Е. Л. Джеймс
Грей (22)

Неделя, 5 юни 2011

Гледам тавана. Сънят ми се изплъзва. Измъчва ме ароматът на Ана, който все още се усеща по чаршафите. Дръпвам възглавницата й върху лицето си, за да вдъхвам аромата й. Това е мъчение, това е рай и за момент се замислям дали да не умра от задушаване. Стегни се, Грей!

Превъртам сутрешните събития. Възможно ли беше всичко да се получи различно? По принцип не правя подобни неща, защото е чиста загуба на енергия, но днес се опитвам да разбера къде съм сбъркал. Колкото и да прехвърлям нещата наум, дълбоко в сърцето си знам, че щяхме да стигнем до този етап, ако не тази сутрин или след седмица, то след месец или година. Добре че се случи сега, преди да съм наранил Ана повече.

Представям си я сгушена в малкото й бяло легло. Не мога да си я представя в новия апартамент — никога не съм влизал там, — но си я представям в стаичката във Ванкувър, където спах с нея. Тръсвам глава; това беше най-хубавият сън от години. Радиочасовникът показва два след полунощ. Лежа така вече два часа и мислите ми вилнеят. Поемам си дълбоко дъх и вдъхвам аромата й отново, затварям очи.

 

 

Мама не може да ме види. Застанал съм пред нея. Тя не ме вижда. Спи с широко отворени очи. Може да е болна.

Чувам дрънчене. Неговите ключове. Той се е върнал.

Тичам и се крия, снишавам се под масата в кухнята. Количките ми са при мен.

Тряс. Вратата се тръшва и аз подскачам.

През пръстите си виждам мама. Тя обръща глава, за да го види. Спи на канапето. Той е с големите си обуща с лъскавите катарами и се е изправил над мама. Крещи. Удря мама с колана. Ставай! Ставай! Ти си абсолютно сбъркана нещастница. Абсолютно сбъркана нещастница. Мама издава някакъв звук. Вие.

Спри. Спри да удряш мама. Спри да удряш мама!

Хуквам към него и го удрям, пак го удрям, после отново. Той обаче се смее и ми удря шамар.

Не, крещи мама.

Ти си абсолютно сбъркана нещастница.

Мама се свива. Става малка като мен. След това притихва. Ти си абсолютно сбъркана нещастница. Ти си абсолютно сбъркана нещастница. Ти си абсолютно сбъркана нещастница!

Под масата съм. Пъхнал съм пръсти в ушите си и съм затворил очи. Звуците престават. Той се обръща и аз виждам обущата му, докато изтрополява навън от кухнята. Носи в ръка колана и се пошляпва с него по крака. Опитва се да ме намери. Навежда се и се ухилва. Вони гадно. На цигари и пиене и други лоши миризми. Ето те и теб, малко лайненце.

 

 

Събужда ме пронизителен вой. Целият съм потен, сърцето ми блъска. Сядам в леглото.

Мама му стара!

Този откачен вой съм го надал аз.

Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, опитвам се да се отърся от спомена за гадна телесна миризма, евтин бърбън и застоял мирис на цигари „Кемъл“.

„Ти си абсолютно сбъркан кучи син.“

Думите на Ана зазвучават в главата ми.

Същите са като неговите.

Не можах да помогна на надрусаната курва.

Опитах се. Мили боже, наистина се опитах.

„Ето те и теб, малко лайненце.“

Затова пък мога да помогна на Ана.

Пуснах я да си отиде.

Трябваше да я пусна.

Тя няма нужда от подобни гадости.

Поглеждам часовника. Три и половина. Отивам в кухнята, изпивам чаша вода и сядам пред пианото.

* * *

Будя се отново, стряскам се. Светло е — ранното слънце изпълва стаята. Сънувах Ана: Ана ме целува, езикът й е в устата ми, пръстите ми са в косата й, притискам божественото й тяло до своето, ръцете й са вдигнати над главата.

Къде е тя?

В един прекрасен миг забравям какво се случи вчера, след това спомените нахлуват.

Нея я няма!

Доказателството за желанието ми се притиска в матрака, ала споменът за ясните й очи, забулени от болка и унижение, когато си тръгваше, скоро разрешават проблема.

Чувствам се адски гадно, обръщам се по гръб и гледам в тавана, пъхнал ръце под главата си. Чака ме цял ден и за пръв път от години не знам какво да правя. Поглеждам отново часовника. Пет и петдесет и осем.

По дяволите, най-добре да отида да потичам.

 

 

Докато тичам по тротоара на Четвърто авеню в ранното утро, в ушите ми звучи „Пристигането на Монтеки и Капулети“ на Прокофиев. Всичко ме боли — дробовете ми заплашват да се пръснат, главата ми пулсира, а натрапчивата тъпа болка от загубата ме яде отвътре. Не мога да избягам от тази болка, макар да се опитвам. Спирам колкото да сменя музиката и поемам въздух. Искам нещо… зверско. „Пъмп ит“ на „Блек Айд Пийс“ става. Забързвам отново.

Тичам по Вайн Стрийт и макар да знам, че е лудост, се надявам да я видя. Когато наближавам улицата й, сърцето ми блъска още по-бързо, напрежението в мен се трупа. Не желая чак толкова отчаяно да я видя, просто искам да се уверя, че е добре. Не, не е вярно. Искам да я видя. Най-сетне, когато съм на нейната улица, забавям крачка и вървя бавно покрай блока.

Наоколо цари тишина — стар олдсмобил издрънчава по улицата, кучкарите са излезли, но в нейния апартамент няма признаци за живот. Пресичам улицата и спирам на отсрещния тротоар, след това хлътвам във входа на отсрещния блок, за да си поема дъх.

Завесите в едната стая са дръпнати, а в другата са оставени отворени. Може това да е нейната стая. Може би тя все още спи, ако изобщо е вътре. Кошмарен сценарий се разиграва в главата ми: снощи е излязла, напила се е, запознала се е с някого…

Не!

В гърлото ми се надига горчилка. Мисълта за тялото й в чужди ръце, някой изрод, който се кефи на усмивката й и я кара да се смее, да се киска, да свършва. Нужен ми е целият самоконтрол, на който съм способен, за да не разбия входната врата на апартамента й и да проверя дали е вкъщи и дали е сама.

„Ти сам си го докара, Грей.

Забрави я. Тя не е за теб.“

Подръпвам шапката на „Сийхокс“ ниско над челото си и хуквам по Уестърн Авеню.

Ревността ми е болезнена, гневна; запълва зейнала дупка. Мразя я — тя раздвижва нещо дълбоко у мен, нещо, което нямам никакво желание да чувам и виждам. Започвам да тичам още по-бързо, далече от този спомен, далече от болката, далече от Анастейжа Стийл.

 

 

Над Сиатъл се смрачава. Ставам и се протягам. Работил съм на бюрото в кабинета си през целия ден и съм свършил добра работа. Рос също поработи доста. Подготви и ми изпрати първо предложение за бизнесплан и уведомително писмо до СИП.

Поне ще мога да държа Ана под око.

Прочетох и обработих две молби, няколко договора и нов дизайн и докато се занимавах с тези неща, не мислех за нея. Малкият глайдер е все още на бюрото ми, дразни ме, напомня ми за по-щастливи времена, както каза тя. Представям си я застанала на прага на кабинета ми, облечена в една от моите тениски, виждам единствено дългите й крака и сините й очи, точно преди да ме прелъсти.

И това беше за пръв път.

Тя ми липсва.

Ето, признах си. Поглеждам към телефона, напразно се надявам. Имам есемес от Елиът.

●Биричка, надувко?●

Отговарям.

●Не. Зает.●

Той отговаря на мига.

●Майната ти тогава.●

Да, майната ми. От Ана няма нищо. Няма пропуснати обаждания. Няма и имейли. Натрапчивата болка в корема ми се усилва. Тя няма да се обади. Иска да се махне от мен. Искаше да се откъсне от мен и не я виня.

Така е най-добре.

Тръгвам към кухнята, за да променя обстановката.

Гейл се е върнала. Кухнята е почистена, на печката къкри нещо. Мирише приятно… но аз не съм гладен. Тя влиза, докато надничам какво готви.

— Добър вечер, господине.

— Здравей, Гейл.

Тя спира, изненадана от нещо. От мен ли? Мама му стара, толкова ли зле изглеждам?

— Пиле „Шасьор“ — подсказва ми тя неуверено.

— Супер — мърморя аз.

— За двама ли? — пита тя.

Зяпвам я и тя отвръща смутено на погледа ми.

— За един.

— След десет минути. — Гласът й потреперва.

— Става — отвръщам остро.

Обръщам се, за да изляза.

— Господин Грей — спира ме тя.

— Какво има, Гейл?

— Нищо. Извинете, че ви притесних. — Тя се обръща към печката, за да разбърка пилето, а аз отивам да взема поредния душ.

Господи, дори персоналът ми забелязва, че има нещо много гнило в скапаната Дания.