След около два часа си лягам. Минава два без петнайсет. Тя спи дълбоко, не е мръднала. Събличам се, слагам си долнището на пижамата и тениска и лягам до нея. Тя е пълен аут — едва ли ще започне да се мята и да ме докосне. Поколебавам се за момент, когато мракът в мен се надига, но не се показва на повърхността, и знам, че е така, защото наблюдавам хипнотичното повдигане и спускане на гърдите й и дишам в синхрон с нея. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. И така няколко секунди, минути, часове, не знам колко време я наблюдавам. Докато тя спи, разглеждам всеки сантиметър от прекрасното й лице. Тъмните й мигли потрепват, устните й са леко разтворени и виждам белите й зъби. Тя прошепва нещо неразбираемо, езикът й се стрелва навън и облизва устните. Възбуждащо е, невероятно възбуждащо. Най-сетне заспивам дълбоко, без сънища.

Когато отварям очи, е тихо и за момент се чудя къде съм. А, да. В „Хийтман“. Часовникът на нощното шкафче показва 7:43.

Кога за последно съм спал до толкова късно?

„Ана.“

Обръщам бавно глава и виждам, че тя спи дълбоко, обърната към мен. Красивото й лице е толкова нежно, когато е отпуснато.

Никога не съм спал с жена. Изчукал съм доста, но да се събудя до привлекателна млада жена е нещо ново и стимулиращо. Членът ми е съгласен.

„Тази работа няма да я бъде.“

С огромно неудоволствие ставам и обличам анцуга, за да отида да потичам. Трябва да изгоря цялата тази… излишна енергия. Докато се преобувам, се опитвам да си спомня кога за последен път съм спал толкова добре.

Влизам в хола и включвам лаптопа, проверявам пощата и отговарям на два мейла от Рос и на един от Андреа. Отнема ми малко повече време от обикновено, защото се разсейвам от мисълта, че Ана спи в съседната стая. Интересно как ли ще се почувства, когато се събуди.

С махмурлук. „Ох.“

В минибара откривам бутилка портокалов сок и го наливам в чаша. Когато влизам, тя продължава да спи, косата й е като махагонов водопад на възглавницата, а завивките са се плъзнали под кръста. Тениската й се е вдигнала, оголила е корема и пъпа. Тази гледка кара тялото ми отново да реагира.

„Мамка му, Грей, престани да зяпаш момичето.“

Трябва да изляза преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Оставям чашата на нощното шкафче и влизам в банята, вадя два ибупрофена от несесера за пътуване и ги оставям до чашата с портокалов сок.

Поглеждам за последно Анастейжа Стийл — първата жена, с която съм спал — и излизам да потичам.

Когато се връщам, в хола има торбичка от магазин, който не познавам. Надничам вътре и виждам дрехите за Ана. Доколкото виждам, Тейлър се е справил добре, при това е смогнал преди девет.

Този човек е истинско чудо!

Чантата й е на канапето, където съм я оставил снощи, а вратата към спалнята е затворена, затова предполагам, че не си е тръгнала и все още спи.

Какво облекчение. Разглеждам менюто на румсървиса и решавам да поръчам храна. Тя ще е гладна, когато се събуди, но аз нямам представа какво ще яде, затова ще поръчам цялото сутрешно меню. Съобщават ми, че ще отнеме около половин час.

Време е да събудя прелестната госпожица Стийл — спала е достатъчно.

Грабвам кърпата, с която ходя да тичам, и плика, чукам на вратата и влизам. С огромно удоволствие забелязвам, че тя седи на леглото. Таблетките ги няма, изпила е и сока.

Браво на момичето!

Пребледнява, когато влизам.

„Дръж се небрежно, Грей. Нали не искаш да те обвинят в отвличане.“

Тя затваря очи и аз решавам, че го прави, защото е смутена.

— Добро утро, Анастейжа. Как си?

— По-добре, отколкото заслужавам — мърмори тя, докато оставям плика на стола. Вдига лице към мен. Очите й са невъзможно големи и сини и въпреки че косата й е в пълен безпорядък, тя изглежда… зашеметяващо.

— Как дойдох тук? — пита тя плахо, сякаш се страхува от отговора.

„Дай й кураж, Грей.“

Сядам на ръба на леглото и се придържам към фактите.

— След като припадна, не исках да рискувам кожената тапицерия на колата си като те карам чак до вас, така че те докарах тук — обяснявам.

— Ти ли ме сложи да легна?

— Да.

— Повръщах ли пак? — пита тя още по-тихо.

— Не. — „Слава богу.“

— Ти ли ме съблече?

— Да. — „Кой друг да те съблече?“

Тя се изчервява и най-сетне цветът се връща в бузите й. Съвършени зъби захапват долната устна. Потискам един стон.

— Нали… не сме… — прошепва тя и свежда очи към ръцете си.

„Господи, тя за животно ли ме мисли?“

— Анастейжа, ти беше в безсъзнание, а некрофилията не ми е по вкуса — отвръщам сухо. — Обичам жените ми да имат усет и да са отзивчиви. — Тя се отпуска от облекчение, което ме кара да се питам дали не й се е случвало и преди да е припадала и да се е будила в леглото на непознат, след което да е разбрала, че той я е изчукал без нейно съгласие. Може пък това да е начинът на действие на фотографчето. Тази мисъл е неприятна. Спомням си обаче признанието й от снощи, че никога досега не се е напивала. Добре че не й е станало навик.

— Много се извинявам — шепне тя, гласът й е пълен със срам.

По дяволите! Май трябва да пипам по-внимателно.

— Като цяло беше забавна вечер. Едва ли ще я забравя скоро. — Надявам се да прозвучи помирително, но веждите й се свиват.

— Не беше нужно да ме следиш с разни джаджи ала Джеймс Бонд, с каквито се занимавате в компанията ти.

Леле! Сега взе, че се вкисна. Защо?

— Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет.

„Е, не точно…“

— Второ, компанията ми не се занимава с разработване на устройства за следене.

Усещам как ще кипна, но вече съм набрал скорост.

— И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не пламтеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване.

Тя примигва няколко пъти, след това избухва в смях.

За пореден път ми се смее!

— От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар.

Очарователна е. Успява да ме извади от черупката ми — отново! — и това някак си ме радва. Не се залъгвам обаче, че съм рицар в бляскави доспехи. Боже, тя да не би да остане с погрешно впечатление? Макар да не е в моя полза, се чувствам длъжен да я предупредя, че в мен няма нищо рицарско и благородно.

— Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар… може би. — Ако само знаеше… а и защо говорим за мен? — Яде ли нещо снощи?

Тя клати глава.

Знаех си аз!

— Трябва да ядеш. Затова ти стана толкова зле. Говоря сериозно. Правило номер едно при пиенето!

— Ще ми се караш ли още?

— Това ли правя?

— Така ми се струва.

— Имаш късмет, че само ти се карам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. — Страхът, загнездил се в стомаха ми, ме изненадва: толкова безотговорно поведение, изложила се е на риск. — Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи.

Тя се мръщи.

— Щях да се оправя някак. Кейт беше с мен.

— А фотографът? — сопвам се аз.

— Мисля, че Хосе просто не беше на себе си — обяснява тя, за да ме успокои, и замята разрошената си коса през рамо.

— Е, следващия път, когато не е на себе си, ще трябва някой да го научи на малко обноски.

— Обичаш да контролираш дисциплината — озъбва се тя.

— О, Анастейжа, дори нямаш представа колко си права!

Представям си я окована за пейката ми, обелен корен от джинджифил пъхнат в дупето й, за да не може да стиска бедра, а след това се сещам, че мога да използвам колан или каиш. Точно така… Това ще я научи на повече отговорност. Мисълта ми се струва невероятно примамлива.

Тя ме наблюдава ококорено, замаяна е и аз се чувствам неловко. Да не би да умее да чете мислите ми? Или просто гледа едно красиво лице?

— Ще си взема душ, освен ако не искаш да влезеш първа — заявявам, но тя продължава да ме зяпа. Дори с отворена уста пак е прекрасна. Направо е неустоима и аз си позволявам да я докосна, проследявам линията на бузата й с палец. Дъхът й застива в гърлото, докато галя меката й долна устна.

— Анастейжа, дишай — шепна, преди да стана и да й кажа, че ще донесат закуската след петнайсет минути. Тя не отговаря. Поне веднъж голямата й уста мълчи.

Влизам в банята и си поемам дълбоко дъх, събличам се и влизам под душа. Изкушавам се да си бия една чекия, но познатият страх, че ще ме спипат и разкрият, останал от едно време, ме спира.

Елена изобщо няма да се зарадва.

Стари навици.

Докато водата плющи по главата ми, си мисля за последните минути с предизвикателната госпожица Стийл. Тя е все още тук, в леглото ми, което означава, че не съм й чак толкова противен. А и как притаяваше дъх, как погледът й ме следеше из стаята…

Да. Има надежда.

Дали обаче от нея ще излезе добра подчинена?

Очевидно е, че няма никаква представа от живота. Тя дори не е в състояние да изрече „чукам“ или „секс“, или каквото там колежанчетата използват като евфемизъм за чукането в днешно време. Тя е напълно невинна. Сигурно само се е натискала с някое и друго момче като фотографчето.

Мисълта, че се е натискала с някого, ме дразни.

Мога просто да я попитам дали се интересува.

Не. Трябва да й покажа какво я чака, ако се съгласи да имаме връзка.

Да видим как ще мине закуската.

Изплаквам сапуна и оставам под горещата струя, за да събера мислите си за втори рунд с Анастейжа Стийл. Спирам водата, излизам изпод душа и дръпвам кърпа. Поглеждам се в огледалото и решавам днес да пропусна бръсненето. Скоро ще донесат закуската и съм гладен. Бързо си мия зъбите.

Когато отварям вратата на банята, тя е станала от леглото и си търси дънките. Прилича на прословутата стресната кошута — дълги крака и огромни очи.

— Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. — Наистина има страхотни крака. Не бива да ги крие в панталони. Тя присвива очи и имам чувството, че се кани да спори с мен, затова й казвам защо. — Беше ги оповръщала.

— О! — ахва тя.

„Точно така. «О.» Сега ще кажете ли нещо, госпожице Стийл?“

— Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са. — Кимам към плика.

Тя извива вежди — сигурно е изненадана.

— Ще… ще вляза да се изкъпя — промърморва, а след секунда размисъл добавя: — Благодаря!

Взима си чантата, заобикаля ме, хуква към банята и заключва вратата.

Хм… ако имаше как, щеше да се шмугне в банята още по-бързо.

„По-далече от мен.“

Май съм прекалил с оптимизма.

Обезсърчен, се бърша бързо и се обличам. В хола проверявам имейлите си, но няма нищо спешно. Прекъсва ме почукване на вратата. Отварям и виждам две млади жени от румсървиса.

— Къде да сервираме закуската, господине?

— На голямата маса.

Докато влизам обратно в спалнята, забелязвам как се споглеждат, но не им обръщам внимание и потискам чувството за вина заради огромното количество храна, което съм поръчал. Няма начин да изядем всичко.

— Закуската — провиквам се и чукам на вратата на банята.

— До-бре-е-е. — Гласът на Ана звучи малко приглушено.

Когато се връщам в хола, закуската е на масата. Едната жена, тъмнокожа, с черни очи, ми подава сметката, за да я подпиша, и аз вадя от портфейла си две двайсетачки за тях.

— Благодаря, дами.

— Позвънете в румсървис, когато искате да вдигнем масата, господине — подхвърля другата, черноока, и ме поглежда кокетно, сякаш предлага нещо повече.

Ледената ми усмивка я смразява.

Сядам на масата с вестника, наливам си кафе и започвам омлета. Телефонът ми вибрира — есемес от Елиът.

●Кейт пита дали Ана е жива.●

Смея се, малко поуспокоен, че така наречената приятелка на Ана мисли за нея. Очевидно е, че Елиът отново е задействал оная си работа — въпреки приказките от вчера. Пускам отговор.

●Жива и здрава ;)●

След няколко минути Ана идва. Косата й е мокра, облякла е красивата синя блуза, която отива на очите й. Тейлър се е справил добре — тя изглежда възхитително. Но изведнъж възкликва:

— По дяволите! Кейт!

— Знае, че си тук и че си все още жива — казвам. — Пратих съобщение на Елиът.

Тя ми се усмихва неуверено, после пристъпва към масата.

— Седни — нареждам и соча мястото срещу мен. Тя се мръщи, когато вижда колко храна има на масата, което подсилва чувството ми на вина.

— Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела — опитвам се да обясня и същевременно да се извиня.

— Много щедро от твоя страна, наистина — подхвърля тя.

— Да, така е. — Чувството ми за вина избуява. Когато обаче тя се нахвърля върху палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона, си прощавам. Много ми е приятно да я видя, че се храни.

— Чай? — предлагам.

— Да, благодаря — отвръща тя между хапките. Очевидно е гладна като вълк. Подавам й малката каничка с вода. Тя ми се усмихва мило, когато забелязва, че чаят е „Туинингс Брекфаст“.

Притаявам дъх, когато виждам изражението й. Започвам да се чувствам неловко.

Това ми дава надежда.

— Косата ти е много мокра — отбелязвам.

— Не успях да намеря сешоара — смущава се тя.

„Ще се разболее.“

— Благодаря за дрехите — добавя тя.

— Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.

Тя отново забожда поглед в пръстите си.

— Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти.

Може би не получава много… но въпросът е защо. Тя е прекрасна по един ненатрапчив начин.

— Трябва да ти дам пари за дрехите.

„Какво?!“

Поглеждам я гневно и тя продължава бързо:

— Та ти вече ми прати книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи… Искам да ги платя.

„Любима…“

— Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.

— Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?

— Защото мога. — „Аз съм изключително богат, Ана.“

— Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва. — Гласът й е тих, но аз неочаквано се питам дали не е проникнала в душата ми и не е видяла най-тъмните ми страсти. — Защо ми изпрати книгите, Крисчън?

„Защото исках да те видя отново и ето че си пред мен…“

— Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!“… — Спирам, спомням си момента, как тялото й беше притиснато до моето. Мамка му! Свивам бързо рамене, за да прогоня спомена. — Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя. Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Но в теб има нещо… Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.

— Тогава недей — прошепва тя.

„Какво?“

— Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.

— Просвети ме тогава.

Думите й се плъзнаха чак до члена ми.

Мамка му!

— Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак? — любопитства тя.

— Не, Анастейжа, не съм. — „И ако ми позволиш да те вържа, ще ти го докажа още сега.“

Тя се ококорва и бузите й пламват.

„О, Ана!“

Трябва да й покажа. Това е единственият начин, по който ще разбера.

— Какво ще правиш през следващите няколко дни? — питам.

— Днес съм на работа от обяд. Колко е часът? — възкликва тя, обзета от паника.

— Десет и малко. Имаш много време. А утре?

— С Кейт трябва да си опаковаме багажа. Другата седмица се местим в Сиатъл. Ще работя в „Клейтън“ цялата тази седмица.

— Имаш ли вече апартамент в Сиатъл?

— Да.

— Къде?

— Не помня адреса. Някъде в района на Пайк Маркет.

— Не е далеч от мен. — „Браво!“ — И какво мислиш да работиш в Сиатъл?

— Кандидатствах по няколко програми за стажанти. Чакам да ми отговорят отнякъде.

— Кандидатства ли за моята компания, както те посъветвах?

— Ами… не.

— И какво й е на моята компания?

— Твоята компания е твоята компания. — Тя извива вежда.

— Смеете ли ми се, госпожице Стийл? — Не мога да скрия, че ми е весело.

„О, ще е истинско удоволствие да я обуча… предизвикателна жена, която ме побърква.“

Тя е забола поглед в чинията си и хапе устна.

— Искам да захапя тази устна — шепна аз, защото е самата истина.

Тя вдига рязко лице към мен и се намества на стола. Вирва брадичка, очите й са пълни със самоувереност.

— Защо не го направиш? — подхвърля тихо.

„Не ме изкушавай, сладурче. Не мога. Все още не.“

— Няма да те докосна, Анастейжа. Не и преди да имам писменото ти съгласие.

— Какво значи това?

— Значи точно това, което казах. Трябва да ти покажа, Анастейжа. В колко свършваш работа довечера?

— В осем.

— Е, можем да отидем до Сиатъл тази вечер или следващата събота да се видим у дома за вечеря и ще те запозная с фактите. Изборът е твой.

— Защо не можеш да ми кажеш сега?

— Защото се наслаждавам на закуската и на твоята компания. След като научиш всичко, има голяма вероятност да не искаш да ме видиш никога повече.

Тя се мръщи, докато мисли над казаното.

— Тази вечер — решава тя.

„Леле! Не отне много време.“

— Нетърпелива като Ева да изяде плода на познанието — смея се аз.

— Подигравате ли ми се, господин Грей? — пита тя.

Присвивам очи.

„Добре, сладурано, сама си го изпроси.“

Посягам към телефона и набирам Тейлър. Той отговаря почти веднага.

— Господин Грей.

— Тейлър, ще ми трябва Чарли Танго.

Тя ме наблюдава внимателно, докато се уговарям да докарат ЕС 135 в Портланд.

Ще й покажа какво имам предвид… и останалото зависи от нея. Може да пожелае да се прибере в мига, в който научи. Стивън, пилотът ми, трябва да е на стендбай, за да я върне в Портланд, ако реши, че не иска да има нищо общо с мен. Надявам се да не стане така.

„Ще е за пръв път.“

— Пилот на изчакване от десет и половина — потвърждавам на Тейлър и затварям.

— Винаги ли хората изпълняват това, което им наредиш? — пита тя, без да крие неодобрението си. Да не би да ми се кара? Предизвикателното й отношение ме дразни.

— Обикновено да, ако искат да си запазят работата. — „Не ме разпитвай как се отнасям към персонала си.“

— А ако не работят за теб? — продължава да любопитства тя.

— О, аз мога да съм много убедителен, Анастейжа. Сега си довърши закуската. После ще те оставя у вас. Ще те взема от „Клейтън“, когато свършиш. Ще летим до Сиатъл.

— Ще летим?

— Да, имам хеликоптер.

Тя се блещи. Колко приятен момент.

— Ще ходим с хеликоптер до Сиатъл?

— Да.

— Защо?

— Защото мога. — Усмихвам се широко. Понякога е направо страхотно, че съм какъвто съм. — Довърши си закуската!

Тя ми се струва слисана.

— Яж — настоявам по-рязко. — Анастейжа, имам проблем с пилеенето на храна. Яж.

— Не мога да изям всичко това. — Тя оглежда храната на масата и аз отново усещам как ме бодва чувство за вина. Да, поръчал съм прекалено много храна.

— Изяж това, което е в чинията ти. Ако вчера беше яла, преди да пиеш, сега нямаше да си тук и аз нямаше да свалям картите толкова рано.

„По дяволите, това може да се окаже огромна грешка.“

Тя ме стрелва с поглед, докато рови с вилицата в чинията, и устните й потръпват.

— Какво ти е толкова смешно?

Тя клати глава и лапва последната хапка палачинка, а аз се старая да не се смея. Както обикновено, тя успява да ме изненада. Тя е стеснителна, изненадва ме и ме обезоръжава. В нейната компания имам желание да се разсмея, при това на себе си.

— Добро момиче — казвам. — Ще тръгнем към вас след като си изсушиш косата. Не искам да се разболееш.

„Като знам какво съм намислил, довечера ще имаш нужда от цялата си сила.“

Тя неочаквано става от масата и аз едва се сдържам да не й кажа, че не съм й дал разрешение.

„Тя все още не ти е подчинена… все още, Грей.“

На път към спалнята тя спира до канапето и пита:

— Къде спа нощес?

— В леглото. — „С теб.“

— О!

— И за мен беше изненада. И новост.

— Кое? Да не правиш секс?

Казва най-после тази думичка със с… и издайническата руменина отново плъзва по бузите й.

— Не.

Как да й го кажа, без да й се стори откачено?

„Просто й кажи, Грей.“

— Да спя с някого. — Напълно небрежно насочвам вниманието си към спортните страници и анализа на снощния мач, след това я наблюдавам как хлътва в спалнята.

„Не, това изобщо не прозвуча откачено.“

Така, имам още една среща с госпожица Стийл. Не, не е среща. Тя трябва да научи за мен. Въздишам дълбоко и допивам портокаловия си сок. Денят се очертава много интересен. Оставам доволен, когато чувам бръмченето на сешоара, и изненадан, че прави онова, което съм й казал.

Докато я чакам, се обаждам на пиколото да ми изкара автомобила от гаража и проверявам още веднъж адреса й в Гугъл Мапс. След това пускам есемес на Андреа да ми изпрати договора по мейла; ако Ана иска разяснения, ще трябва да си държи устата затворена. Телефонът ми бръмва. Обажда се Рос.

Докато говоря, Ана излиза от спалнята и си взема чантата. Рос обяснява за Дарфур, но вниманието ми е насочено към госпожица Стийл. Тя започва да рови в чантата си и остава доволна, когато изважда ластик.

Косата й е красива. Гъста. Буйна. Дълга. Разсеяно се питам как ли би изглеждала сплетена. Тя я стяга, облича си сакото, след това сяда на канапето и чака да приключа разговора.

— Добре, правим го. Дръж ме в течение. — Приключвам разговора с Рос. Тя е сътворила чудеса и ми се струва, че пратката с храна за Дарфур ще мине.

— Готови ли сме? — питам я. Тя кима. Грабвам си сакото и ключовете на колата и излизам след нея. Тя ме стрелва с поглед изпод дългите си мигли, докато вървим към асансьора, и устните й се извиват в хитра усмивка. Моите устни също потрепват в отговор.

„Какво, по дяволите, прави с мен това момиче?“

Асансьорът пристига и аз я пускам да мине първа. Натискам копчето за първия етаж и вратата се затваря. В тесния асансьор усещам натрапчиво присъствието й. Сладкият й аромат докосва сетивата ми… Дишането й се променя, става по-плитко и тя отново ме стрелва с ясните си очи.

Мама му стара!

Прехапва устна.

Прави го нарочно. За частица от секундата се губя в чувствения й, хипнотизиращ поглед. Тя не отстъпва.

Вече съм надървен.

Стана за миг.

Желая я!

Тук.

Веднага.

В асансьора.

— О, майната им на документите. — Думите изникват отникъде и аз инстинктивно сграбчвам ръката й и я притискам в стената. Стискам и двете й ръце над главата, за да не може да ме докосва, и щом усещам, че тя не може да се движи, вплитам другата си ръка в косата й, докато устните ми търсят и намират нейните.

Тя стене в устата ми, зов на сирена, и най-сетне мога да я вкуся: мента и чай, и градина, пълна със зрели плодове. Вкусът е точно толкова възхитителен, колкото вида. Напомня ми на време на изобилие. Мили боже! Копнея за нея. Стискам брадичката й, задълбочавам целувката, езикът й плахо докосва моя… проверява. Мисли. Чувства. Отвръща на целувката ми.

Боже Господи.

— Толкова… си… сладка — шепна до устните й, напълно замаян, упоен от аромата и вкуса й.

Асансьорът спира и вратата започва да се отваря.

„Вземи да се стегнеш, Грей.“

Оттласквам се от нея и заставам настрани.

Тя диша тежко.

Аз също.

Кога за последен път съм губил контрол?

Трима мъже в изискани костюми ни поглеждат многозначително, докато се качват.

Гледам постера над таблото, който рекламира чувствен уикенд в „Хийтман“. Поглеждам Ана и въздъхвам.

Тя се усмихва широко.

Устните ми отново потрепват.

„Какво, по дяволите, ми направи?“

Асансьорът спира на втория етаж и мъжете слизат, а аз оставам сам с госпожица Стийл.

— Измила си си зъбите — отбелязвам весело.

— С твоята четка.

Точно така… кой знае защо, това ми се струва приятно, много приятно, и едва потискам усмивката си.

— О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб!

Хващам я за ръката, когато вратата се отваря към партера, и продължавам да мърморя приглушено: — Какво толкова има в тези асансьори? — Тя ме поглежда многозначително, докато минаваме по лъскавия мрамор във фоайето.

Колата ни чака пред един от чимширите на входа; пиколото пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Давам му неприлично голям бакшиш и отварям вратата на Ана. Тя си мълчи, замислила се е.

Поне не избяга.

Въпреки че й се нахвърлих в асансьора.

Трябва да кажа нещо за онова, което се случи, но… какво?

Извинявай ли?

Как ти се стори ли?

Какво, по дяволите, правиш с мен, може би?

Паля колата и преценявам, че колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Успокояващата музика на Делиб, „Дует на цветята“, изпълва колата и започвам да се отпускам.

— Какво слушаме? — пита Ана, когато завивам по Саутуест Джеферсън Стрийт. Казвам й и на нея й харесва.

— Крисчън, удивително е!

Когато я чуя да изрича името ми, изпитвам странна наслада. Досега го е казвала поне пет пъти и всеки път е различно. Сега е с известна почуда — заради музиката. Радвам се, че я харесва, една от любимите ми е. Грейвам; очевидно вече ми е простила заради инцидента в асансьора.

— Можеш ли да я пуснеш пак?

— Разбира се. — Докосвам тъчскрийна, за да пусна музиката отново.

— Обичаш ли класическа музика? — пита тя, докато сме на Фримонт Бридж, и се заговаряме приятно за музикалните ми предпочитания. Докато говорим, поемам разговор по хендсфрито.

— Грей.

— Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. — А, да, данни за фотографчето.

— Прати ми я по мейла. Нещо друго?

— Не, сър.

Натискам бутона и музиката зазвучава отново. Слушаме и двамата, потънали в острите гласове на „Кингс ъв Лиън“. Не продължава дълго — удоволствието да послушаме е прекъснато от ново обаждане.

Сега пък кой е, по дяволите?

— Грей — сопвам се.

— Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща.

— Добре, Андреа.

— Приятен ден, сър.

Стрелвам тайно Ана с поглед, за да разбера дали е проследила разговора, но тя разглежда Портланд. Предполагам, че просто се държи възпитано. Трудно ми е да не отклонявам очи от пътя. Искам да я гледам. Колкото и да е странна, тя има красиво деколте, което искам да нацелувам от мястото под ухото чак до рамото.

По дяволите! Намествам се на седалката. Дано да се съгласи да подпише споразумението и да приеме онова, което й предлагам.

Когато се качваме на I-5, телефонът звъни отново.

Този път е Елиът.

— Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?

„Браво, пич, точно на място.“

— Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата.

— С кого си?

— С Анастейжа Стийл.

— Здравей, Ана!

— Здравей, Елиът — отвръща тя весело.

— Много неща чух за теб — заявява Елиът.

Мама му стара! Какво е чул?

— Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт — отвръща тя добродушно.

Елиът се смее.

— Карам Анастейжа към тях. Да те взема ли? — прекъсвам ги аз.

Елиът със сигурност ще иска да се изнесе бързичко.

— Да.

— Ще се видим след малко. — Затварям.

— Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? — любопитства тя.

— Защото това е името ти.

— Предпочитам Ана.

— Сериозно?

„Ана“ е прекалено ежедневно и обикновено за нея. Прекалено фамилиарно. Тези три букви притежават силата да нараняват…

В този момент разбирам, че когато ме отблъсне, когато този момент настъпи, ще ми е безкрайно трудно. Случвало се е преди, но никога не съм се чувствал както сега… не съм влагал нищо. Дори не познавам това момиче, но искам да я опозная, цялата. Може би защото никога не съм преследвал жена.

„Грей, овладей се и следвай правилата, в противен случай всичко отива на кино.“

— Анастейжа — казвам, без да обръщам внимание на недоволния й поглед. — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.

Тези думи я карат да се умълчи, докато паркирам пред блока й. Преди да отговори, слизам от колата, заобикалям и й отварям вратата.

Тя стъпва на тротоара, стрелва ме с поглед и заявява:

— Това, което се случи, бе много хубаво.

Наистина ли? Признанието й ме кара да се закова на място. Ето че отново съм приятно изненадан от малката госпожица Стийл. Докато тя се качва по стълбите към входа, аз забързвам, за да я настигна.

Елиът и Кейт вдигат погледи, когато влизаме. Седнали са на маса в оскъдно обзаведена стая, точно като за две студентки. До малка библиотека са поставени няколко кашона. Елиът ми се струва спокоен, не бърза да си тръгва и това ме изненадва.

Кавана скача и ме оглежда критично, докато прегръща Ана.

Какво си е въобразявала, че ще направя на момичето?

Много добре знам какво искам да й направя…

Когато Кавана я отдръпва на една ръка разстояние, съм вече по-спокоен: може пък да я е грижа за Ана.

— Добро утро, Крисчън — поздравява тя хладно и снизходително.

— Добро утро, госпожице Кавана. — Иска ми се да я срежа с нещо саркастично, че най-сетне се е сетила за приятелката си, но решавам да си мълча.

— Кейт, Крисчън, Кейт! — намесва се с известно раздразнение Елиът.

— Добро утро, Кейт. — Кимвам учтиво. Елиът прегръща Ана и я задържа до себе си малко по-дълго, отколкото трябва.

— Здравей, Ана — поздравява я, усмихнат доволно, мама му стара.

— Здравей, Елиът — грейва тя.

О, това става нетърпимо.

— Елиът, не е зле да тръгваме.

„И си разкарай ръцете от нея!“

— Ей сега. — Елиът пуска Ана, но награбва Кавана и прави отвратително шоу, докато я целува.

О, за бога!

Ана ги гледа с неудобство. Не я виня. Когато обаче се обръща към мен, очите й са присвити в очакване.

Какво ли си мисли?

— После, бебо! — шепне Елиът, докато лигави Кавана.

„Пич, покажи малко достойнство, за бога!“

Ана не откъсва укорителния си поглед от мен и за момент не мога да определя дали е заради разюзданото представление на Елиът и Кейт, или…

По дяволите! Тя точно това иска. Да я ухажват и гонят.

„Аз не съм по романтиката, сладурче.“

Кичур коса се е измъкнал и без да мисля, го пъхвам зад ухото й. Тя свежда лице към пръстите ми и нежността й ме изненадва. Палецът ми се плъзва към долната й устна и отново ми се приисква да я целуна. Само че не мога. Не и преди да подпише споразумението.

— После, бебчо! — прошепвам и по лицето й се разлива нежна усмивка. — Ще те взема в осем. — Обръщам се с нежелание и отварям вратата, а Елиът тръгва след мен.

— Леле, мой човек — започва Елиът, щом се качваме в колата. — Тази жена е ненаситна.

— Сериозно? — Гласът ми е наситен със сарказъм. Последното, което ми трябва, е подробно описание.

— Ами ти, надувко? Тя направи ли ти сефтето?

Поглеждам го косо, за да му подскажа да се разкара.

Елиът прихва.

— Леле, мой човек, адски си напрегнат. — Смъква шапката на „Саундърс“ над лицето си и се смъква на седалката, за да поспи.

Аз надувам музиката.

„Да те видя как ще спиш сега, мърльо!“

Да, завиждам на брат си, на лекотата, с която оправя жените, на способността му да спи… и на факта, че не е гадняр.

Проверката на Хосе Луис Родригес показва единствено глоба за притежание на марихуана. В полицията няма информация за сексуален тормоз. Може би снощи щеше да му е за пръв път, ако не се бях намесил. Значи малкият шибаняк пуши трева. Дано не пуши около Ана — надявам се и тя да не пуши, точка.

Отварям имейла на Андреа и пускам споразумението към принтера в кабинета си у дома, в Ескала. Ана трябва да го подпише преди да й покажа стаята с играчките. В момент на слабост или арогантност, или може би необясним оптимизъм — не знам кое — написвам името й и адреса на стандартния договор и изпращам и това към принтера.

На вратата се чука.

— Здрасти, надувко. Да вървим да се пораздвижим — обажда се Елиът иззад вратата.

А-ха… малкият се е събудил.

Ароматът на борове, на свежа влажна пръст и късна пролет е истински балсам за сетивата ми. Мирисът ми напомня за онези вихрени дни от детството, когато заедно с Елиът и сестра ни Мия тичахме в гората под грижовните погледи на родителите, които ни бяха осиновили. Тихо място, свобода… пукотът на сухи иглички под краката ни.

Тук, сред природата, мога да забравя.

Тук мога да намеря убежище от кошмарите.

Елиът не спира да бърбори, има нужда единствено от някое и друго изръмжаване от мен, за да продължи. Докато сме на каменистия бряг на Уиламет, мислите ми се стрелкат към Анастейжа. За пръв път от много време тръпна в очакване. Развълнуван съм.

Дали ще каже да на предложението ми?

Представям си я как спи до мен, мека, дребничка… и членът ми потръпва в очакване. Можех да я събудя и да я изчукам в хотела — това щеше да е нещо съвсем ново.

След време ще я изчукам.

Ще я чукам вързана и устата й, дето знае толкова много, ще е запушена.

В „Клейтън“ е тихо. Последният клиент си тръгна преди пет минути. Чакам — отново — и барабаня с пръсти по бедрата си. Търпението не е от силните ми страни. Дори дългият преход с Елиът не успя да притъпи безпокойството ми. Тази вечер той ще вечеря с Кейт в „Хийтман“. Две срещи в две последователни вечери не му е в стила.

Неочаквано флуоресцентните светлини в магазина примигват, входната врата се отваря и Ана излиза в меката портландска вечер. Сърцето ми започва да блъска. Това е то: или началото на нова връзка, или началото на края. Маха за довиждане на млад мъж, който излиза след нея. Не е същият, с когото се запознах първия път, когато идвах тук — нов е. Той я наблюдава как тръгва към автомобила, без да откъсва очи от задника й. Тейлър ме разсейва, когато се кани да слезе, но аз го спирам. Това е моя работа. Слизам и й отварям вратата, а новият заключва магазина и вече не опипва с поглед госпожица Стийл.

Тя извива устни в срамежлива усмивка, когато се приближава, косата й, вързана на вирната опашка, се полюшва.

— Добър вечер, госпожице Стийл.

— Добър вечер, господин Грей — отвръща тя. С черни дънки е… Пак дънки. Поздравява Тейлър, докато се качва на задната седалка.

Щом сядам до нея, стискам ръката й, а Тейлър поема по празната улица към хеликоптерната площадка на Портланд.

— Как беше на работа? — питам и се наслаждавам на ръката й в моята.

— Много дълъг ден — отговаря тя дрезгаво.

— И за мен бе дълъг.

„Беше истински ад, докато чаках през последните два часа!“

— Какво прави? — любопитства тя.

— Ходих на преход с Елиът. — Ръката й е топла и мека. Тя поглежда преплетените ни пръсти и аз галя кокалчетата й с палец отново и отново. Тя притаява дъх и очите ни се срещат. В тях забелязвам копнежа и желанието й… и очакването. Надявам се да приеме предложението ми.

За щастие пътят до хеликоптерната площадка е къс. Когато слизаме от колата, отново стискам ръката й. Тя ми се струва малко объркана.

А-ха. Сигурно се пита къде е хеликоптерът.

— Готова ли си? — питам. Тя кима и аз я повеждам към сградата и асансьора. Тя ме стрелва с бърз многозначителен поглед.

Помни целувката от сутринта, но… аз също я помня.

— Само три етажа са — казвам.

Докато сме вътре, си казвам, че един ден ще я изчукам в асансьор. Стига да се съгласи със сделката.

На покрива Чарли Танго, току-що пристигнал от летище „Боинг“, е готов да полети, но от Стивън, който го е докарал, няма и следа. Затова пък Джо, собственикът на площадката в Портланд, е в малкия офис. Вдига ръка за поздрав, когато ме вижда. По-стар е и от дядо ми и онова, което не знае за летенето, не си струва да се знае; в Корея е пилотирал „Сикорски“ за евакуация на спешни случаи и, леле боже, може да разкаже истории, от които да ти настръхне косата.

— Ето плана ви, господин Грей — казва Джо и дрезгавият му глас издава възрастта му. — Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате.

— Благодаря, Джо.

Поглеждам бързо Ана и разбирам, че е развълнувана… аз също. За пръв път ми е.

— Да вървим. — Стискам отново ръката й и я повеждам към площадката и Чарли Танго. Той е най-безопасният Юрокоптер от своя клас и е истинско удоволствие да летиш с него. Той е голямата ми гордост. Отварям вратата на Ана, тя се пъхва вътре и аз се настанявам до нея.

— Ето там. Седни и не пипай нищо! — нареждам и соча пътническата седалка отпред. Не мога да повярвам, че прави каквото й се казва.

Щом се намества на седалката, тя започва да разглежда уредите със смес от страхопочитание и любопитство. Клякам до нея и стягам предпазните колани, опитвам се да не си я представям гола. Отнема ми малко повече време от обикновено, защото това може да е последният ми шанс да съм близо до нея, последният шанс да вдъхна сладкия й, възбуждащ аромат. Щом научи какви са предпочитанията ми, може и да избяга… от друга страна, може да хареса начина ми на живот. Възможностите, които прехвърлям наум, ми идват в повечко. Тя ме наблюдава съсредоточено, толкова е близо… прелестна е. Затягам и последната каишка. Няма да ходи никъде. Не и през следващия час.

Потискам вълнението си и шепна:

— Вече си вързана, няма къде да бягаш. — Тя поема рязко въздух. — Дишай, Анастейжа — добавям и я галя по бузата. Задържам брадичката й, навеждам се и я целувам бързо. — Тези колани ми харесват — продължавам да шепна. Иска ми се да й кажа, че имам други, кожени, в които искам да я видя оплетена, провиснала от тавана. Но се въздържам, държа се прилично и слагам и своите.

— Сложи си слушалките! — Соча комплекта пред нея. — Трябва да проверя всичко преди да излетим. — Натискам дросела на 1500 оборота в минута, транспондерът е на стендбай, светлините са включени. Всичко е готово за излитане.

— Знаеш ли какво правиш? — пита тя, обзета от почуда. Уведомявам я, че съм квалифициран пилот от четири години. Усмивката й е заразна.

— С мен си в пълна безопасност — уверявам я и добавям: — Докато летим. — Намигам, тя грейва и аз съм заслепен.

— Готова ли си? — питам и не мога да повярвам колко съм развълнуван, че тя седи до мен.

Тя кима.

Разговарям с кулата — там са будни — и натискам дросела до 2000 оборота. Щом ни дадат зелена светлина, ще направя окончателната проверка. Температура на горивото 104. Добре. Увеличавам тръбното налягане на 14, двигателя на 2500 оборота и изтеглям дросела. Също като елегантна птичка той — Чарли Танго — се вдига във въздуха.

Анастейжа ахва, когато земята изчезва под нас, но не казва нищо, впечатлена от предупредителните светлини на Портланд. Скоро потъваме в мрак; единствената светлина идва от уредите пред нас. Лицето на Ана е нашарено от червени и зелени отблясъци. Тя се взира навън.

— Зловещо, нали?

За мен не е зловещо. За мен е истинско удоволствие. Тук нищо не може да ме нарани.

В мрака съм в безопасност, скрит съм.

— Сигурен ли си, че летим в правилната посока? — пита Ана.

— Погледни тук. — Соча таблото. Не искам да я отегчавам с приказки за правилата за летене по уреди, но е факт, че всички уреди пред мен ни насочват към целта: уред за посока, висотомер, вертикален спидометър и, разбира се, спидометърът. Разказвам й за Чарли Танго — че е екипиран за нощни полети.

Ана ме наблюдава, без да крие удивлението си.

— На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.

Поглеждам към таблото и проверявам данните. Ето това обичам: контрола, безопасността, да разчитам на технологията пред себе си.

— Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката — обяснявам.

— Колко дълго ще пътуваме? — пита тя задъхано.

— По-малко от час. Вятърът е с нас. — Поглеждам я отново. — Добре ли си, Анастейжа?

— Да — отвръща тя странно рязко.

Нервна ли е? Или просто съжалява, че се е качила с мен? Тази мисъл ме притеснява. Тя все още не ми е дала шанс. След като облаците се разсейват, виждам Сиатъл в далечината, фар, който блести в мрака.

— Погледни там. — Соча ярките светлини.

— Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си“?

— Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път. Впечатлена ли си?

— О, да, Крисчън. Невероятно е! — прошепва тя.

— Невероятно? — Усмивката ми е спонтанна. Спомням си Грейс, мама, как ме галеше по косата, докато четях на глас „Някогашният и бъдещ крал“.

„Крисчън, прекрасно е. Невероятно е, милото ми момче.“

Бях на седем и съвсем наскоро бях проговорил.

— Ти си просто много… умееш толкова много неща.

— Благодаря, госпожице Стийл. — Лицето ми пламва от удоволствие при тази неочаквана похвала. Дано не е забелязала.

— Това наистина ти харесва — отбелязва тя малко по-късно.

— Кое?

— Летенето.

— Изисква контрол и съсредоточаване. — Двете качества, които най-много харесвам. — Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.

— Безмоторно летене?

— Да. Глайдери освен хеликоптери. Летя и на двете.

Дали да не я заведа на безмоторно летене?

„Не избързваш ли, Грей?

Откога започна да водиш разни хора на безмоторно летене?“

Откога возя разни хора на Чарли Танго?

Земен контрол ме насочва по трасето. Вече наближаваме Сиатъл. Близо сме. Аз пък се доближавам до момента, когато ще разбера дали това е просто небивалица, или не. Ана гледа през прозореца като омагьосана.

Не мога да откъсна очи от нея.

„Моля те, кажи да.“

— Хубава гледка, нали? — питам, за да се обърне към мен и да видя лицето й. Тя наистина се обръща с широка, дръзка усмивка. — Пристигаме след няколко минути — добавям.

Неочаквано атмосферата в кабината се променя и аз я усещам по-осезаемо. Вдишвам дълбоко, усещам аромата й и очакването. Очакването на Ана. Моето.

Докато се спускаме, прекарвам Чарли Танго над центъра към Ескала, моя дом, и сърцето ми започва да бие лудешки. Ана става нервна и не може да си намери място. Дано не избяга.

Когато площадката изниква пред нас, си поемам рязко дъх.

Това е то.

Кацаме безпроблемно, намалявам мощността и наблюдавам как перките на роторите забавят и спират. Чувам единствено съсъка на бял шум, който долита от слушалките, докато седим смълчани. Свалям си слушалките, след това свалям и слушалките на Ана.

— Стигнахме — казвам тихо. Лицето й е бледо на отблясъците на светлините, очите й блестят.

Мили боже, колко е красива!

Разкопчавам коланите и протягам ръка, за да разкопчая и нейните.

Тя вдига поглед към мен. Доверчива. Млада. Сладка. Великолепният й аромат е на път да ме сломи.

Мога ли да й причиня това?

Тя е голям човек.

Сама взема решенията си.

А как ми се иска да ме погледне по същия начин след като ме опознае… след като научи на какво съм способен.

— Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? — Много е важно да е наясно с този факт. Искам да ми се подчинява, но преди всичко искам да получа съгласието й.

— Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. — Струва ми се искрена и ми се иска да й повярвам. След като чувам тези успокоителни думи, слизам от седалката и отварям вратата, след това скачам на площадката. Поемам ръката й, докато излиза. Вятърът подема косата й и я завихря около лицето й и тя ми се струва уплашена. Не знам дали е така, защото е тук с мен, сама, или защото сме на трийсет етажа над земята. Знам, че тук на човек може да му се завие свят.

— Ела. — Прегръщам я, за да я защитя от вятъра, и я повеждам към асансьора.

И двамата мълчим по време на краткото пътуване към пентхауса. Под черното сако е с бледозелена блуза. Отива й. Казвам си, че трябва да включа синьо и зелено в дрехите, които ще й осигурявам, ако се съгласи с условията ми. Трябва да се облича по-добре. Очите й срещат моите в огледалата на асансьора, когато вратата се отваря към апартамента ми.

Тя върви след мен през фоайето, минаваме по коридора и влизаме в хола.

— Да ти взема ли сакото? — питам. Ана клати глава и стиска реверите, за да покаже, че ще остане със сако.

Така да бъде.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — Пробвам с различен подход и си казвам, че имам нужда от напитка, за да успокоя нервите си.

Защо съм толкова нервен?

Защото я желая…

— Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания?

— Да, добре — съгласява се тя.

В кухнята свалям сакото и отварям хладилника за вина. Совиньон блан би трябвало да разчупи леда. Вадя „Пуи Фюме“ и наблюдавам как Ана наднича през вратата на балкона към гледката. Когато се обръща и тръгва обратно към кухнята, я питам дали харесва виното, което съм избрал.

— Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво — заявява тя колебливо.

Мама му стара! Не върви добре. Да не би да й дойде много? Това ли е?

Наливам две чаши и отивам до нея, в средата на хола. Тя прилича на пословичния жертвен агнец. Няма я вече обезоръжаващата жена. Струва ми се изгубена.

Като мен…

— Заповядай. — Подавам й чашата и тя отпива на мига, затваря очи, за да прецени виното. Когато сваля чашата, устните й са мокри.

„Добър избор, Грей.“

— Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?

Тя клати глава и отпива отново. Може пък да има нужда от малко алкохол, за да й дойде куражът.

— Много голям апартамент имаш — отбелязва срамежливо.

— Голям?

— Да, голям.

— Голям е, да. — Така си е, повече от хиляда квадратни метра.

— Свириш ли? — Тя гледа пианото.

— Да.

— Добре ли?

— Да.

— Естествено. Има ли нещо, което не умееш да вършиш добре?

— Да… няколко неща.

Да готвя.

Да се шегувам.

Да водя приятни и неангажиращи разговори с жена, която ме привлича.

Да бъда докосван…

— Ще седнеш ли? — Соча канапето. Тя кима рязко и разбирам, че иска. Поемам ръката й и я повеждам натам, а тя сяда и ме поглежда закачливо.

— Какво те развесели така? — питам и сядам до нея.

— Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“?

„Накъде тръгнаха нещата?“

— Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.

— И това е единствената причина?

Не искам да й кажа, че това е моето първо копие и че е било по-добрият избор от „Невзрачният Джуд“.

— Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил. — Отговорът беше достатъчно искрен и в него имаше известна ирония. Онова, което се канех да й предложа, щеше да е много далече от очакванията й.

— Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепва тя.

„По дяволите. Нали това искаш, Грей?“

— Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?

— Затова съм тук — отвръща тя; зъбите й са оставили вдлъбнатинки по долната устна, която блести от вино.

Ето пак: тя ме обезоръжава, изненадва ме на всяка крачка. Членът ми е съгласен.

Приближаваме към сделката, но преди да се спрем на подробностите, тя трябва да подпише споразумението. Извинявам се и отивам в кабинета си. Договорът и споразумението са готови на принтера. Оставям договора на бюрото — не знам дали ще стигнем до него, — захващам споразумението с телбод и го занасям на Ана.

— Това е споразумение за конфиденциалност. — Поставям го на масичката за кафе пред нея. Тя го поглежда объркана и изненадана. — Адвокатът ми го изисква от мен — добавям. — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.

— А ако не искам да подпиша нищо?

— Тогава… високите идеали на Ейнджъл Клеър… е, поне в по-голямата част от книгата е така. И няма да мога да те докосна. Ще те изпратя у вас със Стивън и ще направя всичко по силите си, за да те забравя. — Безпокойството ми набъбва; тази сделка като нищо може да се скапе.

— Какво пише в това споразумение?

— Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения, пред никого и никога.

Тя се вглежда в лицето ми и аз не мога да определя дали е объркана, или й е неприятно.

Може да е както едното, така и другото.

— Добре, ще подпиша — решава тя.

Толкова лесно! Подавам й химикалката си „Мон Блан“ и тя я приближава към линията за подпис.

— Няма ли да го прочетеш? — питам аз, неочаквано обзет от раздразнение.

— Не.

— Анастейжа, винаги трябва да четеш това, което подписваш. — Как е възможно да е толкова глупава! На нищо ли не са я научили родителите й.

— Крисчън, как не разбра досега, че не бих говорила за нас пред никого, дори и пред Кейт? Така че няма никакво значение дали ще подпиша това споразумение, или не. Ако за теб или за твоя адвокат това е толкова важно, ще подпиша.

Тя има готов отговор за всичко. Интересно.

— Едно на нула за вас, госпожице Стийл — отбелязвам сухо.

След като ме поглежда неодобрително, тя подписва.

Преди да започна да говоря по същество, тя пита:

— Това означава ли, че тази вечер ще правим любов?

Какво?

Аз ли?

Да правя любов?

„Грей, трябва на мига да й избием подобни мисли от главата.“

— Не, Анастейжа. Не означава това. Първо, аз не правя любов, а чукам… яко.

Тя ахва. Това я кара да се позамисли.

— Второ, има още доста документи, през които трябва да минем. И трето, ти изобщо нямаш представа в какво се забъркваш. Все още можеш да си тръгнеш. Ела да ти покажа стаята с играчките ми.

Тя е озадачена.

— Искаш да играеш на Х-бокса си ли?

Разсмях се с глас.

О, боже!

— Не, Анастейжа, няма Х-бокс, няма плейстейшън. Ела.

Ставам и й подавам ръка, а тя я поема с готовност. Повеждам я към коридора и нагоре и спирам пред вратата на стаята за игра. Сърцето ми думка в гърдите.

Това е то. Играеш — плащаш. Бил ли съм някога досега толкова нервен? Разбирам, че желанията ми зависят от завъртането на ключа, затова отключвам и в същия момент изпитвам желание да й вдъхна кураж.

— Можеш да си тръгнеш, ако пожелаеш и когато пожелаеш. Хеликоптерът е на изчакване, ще те закара там, където поискаш да идеш. Ако искаш, може да останеш през нощта и да се прибереш сутринта. Каквото и да решиш, ще те разбера.

— Просто отвори шибаната врата, Крисчън — настоява тя с инатливо изражение, кръстосала ръце пред себе си.

Това е кръстопътят. Не искам тя да избяга. Никога обаче не съм се чувствал толкова оголен. Дори по стандартите на Елена… и знам, че е така, защото познавам начина й на живот.

Отварям вратата и влизам след нея в стаята за игра.

Моето безопасно място.

Единственото място, където наистина съм себе си.

Ана застава по средата на стаята и оглежда дрънкулките, които са значителна част от живота ми: камшици, бастуни, леглото, пейката… Мълчи, попива всичко видяно, а единственото, което чувам аз, е оглушителното блъскане на сърцето си, докато кръвта минава с бясна скорост покрай тъпанчетата ми.

Сега вече знаеш.

Това съм аз.

Тя се обръща и ми отправя пронизващ поглед. Чакам да каже нещо, но тя е решила да удължи агонията ми и влиза по-навътре в стаята, а аз съм принуден да я последвам.

Пръстите й докосват велурен камшик, един от любимите ми. Казвам й как се казва, но тя мълчи. Пристъпва към леглото, ръцете й проучват, пръстите пробягват по едната колона с дърворезба.

— Кажи нещо — настоявам. Мълчанието й е нетърпимо. Трябва да знам, ако се кани да бяга.

— Тези неща ти ли ги правиш на хората, или хората ги правят на теб?

Най-сетне!

— Хората ли? — Иска ми се да изсумтя. — Правя това на жени, които го желаят доброволно.

Тя очевидно иска да водим разговор. Има надежда.

Мръщи се.

— Ако има доброволки, защо тогава аз съм тук?

— Защото искам да правя това с теб. Много искам. — Представям си я вързана в различни пози в тази стая и образите превземат въображението ми; на кръста, на леглото, на пейката…

— О! — прошепва тя и пристъпва към пейката. Очите ми са привлечени към любопитните й пръсти, които галят кожата. Докосването й е изпълнено с любопитство, бавно, чувствено — тя изобщо има ли представа?

— Садист ли си?

— Доминант съм — отвръщам бързо, с надеждата разговорът да продължи.

— Какво означава това? — пита тя шокирано, поне така ми се струва.

— Означава, че искам ти по своя воля да ми се подчиниш, във всяко отношение.

— Защо да го правя?

— За да ми доставиш удоволствие — шепна аз. „Имам нужда да го направиш.“ — По-простичко казано, искам да искаш да ме задоволиш.

— Как мога да го направя?

— Имам правила и искам ти да се съобразяваш с тях. Те са за твое добро, в твоя полза, но и за мое удовлетворение. Ако спазваш тези правила, както аз искам, ще те награждавам. Ако не ги спазваш, ще те наказвам и ще се научиш.

„Нямам търпение да те обуча. Във всяко отношение.“

Тя разглежда бастуните зад пейката.

— И как всичко това влиза в тази схема? — Махва с ръка към набора „играчки“.

— Влизат в пакета — награда и наказание.

— Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен?

„Червена точка, госпожице Стийл.“

— Става дума за спечелването на уважението и на доверието ти, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. — Трябва ми разрешението ти, миличка. — Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще е моето удоволствие. Уравнението е просто.

— Добре, а какво получавам аз от тази работа?

— Мен. — Свивам рамене. „Това е всичко, сладурче. Получаваш ме целия. Ти също ще откриеш наслада…“

Тя се ококорва за частица от секундата, докато ме наблюдава мълчаливо. Колко дразнещо.

— Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание.

Протягам ръка и за пръв път тя вдига поглед от ръката ми към лицето ми, колебае се.

По дяволите!

Уплаших я.

— Няма да те нараня, Анастейжа.

Тя отпуска предпазливо ръката си в моята. Във възторг съм. Тя не избяга.

Облекчен, решавам да й покажа спалнята на подчинената.

— Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа.

Повеждам я по коридора.

— Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш.

— Моята стая? Очакваш да се преместя тук? — прописква тя, неспособна да повярва.

Изглежда, трябваше да оставя тази част за по-късно.

— Не за през цялото време — уверявам я. — Да речем, от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш.

— Ще спя тук, така ли?

— Да.

— Не с теб?

— Не. Казах ти, че не спя с никого… освен с теб след като се напиеш.

— Къде спиш ти?

— Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла.

— Странно, но някак си загубих апетита — заявява тя с вече познатото ми инатливо изражение.

— Трябва да се храниш, Анастейжа.

Хранителните й навици ще са един от първите въпроси, над които ще поработя, ако се съгласи да стане моя… това и нервното мърдане и шаване.

„Престани да избързваш, Грей!“

— Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре.

Тя ме следва надолу към хола.

— Вероятно имаш доста въпроси. Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря.

Ако тази работа се получи, тя ще трябва да говори с мен. В кухнята отварям хладилника и вадя огромно плато със сирене и грозде. Гейл не е очаквала да си доведа компания и това не е достатъчно… Питам се дали да не поръчам храна. Мога и да я изведа.

Като на среща.

Поредната среща.

Не искам да я подлъгвам по този начин.

Аз не ходя по срещи.

Единствено с нея…

Дразнеща мисъл. В кошницата за хляб има прясна франзела. Хляб и сирене би трябвало да са достатъчни. А и тя каза, че не е гладна.

— Седни. — Посочвам един от високите столове.

Ана сяда и ме поглежда равнодушно.

— Спомена за някакви документи.

— Да.

— За какво са те?

— Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.

— А ако не се съглася да почвам изобщо?

Мамка му!

— Няма проблем — лъжа аз.

— Но тогава няма да имаме никаква връзка.

— Да. Няма.

— Защо?

— Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува.

— Защо?

— Просто съм такъв.

— Как си станал такъв?

— Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс — домакинката ми, е оставила само това за вечеря.

Поставям чинията пред нея.

— Какви са правилата, които трябва да спазвам?

— Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме.

— Наистина не съм гладна — прошепва тя.

— Ще ядеш.

Поглежда ме предизвикателно.

— Искаш ли още вино? — питам в опит да възстановя мира.

— Да, благодаря.

Наливам й вино и сядам до нея.

— Яж, Анастейжа.

Тя взема няколко зърна грозде.

„Това ли е всичко? Само това ли ще ядеш?“

— Отдавна ли си така? — пита тя.

— Да.

— Лесно ли е да се намерят жени, които искат това?

„И представа нямаш.“

— Нямаш представа колко е лесно — отвръщам сухо.

— Защо мен тогава? Наистина не разбирам.

Тя наистина не проумява.

„Сладурче, ти си красива. Защо да не искам да направя разни неща с теб?“

— Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна.

— Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем — казва тя и признанието й ме притеснява.

— Яж! — нареждам, за да сменя темата.

— Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.

Я!… Пак тази нейна голяма уста.

— Както желаете, госпожице Стийл.

— Колко жени си имал? — любопитства тя и лапва ново зърно.

— Петнайсет.

— Продължителни връзки?

— Някои от тях — да.

— Наранявал ли си някоя от тях.

— Да.

— Лошо ли?

— Не. — Дон беше супер, но малко поразтърсена от преживяното. Ако трябва да сме честни, аз също.

— А мен би ли наранил?

— Какво искаш да кажеш?

— Би ли ме наранил физически?

„Само ако можеш да издържиш.“

— Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли.

„Например когато се напиеш и се изложиш на риск.“

— А теб били ли са те?

— Да.

Много, много пъти. Елена беше истински дявол с бастуна. Това е единственото докосване, което мога да изтърпя.

Тя се кокори и оставя недояденото грозде в чинията си, отпива нова глътка вино. Липсата й на апетит ме дразни и се отразява зле на моя. Може би просто трябва да хвана бика за рогата и да й покажа правилата.

— Нека обсъдим това в кабинета ми. Трябва да ти покажа нещо.

Тя тръгва след мен и сяда на кожения стол пред бюрото ми, а аз се облягам на него, скръстил ръце.

Това е, което тя иска да знае. Истинска благословия е, че е любопитна — все още не е избягала. Посягам към една от страниците на договора, оставен на бюрото, и й я подавам.

— Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим.

Тя разглежда страницата, после пита:

— Категорични ограничения?

— Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени.

— Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е…

— Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде.

„Грей, какви ги приказваш?“ Това ще е за пръв път.

— Искам да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти — когато започнеш да работиш, разбира се — няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш.

— И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали?

— Няма.

— Не искам да тренирам четири пъти седмично.

— Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки.

— Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три?

— Искам да са четири.

— Мислех, че водим преговори.

Отново успява да ме обезоръжи и действа с моите камъни по моята глава.

— Добре, госпожице, имате право. Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час?

— Три дни, три часа. Имам усещането, че докато съм с теб, ще спортувам достатъчно.

„Много се надявам да стане точно така.“

— Да, права си. Съгласен съм. Сигурна ли си, че не искаш да кандидатстваш в моята компания? Наистина умееш да преговаряш.

— Не, не мисля, че идеята е добра.

Тя, разбира се, е права. А и това е едно от основните ми правила: никога не чукай жени от персонала.

— Така, за ограниченията. Тези важат за мен.

Подавам й друг лист.

Ето че дойде времето за бягство. Знам си ограниченията наизуст и наум прехвърлям списъка, докато я наблюдавам как чете. Тя пребледнява все повече с наближаването на края.

„Мама му стара, надявам се това да не я уплаши.“

Желая я. Искам да ми се подчинява… много го искам. Тя преглъща и ме поглежда нервно. Как да я убедя да пробва? Би трябвало да я окуража, да й покажа, че съм способен на внимание.

— Има ли нещо, което искаш да добавиш?

Дълбоко в себе си се надявам да не добавя нищо. Искам да имам картбланш с нея. Тя се е втренчила в мен и не намира думи. Дразнещо е. Не съм свикнал да чакам за отговори.

— Има ли нещо, което не би направила? — настоявам аз.

— Не зная.

Не очаквах този отговор.

— Как така не знаеш?

Тя се намества, сякаш й е неудобно, а зъбите й си играят с долната устна. За пореден път.

— Никога не съм правила нищо такова.

По дяволите, разбира се, че не е правила!

„Търпение, Грей. За бога. Вече й подаде предостатъчно информация.“ Продължавам да пипам с кадифени ръкавици. Това е нещо ново.

— Добре де, когато си правила секс, имало ли е нещо, което не си искала да правиш?

Спомням си как фотографчето я опипваше вчера.

Тя се изчервява и любопитството ми се събужда. Какво ли е правила, което не харесва? Дали обича експериментите в леглото? Струва ми се толкова… невинна. Обикновено това не ме привлича.

— Можеш да ми кажеш, Анастейжа. Трябва да сме откровени един с друг, иначе това просто няма да проработи. — Трябва да я окуражавам, за да се отпусне — та тя дори не иска да говори за секс. Отново започва да се върти и да гледа пръстите си.

Спри, Ана!

— Кажи ми — нареждам аз. Мили боже, това ме дразни.

— Ами… аз не съм правила секс. Никога. Така че не зная — шепне тя.

Земята спира да се върти.

Мама му стара, направо не е за вярване.

Как така?

Защо?

Мама му стара!

— Никога? — Не мога да повярвам.

Тя клати глава, очите й са станали огромни.

— И си девствена? — Не мога да повярвам.

Тя кима, очевидно смутена. Затварям очи. Не мога да я погледна.

Как, по дяволите, не съм се усетил?

Пронизва ме гняв. Какво да правя с девственица? Поглеждам я гневно, яростта нахлува в тялото ми.

— Защо не ми каза, по дяволите? — ръмжа аз и започвам да крача из кабинета. Какво да правя с девственица? Тя свива извинително рамене и не знае какво да каже.

— Не разбирам защо не ми каза! — Възмущението ми сигурно се долавя ясно в гласа ми.

— Никога не е ставало дума — отвръща тя. — Нямам навик да се разхождам по улиците и да спирам всеки минувач, за да му споделям какъв е сексуалният ми статус. Искам да кажа, че ние почти не се познаваме.

Както винаги, тя има право. Не мога да повярвам, че й показах стаята си с играчките. Добре че разчитам на споразумението за конфиденциалност.

— Е, сега вече знаеш доста за мен — изръмжавам. — Знаех, че нямаш голям опит, но… девствена!? По дяволите, Ана, та аз току-що ти показах…

Не само стаята с играчките, ами правилата си, ограниченията. Тя не знае нищо. Как да го направя?

— Дано Господ ми прости — мърморя. Не знам какво да правя.

Хрумва ми стряскаща мисъл — единствената ни целувка в асансьора, където можех да я изчукам — да не би това да беше първата й целувка?

— Целувал ли те е някой преди мен?

„Моля те, кажи да!“

— Разбира се! — Тя ми се струва обидена. Да, целували са я, но не често. Поради някаква причина тази мисъл… ме радва.

— И нито един свестен хубав млад мъж не е успял да ти завърти главата? Не разбирам, честно! Ти си на двайсет и една, почти на двайсет и две. И си красива! — Защо нито един мъж не я е отвел в леглото?

Мама му стара, може да е религиозна. Не, Уелч щеше да е наясно. Тя свежда поглед към пръстите си и ми се струва, че се усмихва. Смешно ли й се вижда? Готов съм да се изритам сам.

— И сериозно обмисляш това, което ти предлагам, без да имаш абсолютно никакъв опит?

Не намирам думи. Как е възможно?

— Как си успяла да се опазиш? Кажи ми, моля те. — Защото аз наистина не разбирам. Та тя е в колеж и от онова, което помня от колежа, всички хлапета се чукаха като зайци.

Всички до един. Освен мен.

Тази мисъл е мрачна, но за момента я отблъсквам.

Тесните й рамене се повдигат едва забележимо.

— Никой никога не е…

И млъква.

„Никой какво? Никой не е забелязал колко си привлекателна ли? Никой не оправдал очакванията ти ли, за разлика от мен?“

Тя наистина не знае нищо. Как е възможно да ми стане подчинена, ако няма никаква представа за секса? Тази работа няма да я бъде… и всички усилия, които положих, ще отидат на вятъра. Не мога да сключа сделката.

— Защо си толкова ядосан? — прошепва тя.

Разбира се, че ще мисли така. „Оправи нещата, Грей.“

— Не съм ядосан на теб. Бесен съм на себе си. Просто мислех, че… — „Защо да съм бесен на теб?“ Каква каша само. Прокарвам ръце през косата си и се опитвам да се овладея.

— Искаш ли да си ходиш? — питам загрижено.

— Не. Освен ако ти не искаш да си ида — уверява ме тихо тя, а в гласа й се прокрадва съжаление.

— Разбира се, че не искам да си идеш. Искам да си тук. — Тези думи ме изненадват в мига, в който ги изричам. Наистина ми е приятно, че тя е тук. Приятно ми е да съм с нея. Тя е толкова… различна. Освен това искам да я чукам, да я напердаша, да видя как алабастровата й кожа порозовява под ударите ми. Това обаче отпада, нали? Не чукането… може би ще мога. Тази мисъл е истинско откровение. Мога да я отведа в леглото. Да я обладая. И за двама ни ще е нещо съвсем ново. Дали ще иска? Одеве ме попита дали ще правя любов с нея. Мога да опитам, без да я връзвам.

Само че тя може да ме докосне.

Мамка му! Поглеждам си часовника. Късно е. Когато вдигам глава към нея, тя отново хапе долната си устна. Това ме възбужда.

Все още я желая, въпреки че е невинна. Дали да я отведа в леглото? Тя ще иска ли, след като знае толкова много неща за мен? По дяволите, нямам представа. Дали да не я попитам? Само че тя ме изпреварва и отново прехапва устната си. Посочвам и тя се извинява.

— Не се извинявай. Просто искам да я захапя аз. Много силно.

Дъхът й секва.

А-ха. Може би се интересува. „Да. Хайде да го направим.“ Вземам решение.

— Ела. — Подавам й ръка.

— Какво?

— Ще разрешим проблема веднага.

— Какво искаш да кажеш? Кой проблем?

— Твоят проблем, Ана. Ще правим любов. Веднага.

— О!

— Ако искаш, разбира се. Не искам да се натрапвам.

— Мислех, че не правиш любов. Каза, че чукаш… яко — напомня ми тя, гласът й е дрезгав и толкова прелъстителен, а очите ококорени, зениците разширени. Тя е поруменяла от желание — и тя го иска.

Усещам напълно непозната тръпка.

— Мога да се опитам да направя едно изключение и да комбинирам и двете. Ще видим. Наистина искам да го направя с теб, Анастейжа. Моля те, ела с мен в леглото. Искам цялото това споразумение да проработи, но преди това трябва да имаш представа за какво става дума и в какво се забъркваш. Можем да започнем обучението ти от тази вечер. С основните положения. Това не означава, че падам в нозете ти с цветя и слагам сърцето си в скута ти. Това е път към един желан от мен и… надявам се след време да бъде желан и от теб резултат. — Думите се изливат като порой.

„Грей! Стегни се!“

Бузите й поруменяват.

„Хайде, Ана, да или не. Умирам.“

— Само че не съм направила нещата, които искаш в списъка с изисквания. — Говори срамежливо. Страхува ли се? Надявам се, че не. Не искам да се страхува.

— Забрави сега за тези правила. Забрави тези подробности за тази нощ. Искам те. И знам, че и ти ме искаш. Желая те от мига, в който влезе в офиса ми и падна на вратата. А и ти нямаше да седиш тук и да обсъждаш лимити и ограничения, ако не ме желаеше. Моля те, Ана, остани с мен тази нощ.

Протягам отново ръка и този път тя я поема и аз я привличам към себе си. Тя ахва от изненада и аз я притискам. Тъмнината носи тишина, може би покорена от либидото ми. Желая я. Тя е толкова привлекателна. Това момиче ме обърква на всяка крачка. Разкрих й черната си тайна, а тя е все още тук — не избяга.

Пръстите ми подръпват косата й, привличам лицето й към своето и се вглеждам във вълшебните й очи.

— Ти си една смела млада дама — шепна. — Обожавам те. — Навеждам се и я целувам нежно, след това вкусвам долната й устна със зъби. — Искам да ухапя тази устна. — Подръпвам по-силно и тя изскимтява. Членът ми реагира на мига.

— Моля те, Ана, дай ми тази нощ — шепна до устата й.

— Да — отвръща тя и тялото ми грейва като Четвърти юли.

„Стегни се, Грей.“ Нямаме нищо подписано, не сме установили границите, не е моя, за да правя с нея каквото пожелая, но същевременно съм развълнуван. Възбуден. Това е непознато чувство, което ми носи възторг, а желанието към тази жена ме разтърсва. Нося се на гребена на огромна вълна.

Конвенционален секс, а?

Мога ли да го направя?

Без да кажа и дума повече, я извеждам от кабинета, минаваме през хола и тръгваме по коридора към спалнята ми. Тя ме следва, стиснала здраво ръката ми.

По дяволите! Контрацептиви. Сигурен съм, че не пие противозачатъчни… За щастие имам презерватив, за всеки случай. Поне няма да се тревожа за разни, с които е спала. Пред леглото я пускам, отивам до скрина и свалям часовника, обувките и чорапите си.

— Предполагам не вземаш противозачатъчни.

Тя поклаща глава.

— Така си и мислех. — От най-горното чекмедже вадя пакетче презервативи, за да й покажа, че съм подготвен. Тя ме оглежда, очите й са невъзможно огромни на красивото лице и ме обзема моментно колебание. За нея това е важно събитие, нали? Помня първия си път с Елена, колко беше смущаващо… но пък каква божия благодат. Дълбоко в себе си знам, че трябва да я пратя да си ходи вкъщи. Истината е, че не искам да си тръгва, желая я. Освен това виждам желанието си отразено в изражението й, в потъмнелите й очи.

— Искаш ли да пусна щорите?

— Няма значение — отвръща тя. — Нали каза, че не допускаш никого да спи в спалнята ти.

— Защо реши, че ще спиш?

— О. — Устните й стават съвършено кръгли. Надървям се още повече. Да, искам да изчукам тази уста, това „о“. Пристъпвам към нея, сякаш е моята плячка. „О, сладурче, искам да се потопя в теб.“ Дишането й е накъсано и бързо. Бузите й са розови… тя е предпазлива, но развълнувана. В момента зависи от моето благоволение и като знам това, се чувствам могъщ. Тя няма представа какво ще направя с нея.

— Нека махнем сакото. — Вдигам ръка и внимателно свалям сакото от раменете й, сгъвам го и го оставям на стола.

— Имаш ли някаква представа колко силно те желая, Анастейжа Стийл?

Устните й се разтварят, тя въздиша и аз докосвам бузата й. Кожата й е нежна като цвят под върховете на пръстите ми, докато ги спускам към брадичката. Тя е като омагьосана — изгубена — в магията ми. Вече е моя. Какво опиянение.

— Имаш ли някаква представа какво мисля да направя с теб? — шепна аз и стискам брадичката й между палеца и показалеца си. Навеждам се и я целувам завладяващо, притискам устните си в нейните. Тя отвръща на целувката, мека, сладка и изпълнена с желание, а аз изпитвам непреодолимо желание да я видя, цялата. Бързо разкопчавам копчетата, бавно смъквам блузата и я пускам на пода. Отстъпвам назад и я поглеждам. Тя е с бледосиния сутиен, който е купил Тейлър.

И е зашеметяваща.

— О, Ана, имаш най-прекрасната кожа. Бяла, перфектна. Искам да целуна всеки сантиметър от нея.

Тя не е белязана от нищо. Тази мисъл е тревожна. Искам да я видя белязана… поруменяла… с малки тънки следи от камшик например.

Тя поруменява в прекрасното бледорозово — няма съмнение, че е смутена. Ако не друго, поне ще я науча да не се притеснява от тялото си. Посягам и изтеглям ластика, за да освободя косата й. Тя се разстила пищна и кестенява около лицето й, чак до гърдите.

— Харесвам брюнетки. — Тя е прекрасна, изумителна, истинско бижу.

Задържам главата й и плъзвам пръсти в косата й, привличам я към себе си, целувам я. Тя стене и разтваря устни, позволява ми да завладея топлата й мокра уста. Сладките звуци отекват в мен — чак до върха на члена ми. Езикът й посреща срамежливо моя, предпазливо навлиза в устата ми и поради някаква причина неумението й ми се струва… страхотно възбуждащо.

Тя има сладък вкус. Вино, грозде и невинност — мощна, замайваща смес от аромати. Притиснал съм я до себе си, облекчен, че е стиснала само ръцете над лактите ми. С една ръка в косата й, за да я задържа близо до мен, прокарвам другата ръка по гръбнака й и я спускам до дупето, придърпвам го към себе си, за да усети ерекцията ми. Тя простенва отново. Продължавам да я целувам, приканвам неопитния й език да проучи устата ми също както аз проучвам нейната. Тялото ми се напряга, когато ръцете й запълзяват нагоре по моите — за момент ме обзема страх къде ще ме докосне след това. Гали бузата ми, след това косата. Малко притеснително е. Когато обаче вплита пръсти в косата ми и я подръпва нежно…

Мамка му, колко е хубаво!

Стена, но не мога да й позволя да продължи. Преди тя да ме докосне отново, я бутвам на леглото и се отпускам на колене. Искам да махна дънките — искам да я съблека, да я възбудя още и… да я накарам да си махне ръцете от мен. Стискам бедрата й и прокарвам език точно над колана, до пъпа й. Тя се напряга и поема рязко въздух. Мама му стара, ухае прекрасно, има възхитителен вкус, на овощна градина през пролетта, и аз искам своя дял. Пръстите й се свиват в косата ми отново; това не ми е толкова неприятно, дори ми харесва. Ощипвам я по бедрото и пръстите й стискат косата ми по-силно. Очите й са затворени, устата полуотворена, тя диша тежко. Когато посягам и разкопчавам копчето на дънките, тя отваря очи и погледите ни се преплитат. Смъквам бавно ципа и обхващам дупето й с ръце. Плъзвам ги под колана, дланите ми обхващат меките бузи на задника и смъквам дънките.

Не мога да се спра. Искам да я шокирам… да пробвам границите й още сега. Без да откъсвам очи от нея, нарочно се облизвам, след това се навеждам напред и прокарвам носа си през центъра на бикините й, вдъхвам мириса на възбудата й. Затварям очи и се наслаждавам.

Господи, тя е прекрасна!

— Миришеш толкова сладко. — Гласът ми е дрезгав от желание, дънките ми ме стягат. Трябва да ги сваля. Полагам я нежно на леглото, стискам дясното й стъпало и се опитвам бързо да смъкна и гуменката, и чорапа. За да я подразня, прокарвам нокътя на палеца по вътрешната част на стъпалото и тя се сгърчва, точно както очаквах, устата й е отворена, наблюдава ме очарована. Навеждам се и прокарвам език по вътрешната страна на ходилото, зъбите ми издраскват пътя, прокаран от палеца. Тя лежи в леглото със затворени очи и стене. Откликва бурно, което е истинска наслада.

— О, Ана, нямаш представа какво искам да направя с теб — шепна, докато си представям как се гърчи под мен в стаята с играчките: прикована към леглото с балдахин, превита над масата — увиснала от кръста. Мога да я дразня и измъчвам, докато не започне да моли за освобождение… от тези образи дънките ми отесняват още повече.

По дяволите!

Бързо махам и другата гуменка и чорап и смъквам дънките й. Тя е почти гола в леглото ми, косата й е обрамчила лицето, дългите бели крака са протегнати приканващо. Не бива да забравям, че е съвсем неопитна. Само че тя диша тежко. Желае ме. Не откъсва очи от мен.

Никога не съм чукал друга в леглото си. За пръв път ще е госпожица Стийл.

— Толкова си красива, Анастейжа Стийл. Нямам търпение да вляза в теб. — Гласът ми е нежен; иска ми се да я възбудя още малко, да открия какво точно знае. — Покажи ми как се задоволяваш — моля, докато я наблюдавам напрегнато.

Тя се мръщи.

— Не се срамувай, Ана, покажи ми. — Част от мен има желание да я пляска, докато избие тази срамежливост.

Тя клати глава.

— Не зная за какво говориш.

Игрички ли ми играе?

— Как свършваш сама. Искам да видя.

Тя мълчи. Очевидно съм я шокирал отново.

— Не го правя — заявява задъхано тя. Наблюдавам я и не мога да повярвам. Дори аз мастурбирах, преди Елена да забие нокти в мен.

Тя сигурно никога не е получавала оргазъм, въпреки че ми е много трудно да го повярвам. Леле! Ще нося отговорността за първото й чукане и за първия й оргазъм. Трябва всичко да е добре.

— Нека видим какво можем да направим по въпроса. — „Ще те накарам да свършиш яко, малката.“

По дяволите, та тя сигурно не е виждала и гол мъж. Без да откъсвам очи от нейните, разкопчавам най-горното копче на дънките, смъквам ги и ги пускам на пода, въпреки че не мога да рискувам да си сваля ризата, да не би тя да ме докосне.

„Ако обаче го направи… няма да е чак толкова зле… нали? Да ме докосне.“

Пропъждам мисълта преди тъмнината да се надигне, сграбчвам я за глезените и разтварям краката й. Тя се ококорва и стиска чаршафите.

„Точно така, дръж си ръцете там, малката.“

Пропълзявам на леглото, между краката й. Тя се извива под мен.

— Не мърдай — настоявам и се навеждам, за да целуна нежната кожа от вътрешната страна на едното бедро. Обсипвам с целувки бедрата, проправям си път към бикините, по корема, като не спирам да я щипя и засмуквам. Тя се гърчи под мен.

— Трябва да поработим върху това да опиташ да не мърдаш, бебчо.

„Стига да ми позволиш.“

Ще я науча просто да се наслаждава на удоволствието и да не мърда — и по този начин ще усети по-наситено всеки миг, всяко докосване, всяка целувка и ощипване. При тази мисъл ми се иска още повече да потъна в нея, но преди това искам да разбера какъв ще е откликът й. Досега не ме спира. Оставя ме да властвам над тялото й. Не се е поколебала дори за миг. Тя го иска… наистина го иска. Пъхвам език в пъпа й и продължавам бавното пътуване нагоре, вкусвам я. Намествам се до нея, единият ми крак все още между нейните. Ръката ми пълзи по тялото й, по бедрото, по кръста, по гърдата. Нежно обхващам гърдата, опитвам се да преценя реакцията й. Тя не се стяга. Не ме спира… има ми доверие. Дали ще ми позволи да завладея напълно тялото й… да доминирам над нея? Мисълта е възбуждаща.

— Гърдите ти напълват идеално ръката ми, Анастейжа. — Пъхвам пръст в чашката на сутиена, плъзвам го надолу и усещам гърдата. Зърното е малко, розово и вече твърдо. Смъквам сутиена, така че целият да остане под гърдата, а самата гърда да е отгоре. После повтарям същото и с другата гърда и наблюдавам очарован как зърното й се втвърдява под нетрепващия ми поглед. Леле… Все още не съм я докоснал.

— Много добре — прошепвам нетърпеливо, духвам нежно по-близкото зърно и наблюдавам с удоволствие как се втвърдява и уголемява. Анастейжа затваря очи и извива гръб.

„Не мърдай, сладурче, просто се наслади на удоволствието, тогава ще ти се стори много по-завладяващо.“

Духвам пак зърното, а другото завъртам нежно с палец и показалец. Тя стиска чаршафите по-силно, а аз се навеждам и го засмуквам. Тялото й се извива отново и чувам вика й.

— Нека видим дали можеш да свършиш така — прошепвам и не спирам. Тя започва да скимти.

„Точно така, мила… почувствай го.“ Зърната й стават още по-големи, тя започва да върти бедра, все по-бързо. „Не мърдай, бебчо. Ще те науча да стоиш мирно.“

— Моля те… моля те… — стене тя. Краката й се напрягат. Получава се. Близо е. Продължавам сладострастното си мъчение. Съсредоточавам се върху зърната, наблюдавам отклика й, усещам удоволствието й, което направо ме побърква. Господи, как само я желая.

— Отпусни се, бебчо — шепна и стискам зърното й със зъби. Тя извиква в мига, в който свършва.

Браво! Вдигам се бързо, за да я целуна, и улавям виковете й с уста. Тя е задъхана, замаяна от удоволствие… Моя. Първият й оргазъм е мой и съм невероятно доволен, че е така.

— Така лесно се поддаваш на импулсите си. Ще трябва да поработим над това да ги контролираш и съм убеден, че ще е много приятно и за двама ни да те науча. — Нямам търпение… но точно сега я желая. Цялата. Целувам я отново и спускам ръка по тялото й чак до вулвата. Държа я, усещам топлината й. Пъхвам показалец под дантелата на бикините и бавно описвам кръгче около… мама му стара, тя е подгизнала!

— Толкова си влажна. Господи, колко силно те желая. — Пъхвам пръст вътре в нея и тя извиква. Гореща е, стегната и влажна — и аз я желая. Пъхвам пръста отново вътре и заглушавам виковете с уста. Притискам длан към клитора и… натискам, описвам кръгчета. Тя вика и се гърчи под мен. Мамка му, желая я — веднага. Тя е готова. Сядам, смъквам бикините й, след това боксерките си и посягам за презерватив. Коленича между краката й и ги разтварям. Анастейжа ме наблюдава с какво… какво? Страх ли е това? Сигурно не е виждала пенис в ерекция досега.

— Не се притеснявай, ти си еластична и ще се разтвориш достатъчно, за да го поемеш — шепна аз. Отпускам се над нея, поставям ръце от двете страни на главата й и лактите ми поемат тежестта. Господи, желая я… въпреки това проверявам дали все още е съгласна. — Наистина ли го искаш? — питам.

„Много те моля, не казвай не!“

— Моля те, моля те!

— Свий си коленете — нареждам. Така ще е по-лесно. Не помня да съм бил по-възбуден. Едва се сдържам. Просто не разбирам… сигурно е заради нея.

Защо?

„Грей, съсредоточи се!“

Нагласявам се така, че да мога да я обладая, когато поискам. Очите й са широко отворени, молят ме. Тя наистина го желае… колкото и аз. Дали да бъда нежен и да удължа агонията, или да действам бързо?

Решавам да действам бързо. Трябва да я притежавам.

— Сега ще те чукам, госпожице Стийл. Яко.

Един тласък и съм вътре.

Мамка му!

Толкова е стегната. Тя изкрещява.

По дяволите! Наранил съм я. Искам да помръдна, да се потопя, да се изгубя в нея и се оказва, че трябва да впрегна цялата си воля, за да спра.

— Толкова си тясна… Добре ли си? — питам аз, гласът ми е дрезгав, притеснен шепот, а тя кима. Очите й са станали още по-големи. Тя е като рай на земята, толкова стегнато ме е обхванала. Въпреки че пръстите й са над лактите ми, не ме интересува. Тъмнината дреме — вероятно защото я желая от толкова отдавна. Никога не съм изпитвал подобно желание, този… глад е непознат за мен. Чувството е ново, чисто ново и много лъскаво. Искам толкова много от нея: и доверието й, и послушанието й, и подчинението й. Искам да е моя, но в момента… аз съм неин.

— Сега ще мръдна. — Гласът ми е напрегнат. Отдръпвам се леко. Чувството е невероятно, великолепно, тялото й е обхванало члена ми. Правя нов тласък и я завладявам, и знам, че никой не го е правил досега. Тя изскимтява.

Спирам.

— Искаш ли още? — прошепвам със суров глас.

— Да! — въздиша тя след малко.

Този път навлизам по-дълбоко.

— Още?

— Моля те, моля те!

Доверието й в мен изведнъж се оказва сляпо и аз започвам да се движа, бързо и рязко. Искам тя да свърши. Няма да спра, докато не свърши. Искам да притежавам тази жена, телом и духом. Искам да усетя как се стяга още повече около мен.

А — тя… тя започва да посреща всеки тласък, следва ритъма ми. „Виждаш ли колко добре си пасваме, Ана?“ Стискам главата й, държа я неподвижно, докато завладявам тялото й, и я целувам силно, притискам устата й. Тя се напряга под мен… мамка му, точно така. Оргазмът й е близо.

— Искам да свършиш, Ана — настоявам аз и тя изкрещява, когато свършва, отмята глава назад, устата й е отворена, очите затворени… достатъчно ми е да видя екстаза й. Избухвам вътре в нея, губя усет и мисъл, изкрещявам името й и свършвам с последен мощен тласък.

Когато отварям очи, съм задъхан, опитвам се да си поема дъх, челата ни са опрени и тя ме наблюдава.

По дяволите! Скапан съм.

Целувам я бързо по челото и излизам от нея, за да се отпусна на леглото.

Тя трепва, когато излизам, но иначе ми се струва добре.

— Нараних ли те? — питам и прибирам косата зад ухото й, защото не искам да спра да я докосвам.

Ана грейва. Личи й, че не може да повярва.

— Дали си ме наранил?

В първия момент не разбирам защо се е ухилила.

А, стаята ми с играчките.

— Все още имам чувство за хумор — шепна аз. Дори сега ме озадачава. — Сериозно те питам, боли ли те? Добре ли си?

Тя се протяга до мен, пробва тялото си и ме дразни с развеселен поглед, същевременно изражението й е на задоволена жена.

— Не ми отговори — ръмжа. Трябва да съм сигурен, че й е било приятно. Всички доказателства сочат, че отговорът трябва да е „да“, но аз имам нужда да го чуя от нея. Докато чакам отговора й, свалям презерватива. Господи, как мразя тези неща. Пускам го дискретно на пода.

Тя ме поглежда и се засмива срамежливо.

— Бих искала да го направим пак.

Какво?

Пак?

Толкова скоро?

— Така ли стана, госпожице Стийл? — Целувам ъгълчето на устата й. — Ти си една взискателна млада дама. Обърни се по корем.

„Така ще съм сигурен, че няма да ме докосваш.“

Тя ми отправя кратка мила усмивка, след това се обръща по корем. Членът ми потръпва одобрително. Разкопчавам сутиена й и прокарвам ръка по вирнатото й дупе.

— Имаш толкова красива кожа… — отбелязвам, докато приглаждам косата назад от лицето й и разтварям краката й. Обсипвам рамото й с нежни целувки.

— Защо си с риза? — пита тя.

Толкова е любопитна. Докато е по корем, знам, че няма да ме докосва, затова се надигам и смъквам ризата си през главата, пускам я на пода. Напълно гол, лягам върху нея. Кожата й е топла и се топи под моята.

„Хм… Мога да свикна с това.“

— Искаш да те чукам пак? — прошепвам в ухото й и я целувам. Тя се извива приканващо под мен.

„Така няма да стане. Стой мирно, сладурче.“

Плъзвам ръка по тялото й, чак до сгъвката на коляното, след това разтварям широко краката й, за да се разтвори под мен. Тя притаява дъх и аз се надявам да е в очакване. Застава мирно под мен.

Най-сетне!

Стискам дупето й, докато отпускам тежестта си върху нея.

— Ще те чукам отзад, Анастейжа. — С другата си ръка сграбчвам косата й на тила и подръпвам внимателно, за да я задържа неподвижна. Тя не може да помръдне. Ръцете й са безпомощни, разтворени на чаршафите, далече, не могат да пипат.

— Моя си — шепна аз. — Само моя. Не го забравяй!

Премествам ръка от дупето към клитора и започвам да описвам бавни кръгчета.

Мускулите й се свиват, когато се опитва да се премести, но тежестта ми я държи на място. Прокарвам зъби по линията на челюстта. Сладкият й аромат се смесва с миризмата на съвкуплението.

— Миришеш така сладко — шепна, докато отривам носа си зад ухото й.

Тя започва да върти дупе под ръката ми.

— Не мърдай — предупреждавам я аз.

„Защото може и да спра…“

Бавно пъхвам палеца си в нея и го завъртам, като обръщам специално внимание на предната стена на вагината й.

Тя простенва и се напряга под мен, опитва се отново да се движи.

— Харесва ли ти така? — дразня я аз и зъбите ми проследяват извивката на ушната мида. Не спирам да гъделичкам клитора й, но започвам да измъквам пръста си от нея и да го вкарвам отново. Тя се напряга, но не може да помръдне.

Простенва високо, очите й са стиснати.

— Толкова си мокра. Така скоро! Откликваш на мига. О, Анастейжа, това много, много ми харесва!

„Така. Да видим сега докъде можеш да стигнеш.“

Изтеглям пръста си от вагината й.

— Отвори си устата — нареждам и когато тя изпълнява, пъхвам палеца си вътре. — Усещаш ли колко си вкусна? Смучи, бебчо!

Тя засмуква палеца ми… силно.

Мама му стара!

За момент си представям, че членът ми е в устата й.

— Искам да те чукам в устата, Анастейжа, и скоро ще го направя — изговарям почти без дъх.

Тя стиска със зъби, силно.

Ау! По дяволите!

Дръпвам силно косата й и тя отпуска зъби.

— Палаво сладко момиче! — Мислите ми препускат през няколко наказания, подходящи за подобна дързост, ако ми беше подчинена. При тази мисъл членът ми набъбва до пръсване. Пускам я и се надигам на колене.

— Не мърдай! — Дръпвам нов презерватив от нощното шкафче, разкъсвам опаковката и нагласявам латекса върху еректиралия си член.

Наблюдавам я и виждам, че тя стои неподвижно, освен леките движения на гърба, докато диша тежко в очакване.

Великолепна е.

Навеждам се отново над нея, стискам я за косата и я държа така, че да не може да си мръдне главата.

— Този път ще е бавно, много бавно, Анастейжа.

Тя ахва и аз навлизам постепенно в нея, докато не усещам, че няма накъде повече.

Мамка му! Толкова е приятно в нея.

Излизам със завъртане и отново се плъзвам в нея. Тя изскимтява и крайниците й се напрягат под мен, докато се опитва да мръдне.

„А, не, няма да стане, малката.

Искам да си неподвижна.

Искам да усетиш всичко.

Усети удоволствието.“

— Чувствам се великолепно с теб — признавам и повтарям движението отново, завъртам ханша. Бавно. Вътре. Вън. Вътре. Вън. Всичко в нея започва да трепери.

— О, не, не, бебчо, не още!

„Няма да те оставя да свършиш.

Не и когато се кефя толкова много.“

— О, моля те, моля те… — вика тя.

— Искам да те разкъсам. — Изтеглям се и отново се потапям в нея. — Искам с всяко свое движение утре да се сещаш за мен, да знаеш, че съм бил тук, в теб. Само аз. Ти си само моя.

— Моля те, Крисчън, моля те! — не спира тя.

— Кажи ми, Анастейжа, кажи ми какво искаш. — Продължавам бавното мъчение. — Кажи ми.

— Теб. Искам теб. — Тя е отчаяна.

Иска мен.

„Точно така, моето момиче.“

Забързвам и вътре в нея всичко затреперва отново, усещам незабавния отклик.

След всеки тласък изричам по една дума.

— Толкова. Си. Сладка. Искам. Те. Много… — Крайниците й треперят от напрежение да не мърда. Тя е на ръба. — Хайде, направи го заради мен — изръмжавам.

Като по команда тя е разтърсена от тръпка и се стяга около мен, докато оргазмът я завладява и тя изкрещява името ми, както е заровила лице в матрака.

Думите й ме довършват, изпразвам се и се просвам върху нея.

— Баси мамата, Ана! — прошепвам, изчерпан и същевременно във възторг. Изтеглям се веднага от нея и се превъртам на гръб. Тя се свива до мен, докато свалям презерватива, затваря очи и заспива.

Към следващата част или към съдържанието

Е. Л. Джеймс Грей (7)

Метаданни

Данни

Грей

Информация

История

Сваляне / Връзки

Събота, 21 май 2011

Е. Л. Джеймс
Грей (7)