Е. Л. Джеймс
Грей (6)

Петък, 20 май 2011

Наспах се за пръв път от пет дни. Може би заради приключването на сделката, за което се надявах, след като изпратих книгите на Анастейжа. Докато се бръсна, скапанякът в огледалото ме зяпа със студени сиви очи.

Лъжец!

Добре де, добре. Надявам се тя да се обади. Има ми телефона.

Когато влизам в кухнята, госпожа Джоунс вдига поглед.

— Добро утро, господин Грей.

— Добрутро, Гейл.

— Какво искате за закуска?

— Омлет. Благодаря. — Сядам пред плота в кухнята, докато тя ми приготвя закуската, и прелиствам „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“, а след това прехвърлям и „Сиатъл Таймс“. Докато преглеждам вестниците, телефонът ми звънва.

Елиът е. Какво, по дяволите, иска големият ми брат?

— Да, Елиът?

— Здрасти, пич. Трябва да се разкарам от Сиатъл този уикенд. Една мацка ми е налазила висулките и трябва да се разкарам.

— Висулките ли?

— Да. Щеше да разбереш, ако имаше такива.

Не обръщам внимание на заяждането и в същия момент ми хрумва нещо хитро.

— Какво ще кажеш да отскочим до Портланд? Можем да заминем още днес следобед. Ще останем там. Ще се приберем в неделя.

— Става. С хеликоптерчето или с кола?

— Казва се хеликоптер, Елиът, но ще отидем с кола. Ела в офиса по обяд и тръгваме.

— Благодаря, брат ми. — Елиът затваря.

На него открай време му е трудно да се контролира. Както и жените, с които има връзки: което и да е нещастното момиче, то е просто поредната мацка от дългата, предълга опашка на случайните му връзки.

— Господин Грей. Каква храна ще искате за уикенда?

— Приготви нещо леко и го остави в хладилника. Може да се прибера в събота.

А може и да не се прибера.

„Тя си тръгна, без да се обърне, Грей.“

След като през по-голямата част от живота си на работа съм управлявал очакванията на другите, би трябвало да се справям по-добре със своите.

 

 

Елиът спи почти през целия път до Портланд. Горкият нещастник сигурно е скапан. Работи и чука: това е смисълът на съществуването на Елиът. Разложил се е на седалката и хърка.

Ама и той ще е една компания…

Сигурно ще пристигнем в Портланд след три, затова се обаждам на Андреа по хендсфрито.

— Господин Грей — отговаря тя на второто позвъняване.

— Може ли да уредиш да доставят два бегача в „Хийтман“?

— За колко часа, господине?

— За три.

— Бегачите за вас и брат ви ли са?

— Да.

— Брат ви е метър и деветдесет, нали?

— Да.

— Заемам се веднага.

— Супер. — Затварям и звъня на Тейлър.

— Господин Грей — отговаря той на първото позвъняване.

— По кое време ще дойдеш?

— Ще съм на рецепцията в девет довечера.

— Ще докараш ли R8?

— С удоволствие, господине. — И Тейлър е луд фен на автомобилите.

— Добре. — Затварям и усилвам музиката. Да видим дали Елиът ще проспи „Върв“.

Пътуваме по I-5 и вълнението ми расте.

Дали са доставили книгите? Изкушавам се да позвъня отново на Андреа, но знам, че съм я натоварил с цял тон работа. Освен това не искам да давам на персонала си повод да клюкарства. Обикновено не правя подобни неща.

„Защо изобщо ги изпрати?“

„Защото искам да я видя пак.“

Подминаваме изхода за Ванкувър и се питам дали изпитът й е приключил.

— Къде сме, мой човек? — ломоти Елиът.

— Я виж ти кой се събудил — казвам. — Почти стигнахме. Отиваме на планински преход с бегачи.

— Така ли?

— Да.

— Супер. Помниш ли когато татко ни водеше?

— Аха. — Кимам. Татко е всестранно надарен, истински ренесансов човек: с академична нагласа, спортува, чувства се в свои води в града, още по-добре му е на открито. Отгледал е три осиновени деца… а аз съм единственото, което не е оправдало очакванията му.

Преди да порасна имахме тясна връзка. Той беше моят герой. Обичаше да ни води на къмпинг и на какви ли не забавления на открито: плаване, каяк, колела, какво ли не сме правили.

Пубертетът ми съсипа всичко.

— Мислех, че ако пристигнем следобед, няма да ни остане време за преход.

— Мисли повечко.

— От кого бягаш?

— Мой човек, аз съм от хората, които им се кефят и после вдигат гълъбите. Много добре го знаеш. Не искам обвързване. Не знам защо, обаче щом мацките разберат, че имаш собствен бизнес, почват да им се въртят разни откачени мисли в главите. — Поглежда ме косо. — Прав си, че си пазиш оная работа.

— Сега не обсъждаме моята оная работа, а твоята и коя е била нанизана на нея.

Елиът се киска.

— Направо им изгубих бройката. Стига обаче за мен. Кажи как върви стимулиращият свят на търговията и на крупните финансови операции?

— Наистина ли те интересува? — Стрелвам го с поглед.

— Не — сумти той и аз избухвам в смях при тази проява на апатия и липса на красноречие.

— Как върви бизнесът? — любопитствам.

— Да не би да проверяваш инвестицията си?

— Винаги. — Това ми е работата.

— Миналата седмица забихме проекта „Спокани Идън“, всичко върви по график, но е минала само седмица. — Той свива рамене. Под на пръв поглед небрежния външен вид брат ми е екобоец. Страстта му към природно целесъобразен начин на живот допринася за доста разгорещени разговори със семейството в неделя на обяд, а последният му проект е за екологични евтини жилища на север от Сиатъл.

— Надявам се да инсталирам новата система за повторно използване на водата, нали ти разправях? Това означава, че всички домове ще намалят използването на вода и сметките си с двайсет и пет процента.

— Впечатлен съм.

— Надявам се.

Навлизаме в центъра на Портланд в мълчание и тъкмо когато влизаме в подземния гараж на „Хийтман“ — последното място, на което я видях — Елиът казва:

— Нали знаеш, че тази вечер ще изпуснем мача на „Маринърс“?

— Можеш да останеш пред телевизора. Дай малко почивка на висулката си и погледай бейзбол.

— Няма да е зле.

 

 

Да следваш темпото на Елиът е истинско предизвикателство. Той се спуска по пътеките със същата небрежност, с която подхожда към повечето ситуации. Елиът не знае какво е страх — тъкмо затова му се възхищавам. Но при тази скорост нямам никакъв шанс да се насладя на околността. Едва успявам да мярна пищната зеленина покрай мен, защото следя трескаво пътеката и се опитвам да избегна дупките.

Накрая и двамата сме мръсни и изтощени.

— Отдавна не съм се забавлявал така с дрехи — признава Елиът, докато оставяме велосипедите на пиколото в „Хийтман“.

— Да — казвам, а след това си спомням как бях прегърнал Анастейжа, когато я спасих от моторджията. Топлината, която бликаше от нея, гърдите й, притиснати в мен, ароматът й нахлува в ноздрите ми…

Тогава бях с дрехи…

— Да — повтарям.

Проверяваме телефоните си в асансьора, докато се качваме на последния етаж.

Получил съм имейли, два есемеса от Елена, която пита какви са плановете ми за уикенда, но нито едно пропуснато обаждане от Анастейжа. Малко преди седем е — трябва да е получила книгите. Тази мисъл ме потиска. Пак съм в Портланд, за да гоня вятъра.

— Леле, мой човек, тази мацка ми е звъняла пет пъти и ми е пуснала пет есемеса. Тя дава ли си сметка колко отчаяно звучи? — жалва се Елиът.

— Може да е бременна.

Елиът пребледнява и аз избухвам в смях.

— Не е смешно, тъпанар! — ръмжи той. — Освен това не я познавам от чак толкова време. Нито пък сме го правили толкова често.

 

 

След бърз душ отивам в стаята на Елиът и сядаме да гледаме остатъка от мача на „Маринърс“ срещу „Падрес“ от Сан Диего. Поръчваме си пържоли, салата, пържени картофи и две бири, а след това аз се отпускам и се наслаждавам на играта в приятната компания на Елиът. Вече съм приел факта, че Анастейжа няма да се обади. „Маринърс“ водят и по всичко личи, че ще падне голяма веселба.

За съжаление не става така, въпреки че „Маринърс“ побеждават с 4:1.

Само така, Маринърс! С Елиът се чукваме с бутилките.

Докато тече анализът на вече приключилата игра, телефонът ми звънва и на екрана се изписва номерът на госпожица Стийл.

Тя е!

— Анастейжа? — Не крия нито изненадата, нито удоволствието си. При нея е шумно и решавам, че или е на парти, или в някой бар. Елиът ме поглежда, затова ставам от канапето и излизам, за да не ме слуша.

— Защо изпрати книгите? — Заваля думите и аз усещам как ме полазва безпокойство.

— Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно.

— Не аз съм странната, ти си странен — заявява тя обвиняващо.

— Анастейжа, пила ли си?

Мама му стара! Тя с кого е? С фотографа ли? Къде е приятелката й Кейт?

— К’во те бърка? — Струва ми се кисела, войнствено настроена и разбирам, че е пияна, но също така трябва да разбера дали е добре.

— Питам само… Къде си?

— В един бар.

— Кой бар? — „Казвай веднага!“ Безпокойството набъбва в мен. Млада жена, пияна, някъде в Портланд. Не е в безопасност.

— Един бар. В Портланд.

— Как ще се прибереш у дома? — Стискам зъби, обзет от напразната надежда да позабавя избухването си.

— Все някак.

Какви ги дрънка? Възнамерява ли да шофира? Питам отново в кой бар е и тя не отговаря.

— Защо ми изпрати книгите. Крисчън?

— Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага!

Как ще се прибере?

— Ти си толкова… деспотичен — киска се тя. Ако положението е друго, смехът й би ми се сторил очарователен. Сега обаче ми се иска да й покажа колко точно съм деспотичен. Направо ме побърква.

— Ана, къде си, мама му стара!

Тя се киска отново. Мама му стара, присмива ми се!

Пак ми се присмива!

— В Портланд. Далечко е от Сиатъл.

— Къде в Портланд?

— Лека нощ, Крисчън.

Тя прекъсва.

— Ана…

Тя ми затвори! Зяпвам телефона и не мога да повярвам. Никой досега не си е позволявал да ми затвори телефона!

— Какъв е проблемът? — провиква се Елиът от канапето.

— Пиянско обаждане. — Поглеждам го, а той ме зяпа с отворена уста.

— За теб ли беше?

— Да. — Натискам копчето за повторно набиране, като се опитвам да се овладея и да потисна безпокойството си.

— Здравей. — Тя се обажда задъхано и срамежливо. Вече е на по-тихо място.

— Идвам да те взема. — Гласът ми е леденостуден, мъча се да овладея гнева си. Затварям телефона.

— Трябва да отида да взема едно момиче и да го прибера у тях. Ще дойдеш ли?

Елиът ме е зяпнал така, сякаш са ми поникнали три глави.

— Ти? С момиче? Това трябва да се види.

И започва да се обува.

— Първо трябва да позвъня. — Влизам в спалнята му. Дали да звънна на Барни, или на Уелч? Барни е старшият инженер в телекомуникационния отдел на компанията ми. Технически гений. Само че онова, което искам, не е съвсем законно.

По-добре да не замесвам компанията си.

Звъня на Уелч и след секунди чувам дрезгавия му глас.

— Господин Грей?

— Трябва да разбера къде се намира Анастейжа Стийл в момента.

— Така. — Следва кратко мълчание. — Оставете на мен, господин Грей.

Знам, че това е незаконно, но тя може да се забърка в неприятности.

— Благодаря.

— Ще ви звънна след две минутки.

Когато се връщам в хола, Елиът потрива доволно ръце и се хили.

— Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света — злорадства той.

— Отивам да взема ключовете от колата. След пет минути те чакам в гаража — ръмжа аз, без да обръщам внимание на самодоволното му лице.

 

 

Барът е претъпкан. Пълен е със студенти, решили да си прекарат страхотно. От колоните дъни някакъв тъп рок, дансингът е наблъскан с гърчещи се тела.

Обстановката ме кара да се чувствам стар.

Тя е някъде тук.

Елиът влиза след мен.

— Виждаш ли я? — опитва се да надвика шума. Докато оглеждам помещението, зървам Катрин Кавана. Тя е с приятели, до един мъже, седят в сепаре. Ана не се мярка, но масата е отрупана с чаши за шотове и халби бира.

Да видим сега дали госпожица Кавана е предана на приятелката си като Ана на нея.

Тя ме поглежда изненадано, когато пристъпваме към масата й.

— Катрин — започвам вместо поздрав и тя ме прекъсва преди да успея да попитам къде е Ана.

— Крисчън, каква приятна изненада да те видя тук — опитва се да надвика шума. Тримата на масата зяпат мен и Елиът враждебно.

— Бях наблизо.

— Кого си довел? — Тя се усмихва прекалено подкупващо на Елиът и ме прекъсва отново. Каква досадна жена!

— Това е брат ми Елиът. Елиът, запознай се с Катрин Кавана. Къде е Ана?

Тя отправя на Елиът още по-широка усмивка и аз оставам изненадан от неговата.

— Май излезе навън да глътне малко чист въздух — отвръща Кавана, без да ме погледне. Интересува я единствено господин Изчукай ги и чупката. Е, с нея съм дотук.

— Навън ли? Къде навън? — провиквам се все пак.

— А. Натам. — Тя сочи двойните врати в края на бара.

Разблъсквам тълпата и тръгвам към вратата, като оставям тримата намръщени младоци с ухилените Кавана и Елиът.

През вратите се вие опашка за дамската тоалетна, а по-навътре виждам друга врата, която води навън. Иронията е, че води към паркинга, откъдето дойдохме с Елиът.

Излизам навън и попадам в кътче непосредствено до паркинга, оградено от кашпа с цветя. Няколко души пушат, пият и си бъбрят. Веднага я забелязвам.

По дяволите! Тя е с фотографа, струва ми се, въпреки че ми е трудно да позная на слабата светлина. Той я е прегърнал, но тя като че ли се опитва да се отскубне от него. Той й шепне нещо, което не чувам, и я целува по челюстта.

— Спри, Хосе. Не! — настоява тя. Опитва се да го отблъсне.

Тя не го иска!

В първия момент ми идва да му откъсна главата. Стискам юмруци и се приближавам до тях.

— Мисля, че дамата каза не.

Гласът ми прозвучава студен и зловещ на това сравнително тихо място, макар да се старая да го овладея.

Хосе пуска Ана и присвива очи към мен с озадаченото изражение на пиян.

— Грей? — тросва се той и аз впрягам цялата си воля, за да не размажа изписалото се на лицето му разочарование.

На Ана започва да й се гади, тя се превива и повръща.

Каква гадост!

— А? Диос мио, Ана! — Хосе отскача с погнуса.

Скапан нещастник!

Без да му обръщам внимание, прибирам косата й, докато тя продължава да повръща всичко, което е погълнала тази вечер. С огромно раздразнение забелязвам, че май не е яла. Прегръщам я през раменете и я повеждам настрани от любопитните погледи.

— Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам. — Тук е по-тъмно. Нека драйфа на спокойствие. Тя повръща пак, разбира се. Жалка работа. След като стомахът й се изпразва, продължава да й се гади и тя се превива от дълги сухи напъни.

Господи, хич не носи.

Най-сетне тялото й се отпуска и решавам, че е приключила. Пускам я и й подавам кърпичката си, която по някакво чудо е пъхната във вътрешния джоб на сакото.

„Благодаря, госпожо Джоунс.“

Тя избърсва уста. Избягва да ме погледне в очите, защото е засрамена. Аз пък се радвам да я видя. Яростта ми към фотографа вече се е стопила. Радвам се, че съм на паркинга на студентски бар в Портланд с госпожица Анастейжа Стийл.

Тя скрива лице в шепи, свива се, след това ме поглежда, все още засрамена. Обръща се към вратата и поглежда злобно над рамото ми. Предполагам, че гледа „приятеля“ си.

— Ще се видим вътре — промърморва Хосе, но аз не се обръщам и за мое огромно удоволствие тя също го пренебрегва и вдига очи към мен.

— Съжалявам — заявява, докато пръстите й усукват мекия лен.

„Добре, хайде да се позабавляваме.“

— За какво съжаляваш, Анастейжа?

— Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане — шепне тя.

— Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб. — Защо е толкова забавно да бъзикам тази млада жена? — Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?

Може пък да има проблем с алкохола. Тази мисъл ме стряска и се питам дали не трябва да позвъня на мама, за да ми препоръча клиника.

Ана се мръщи, все едно е ядосана, и малкото V се образува между веждите й, а аз едва сдържам желанието си да го целуна. Когато обаче заговаря, ми се струва разкаяна.

— Не — отвръща тя. — Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя. — Вдига поглед към мен с разфокусирани очи и се олюлява леко. Може да припадне, затова, без да се замисля, я поемам на ръце.

Оказва се изненадващо лека. Тази мисъл ме дразни. Нищо чудно, че се е напила.

— Хайде, ще те заведа у дома.

— Трябва да кажа на Кейт — настоява тя, отпуснала глава на рамото ми.

— Брат ми ще й каже.

— Моля?

— Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.

— О, така ли?

— Беше с мен, когато ти се обади.

— В Сиатъл ли?

— Не, в „Хийтман“.

И гоненето на вятъра се оправда.

— Как ме намери?

— Проследих обаждането ти, Анастейжа. — Тръгвам към колата. Искам да я откарам у тях. — Имаш ли яке или чанта?

— Ами… да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.

Спирам и мълча. Кавана никак не се притесняваше, че тя е навън със зажаднелия за ласки фотограф. Родригес. Така се казваше. Що за приятелка е това момиче? Светлината от бара пада върху разтревоженото й лице.

Колкото и да не ми се иска, я пускам и се съгласявам да я заведа вътре. Хванати за ръце, двамата влизаме в бара и спираме до масата на Кейт. Един от младежите все още седи там, раздразнен и изоставен.

— Къде е Кейт? — надвиква шума Ана.

— Танцува — крещи младежът и кима към дансинга. Ана си взема сакото и чантата, протяга ръка и неочаквано стиска моята.

Застивам на място.

Мама му стара!

Сърцето ми започва да блъска неудържимо, тъмнината се издига на повърхността и впива нокти в гърлото ми.

— На дансинга е — провиква се тя и думите гъделичкат ухото ми, прогонват страха. Неочаквано тъмнината се отдръпва и сърцето ми се успокоява.

Какво?

Извивам очи, за да скрия объркването си, и я повеждам към бара, поръчвам голяма чаша вода и й я подавам.

— Пий.

Тя ме поглежда над чашата и отпива предпазливо.

— Цялата — нареждам. Надявам се водата да тушира ефекта от адския махмурлук, който я чака утре.

Какво ли щеше да й се случи, ако не се бях намесил? Настроението ми се скапва.

Мисля си какво ми се е случило току-що.

Нейното докосване. Моята реакция.

Настроението ми продължава да се смачква.

Ана се олюлява, докато пие, затова я задържам, като поставям ръка на рамото й. Харесва ми да я докосвам. Тя е като олио върху бурните ми тъмни вълни.

„Хм… цветя и рози, Грей.“

Тя допива водата, аз взимам чашата от ръката й и я слагам на бара.

Добре. Тя иска да говори с така наречената си приятелка. Оглеждам претъпкания дансинг и ми става неприятно, че всички тези тела ще се притискат в мен, докато се промъкваме.

Стягам се, стискам ръката й и я повеждам към дансинга. Тя се колебае, но държи да говори с приятелката си, така че начинът е само един: ще трябва да танцува с мен. Щом Елиът влезе в ритъм, не можеш да го спреш — дотук с тихата вечер пред телевизора.

Придърпвам я и тя е в прегръдката ми.

С това мога да се справя. Когато знам, че ще ме докосне, добре. Мога да овладея положението, още повече че съм със сако. Промъкваме се през навалицата към мястото, на което се кълчат Елиът и Кейт.

Елиът — без да спира да танцува — се навежда към мен и ни оглежда невярващо.

— Ще заведа Ана у тях. Кажи на Кейт — изкрещявам в ухото му.

Той кима и придърпва Кавана до себе си.

Така. Хайде сега да заведа госпожица Пияната книжна мишка у тях… но поради незнайно каква причина на нея не й се тръгва. Гледа Кавана загрижено. Когато слизаме от дансинга, поглежда отново към Кейт, след това вдига очи към мен и се олюлява, все още малко замаяна.

— Мамицата му… — Благодарение на някакво чудо успявам да я задържа, когато тя припада насред бара. Изкушавам се да я метна на рамо, но така ще привлечем погледите на всички, затова я притискам към гърдите си и почти я отнасям навън, в колата.

— Господи — мърморя, докато вадя ключа от дънките и в същото време се опитвам да я държа. Колкото и невероятно да изглежда, успявам да я настаня на предната седалка и да й сложа предпазния колан.

— Ана. — Разтърсвам я леко, защото мълчанието й ме притеснява. — Ана!

Тя изломотва нещо неразбираемо и разбирам, че е в съзнание. Знам, че трябва да я откарам у тях, но до Ванкувър е много път, а не знам дали няма да повърне отново. Никак не ми е приятно като си помисля, че аудито ми ще мирише на повръщано. И без това миризмата, която се носи от дрехите й, вече се усеща.

Поемам към „Хийтман“ и си казвам, че го правя заради нея.

„Да, залъгвай се, Грей.“

 

 

Докато се качваме с асансьора от гаража, тя спи в ръцете ми. Трябва да й сваля дънките и обувките. Вкисналата миризма на повръщано се усеща навсякъде. Искам да я изкъпя, но това означава да прекрача границата на приличието.

„А сега не я ли прекрачваш?“

Щом влизаме в стаята, хвърлям чантата й на канапето, след това я отнасям в спалнята и я слагам на леглото. Тя измърморва нещо, но не се събужда.

Свалям бързо обувките и чорапите й и ги пъхвам в пластмасовия плик за пране, осигурен от хотела. След това смъквам ципа на дънките и свалям и тях, проверявам джобовете и пъхвам и дънките в плика. Тя лежи на леглото, разперила се е като морска звезда с тези бели ръце и крака, и за момент си представям същите тези крака увити около кръста ми, а китките й вързани за кръста на Сейнт Андрю. На коляното й бледнее синина и се питам дали не е останала от онзи път, когато падна в офиса ми.

„Белязана е от онзи път… също като мен.“

Вдигам я да седне и тя отваря очи.

— Здравей, Ана — прошепвам, докато свалям бавно сакото й, без помощ от нейна страна.

— Грей… Устни… — ломоти тя.

— Точно така, миличка. — Слагам я нежно да легне. Тя затваря отново очи и се обръща на една страна, свива се на топка и изглежда малка и уязвима. Завивам я и я целувам по косата. След като мръсните й дрехи вече ги няма, ароматът й се е върнал… едва забележимо. Ябълки, есен, свежо, апетитно… Ана… Устните й се разтварят, миглите трепкат над бледите бузи, кожата й е безупречна. Ще си позволя още едно докосване, докато галя бузата й с пръст.

— Спи спокойно — шепна, след това отивам в хола, за да направя списъка с дрехи за пране. Когато приключвам, слагам торбата пред вратата на апартамента, за да вземат дрехите и да ги изперат.

Преди да си прегледам имейлите пускам есемес на Уелч и го моля да провери дали Хосе Родригес има полицейско досие. Любопитен съм. Искам да знам дали не се възползва от млади пияни жени. След това се заемам с въпроса за дрехите на госпожица Стийл и изпращам бърз имейл на Тейлър.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Госпожица Анастейжа Стийл

Дата: 20 май 2011, 23:46

До: Джей Би Тейлър

Добро утро, би ли осигурил за госпожица Стийл следното. Да бъде доставено в моята стая преди десет.

Дънки: сини, размер 36

Блуза: синя, красива, размер 36

Гуменки: черни, номер 36,5

Чорапи: размер — малки

Бельо — размер малък, сутиен около 75 D

Благодаря

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Веднага щом имейлът излиза от аутбокса, пускам есемес на Елиът.

●Ана е с мен.

Ако си все още с Кейт, кажи й.●

Той отговаря веднага.

●Дадено.

Дано ти се отвори парашутът.

Имаш голяяяма нужда. ;)●

Изсумтявам, след като прочитам отговора му.

„Имам голяяяма нужда, Елиът. Голяяяма.“

Отварям работния имейл и започвам да чета.