Е. Л. Джеймс
Грей (23)

Понеделник, 6 юни 2011

Изпитвам ужас да си легна. След полунощ е, уморен съм, но седя на пианото, свиря Марчело на Бах отново и отново. Спомням си как беше отпуснала глава на рамото ми и почти успявам да усетя сладкия й аромат.

Мама му стара, тя нали каза, че ще опита?

Спирам да свиря и отпускам глава върху ръцете си, лактите ми натискат два случайни клавиша. Тя каза, че ще опита, но падна на първото препятствие.

След това избяга.

Защо я удрях толкова силно?

Дълбоко в себе си знам отговора — защото тя поиска, защото проявих нетърпение и бях егоист, не устоях на изкушението. Нейната предизвикателност ме прелъсти, аз се възползвах от възможността да ни прехвърля там, където ми се искаше. Тя пък не изрече кодовата дума и аз я нараних повече, отколкото тя можеше да понесе, а й бях обещал, че няма да допусна подобно нещо.

Как е възможно да съм такъв глупак?

Как ще ми се довери тя след това? Права беше да си тръгне.

Защо, за бога, й трябва да е с мен?

Замислям се дали да не се напия. Не съм се напивал от петнайсетгодишен, е, имаше и друг случай, когато бях на двайсет и една. Мразя загубата на контрол, а знам, че алкохолът причинява на човек точно това. Потръпвам и се изключвам за тези спомени, решавам, че е крайно време да си легна.

Лежа в леглото и се моля да ме споходи сън без кошмари… или поне ако сънувам, да е за нея.

 

 

Днес мама е красива. Седнала е и ми позволява да я реша. Поглежда ме в огледалото и ми отправя специалната си усмивка. Нейната специална усмивка е само за мен.

Чува се страшен шум. Трясък. Той се връща. Не! Къде, по дяволите, се дяна, мръсницо? Тук ти водя приятел в нужда. Приятелче с мангизи. Мама се изправя, стиска ръката ми и ме натиква в гардероба. Сядам върху обувките й и се старая да пазя тишина, запушвам си ушите и стискам очи. Дрехите миришат на мама. Обичам тази миризма. Обичам да съм тук вътре. Далече от него. Той крещи. Къде е скапаният малък плъх? Сграбчва ме за косата и ме измъква от гардероба.

Да не си посмял да скапеш партито, дребен плъх. Удря на мама шамар. Гледай приятелят ми да се изкефи и ще си получиш дозичката, мръсницо. Мама ме поглежда и в очите й блестят сълзи. Не плачи, мамичко. В стаята влиза друг мъж. Огромен мъж с мръсна коса. Огромният се усмихва на мама. Мен ме изтеглят в другата стая. Той ме блъска на пода и аз си удрям коляното. Какво да правя с теб сега, малко лайненце? Мирише гадно. Вони на бира и пуши цигара.

 

 

Будя се. Сърцето ми блъска така, сякаш съм тичал четирийсет пресечки, след като са ме погнали адските псета. Скачам от леглото и отблъсквам кошмара някъде дълбоко, бързам към кухнята, за да си налея вода.

Трябва да се видя с Флин. Кошмарите са по-зле от всякога. Не сънувах кошмари, докато Ана спеше с мен.

По дяволите!

Никога не ми е минавало през ума да спя с някоя от подчинените си. Не съм имал и желание. Да не би да съм се притеснявал, че може да ме докоснат през нощта? Не знам. Трябваше ми една невинна девственица, за да ми покаже колко спокойно може да бъде.

Наблюдавал съм как подчинените ми спят, но това винаги е било прелюдия към събуждането, за да ми донесат сексуално облекчение.

Спомням си, че наблюдавах Ана часове наред, докато спеше в „Хийтман“. Колкото повече я наблюдавах, толкова по-красива ставаше: безупречната й кожа блестеше на меката светлина, тъмната й коса се беше разстлала по бялата възглавница, а клепките й потрепваха, докато спеше. Устните й бяха разтворени и аз виждах зъбите, езика й, когато се облизваше. Беше невероятно възбуждащо преживяване — просто да я наблюдавам. Когато най-сетне заспивах до нея и слушах равномерното й дишане, наблюдавах как гърдите й се вдигат и спускат с всяка глътка въздух, спях добре… изключително добре.

Влизам в кабинета и посягам към глайдера. Щом го поглеждам, по устните ми потрепва нежна усмивка и ме успокоява. Чувствам се горд, че го направих, а пък онова, което се каня да направя, е направо нелепо. Това е последният й подарък за мен. А първият беше… какъв беше?

Точно така. Тя ми даде себе си.

Тя се жертва за моите нужди. За моята алчност. За моята похот. За моето его… за скапаното ми его.

По дяволите, тази болка ще престане ли някога?

Чувствам се малко глупаво, но вземам глайдера със себе си в леглото.

 

 

— Какво искате за закуска, господине?

— Само кафе, Гейл.

Тя се колебае.

— Господине, вечерята ви стои.

— Е, и?

— Трябва да хапнете нещо.

— Само кафе, Гейл. Моля те. — Изключвам се, за да не я слушам. Това не е нейна работа. Тя свива устни, но кима и се обръща към кафемашината. Отивам в кабинета, за да събера документите за офиса, и поглеждам плика.

 

 

Звъня на Рос от колата.

— Страхотна работа по СИП, но бизнеспланът има нужда от преработка. Да направим предложение.

— Крисчън, прекалено бързо е.

— Искам да действам бързо. Пуснал съм ти по мейла мнението си за цените, които да предложим. В седем и половина ще съм в офиса. Да се видим.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Добре. Ще позвъня на Андреа, за да видя какъв ти е графикът. Подготвила съм сравнение между Детройт и Савана.

— С една дума.

— Детройт.

— Така.

По дяволите… значи няма да е Савана.

— Ще поговорим по-късно. — Затварям.

Седя и мисля на задната седалка на аудито, докато Тейлър маневрира между автомобилите. Питам се как ли ще отиде на работа Анастейжа. Може вчера да си е купила автомобил, въпреки че много се съмнявам. Дали и тя се чувства нещастна като мен… Надявам се да не е така. Може да е осъзнала, че става въпрос за някакво тъпо увлечение.

Не е възможно да ме обича.

Не и сега, не и след всичко, което й причиних. Никой не ми е казвал, че ме обича, освен мама и татко, разбира се, но дори тяхното е било по задължение. Досадните приказки на Флин за безрезервната родителска обич — дори към осиновени деца — не ме оставят на мира. Никога обаче не съм бил убеден — за тях съм едно огромно разочарование.

— Господин Грей.

— Извинявай, какво? — Тейлър ме хваща неподготвен. Отворил е вратата на автомобила и ме чака, наблюдава ме и не крие тревогата си.

— Пристигнахме, господине.

Мама му стара… от колко ли време сме тук?

— Благодаря. Ще ти кажа по кое време довечера.

„Съсредоточи се, Грей.“

 

 

Слизам от асансьора. Андреа и Оливия ме гледат. Оливия пърха с клепки. Господи, писна ми от това глупаво девойче. Трябва да накарам човешки ресурси да я прехвърлят в друг отдел.

— Кафе, ако обичате, и, Оливия, донеси ми кроасан.

Тя скача, за да изпълни заповедта ми.

— Андреа, свържи ме с Уелч, с Барни, след това с Флин, после с Клод Бастил по телефона. Не искам абсолютно никакви прекъсвания, дори да е майка ми… освен… освен ако не позвъни Анастейжа Стийл. Разбра ли ме?

— Да, господине. Искате ли да прегледаме графика за днес?

— Не. Първо искам кафе и нещо за ядене. — Мръщя се на Оливия, която се влачи като охлюв към асансьора.

— Добре, господин Грей — провиква се след мен Андреа, когато отварям вратата на офиса.

От чантата вадя подплатения плик, в който съхранявам най-ценното си притежание — глайдера. Поставям го на бюрото и мислите ми се стрелват към госпожица Стийл.

Тази сутрин е на нова работа, ще се запознае с нови хора… нови мъже. Тази мисъл е потискаща. Ще ме забрави.

Не, няма да ме забрави. Жените винаги помнят първия мъж, който ги е изчукал, нали така? Тя винаги ще пази този скъп спомен. Само че не искам да се превърна в спомен. Искам да остана в мислите й. Какво да направя?

На вратата се чука. Влиза Андреа.

— Кафе и кроасан, господин Грей.

— Влез.

Тя ситни към бюрото ми и погледът й се стрелва към глайдера, но нали е умно момиче, знае да си държи езика зад зъбите. Оставя закуската на бюрото ми.

Черно кафе.

Браво, Андреа.

— Благодаря.

— Оставих съобщения на Уелч, Барни и Бастил. Флин ще позвъни в пет.

— Добре. Откажи всичките ми социални ангажименти. Никакви обеди, нищо за вечерта. Свържи ме с Барни и ми намери телефона на свестен цветар.

Тя драска трескаво в бележника си.

— Господине, използваме „Аркейдиа Роузес“. Искате ли да изпратя цветя от ваше име?

— Не, дай ми номера. Сам ще свърша тази работа. Това е всичко.

Тя кима и излиза бързо, почти тича. След малко телефонът звъни. Барни е.

— Барни, искам да ми направиш стойка за модел на глайдер.

 

 

Между срещите звъня в цветарския магазин и поръчвам двайсет и четири бели рози за Ана, които да й бъдат доставени вечерта. Така няма да й е неудобно, докато е на работа, и няма да се чувства неловко.

И няма да може да ме забрави.

— Ще има ли картичка към цветята, господине? — пита цветарката.

Да напиша ли нещо на Ана?

Какво да й кажа?

Върни се. Извинявай. Няма да те бия повече.

Думите се появяват сами и ме карат да се намръщя.

— Ами… например: „Честит първи работен ден. Дано е минало добре“. Погледът ми попада върху глайдера на бюрото. — И още нещо: „Благодаря за глайдера. Трогнат съм. Вече е поставен на видно място на бюрото ми. Крисчън“.

Цветарката прочита отново текста.

По дяволите, изобщо не отразява онова, което исках.

— Това ли е всичко, господин Грей?

— Да, благодаря.

— Пак заповядайте, господине, и приятен ден.

Поглеждам злобно телефона. Приятен ден на куково лято.

 

 

— Човече, какво ти става? — Клод се надига от пода, където току-що съм го тръшнал върху кльощавия му добре трениран задник. — Днес си направо огън и жупел, Грей. — Той се надига бавно, елегантно като голяма котка, която преценява жертвата си. Сами сме за спаринг в тренировъчната зала в мазето на Грей Хаус.

— Вкиснат съм — отговарям.

Изражението му е спокойно, докато се обикаляме.

— Не е много разумно да идваш на ринга, ако мислите ти витаят другаде — подхвърля Клод. Не откъсва очи от мен.

— Откривам, че помага.

— Дай малко наляво. Защити дясното. Вдигни ръка, Грей.

Завърта се, фрасва ме по рамото и едва не ме изкарва от равновесие.

— Съсредоточи се, Грей. Не искам да пренасяш тук простотиите от заседателната зала. Да не би да става въпрос за момиче? Май някое готино дупе ти е пропукало леда. — Той се киска, подиграва се. Получава се. Нанасям среден отстрани, последван от един, след това и от втори удар и той се отплесва назад, а растата му подскача.

— Я си гледай работата, Бастил.

— Леле, май напипахме източника на болката — хили се доволно Клод. Неочаквано замахва, но аз очаквам този удар, блокирам го и замахвам, следва бърз ритник. Този път той отскача, но не крие, че е впечатлен.

— Каквито и гадории да стават в привилегирования ти свят, Грей, получава се. Давай все така.

Сега ще го поваля. Нападам.

 

 

Няма много движение на път към къщи.

— Тейлър, може ли да се отклоним?

— Накъде, господине?

— Би ли минал покрай апартамента на госпожица Стийл?

— Добре, господине.

Свикнал съм с болката. Тя е непрекъсната, не си отива. По време на срещите позаглъхва, не е чак толкова натрапчива, едва когато съм сам с мислите си се разгаря и лумва вътре в мен. Колко ли време ще продължи?

Когато приближаваме апартамента й, сърцето ми започва да блъска.

Може пък да я видя.

Тази възможност ме вълнува и същевременно ме тревожи. Разбирам, че не съм мислил за нищо друго, откакто тя си тръгна. Отсъствието й е постоянният ми спътник.

— Карай бавно — нареждам на Тейлър, когато приближаваме блока.

Вътре свети.

Тя си е вкъщи!

Надявам се да е сама и да й липсвам.

Дали е получила цветята ми?

Искам да си погледна телефона, за да проверя дали не ми е изпратила есемес, но не мога да откъсна поглед от прозорците на апартамента й. Може пък да я видя. Дали е добре? Мисли ли за мен? Питам се как е минал първият й работен ден.

— Още веднъж, господине? — пита Тейлър, докато минаваме бавно и апартаментът се скрива от погледите ни.

— Не. — Поемам си жадно въздух. Дори не съм забелязал, че съм спрял да дишам. Насочваме се към Ескала и аз преглеждам имейлите и есемесите с надеждата да има нещо от нея… но няма нищо. Получил съм есемес от Елена.

●Добре ли си?●

Не му обръщам никакво внимание.

 

 

В апартамента ми е тихо; дори не съм забелязвал колко е тихо. Когато Анастейжа я няма, тишината става по-оглушителна.

Отпивам глътка коняк и влизам разсеяно в библиотеката. Каква ирония, че нито веднъж не й показах тази стая, след като знам колко много обича литературата. Надявам се тук да открия някакво спокойствие, защото стаята не пази спомени за нас двамата. Разглеждам всички книги, подредени спретнато и каталогизирани, и отправям поглед към масата за билярд. Тя дали играе билярд? Едва ли.

Представям си я разкрачена на зеленото сукно. Може и да нямаме спомени от тази стая, но умът ми е напълно способен да създаде невероятно еротични образи на прелестната госпожица Стийл.

Не мога да го понеса.

Отпивам още глътка коняк и излизам от стаята.