Е. Л. Джеймс
Грей (3)

Събота, 14 май 2011

АНАСТЕЙЖА РОУЗ СТИЙЛ

Дата на раждане: 10 септември 1989, Монтесано, Вашингтон

Адрес: Глен Стрийт 1114 SW, апартамент 7, Хейвън Хайтс, Ванкувър, Вашингтон 98888

Мобилен телефон: 360-959-4352

Номер на социална осигуровка: 978-65-4320

Банка: Уелс Фарго, Ванкувър, Вашингтон

Номер на сметка: 309361:

Баланс: 638 $

Занимание: дипломант Университет на Ванкувър, колеж по изкуства и науки, английска филология

Среден успех: 4

Досегашно образование: гимназия „Монтесано“

Успех на САТ: 2150

Работа: железарски магазин „Клейтън“, NW Ванкувър Драйв, Портланд, Орегон (на непълен работен ден)

Баща: Франклин А. Ламбърт, роден 1 септември 1969 г., починал 11 септември 1990 г.

Майка: Карла Мей Уилкс Адамс, родена 18 юли 1970 г., сключила брак с Франк Ламбърт на 1 март 1989 г., вдовица от 11 септември 1989 г., омъжена за Реймънд Стийл на 6 юни 1990 г., разведена от 12 юли 2006 г., омъжена за Стивън М. Мортън на 16 август 2006 г., разведена от 31 януари 2007 г., омъжена за Боб Адамс на 6 април 2009 г.

Политически предпочитания: не са открити

Религиозни предпочитания: не са открити

Сексуална ориентация: неизвестна

Връзки: в момента няма

Навел съм се поне за стотен път над доклада, откакто го получих преди два дена, и се опитвам да намеря нещо, което да ми помогне да разбера тайнствената госпожица Анастейжа Роуз Стийл. Не мога да избия тази проклета жена от главата си и това започва страшно да ме вбесява. През миналата седмица, по време на най-скучните срещи, не спирах да преповтарям интервюто. Нервните й пръсти се опитват да се справят с касетофона, тя пъхва косата зад ухото си, прехапва долната си устна. Да. Тази работа с устата направо ме побърква.

Сега пък съм паркирал пред „Клейтън“, железарски магазин за мамита и татковци в покрайнините на Портланд, където тя работи.

„Ти си кръгъл глупак, Грей. Какво търсиш тук?“

Знаех си аз, че ще се стигне дотук. Цяла седмица… Знаех си, че трябва да я видя отново. Знаех го още откакто произнесе името ми преди да се качи в асансьора. Опитах се да устоя. Чаках цели пет дни, пет безкрайно досадни дни, за да разбера дали няма да забравя за нея.

Не мога да чакам. Мразя да чакам… за каквото и да било.

Никога не съм преследвал жена. Жените, които съм имал, много добре разбираха какво очаквам от тях. Страхувам се единствено, че госпожица Стийл е прекалено млада и няма да прояви интерес към предложението ми. Дали? Дали от нея ще излезе добра подчинена? Клатя глава. Ето ме тук, кръгъл глупак, седя на провинциален паркинг в най-тъпата част на Портланд.

Проверката за нея не разкри нищо забележително — освен последния факт, за който не спирам да мисля. Тъкмо затова съм тук. Защо нямате гадже, госпожице Стийл? Неизвестна сексуална ориентация — може да е лесбийка. Сумтя и си казвам, че това е много малко вероятно. Спомням си въпроса, който ми зададе по време на интервюто, неприкритото й смущение, как кожата й стана бледорозова… Тези похотливи мисли така и не ме оставят на мира, откакто се запознахме.

„Затова си тук.“

Нямам търпение да я видя отново — тези сини очи ме преследват дори в сънищата. Не съм споменал за нея пред Флин и се радвам, че не го направих, защото сега се държа като преследвач. Дали пък да не си призная? Не. Не искам да започне да ми досажда с поредните терапевтични дивотии. Просто имам нужда да се поразсея, а в момента единственото, което може да ме разсее, работи като продавачка в железарски магазин.

„Дойде чак дотук. Да видим сега дали малката госпожица Стийл е толкова апетитна, колкото я помниш.

Време за шоу, Грей.“

Когато влизам в магазина, дрънва звънче, всъщност се разнася монотонен електронен звук. Магазинът е доста по-голям, отколкото изглежда отвън, и макар че е почти обяд, вътре е тихо за събота. Има безкрайни гондоли с обичайните боклуци, които се продават по тези магазини. Бях забравил какви възможности има за човек като мен в такъв железарски магазин. Пазарувам основно онлайн, но докато съм тук, мога да взема някои неща: велкро, халки — точно така. Ще открия очарователната госпожица Стийл и ще се позабавлявам.

Трябват ми точно три секунди, за да я забележа. Навела се е над щанда и се вглежда напрегнато в екрана на компютъра, докато похапва като мишка от обяда си — геврек. Разсеяно перва трошица от ъгълчето на устата си и си близва пръста. Членът ми реагира на мига.

Аз да не съм на четиринайсет?

Дразня се от реакцията на тялото си. Може би това ще престане, ако я окова, изчукам и нашибам с камшици… не е задължително да стане точно в този ред. Точно така! От това имам нужда!

Тя е напълно погълната от задачата си и това ми дава възможност да я огледам. Похотливите мисли настрани, но тя е привлекателна, много привлекателна. Добре съм я запомнил.

Тя вдига поглед и застива. Смущаващо е, също като първия път, когато я видях. Тя ме зяпва, вече се е сетила кой съм и ми се струва, че е шокирана, а аз не мога да преценя това добре ли е, или е зле.

— Госпожице Стийл. Каква приятна изненада.

— Господин Грей — отвръща тя задъхано, притеснено. Добър отговор.

— Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! — За мен е огромно удоволствие. Облечена е в тясна тениска и дънки, а не в безформените дрипи, с които се беше докарала за интервюто с мен. Има дълги крака, тънка талия и съвършени цици. Устните й са все още разтворени от изненада и трябва да устоя на желанието да вдигна брадичката й и да й затворя устата с моята. „Долетях чак от Сиатъл само за да те видя, а начинът, по който изглеждаш сега, си струваше пътуването.“

— Ана. Казвайте ми Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей? — Поема дълбоко дъх и изпъва рамене както на интервюто, след това ми отправя фалшива усмивка, която съм сигурен, че е запазена за клиентите. Е играта започва, госпожице Стийл.

— Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.

Молбата ми я хваща неподготвена; тя ми се струва слисана.

„Ще стане много забавно. Не е за вярване какво мога да направя с кабелните връзки, сладурче.“

— Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? — пита тя, след като се опомня.

— Благодаря. Покажете ми къде са.

Тя заобикаля плота и посочва една от гондолите. С кецове е. Разсеяно се питам как ли ще изглежда на супер високи токчета. Обувки на „Любутен“… да, единствено на „Любутен“.

— При електрическите стоки са, осми отдел. — Гласът й потреперва и тя се изчервява…

Не е безразлична към мен. Надеждата избуява в гърдите ми.

Значи не е лесбийка. Подсмихвам се.

— Вие водите. — Протягам ръка, за да й подскажа да върви. Като върви пред мен, имам възможност да се насладя на фантастичния й задник. Дългата дебела опашка отмерва стъпките като метроном при всяко леко поклащане на бедрата. Тя наистина е бонбон: мила, любезна и красива, с всички физически атрибути, които ценя у една подчинена. Само че най-важният въпрос е ще ми стане ли подчинена? Сигурно не знае нищичко за този начин на живот — моя начин на живот, — но на мен много ми се иска да я запозная. „Много избързваш, Грей.“

— По работа ли сте в Портланд? — пита тя и прекъсва мислите ми. Гласът й е висок; преструва се, че не й е интересно. Иска ми се да се разсмея. Жените рядко ме карат да се смея.

— Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Намира се във Ванкувър — лъжа аз. „Всъщност дойдох, за да ви видя, госпожице Стийл.“

Тя посърва и аз се чувствам отвратително.

— Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. — Това поне е истина.

— Част от програмата ви да нахраните света ли? — Тя извива насмешливо вежда.

— Нещо такова — отвръщам. Тя да не би да ми се присмива? Как само ми се иска да сложа край на тази работа, ако наистина е така. Как обаче да започна? Може би с вечеря вместо с обикновено интервю… това би било ново двайсет: да водя кандидатка на вечеря.

Заставаме пред кабелните връзки, които са с различни дължини и цветове. Разсеяно прокарвам пръсти по пакетите. Мога просто да я поканя на вечеря. Все едно на среща ли? Тя дали ще приеме? Когато я поглеждам, тя оглежда преплетените си пръсти. Не е възможно да ме наблюдава… това е обещаващо. Избирам по-дълги връзки. Те са по-гъвкави, а и могат да обхванат два глезена и две китки едновременно.

— Тези ще ми свършат работа.

— Нещо друго? — пита тя бързо. Или е изключително внимателна, или иска да ме разкара от магазина. Не мога да преценя кое от двете.

— Ще ми трябва и залепваща лента.

— Ремонт ли правите?

— Не, не е ремонт. — „Само ако знаеше…“

— Елате с мен — подканва ме тя. — Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей. Не разполагаш с безкрайно много време. Поведи някакъв разговор.“

— Отдавна ли работите тук? — Разбира се, знам отговора. За разлика от някои хора, аз си подготвям домашното. Кой знае защо, тя се чувства неловко. Господи, колко срамежливо е това момиче. Нямам никаква надежда. Тя се обръща бързо и тръгва по пътеката към отдела с надпис „Украса“. Следвам я нетърпеливо, като кутре.

— Четири години — измънква тя, когато стигаме до залепващата лента. Тя се навежда и грабва две ролки, всяка с различна широчина.

— Ще взема тази. — Широката е много по-ефективна, когато искаш да запушиш устата на някого. Когато ми я подава, върховете на пръстите ни за миг се докосват. Тръпката се стрелва до слабините ми. По дяволите!

Тя пребледнява.

— Ще има ли друго? — Гласът й звучи тихо, дрезгаво.

Господи, имам върху нея същия ефект, който и тя върху мен. Може би…

— Въже.

— Насам. — Тя забързва по пътеката и ми дава нова възможност да оценя готиното й дупе.

— Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено…

„Мама му стара — престани!“ Пъшкам вътрешно и се опитвам да пропъдя образа, в който тя виси от тавана на стаята с играчки.

— Пет метра от естественото, ако обичате. — То е по-грубо и прежулва повече, ако се съпротивляваш… предпочитам го.

Пръстите й потръпват, но тя премерва пет метра като професионалистка. Вади сгъваем нож от десния си джоб и с едно чевръсто движение реже въжето, навива го стегнато, а после го връзва на хлабав възел. Много впечатляващо.

— Да не сте била скаут?

— Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.

— А каква е вашата страст, Анастейжа? — Зениците й се разширяват, докато я наблюдавам.

Точно така!

— Книгите — отвръща тя.

— Какви книги?

— О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.

Английска литература ли? Обзалагам се, че говори за сестрите Бронте и за Остин. Романтични писания за цветя и рози.

Това не вещае нищо добро.

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? — Искам да видя реакцията й.

— Нещо „направи си сам“ ли?

Имам желание да прихна. О, миличка, „направи си сам“ изобщо не ми е по вкуса. Кимам, за да прикрия смеха. Очите й пробягват по тялото ми и аз се напрягам. Тя ме оглежда!

— Работен комбинезон? — изтърсва тя.

Това са най-неочакваните думи, които чувам след въпроса „Гей ли сте?“.

— Не искате да си развалите дрехите, нали? — Тя посочва дънките ми.

Не мога да се сдържа.

— Винаги мога да ги сваля.

— Ъ-ъ-ъ. — Тя става червена като цвекло и свежда поглед.

Решавам да я спася.

— Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха.

Без да каже и дума, тя се обръща и тръгва с бърза крачка по пътеката, а аз следвам примамливото й дупе.

— Имате ли нужда от нещо друго? — пита задъхано, когато ми подава син гащеризон. Засрамена е, продължава да стои навела очи. Господи, как само ми действа!

— Как върви статията? — питам с надеждата тя да се поотпусне малко.

Тя вдига поглед и ми се усмихва с известно облекчение.

Най-сетне!

— Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.

Това е най-дългото, което е изрекла от първата ни среща насам, а говори за друг човек, не за себе си. Интересно.

Преди да успея да продължа, тя добавя:

— Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

Упоритата госпожица Кавана иска снимки. По-голям отзвук, така ли? Може. Ще си позволя да прекарам известно време с прелестната госпожица Стийл.

— Какви снимки й трябват?

Тя ме поглежда за момент, след това клати глава озадачена, не знае какво да каже.

— Ще съм тук и утре може би… — Мога да остана в Портланд. Ще работя от някой хотел. Може да си взема стая в „Хийтман“. Тейлър ще трябва да дойде да ми донесе лаптопа и дрехи. Или пък Елиът — освен ако не чука като луд, което е обичайното му занимание през уикенда.

— И ще се съгласите да ви направим снимки? — Тя не може да сдържи изненадата си.

Кимам рязко. „Да, искам да прекарам повече време с теб…

Спокойно, Грей.“

— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихва и лицето й грейва като безоблачно утро. Възхитителна е.

— Кажете ми, ако решите за утре. — Вадя портфейла си от дънките. — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет.

Ако не се обади, се връщам в Сиатъл и забравям за цялата тази глупост.

Мисълта ме потиска.

— Добре. — Тя продължава да се усмихва.

— Ана!

И двамата се обръщаме. Млад мъж, облечен в небрежни маркови дрехи, се показва в далечния край на пътеката. Не може да откъсне очи от госпожица Анастейжа Стийл. Кой, по дяволите, е този изрод?

— Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Тя тръгва към него и гаднярът я награбва като някоя горила. Целият изтръпвам. Това е първичен отклик.

„Разкарай си скапаните лапи от нея!“

Свивам юмруци и усещам леко удовлетворение, тъй като тя не отвръща на прегръдката.

Двамата заговарят шепнешком. Може пък информацията на Уелч да не е точна. Може този тип да е гаджето й. На подходяща възраст е, не може да откъсне ненаситните си малки очички от нея. За кратко я задържа на една ръка разстояние, оглежда я, след това остава срещу нея, отпуснал едната си ръка на рамото й. Жестът е съвсем небрежен, но на мен ми е ясно, че маркира територия и ми подсказва да се отдръпна. Тя ми се струва смутена и пристъпва от крак на крак.

Мама му стара! Трябва да вървя. Вече прекалих. Тя е с този тип. Казва му нещо и той се отдръпва, а тя свива рамо, за да отблъсне ръката му. Очевидно е, че двамата не са близки.

Така вече е по-добре.

— Ъ-ъ-ъ… Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. — Тя ме поглежда странно, но не разбирам защо. После продължава: — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. — Не спира да дрънка, дава ми дълго обяснение и ми подсказва, че не са заедно, поне така ми се струва. Братът на шефа, не гадже. Облекчен съм, но облекчението е толкова завладяващо и неочаквано, че се мръщя. Тази жена наистина ми е влязла под кожата!

— Приятно ми е, господин Клейтън. — Нарочно говоря остро.

— Приятно ми е, господин Грей. — Ръката му е отпусната, вяла. „Дръвник.“ — Чакай, чакай! Крисчън Грей? От „Грей Ентърпрайзис“?

„Да, скапаняко, същият.“

За частица от секундата Пол се преобразява и собственическото му отношение е заменено с раболепно.

— Леле… Какво мога да направя за вас?

— Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива. — „Хайде сега да се разкараш.“

— Добре — примирява се той, оголил бели зъби, готов да се подмазва. — Ще се видим после, Ана.

— Да, Пол — отвръща тя и той тръгва към задната част на магазина. Наблюдавам го, докато не се скрива от поглед. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

— Това е всичко — измърморвам. Мама му стара, нямам време, а все още не знам дали ще я видя отново. Трябва да разбера дали има надежда тя да се замисли над онова, което ми се иска. Как да я попитам? На нея ще й трябва доста обучение. Затварям очи и си представям интересните възможности… да се добера дотам ще е половината от забавлението. Дали изобщо ще се навие? Да не би да съм разбрал погрешно?

Тя минава зад касата и маркира покупките ми, без да откъсва поглед от касата.

„Погледни ме, дяволите да те вземат!“ Искам да видя лицето й отново и да преценя какво мисли.

Най-сетне тя вдига глава.

— Четирийсет и три долара.

Само толкова?

— Искате ли торбичка? — пита тя, когато й подавам кредитната си карта.

— Да, Анастейжа. Искам. — Името й — красиво име на красиво момиче — гали езика ми. Тя бързо прибира покупките в плика. Това е. Трябва да вървя.

— Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?

Тя кимва и ми подава картата.

— Добре. До утре тогава. Евентуално. — Не мога да си тръгна просто така. Трябва да й кажа, че се интересувам от нея. — И… Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. — Тя ме поглежда изненадано и същевременно поласкана.

Това е добре.

Прехвърлям торбичката през рамо и излизам от магазина.

Макар да знам, че не трябва, я желая. Сега се налага да чакам, мама му стара… отново. Елена ще се зарадва, че успявам да впрегна волята си. Гледам право напред, докато вадя мобилния от джоба и се качвам във взетата под наем кола. Нарочно не поглеждам назад. Няма да погледна. Няма. Очите ми се стрелват към огледалото за обратно виждане, където се вижда входът на магазина, но мярвам единствено странната витрина. Тя не е на прозореца, не гледа след мен.

Жалко.

Натискам 1 на бързо набиране и Тейлър отговаря още преди телефонът да е иззвънял.

— Господин Грей?

— Направи резервации за „Хийтман“. Този уикенд ще остана в Портланд, а ти можеш да докараш джипа, да ми донесеш компютъра и документите под него и два комплекта дрехи.

— Добре, господине. Ами Чарли Танго?

— Джо да го премести на летището в Портланд.

— Веднага, господине. Ще бъда при вас след три часа и половина.

Затварям и паля автомобила. Значи разполагам с няколко часа в Портланд, докато чакам да разбера дали това момиче се интересува от мен. Какво да правя? Време е да се поразходя, струва ми се. Може би разходката ще прогони този странен глад от тялото ми.

 

 

Минаха цели пет часа, а възхитителната госпожица Стийл все още не се е обадила. Къде, по дяволите, ми беше акълът? Наблюдавам улицата от апартамента си в „Хийтман“. Мразя да чакам. Открай време е така. Времето, сега вече облачно, се задържа хубаво и ми позволи да се разходя из Форест Парк, но разходката така и не уталожи безпокойството ми. Ядосан съм, че не ми се обажда, но най-вече съм ядосан на себе си. Какъв глупак съм, че останах. Каква загуба на време да преследвам тази жена. Случвало ли се е някога да преследвам жена?

„Стегни се, Грей.“

Въздишам и проверявам отново телефона си с надеждата да съм пропуснал обаждането й, но на екрана няма нищо. Тейлър пристигна и най-сетне нещата ми са при мен. Тук е докладът на Барни за графемните тестове на отдела му, тъкмо ще го прочета и ще поработя на спокойствие.

Спокойствие ли? Забравил съм какво е това спокойствие, откакто госпожица Стийл падна в офиса ми.

 

 

Когато вдигам поглед, сумракът е обгърнал апартамента, настанили са се сиви сенки. Мисълта, че трябва да прекарам нощта сам, ме потиска. Докато се чудя какво да правя, телефонът ми започва да вибрира върху лъскавото дърво на бюрото и на екрана се изписва непознат, същевременно смътно познат номер с код от района на Вашингтон. Неочаквано сърцето ми започва да блъска, сякаш съм тичал петнайсет километра.

Тя ли е?

Отговарям.

— Ъ-ъ-ъ… господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл.

По лицето ми се разлива блажена усмивка. Виж ти, виж ти! Задъхана, нервна, кротнала госпожица Стийл. Вечерта ми се озарява.

— Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. — Чувам я как си поема рязко дъх и звукът отеква право в слабините ми.

Браво, имам ефект върху нея. Също както тя върху мен.

— Решихме да направим снимката за статията. Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?

„В моята стая. Само ние двамата и кабелните връзки.“

— Отседнал съм в „Хийтман“ в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?

— Добре, ще се видим направо там — заявява задъхано тя, неспособна да скрие облекчението и удоволствието си.

— Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл.

Затварям преди тя да е усетила въодушевлението и радостта ми. Отпускам се назад на стола и поглеждам към притъмнелия хоризонт, след това прокарвам ръце през косата си.

Как, за бога, ще успея да сключа тази сделка?