ме изненадва и отговаря. Не мога да устоя.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Деспотичен!

Дата: 23 май 2011, 18:04

До: Крисчън Грей

Да… Сър.

Как може да си толкова деспотичен!

Ана

Много правилно си ме преценила, сладурче.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Контрол

Дата: 23 май 2011, 18:06

До: Анастейжа Стийл

Нямаш представа колко, Анастейжа.

Е, сега може би имаш някаква бегла представа.

Свърши си работата!

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

„Озапти се, Грей!“ Преди тя да ме разсее отново, излизам. „Фу Файтърс“ дънят в ушите ми, докато тичам към реката; виждал съм Уиламет на зазоряване, но сега искам да я видя и на смрачаване. Вечерта е прекрасна; двойки се разхождат край брега, някои са седнали на тревата, туристи обикалят с велосипеди по алеите в парка. Избягвам ги, а музиката тътне в ушите ми.

Госпожица Стийл има въпроси. Все още е в играта — това не означава „не“. Размяната на имейли ми дава надежда. Докато тичам под Хоторн Бридж, мисля над лекотата, с която пише, много по-свободно се справя, отколкото когато говори. Може би това е предпочитаният й начин на изразяване. Все пак учи литература. Надявам се, когато се върна, да ме чака нов имейл, може би с въпроси, може би с други дръзки забележки.

Точно така! Очаквам с нетърпение този момент.

Докато тичам по Мейн Стрийт, се надявам тя да приеме предложението ми. Мисълта е вълнуваща, дори ме оживява и аз ускорявам, тичам чак до „Хийтман“.

 

 

Сядам на стола пред голямата маса в осем и петнайсет. Вечерял съм пъстърва от Орегон благодарение на госпожица Черни очи и все още имам половин чаша „Сансер“ за допиване. Лаптопът ми е отворен, включен, да не би да пристигне важен имейл. Посягам към принтирания доклад за възможностите в Детройт.

— Налага се да е в Детройт — ръмжа на глас и започвам да чета.

След няколко минути чувам звън.

Пристигнал е имейл с „Шокирана студентка от университета във Ванкувър“ в полето за тема. Това ме кара да се изправя.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Шокирана студентка от Университета във Ванкувър

Дата: 23 май 2011, 20:33

До: Крисчън Грей

Добре, мисля, че видях достатъчно.

Беше удоволствие да те познавам.

Ана

Мама му стара!

Прочитам го отново.

Мама му стара!

Това означава „не“. Зяпнал съм екрана и не мога да повярвам.

Дотук ли бяхме?

Няма ли да обсъждаме?

Просто „беше удоволствие да те познавам“ ли?

Какво, мама му стара, стана?

Отпускам се на стола, напълно шашнат.

Удоволствие ли?

Удоволствие значи.

УДОВОЛСТВИЕ.

Мислеше, че е много повече от просто удоволствие, когато беше отметнала глава назад, докато свършваше.

„Не бързай чак толкова, Грей.“

Може пък да е шега.

„На това ли му се вика шега?“

Придърпвам лаптопа, за да напиша отговор.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Удоволствие ли?

Дата: 23 май 2011

До: Анастейжа Стийл

Докато гледам екрана, пръстите ми висят над клавишите и не мога да измисля какво да кажа.

Как можа да ме разкара толкова лесно?

Първото й чукане.

„Събери си акъла, Грей. Какви са възможностите ти?“ Май трябва да я посетя, просто да се уверя, че наистина е казала „не“. Може да успея да я разубедя. Нямам представа как да отговоря на този имейл. Може пък да е видяла някои прекалено хард сайтове. Защо не й дадох няколко книжки? Не мога да повярвам. Нека ме погледне в очите и тогава да ми каже „не“.

Точно така! Потривам брадичка, докато съставям план, и няколко минутки по-късно съм пред гардероба, за да извадя вратовръзката си.

Точно тази вратовръзка.

Сделката все още не е свършена. Вадя от сака презервативи и ги пъхвам в задния джоб на панталоните, след това си грабвам якето и бутилка бяло вино от минибара. По дяволите, това е шардоне, но нищо, ще трябва да стане. Грабвам ключа от стаята, затварям вратата и тръгвам към асансьора, за да си взема колата.

 

 

Докато спирам аудито пред апартамента, който тя дели с Кавана, се питам дали това е разумна постъпка. Никога досега не съм посещавал някоя от подчинените в дома й — винаги те са идвали при мен. Нарушавам всички граници, които съм си определил. Отварям вратата на колата и слизам. Чувствам се неловко. Идването ми тук е необмислено и самонадеяно. Но пък вече съм идвал два пъти, макар и само за по няколко минути. Ако тя се съгласи, ще трябва да оправдая очакванията й. Това няма да се случи отново.

„Май избързваш, Грей.

Тук си, защото мислиш, че отговорът й е «не»!“

Почуквам и ми отваря Кавана. Изненадана е да ме види.

— Здравей, Крисчън. Ана не спомена, че ще идваш. — Отстъпва, за да вляза. — В стаята си е. Ще я повикам.

— Недей, искам да я изненадам. — Отправям й най-приятелския си и невинен поглед и в отговор тя примигва няколко пъти. „Леле. Стана съвсем лесно. Кой да предположи?“ Колко хубаво. — Къде е стаята й?

— Оттук, първата врата. — Тя сочи врата в края на празния хол.

— Благодаря.

Оставям якето и студеното вино на един от кашоните, отварям вратата и попадам в тесен коридор, където има две врати. Сигурно едната е баня, затова чукам на другата. Чакам секунда и отварям и ето я Ана, седи на малко бюро и чете нещо, което ми прилича на договора. Със слушалки е и лениво барабани в такт с музика, която не чувам. Оставам за момент да я наблюдавам. Лицето й смръщено, тя е съсредоточена; косата й е сплетена, тя е по анцуг. Може да е ходила да тича тази вечер… може би страда от прилив на излишна енергия. Тази мисъл ми доставя удоволствие. Стаята й е малка, спретната и момичешка: цялата е в бяло, кремаво и бебешко синьо, окъпана в меките отблясъци на нощната лампа. Освен това е и малко празна, но забелязвам затворен кашон, на който пише „стаята на Ана“. Добре поне че има двойно легло — с бяла табла от ковано желязо. Чудесно. Тук има възможности.

Ана неочаквано скача, стресната от присъствието ми.

„Да, тук съм заради имейла ти.“

Сваля слушалките и звуците на тихата музика се разнасят между нас.

— Добър вечер, Анастейжа.

Тя ме зяпа в недоумение, ококорена.

— Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи. — Старая се да говоря съвсем естествено. Тя отваря уста, след това я затваря, но не продумва.

Госпожица Стийл е безмълвна. Това вече ми допада.

— Мога ли да седна?

Тя кима и продължава да ме гледа недоумяващо, докато се настанявам на леглото й.

— Чудех се как ли изглежда спалнята ти — започвам, за да разчупя леда, въпреки че не ме бива много в празните приказки. Тя се оглежда, сякаш вижда стаята за пръв път. — Тук е много спокойно и тихо — добавям, въпреки че в момента не мога да кажа, че ми е спокойно. — Искам да разбера защо каза „не“ на предложението ми, без каквото и да е обсъждане.

— Как… — прошепва тя, но млъква, недоумението все още личи в тихия й глас.

— Все още съм в „Хийтман“.

— Искаш ли нещо за пиене? — прописква тя.

— Не, благодаря, Анастейжа. — Чудесно. Най-сетне се сети, че трябва да се държи възпитано. Само че аз искам да се разберем за онова, заради което съм тук: стряскащия й имейл. — И така, за тебе беше удоволствие да ме познаваш? — натъртвам на думата, която ми се е сторила най-обидна.

Удоволствие значи.

Тя свежда поглед към ръцете в скута си, пръстите й нервно барабанят по бедрата.

— Мислех, че ще ми отговориш с мейл — отвръща тя, гласът й като нея, по-нисък от тревата.

— Нарочно ли хапеш тази устна? — питам аз, гласът ми е по-строг, отколкото съм възнамерявал.

— Изобщо не се бях усетила — прошепва тя. Пребледняла е.

Не откъсваме очи един от друг.

Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.

Мамка му!

„Нима не го усещаш, Ана? Не усещаш ли напрежението? Ами привличането?“ Дишането ми става плитко, докато наблюдавам как зениците й се разширяват. Бавно, нарочно, посягам към косата й и нежно изтеглям ластика, като освобождавам едната плитка. Тя ме наблюдава, очарована, очите й не се отделят от моите. Разхлабвам и втората плитка.

— Значи си решила да поспортуваш малко. — Пръстите ми проследяват очертанието на ушната мида. Много внимателно подръпвам и стискам меката част. Тя не носи обеци, въпреки че ушите й са пробити. Питам се как ли ще изглежда диамант на това място. Питам я защо е спортувала. Гласът ми е съвсем тих. Дишането й става по-бързо.

— Трябваше ми време да помисля — отвръща тя.

— За какво да помислиш, Анастейжа?

— За теб.

— И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата.

Бузите й порозовяват.

— Не знаех, че си падаш по Библията.

— Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там.

— Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия — заяжда се тя, очите й блестят провокативно.

Ах тази голяма уста!

— Е, така и предполагах. Значи съм взел правилното решение да мина да ти напомня какво удоволствие е било за теб да ме познаваш. — Предизвикателството е в гласа ми, а сега виси помежду ни. Устата й увисва изненадано, но аз плъзвам пръсти под брадичката й и я затварям. — Как намирате идеята ми, госпожице Стийл? — шепна, докато се гледаме.

Неочаквано тя се хвърля към мен.

Мама му стара!

Незнайно как успявам да сграбча ръцете й преди да ме докосне и ги извивам така, че тя се озовава на леглото, под мен, и аз съм протегнал ръцете й над главата. Обръщам лицето й към своето, целувам я силно, езикът ми проучва и завладява. Тялото й се надига в отклик и тя ме целува със същата доза желание.

„О, Ана. Какво правиш с мен?“

След като започва да се гърчи за още, спирам и я поглеждам. Време е за план Б.

— Имаш ли ми доверие? — питам, когато тя отваря очи.

Тя кима ентусиазирано. От задния джоб на панталоните вадя вратовръзката, за да може тя да я види, след това я възсядам, хващам двете й протегнати китки и я връзвам за една от металните пръчки на леглото.

Тя се гърчи под мен, пробва колко стегнато е вързана, но вратовръзката държи. Няма да ми избяга.

— Ето, така е по-добре. — Усмихвам се облекчено, защото тя е точно там, където искам. Сега трябва да я съблека.

Сграбчвам десния й крак и започвам да развързвам гуменката.

— Не — опитва се да протестира тя, опитва се да отдръпне крака си и аз знам, че го прави, защото е тичала и не иска да й сваля кецовете. Да не би да си мисли, че потта ще ме отврати?

Миличка!

— Ако се съпротивляваш, ще ти вържа и краката. Ако вдигаш шум, ще ти завържа устата. Така че тихо! Катрин сигурно подслушва.

Тя спира. Знам, че инстинктите не ме лъжат. Тя се срамува от краката си. Кога ще разбере, че тези неща не ме притесняват?

Бързо свалям гуменки, чорапи и анцуг. След това я измествам така, че да се опъне, и я намествам върху чаршафа и грубата домашнотъкана кувертюра. Ще направим голям хаос.

„Престани да хапеш тъпата си устна!“

Прокарвам пръст по устата й като предупреждение. Тя свива устни в нещо като целувка и ме кара да се усмихна. Красива е, чувствено създание.

След като вече е там, където искам, си свалям обувките и чорапите, разкопчавам горното копче на панталоните и смъквам ризата. Тя не откъсва очи от мен.

— Мисля, че видя повече от необходимото. — Нека се чуди какво става, без да знае какво следва. Ще бъде плътска заплаха. Досега не съм й връзвал очите, така че това ще спадне към обучението. Стига да каже да…

Отново я възсядам, стискам подгъва на тениската й и я завивам нагоре. Вместо да я сваля, я вдигам върху очите й: много удобна превръзка за очи.

Тя изглежда фантастично, изпъната и вързана.

— Става все по-хубаво и по-хубаво. Мисля да си взема нещо за пиене — шепна аз и ставам от леглото. Излизам от стаята, оставям вратата открехната и влизам в хола, за да взема бутилката вино.

Катрин вдига поглед от мястото си на канапето, където чете, извива учудено вежди. „Не ми казвай, че досега не си виждала мъж без риза, Кавана, защото няма да ти повярвам.“

— Кейт, къде да намеря чаши, лед и тирбушон? — питам, без да обръщам внимание на скандализираното й изражение.

— Ами, в кухнята. Ще ти донеса. Къде е Ана?

„А-ха, проявяваш загриженост за приятелката си. Браво.“

— В момента е вързана, но иска нещо за пиене. — Посягам към бутилката шардоне.

— Ясно — отвръща Кавана и аз тръгвам след нея към кухнята, където тя сочи чашите, оставени на плота. Всички чаши са извадени и предполагам, че се канят да ги приберат за пренасянето. Подава ми тирбушон, а от хладилника вади формичка за лед и начупва леда на кубчета.

— Все още не сме събрали багажа. Знаеш ли, че Елиът ми помага да се пренеса? — отбелязва критично.

— Нима? — Не проявявам никакъв интерес, докато отварям виното. — Просто пусни лед в чашите. — С брадичка посочвам двете чаши. — Това е шардоне. По-приятно е за пиене с лед.

— Мислех, че си от мъжете, които предпочитат червено — отбелязва тя, докато наливам. — Ще дойдеш ли да помогнеш на Ана да се пренесе? — Очите й блестят. Тя ме предизвиква.

„Накарай я да млъкне, Грей.“

— Не, не мога. — Говоря троснато, защото тя ме нервира, опитва се да ме накара да се почувствам виновен. Устните й се свиват, аз се обръщам и се каня да изляза, но забелязвам неодобрението в погледа й.

„Майната ти, Кавана.“

Няма начин да дойда да помагам. Връзката ни с Ана не е такава. Освен това не мога да отделя време.

Връщам се в стаята на Ана и затварям вратата, изолирам се от Кавана и възмущението й. Виждам Ана Стийл и гледката ми доставя неимоверно удоволствие. Тя лежи задъхана, в очакване, на собственото си легло. Оставям виното на нощното шкафче, вадя пакетчето от панталоните и го оставям до виното, след това смъквам панталоните и бельото на пода и освобождавам еректиралия си член.

Отпивам глътка вино — изненадващо хубаво е — и поглеждам Ана. Тя не е промълвила и дума. Лицето й е обърнато към мен, устните й са разтворени в очакване. Вземам чашата й и отново я възсядам.

— Жадна ли си, Анастейжа?

— Да — прошепва тя.

Отпивам глътка, навеждам се и я целувам, изливам виното в устата й. Тя го прехвърля с език и дълбоко в гърлото й чувам как мърка от удоволствие.

— Още? — питам.

Тя кима, усмихва се и аз се подчинявам.

— Хайде да не прекаляваме. Знаем, че не носиш на пиене, нали, Анастейжа — шегувам се и устата й се разтяга в усмивка. Навеждам се и я оставям да отпие още от устата ми, а тя се гърчи под мен.

— Това ли наричаш удоволствие? — питам и се отпускам до нея.

Тя притихва, става сериозна, само че устните й се разтварят, когато вдишва шумно.

Отпивам нова глътка вино, този път с две кубчета лед. Когато я целувам, вмъквам едното малко парченце между устните й, след това прокарвам пътека от ледени целувки по ароматната й кожа от гърлото чак до пъпа. Там поставям другото парченце и малко вино.

Тя си поема рязко дъх.

— Сега не трябва да мърдаш. Ако мръднеш, ще разлееш вино по цялото легло. — Говоря тихо и я целувам отново, точно над пъпа. Бедрата й потръпват. — О, не. Ако разлеете виното, ще ви накажа, госпожице Стийл.

В отговор тя стене и дръпва вратовръзката.

„Всяко нещо с времето си, Ана…“

Освобождавам гърдите й от сутиена една по една и ги подпирам отдолу с чашките; гърдите й са дръзки и уязвими, точно каквито харесвам. Бавно дразня и двете с устни.

— Това ли е за вас удоволствие? — шепна и духвам леко върху зърното. Устата й се отпуска и оформя безмълвно „А“. Поемам ново кубче лед в уста и бавно го спускам по гръдната кост към зърното, обикалям го няколко пъти с леда. Тя стене под мен. Стискам кубчето с пръсти и продължавам да измъчвам всяко зърно със студени устни и остатъка от кубчето, което се топи между пръстите ми.

Тя скимти и диша тежко под мен, напряга се, но успява да остане неподвижна.

— Ако разлееш виното, няма да ти позволя да свършиш — предупреждавам я.

— О… моля те, Крисчън… Сър… Моля те — умолява ме тя.

Каква радост е да чуя тези думи.

Има надежда.

Това съвсем не означава „не“.

Прокарвам пръсти по тялото й, слизам към бикините, дразня нежната кожа. Неочаквано тазът й трепва рязко и тя разлива виното и вече разтопения лед от пъпа си. Местя се бързо, за да го оближа, целувам и смуча течността от тялото й.

— О, скъпа Анастейжа, за жалост мръдна. И какво ще правим с теб сега? — Плъзвам пръсти под бикините и первам клитора.

— А! — стене тя.

— О, бебчо — шепна с благоговение. Тя е мокра. Много мокра.

Виждаш ли колко е хубаво?

Пъхвам показалеца и средния си пръст в нея и тя потреперва.

— Скоро ще си готова за мен — шепна и бавно вкарвам и изкарвам пръстите си, а тя издава дълъг стон. Тазът й започва да се повдига, за да посрещне пръстите ми.

О, колко силно го желае.

— Лакомото ми момиче. — Гласът ми е все още тих и тя се опитва да следва темпото, което определям, докато правя кръгчета около клитора й с палеца, дразня я и я измъчвам.

Тя изкрещява, тялото й се извива под мен. Искам да видя изражението й, вдигам другата си ръка и смъквам тениската от главата й. Тя отваря очи и мига на меката светлина.

— Искам да те докосна — моли тя, гласът й е дрезгав, издава нуждата й.

— Знам — въздишам до устните й и я целувам, като не спирам безмилостния ритъм с пръстите и палеца. Тя има вкус на вино, нужда и Ана. Целува ме с жажда, каквато не съм усещал досега. Задържам горната част на главата й, за да й попреча да мърда, и продължавам да я целувам и да я чукам с пръсти. Когато краката й се стягат и изпъват, намалявам темпото.

„О, не, миличка. Все още няма да свършваш.“

Правя го още три пъти, докато целувам топлата й, сладка уста. На петия път оставям пръстите си вътре и заговарям тихо и много бавно в ухото й:

— Това е наказанието ти. Така близо до края и така далеч. Това удоволствие ли е?

— Моля те — хленчи тя.

Господи, колко обичам да я чувам да се моли!

— Как искаш да те чукам, Анастейжа?

Пръстите ми започват отново, краката й се разтреперват и аз отпускам ръка.

— Моля те… — задъхва се тя, произнася думите толкова тихо, че едва ги чувам.

— Кажи ми какво искаш, Анастейжа.

— Теб… веднага — моли се тя.

— Дали да те чукам така, или иначе, или пък еди-как си? Имаме голям избор — обяснявам аз. Изтеглям ръката си, дръпвам презерватива от нощното шкафче и коленича между краката й. Без да откъсвам очи от нея, смъквам бикините и ги хвърлям на пода. Очите й са тъмни, пълни с обещания и копнеж. Ококорва се, докато поставям бавно презерватива.

— Това ли е удоволствие? — питам и обхващам ерекцията си в юмрук.

— Беше само шега… — скимти тя.

Шега ли?

Благодаря ти, Господи!

Не всичко е загубено.

— Шега? — питам, докато юмрукът ми се плъзва нагоре и надолу по пениса ми.

— Да. Моля те, Крисчън.

— Значи ми се смееш?

— Не. — Гласът й едва се чува, но едно леко поклащане на главата й е всичко, което искам да знам.

Докато я наблюдавам и виждам колко се нуждае от мен… Готов съм да изригна в ръката си само като я гледам. Сграбчвам я, обръщам я и вирвам дупето й, прекрасното й дупе, във въздуха. Какво изкушение. Шляпвам бузата, шляпвам я силно, след това влизам в нея.

Мили боже! Тя е напълно готова.

Тя се стяга около мен и изкрещява, когато свършва.

Мама му стара. Стана прекалено бързо.

Задържам бедрата й на място, чукам я яко, докато я разтърсват тръпките на оргазма. Стискам зъби, забивам се в нея отново и отново, докато не усещам, че напрежението в нея започва отново да расте.

„Хайде, Ана. Отново“, опитвам се да й внуша, докато се изтласквам напред.

Тя стене и скимти под мен, по гърба й избива ситна пот.

Краката й започват да треперят.

Близо е.

— Хайде, Анастейжа, отново! — ръмжа аз и по някакво чудо оргазмът й разтърсва и нейното, и моето тяло. Мама му стара! Свършвам, без да кажа и дума.

Отпускам се върху нея. Беше наистина изтощително.

— Това удоволствие ли беше? — съскам на ухото й, докато си поемам въздух.

Докато тя лежи отпусната на леглото, задъхана, аз се изтеглям от нея и свалям противния презерватив. Ставам от леглото и се обличам бързо. Когато съм готов, посягам и развързвам връзката, освобождавам я. Тя се обръща, протяга ръце и пръсти и си нагласява сутиена. Завивам я с кувертюрата и лягам до нея, подпрян на лакът.

— Беше върхът на удоволствието — заявява тя с хитра усмивка.

— Ето пак тази дума.

— Не я ли харесваш?

— Никак.

— О!… Не знам… Мисля, че има доста благоприятен ефект върху теб.

— Вече и благоприятен ефект, така ли? Колко още според вас, госпожице Стийл, може да бъде наранявано моето его?

— Не мисля, че на егото ти му има нещо.

— Сигурна ли си?

Доктор Флин има какво да каже по този въпрос.

— Защо не обичаш да те докосват? — любопитства тя със сладък и тих глас.

— Просто не обичам. — Целувам я нежно по челото, за да я отклоня от разпита. — Значи този имейл е твоята представа за шега?

Тя ме поглежда срамежливо и свива рамене в нещо като извинение.

— Явно. И все още обмисляш предложението ми?

— Да, това „неприлично предложение“. Да, обмислям го.

Слава богу, че е така.

Сделката ни все още е на дневен ред. Облекчението ми е осезаемо; почти го вкусвам.

— Но имам много въпроси по него.

— Бих бил разочарован, ако нямаше въпроси.

— Щях да ти пратя всичко по мейла, ако ти не ме беше прекъснал.

— Казва се коитус интеруптус. Прекъснато сношение.

— Знаех си, че някъде дълбоко заровено в теб има чувство за хумор. — В очите й танцуват весели искрици.

— Много малко неща са смешни, Анастейжа. Помислих, че ми казваш не, не на дискусия по договора, не на всичко.

— Още не съм решила. Не знам. Ще ме връзваш ли с каишка за врата?

Въпросът й ме изненадва.

— Ти си правила проучването, Анастейжа. Не знам, наистина не знам. Никога не съм го правил с никого.

— А теб връзвали ли са те за врата? — пита тя.

— Да.

— Мисис Робинсън?

— Мисис Робинсън! — Избухвам в смях. Ан Банкрофт в „Абсолвентът“. — Ще й кажа, че си я нарекла така. Ще й хареса.

— Ти още говориш с нея? — Гласът й изтънява от шок и възмущение.

— Да. — Какво толкова?

— Ясно. — Сега вече заговори рязко. Ядоса ли се? Защо? Не разбирам. — Значи ти имаш някого, с когото да споделяш… различния си начин на живот, а на мен не ми е разрешено. — Говори раздразнено, но отново ми държи сметка за моите си неща.

— Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Госпожа Робинсън беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също.

— Това твоята представа за шега ли е? — пита тя.

— Не, Анастейжа. — Изненадан съм колко разпалено говори и клатя глава, за да подчертая казаното. Напълно нормално е една подчинена да провери бившите, за да знае какво харесва доминантът.

— Не, благодаря, мисля да се справя сама — настоява тя и посяга към кувертюрата, за да я дръпне до брадичката си.

Какво, да не би да се разстрои?

— Анастейжа. Не исках да те обидя, сериозно.

— Не съм обидена. Отвратена съм.

— Отвратена?

— Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш.

О-па!

— Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли? — Това не го проумявам… наистина не мога. Тя се изчервява като домат и разбирам, че съм напипал корена на проблема й. Как, по дяволите, е възможно да ревнува?

„Сладурче, чака те дълъг живот с мен.“

Много активен живот.

— Ще останеш ли при мен?

Какво? Не, разбира се.

— Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си… изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори.

Тя се цупи отново и на лицето й се изписва инатливо изражение.

— Е, тогава си тръгвай. Уморена съм.

— Искаш да кажеш, че ме гониш ли?

Не трябваше да става така.

— Да.

Как да, по дяволите?

За пореден път съм обезоръжен от госпожица Стийл.

— Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път — мърморя аз.

Изритан. Не мога да повярвам.

— Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид — питам, за да си намеря извинение да остана още малко.

— Не искам — тросва се тя. Лошото й настроение ме дразни и ако наистина беше моя, нямаше да търпя подобно нещо.

— Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също — уведомявам я.

— Не можеш да ми говориш така… Все още не съм подписала нищо. — Очите й блестят предизвикателно.

„О, миличка, мога да го кажа. Просто не мога да го направя. Не и преди да ми позволиш.“

— Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Сряда? — Все още го искам. Така и не мога да кажа защо, наистина не знам; тя е толкова различна. Лепвам бърза целувка на устните й.

— Сряда — съгласява се тя и аз отново усещам облекчението.

— Ще те изпратя — добавя тя, вече с по-мек тон, — само момент. — Избутва ме от леглото и облича тениската си. — Подай ми анцуга, ако обичаш — нарежда и го сочи.

Леле! Госпожица Стийл можела да командва.

— На вашите услуги, мадам — шегувам се аз, макар да знам, че няма да разбере. Тя обаче присвива очи. Знае, че й се присмивам, но не казва и дума, докато си навлича долнището.

Развеселен, че ме изхвърля на улицата, тръгвам след нея през хола към вратата.

Кога за последен път се е случвало подобно нещо?

Никога.

Тя отваря вратата, но е забола поглед в ръцете си.

Какво става?

— Добре ли си? — питам и галя долната й устна с палец. Може би тя не иска да си тръгвам, може би няма търпение да си тръгна.

— Да — отвръща тихо и примирено. Май не й вярвам.

— Сряда — напомням й. Ще я видя тогава. Навеждам се, целувам я и тя затваря очи. Никак не искам да си ходя. Не и след като е толкова несигурна. Повдигам главата й и задълбочавам целувката, а тя откликва, предава устните си.

„О, миличка, не се предавай. Пробвай.“

Тя стиска ръцете ми, целува ме и аз не искам да спра. Тя е завладяваща, тъмнината мълчи, потисната от младата жена пред мен. С огромно неудоволствие се отдръпвам и докосвам челото й със своето.

Останала е без дъх, също като мен.

— Анастейжа, какво направи с мен?

— Бих могла да те попитам същото — промълвява тя.

Знам, че трябва да си тръгвам. Тя ме върти на пръста си, а не знам как стана. Целувам я по челото и тръгвам по пътеката към аудито. Тя остава да ме гледа от вратата. Не влиза. Усмихвам се, доволен, че все още е там, докато се качвам в колата.

Когато се обръщам, нея я няма.

Мама му стара. Какво се случи? Дори не ми помаха за довиждане.

Паля колата, поемам обратно към Портланд и анализирам всичко между нас.

Тя ми изпрати имейл.

Аз отидох при нея.

Изчукахме се.

Тя ме изхвърли, без да съм готов да си тръгна.

За пръв път — е, може и да не е за пръв път — се чувствам донякъде използван за секс. Това е тревожно чувство, което ми напомня за времето с Елена.

По дяволите! Госпожица Стийл се надига от дъното и дори не го знае. А аз, като глупак, й го позволявам.

Трябва да преобърна нещата. Този мек подход ме обърква.

Само че я искам. Тя трябва да подпише.

Само преследване ли е? То ли ме възбужда? Може би тя е причината?

Мамка му, не знам. Надявам се да науча повече в сряда. Хубавото е, че съм прекарал една приятна вечер. Подсмихвам се към огледалото за обратно виждане и влизам в гаража на хотела.

Когато се връщам в стаята си, сядам пред лаптопа.

„Съсредоточи се върху онова, което искаш, върху мястото, на което искаш да бъдеш.“ Нали тъкмо за това ми приказва Флин с неговите глупости за разрешаване на проблемите.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер!

Дата: 23 май 2011, 23:16

До: Анастейжа Стийл

Госпожице Стийл,

С нетърпение очаквам забележките Ви по договора.

Дотогава ти желая леки сънища, бебчо.

Крисчън Грей

Изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Много ми се иска да добавя: „Благодаря ти за поредната вечер, в която ме разсея…“, само че това ми се струва прекалено. Отмествам лаптопа, защото Ана сигурно спи, посягам към доклада за Детройт и продължавам да чета.