Е. Л. Джеймс
Грей (4)

Неделя, 15 май 2011

Моби дъни в ушите ми. Тичам по Саутуест Салмън Стрийт към река Уиламет. Шест и половина сутринта е и се опитвам да си проясня мислите. Снощи я сънувах. Сини очи, задъхан глас… завършва изреченията с „господине“, докато е коленичила пред мен. Откакто се запознах с нея, сънищата ми претърпяха великолепна промяна след кошмарите, които ме спохождаха. Питам се какво ли ще каже Флин по този въпрос. Мисълта ме обърква, затова я отблъсквам и се съсредоточавам да напрегна тялото си до крайност по брега на Уиламет. Докато стъпалата ми отмерват крачките по тротоара, слънцето наднича иззад облаците и ми дава надежда.

 

 

След два часа, докато тичам обратно към хотела, минавам покрай кафене. Дали да не я заведа да пием кафе?

Като на среща ли?

А, не. Никакви срещи. Прихвам при тази нелепа мисъл. Само ще си поговорим — нещо като интервю. Така ще успея да открия още малко за тази тайнствена жена и дали тя се интересува — за да не се окаже, че гоня вятъра. Сам съм в асансьора и се разтягам. Приключвам с упражненията за разтягане в апартамента на хотела и вече съм съсредоточен и спокоен за пръв път след пристигането си в Портланд. Донесли са ми закуската, а аз съм гладен като вълк. Не търпя подобно чувство, абсолютно никога. Сядам да закусвам по анцуг. Решавам да закуся преди да се изкъпя.

 

 

Някой чука на вратата. Отварям и Тейлър застава на прага.

— Добро утро, господин Грей.

— Добро утро. Готови ли са?

— Да, господине. Чакат ви в апартамент 601.

— Идвам веднага. — Затварям вратата и натъпквам ризата в сивите панталони. Косата ми е мокра след душа, но аз не давам пет пари. Поглеждам известния гадняр в огледалото и тръгвам след Тейлър към асансьора.

Апартамент 601 е пълен с хора, светлини и кутии за камери. Въпреки това я забелязвам на мига. Застанала е отстрани. Косата й е пусната: гъста лъскава грива, която покрива гърдите. Облечена е в тесни дънки, кецове, къс тъмносив жакет и бяла тениска отдолу. Да не би дънки и кецове да са запазената й марка? Макар да не са кой знае колко удобни, добре подчертават изваяните й крака. Очите й, обезоръжаващи както винаги, се ококорват, когато приближавам.

— Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново. — Тя поема протегнатата ми ръка и за момент ми се приисква да стисна нейната и да я поднеса към устните си.

„Стига глупости, Грей.“

Тя се изчервява по познатия ми очарователен начин и махва с ръка към приятелката си, застанала наблизо в очакване да насоча вниманието си към нея.

— Господин Грей, това е Катрин Кавана.

С нежелание пускам ръката й и се обръщам към настоятелната госпожица Кавана. Тя е висока, поразителна и добре поддържана, също като баща си, но има очите на майка си, освен това трябва да й благодаря, че ме запозна с очарователната госпожица Стийл. Тази мисъл ме кара да се почувствам малко по-благосклонен към нея.

— Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица.

— Добре съм, благодаря.

Ръкостискането й е стегнато, издава увереността й и аз се съмнявам, че някога през привилегирования си живот е разбрала какво означават трудности. Питам се дали тези две жени са приятелки. Нямат нищо общо.

— Благодаря ви, че ни отделихте време — казва Катрин.

— За мен е удоволствие — отвръщам и поглеждам Анастейжа, която ме дарява с издайническа руменина.

Единствено аз ли я карам да се изчервява? Тази мисъл ми доставя удоволствие.

— Това е Хосе Родригес, нашият фотограф — продължава Анастейжа и лицето й разцъфтява, докато го представя.

Мамка му. Да не би този да е гаджето?

Родригес грейва, щом вижда сладката усмивка на Ана.

Дали се чукат?

— Приятно ми е, господин Грей. — Родригес ме поглежда мрачно, докато си стискаме ръцете. Това е предупреждение. Казва ми да се отдръпна. Той я харесва. Харесва я, при това много.

„Е, малкият, играта започва.“

— Къде да застана, господин Родригес? — Гласът ми прозвучава предизвикателно и той се усеща, но Катрин се намесва и ми маха да седна на един стол. Така. Значи обича да командва. Мисълта ми се струва доста забавна, докато сядам. Друг младеж, който, изглежда, работи с Родригес, включва прожекторите и аз оставам сляп.

По дяволите!

Щом блясъкът понамалява, се опитвам да зърна прелестната госпожица Стийл. Застанала е в дъното на стаята и наблюдава какво става. Винаги ли е толкова срамежлива? Може би тъкмо затова двете с Кавана са приятелки — тя няма нищо против да е на заден план и оставя Катрин да е в центъра на сцената.

Хм… покорна по природа.

Фотографът ми се струва добър професионалист и се потапя в работата, която му е възложена. Наблюдавам госпожица Стийл, докато тя наблюдава и двама ни. Погледите ни се срещат; нейният е честен и невинен и в този момент аз премислям плана си. След това обаче тя прехапва устни и аз усещам как притаявам дъх.

„Отстъпи, Анастейжа.“ Опитвам се да й наложа със силата на волята си да отклони поглед и тя, изглежда, ме разбира, защото първа извръща очи.

„Браво, моето момиче.“

Катрин ме моли да се изправя. Родригес щрака. След това приключваме и аз знам, че това е шансът ми.

— Искрено ви благодаря, господин Грей! — Катрин се втурва напред и разтърсва ръката ми, последвана от фотографа, който ме оглежда с неприкрито неодобрение. Враждебното му отношение ме кара да се усмихна.

„Мой човек… представа нямаш.“

— С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана — казвам и кимам любезно. Искам да говоря с Ана. — Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл?

— Разбира се — отвръща тя изненадано.

„Възползвай се, Грей.“

Измърморвам нещо банално към хората в апартамента и я повеждам навън, за да я отдалеча максимално от Родригес. В коридора тя се заиграва с косата си, след това преплита пръсти, а Тейлър тръгва след мен.

— Ще ти се обадя после, Тейлър — уведомявам го и когато той е далече, така че почти не може да ни чуе, каня Ана да пие кафе с мен и притаявам дъх в очакване на отговора й.

Дългите й мигли трепкат.

— Май се налага да закарам обратно всички — извинява се смутено тя.

— Тейлър — провиквам се след него и тя трепва. Просто я стряскам и не мога да преценя дали това е добре, или зле. А тя не спира да нервничи. Като се замислям над всички начини да престане, се разсейвам.

— Всички ли отиват към университета? — Тя кима и аз моля Тейлър да закара приятелите й.

— Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе?

— Ами… господин Грей… това наистина… — Млъква. Поглежда ме право в очите, нейните блестят. — Вижте… Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.

Облекчението ми е огромно и аз се усмихвам широко.

Чукнах си среща!

Отварям вратата, за да влезе отново в апартамента, а Тейлър прикрива изумлението си.

— Би ли ми донесъл сакото, Тейлър?

— Разбира се, господине.

Той се врътва на пети и свива устни, докато се отдалечава по коридора. Наблюдавам го с присвити очи чак докато не хлътва в асансьора, а аз се облягам на стената, за да изчакам госпожица Стийл.

Какво, за бога, ще й кажа?

„Искаш ли да ми станеш любовница?“

„Не, успокой топката, Грей. Давай стъпка по стъпка.“

Тейлър се връща след две минути. Носи ми сакото.

— Това ли е всичко, господине?

— Да, благодаря.

Той ми го подава и ме оставя да вися като глупак в коридора.

Колко ли време ще се бави Анастейжа? Поглеждам си часовника. Сигурно се разправя с Катрин за колата. Или пък говори с Родригес и обяснява, че отива да пие кафе, за да ме успокои и да ми замаже очите за статията. Мислите ми стават мрачни. Сигурно го целува за довиждане.

По дяволите!

След минутка тя излиза и аз съм доволен. Не прилича на момиче, което току-що са целували.

— Добре — започва решително тя. — Да вървим на кафе. — Само че поруменелите бузи издават какво усилие й струва тази самоувереност.

— След вас, госпожице Стийл. — Едва прикривам удоволствието си, докато тя върви на крачка пред мен. Когато я настигам, любопитството ми към връзката й с Катрин е запалено, особено по отношение на съвместимостта им. Питам я откога се познават.

— От първата година в университета. Тя е добра приятелка. — Гласът й е пълен с топлота. Ана й е предана. Нали дойде чак до Сиатъл, за да ме интервюира, когато Катрин беше болна. Надявам се, че госпожица Кавана се отнася към нея със същата преданост и респект.

Когато натискам копчето, вратите на почти всички асансьори се отварят веднага. Двама, страстно прегърнати, се отдръпват един от друг, смутени, че са ги хванали. Без да им обръщаме внимание, влизаме в асансьора, но аз забелязвам хитрата усмивка на Анастейжа.

Докато пътуваме към първия етаж, атмосферата се нажежава от неудовлетворена страст. Не знам дали се излъчва от двойката зад нас, или от мен.

Да. Желая я. Тя дали ще иска онова, което мога да й предложа?

Изпитвам облекчение, когато вратата се отваря отново и поемам ръката й, хладна и съвсем не влажна, както очаквах. Може пък да не й въздействам колкото ми се иска. Тази мисъл ме обезсърчава.

Зад нас се чува кикотът на двойката.

— Какво толкова намират хората в тези асансьори? — мърморя. Трябва да призная, че има нещо симпатично и наивно в този кикот, нещо, което ми се струва очарователно. Госпожица Стийл ми се струва невинна също като тях и докато вървим по улицата, аз отново поставям под въпрос мотивите си.

Тя е твърде млада. Тя е твърде неопитна, но, по дяволите, много ми е приятно да усещам ръката й в моята.

Щом влизаме в кафенето, я изпращам да намери маса и я питам какво ще пие. Тя започва да заеква — английски чай, торбичката отделно. Това е нещо ново за мен.

— Не искаш кафе, така ли?

— Не съм много по кафето.

— Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?

— Не, благодаря — отвръща тя, свела поглед към пръстите си.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, благодаря — клати глава тя и прехвърля косата си през рамо, а светлината се отразява в кестеняви отблясъци.

Трябва да се редя на опашка, докато двете лелки зад щанда подхвърлят любезности с всички посетители. Дразня се, защото това ме откъсва от целта: Анастейжа.

— Здрасти, готин, какво да бъде? — пита по-възрастната жена с блеснали очи. „Това е просто едно красиво лице, миличка.“

— За мен кафе с мляко. Английски чай. Торбичката отстрани. И мъфин с боровинки.

Анастейжа може да реши да похапне.

— На гости ли си в Портланд?

— Да.

— За уикенда ли?

— Да.

— Времето се пооправи днес.

— Да.

— Дано да се порадваме на повечко слънце.

„Моля те, престани да дрънкаш и побързай, мътните те взели.“

— Да — съскам през зъби и поглеждам към Ана, която бързо извръща очи.

Наблюдава ме. Оглежда ли ме?

Зрънце надежда се надига в гърдите ми.

— Заповядай. — Жената намига и поставя чашите в поднос. — Плати на касата. Приятен ден.

Успявам да отговоря любезно.

— Благодаря.

Анастейжа седи на масата, забола поглед в пръстите си, и размишлява над един господ знае какво.

Може би за мен?

— За какво мислиш? — питам.

Тя трепва и се изчервява, докато й поднасям чая и оставям кафето. Мълчи и виждам, че е притеснена. Защо? Не иска ли да бъде тук?

— Та за какво си мислиш? — напомням й и тя започва да опипва торбичката чай.

— Това е любимият ми чай — заявява и аз си поставям за цел да запомня, че обича „Туинингс“. Наблюдавам я как пуска торбичката в чайника. Задачата се оказва мърлява и сложна. Изтегля торбичката почти веднага и я слага в чинийката. Свивам устни, за да не прихна. Докато ми обяснява, че предпочита чая слаб и черен, за момент решавам, че ми описва какви мъже харесва.

„Стегни се, Грей. Говори за чай.“

Стига сме се мотали, време е да разплета нещата.

— Той гадже ли ти е?

Тя свива вежди и между тях се образува малка буквичка V.

— Кой?

На това му се казва добър отговор!

— Фотографът — Хосе Родригес.

Тя прихва. Смее се на мен.

На мен!

Не знам дали е от облекчение, или просто намира, че съм смешен. Дразнещо е. Не мога да я разбера. Харесва ли ме, или не? Казва ми, че й е просто приятел.

„Сладурче, на него му се иска да е повече от просто приятел.“

— Как така си помисли, че ми е гадже? — пита тя.

— Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. — „Нямаш представа, а? Момчето е лудо по теб.“

— Той ми е като брат — изтъква тя.

Добре, значи похотта е едностранна. За момент се питам дали си дава сметка колко е прекрасна. Поглежда мъфина с боровинки, докато беля хартията, и за момент си я представям на колене до мен и как я храня, хапка по хапка. Мисълта ме разсейва и възбужда.

— Искаш ли? — питам.

Тя клати глава.

— Не, благодаря. — Гласът й звучи колебливо и тя отново забожда поглед в ръцете си. Защо е толкова нервна? Заради мен ли?

— А момчето, с което ме запозна в магазина вчера? Не ти ли е гадже?

— Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. — Тя се мръщи отново, сякаш е объркана, и кръстосва отбранително ръце. Не обича да я разпитват за тези момчета. Спомням си колко неловко се почувства, когато онзи в магазина я прегърна, за да покаже, че е негова. — Защо питаш?

— Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.

Тя се ококорва. Очите й наистина са красиви. Цветът им е като на океана в Кабо — най-синьото от всички сини морета. Трябва да я заведа там.

„Какво? Това пък откъде дойде?“

— Мисля, че ти ми действаш така — признава тя, свежда поглед и започва отново да опипва пръстите си. От една страна, е невероятно покорна, докато от друга… е много предизвикателна.

— Вероятно е така и в това няма нищо лошо.

Да. Сигурно. Не са много хората, които са достатъчно смели, за да си признаят, че ги плаша. Тя е честна и пряма и й го казвам, но когато отклонява поглед, не знам какво мисли. Голямо разочарование. Дали ме харесва? Или просто изтърпява тази среща, за да не сложа кръст на интервюто на Кавана? Кое от двете?

— Вие сте мистерия, госпожице Стийл.

— Няма нищо мистериозно около мен.

— Ти си така уверена. — Като всяка добра подчинена. — Освен когато се изчервяваш, разбира се, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо. — Така. Това вече ще я накара да отговори. Лапвам парченце мъфин и чакам отговор.

— Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?

Това не е лично, нали?

— Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо?

— Не.

— Това е добре.

— Но си много властен и своенравен.

— Свикнал съм да правя нещата по своя си начин, Анастейжа. Във всичко, което правя.

— Изобщо не се съмнявам — отвръща тя, след това пита защо не съм й предложил да ме нарича на малко име.

Какво?!

Спомням си как когато си тръгваше от офиса ми и се качи в асансьора… как прозвуча името ми, когато го каза. Да не би да е успяла да надникне вътре в мен? Нарочно ли ме предизвиква? Казвам й, че никой не ме нарича Крисчън освен семейството…

Дори не знам дали това е истинското ми име.

„Не започвай, Грей.“

Сменям темата. Искам да науча повече за нея.

— Имаш ли братя или сестри?

Клепките й трепват няколко пъти преди да отговори, че е едно дете.

— Разкажи ми за родителите си.

Тя извива очи и аз едва потискам желанието си да й се скарам.

— Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесано.

Аз, разбира се, знам всичко това от проверката на Уелч, но е важно да го чуя от нея. Устните й омекват в нежна усмивка, когато споменава пастрока си.

— А баща ти? — питам.

— Баща ми е починал, когато съм била бебе.

В миг съм катапултиран обратно в кошмарите, виждам тяло, проснато на мръсния под.

— Съжалявам.

— Не го помня — признава тя и ме връща към настоящето. Изражението й е ясно, ведро, и съм сигурен, че Реймънд Стийл е бил добър баща на това момиче. Връзката на майка й с нея, от друга страна — това ще се разбере.

— И майка ти се е омъжила пак?

Тя се смее с горчивина.

— Може да се каже. — След като го казва, замълчава. Тя е сред малкото жени, които познавам, способни да седят мълчаливо. Това е чудесно, ала в момента не го искам.

— Не обичаш да говориш за себе си, нали?

— Ти също — парира тя.

„О, госпожице Стийл. Играта започна.“

С огромно удоволствие и подсмихване й напомням, че вече ме е интервюирала.

— Помня някои доста интересни въпроси.

„Да. Попита ме дали съм гей.“

Думите ми оказват желания ефект и тя очевидно се чувства неловко. Започва да разказва за себе си и някои подробности се оказват ценни. Майка й била непоправима романтичка. Жена с четири брака се надява надеждата да надвие опита. И тя ли е като майка си? Няма как да я попитам. Ако каже, че е така, тогава за мен няма надежда. А аз не искам това интервю да приключи. Прекалено добре се забавлявам.

Разпитвам я за пастрока й и тя потвърждава предположението ми. Очевидно го обича. Лицето й грейва, когато говори за него: работата му (той е дърводелец), хобитата му (обича европейски футбол и риболов). Предпочела да живее при него, когато майка й се омъжила за четвърти път.

Интересно.

Тя изпъва рамене.

— Кажи ми за твоите родители — продължава в настъпление, за да отклони разговора от семейството си. Аз не обичам да говоря за своето семейство, затова й казвам основни неща.

— Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.

— С какво се занимават брат ти и сестра ти?

За това ли иска да говорим? Отговарям кратко, че Елиът работи в строителството, а Мия е в готварско училище в Париж.

Тя слуша очарована.

— Чувала съм, че Париж е прекрасен — отбелязва замечтано.

— Париж е много красив. Била ли си там?

— Никога не съм излизала от Америка. — В гласа й се прокрадва съжаление. Може да я заведа там.

— Искаш ли да отидеш?

„Първо Кабо, сега Париж? Стегни се, Грей.“

— В Париж ли? Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.

Лицето й се озарява от вълнение. Госпожица Стийл иска да пътува. Защо точно Англия, питам аз.

— Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги. — Очевидно това е първата й голяма любов.

Книгите.

Сама го каза вчера в „Клейтън“. Това означава, че ще трябва да се конкурирам с Дарси, Рочестър и Ейнджъл Клеър: невъзможни романтични герои. Ето го доказателството, от което се нуждаех. Тя е непоправима романтичка, също като майка си, и работата няма да се получи. Сякаш за да направи нещата още по-зле, тя си поглежда часовника. Тя е дотук.

Съсипах сделката!

— Време е да тръгвам. Имам да уча — заявява тя.

Предлагам да я изпратя до колата на приятелката й, което означава, че ще трябва да вървя до хотела, за да си стегна багажа.

Трябва ли?

— Благодаря за чая, господин Грей — подхвърля тя.

— Беше ми много приятно, Анастейжа. — В мига, в който го казвам, разбирам, че изминалите двайсет минути са били… приятни. Отправям й най-ослепителната си усмивка, която със сигурност обезоръжава, и й подавам ръка. — Хайде, да вървим — казвам. Тя поема пръстите ми и докато вървим към „Хийтман“, не мога да се отърся от мисълта колко ми е приятно да усещам ръката й в моята.

Може пък да се получи.

— Винаги ли носиш джинси? — питам.

— Почти винаги — признава тя и това е втората черна точка: непоправима романтичка, която носи единствено дънки… Аз обичам жените ми да са с поли и рокли. Да са ми удобни.

— Имаш ли приятелка? — пита тя най-неочаквано и това е третата черна точка. Край на тази недоизпипана сделка. Тя иска романтика, а аз не мога да й предложа подобно нещо.

— Не, Анастейжа. Аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща.

Тя се мръщи, очевидно шокирана, обръща се рязко и се препъва по улицата.

— Мама му стара, Ана! — крещя и я дръпвам към мен, за да не падне пред моториста идиот, който кара от обратната страна на улицата. Неочаквано тя се озовава в прегръдката ми, стиска бицепсите ми и вдига поглед към мен. По очите й личи, че е стресната, и аз за пръв път забелязвам тъмен кръг синьо, обрамчил ирисите й; толкова са красиви, още по-красиви, когато си близо. Зениците й се разширяват и аз разбирам, че мога да пропадна в този поглед и никога да не се върна. Тя си поема дълбоко дъх.

— Добре ли си? — Гласът ми прозвучава чужд и далечен и усещам, че тя ме докосва, а нямам нищо против. Пръстите ми милват бузата й. Кожата й е мека и гладка, прокарвам палец по долната й устна, дъхът ми засяда в гърлото. Тялото й е притиснато в моето, усещам гърдите й, топлината й, която се просмуква през ризата ми, е възбуждаща. Тя има свеж, приятен аромат, който ми напомня за ябълковата градина на баба. Затварям очи и вдъхвам, за да запазя аромата й. Когато ги отварям отново, виждам, че тя ме наблюдава, моли, умолява, придумва, не откъсва очи от устата ми.

Мама му стара! Иска да я целуна.

И аз искам. Само веднъж. Устните й са разтворени, готови, чакат. Устата й ме приканва.

„Не. Не и не. Не го прави, Грей.

Тя не е момиче за теб.

Тя иска цветя и рози, а ти не се занимаваш с подобни глупости.“

Затварям очи, за да залича образа й, и се опитвам да отблъсна изкушението, а когато ги отварям отново, решението ми е взето.

— Анастейжа — прошепвам, — трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.

Малкото V се очертава между веждите й и ми се струва, че е спряла да диша.

— Поеми си дъх, Анастейжа. — Трябва да я пусна преди да направя някоя глупост, но с огромна изненада усещам, че нямам желание. Искам да я прегръщам още съвсем малко. — Сега ще те пусна.

Отстъпвам назад и тя отдръпва ръце, но колкото и да е странно, не усещам облекчение. Плъзвам пръсти по раменете й, за да съм сигурен, че тя ще остане на крака. В изражението й проличава унижение. Тя е потресена, че съм я отблъснал.

„По дяволите, не исках да те нараня!“

— Разбрах — прошепва тя и зад остротата долавям разочарование. Тя става официална, далечна, но не се отдръпва. — Благодаря — добавя.

— За какво ми благодариш?

— За това, че ме спаси.

Иска ми се да й кажа, че я спасявам от себе си… че това е благороден жест, но не това иска да чуе тя.

— Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб.

Не искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. — Сега аз съм този, който дрънка глупости, и така и не успявам да я пусна. Предлагам й да поседна с нея в хотела, макар да знам, че това е хитър начин да продължа времето си с нея, и едва тогава я пускам.

Тя поклаща глава, гърбът й е изпънат като струна, и се обгръща с ръце, сякаш да се защити. След малко хуква през улицата и аз трябва да забързам, за да я настигна.

Когато стигаме до хотела, тя се обръща отново към мен. Възвърнала е самообладанието си.

— Благодаря за чая и за снимките. — Наблюдава ме безизразно и аз усещам как ме пробожда разочарование.

— Анастейжа, аз… — Не знам какво да кажа, освен да се извиня.

— Да, Крисчън? — сопва се тя ядно и заядливо и излива презрението си във всяка сричка на името ми. Това е нещо ново. Освен това си тръгва. Не искам да си тръгва.

— Успех с изпитите.

Очите й заблестяват от обида и възмущение.

— О, да, благодаря! — измърморва тя, без да прикрива сарказма в гласа си. — Довиждане, господин Грей. — Врътва се и тръгва по улицата към подземния гараж. Наблюдавам я как се отдалечава, надявам се да ме погледне още един път, но тя не се обръща. Хлътва в сградата и оставя след себе си съжаление, спомена за красивите й сини очи и аромата на ябълкова градина през есента.