Е. Л. Джеймс
Грей (21)

Събота, 4 юни 2011

Летният ветрец роши косата ми като нежните пръсти на любовница.

Моята любовница.

Ана.

Будя се изведнъж. Объркан съм. Стаята ми тъне в мрак, Ана спи до мен, диша тихо и равномерно. Надигам се на лакът и прокарвам ръка през косата си с откаченото чувство, че някой току-що е направил точно това. Оглеждам стаята, взирам се в сенчестите ъгли, но двамата с Ана сме сами.

Странно. Мога да се закълна, че някой е тук. Някой ме е докоснал.

Била е просто сън.

Отърсвам се от тази притеснителна мисъл и поглеждам часовника. Четири и половина. Отпускам се на възглавницата. Ана измърморва нещо неразбираемо и се обръща към мен. Спокойна е и красива.

Поглеждам към тавана. Мигащата светлина на противопожарната аларма ме дразни. Нямаме договор. Въпреки това Ана е тук. До мен е. Какво ли означава това? Как да се справя с нея? Дали ще се съобразява с правилата ми? Трябва да знам, че е в безопасност. Мръщя се. Тази територия е напълно непозната за мен, не владея положението, притеснен съм.

Замислям се за Лейла.

По дяволите!

Лейла, работата, Ана… разбирам, че няма да мога да заспя. Ставам, обувам долнището на пижамата и отивам в хола при пианото.

Шопен ми носи успокоение; мрачните ноти са в унисон с настроението ми и аз ги свиря отново и отново. Едва забележимо движение в края на периферното ми зрение привлича вниманието ми и когато вдигам поглед, забелязвам, че Ана пристъпва към мен с колебливи стъпки.

— Трябваше да си в леглото и да спиш — казвам и продължавам да свиря.

— Ти също — отвръща тя. На лицето й се е изписала решителност, но същевременно тя изглежда дребна, уязвима, облечена единствено в огромния халат. Крия усмивката си.

— Карате ли ми се, госпожице Стийл?

— Да, господин Грей, карам ви се.

— Не мога да спя.

Толкова много неща ми тежат, затова предпочитам тя да се върне в леглото и да поспи. Сигурно е уморена. Без да обръща внимание на настроението ми, тя сяда до мен и отпуска глава на рамото ми.

Толкова нежен и интимен жест, че за момент се губя в прелюдията, но въпреки това продължавам да свиря, обзема ме спокойствие, защото тя е с мен.

— Какво беше това? — пита тя, когато приключвам.

— Шопен. Прелюдия към опус двайсет и осем. В ми минор, ако те интересува.

— Винаги се интересувам от това, което правиш.

Сладката ми Ана! Целувам я по косата.

— Не исках да те будя.

— Не ти ме събуди — отвръща тя. — Изсвири ми другата.

— Коя друга?

— Беше от Бах. Първата вечер, когато спах тук.

— О, Марчело!

Не помня кога за последен път съм свирил на някой, защото е поискал. За мен пианото е самотен инструмент, а музиката, която изпълнявам, е само за мен. Семейството ми не ме е чувало да свиря от години. Но след като сладката ми Ана иска, ще й посвиря. Пръстите ми галят клавишите и запомнящата се мелодия отеква в хола.

— Защо винаги свириш такива тъжни мелодии? — пита тя.

Тъжна ли е?

— Започнал си да свириш на шест, нали? — продължава тя с въпросите, вдига глава и ме наблюдава. Лицето й е открито, изпълнено с любопитство, както обикновено, а след миналата нощ не мога да й откажа нищо.

— Почнах да уча пиано, за да зарадвам новата си майка.

— За да паснеш в перфектното семейство? — Повтаря думите, които изрекох в момент на откровение в Савана.

— Може да се каже. — Не желая да говоря по този въпрос и съм изненадан колко много лична информация знае тя. — Защо стана? Не искаш ли да си починеш от вчерашното пътуване?

— За мен сега е осем. И трябва да си взема хапчето.

— Браво! Само ти можеш да започнеш да пиеш противозачатъчни в друга часова зона. Може би е добре да изчакаш половин час, утре още половин. И така постепенно ще започнеш да ги пиеш в разумно време.

— Планът е добър — съгласява се тя. — И какво ще правим половин час?

„Мога да те изчукам върху пианото.“

— Сещам се за няколко неща — отвръщам прелъстително.

— Или да си говорим? — предлага тихо тя.

Не съм в настроение за приказки.

— Предпочитам това, което вече съм си наумил. — Плъзвам ръка през кръста й, привличам я в скута си и заравям нос в косата й.

— Винаги предпочиташ да правим секс пред това да говорим — смее се тя.

— Вярно е. Особено с теб. — Ръцете й се промъкват към бицепсите ми, а тъмнината остава неподвижна и мълчи. Проследявам с целувки разстоянието от ухото до гърлото й. — Може би върху пианото? — шепна, докато тялото ми откликва на образа в главата ми — тя е гола, отгоре, косата й се спуска от ръба към пода.

— Искам да изясним нещо — започва тя тихо в ухото ми.

— Винаги така нетърпелива за информация, госпожице Стийл! Какво има да изясняваме? — Кожата й е мека и топла до устните ми, докато смъквам с нос халата от рамото й.

— Става дума за нас — продължава тя и тази простичка дума прозвучава като молитва.

— Хм. И какво за нас? — Замълчавам. Какво ли има предвид?

— За договора.

Спирам и се вглеждам в умните й очи. Защо го прави точно сега? Пръстите ми се спускат по бузата й.

— Е, договорът е хипотетичен. И подлежи на обсъждане.

— Хипотетичен? — пита тя и по устните й пробягва подобие на усмивка.

— Да — усмихвам се и аз.

— Но ти искаше да го подпишем. — В очите й се появява несигурност.

— Това беше преди. Но правилата остават. Те не подлежат на обсъждане. — „Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.“

— Преди? Преди кое?

— Преди… — „Преди всичко това. Преди да преобърнеш света ми, преди да легнеш с мен. Преди да отпуснеш глава на рамото ми сега.“ Всичко това е… — Преди… „повечето“ — прошепвам и се отдръпвам от вече познатото чувство на неудобство в стомаха.

— О! — отвръща тя и ми се струва доволна.

— Освен това вече два пъти бяхме в стаята и ти все още не си побягнала от ужас.

— Това ли се очаква от мен?

— Нищо от това, което правиш, Анастейжа, не може да бъде очаквано или предвидено.

Бръчката между веждите й се появява отново.

— Нека си изясня. Искаш от мен да спазвам правилата през цялото време, но можем да пренебрегнем останалата част от договора?

— Освен в стаята. Искам в стаята да следваш принципа на договора. И да, искам да спазваш правилата. През цялото време. Така ще знам, че си в безопасност и че ще мога да те имам винаги, когато пожелая — обяснявам остро.

— А ако наруша някое правило? — любопитства тя.

— Ще те наказвам.

— Но няма да имаш нужда от разрешението ми?

— Не, ще имам нужда от разрешението ти.

— А ако откажа? — продължава да настоява тя.

— Ако кажеш не, значи не. Ще се наложи да търся начин да те убедя. — Би трябвало вече да е наясно. Не ми позволи да я напляскам в навеса за лодки, макар че исках. Но го направих по-късно същата вечер… с нейното одобрение.

Тя става и тръгва към вратата и за момент ми се струва, че ще изфучи навън, но тя се обръща и изражението й е на изненада.

— Значи си сигурен, че елементът на наказание трябва да остане?

— Да, но само ако нарушиш правилата. — Това ми е пределно ясно. Тя защо не го разбира?

— Трябва да ги прочета пак — заявява тя и неочаквано гласът й става делови.

Сега ли иска да чете?

— Ще ти ги донеса.

Пускам компютъра в кабинета и принтирам правилата, питам се защо обсъждаме този въпрос в пет сутринта.

Когато се връщам, тя е пред мивката, пие вода. Сядам на един от високите столове и я наблюдавам. Гърбът й е изпънат, напрегнат, а това не вещае нищо добро. Когато тя се обръща, плъзвам листата към нея.

— Ето ти ги.

Тя преглежда бързо правилата.

— И това за подчинението си остава?

— О, да.

Тя клати глава и в ъгълчетата на устата й трепка иронична усмивка, а очите й се стрелват към тавана.

Мили боже!

Настроението ми неочаквано става по-добро.

— Дали се лъжа, или наистина ми завъртя очи, Анастейжа?

— Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти. — Тя е предпазлива и същевременно развеселена.

— Каквато е била винаги. — Ако тя ми позволи…

— Е…

— Да?

— Искаш да ме пляскаш сега?

— Да. И ще го направя.

— Дали, господин Грей? — Тя скръства ръце и вирва предизвикателно брадичка.

— И мислиш ли, че ще ме спреш?

— Ако изобщо успееш да ме хванеш.

Усмихва се кокетно и това се отразява на члена ми.

Тя иска да си играе.

Смъквам се от високия стол и я наблюдавам внимателно.

— Така ли мислите, госпожице Стийл?

Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.

Накъде ли ще хукне?

Тя не откъсва очи от моите, тръпне от вълнение. Зъбите й са се впили в долната й устна.

— И пак си захапала устната си.

Нарочно ли го прави? Пристъпвам наляво.

— Не можеш да го направиш — дразни ме тя. — Та ти самият си въртиш очите. — И също пристъпва наляво.

— Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.

— Аз съм доста бърза, знаеш, нали? — смее се тя.

— И аз.

Как е възможно да прави всичко толкова вълнуващо?

— Ще свършиш ли тихо?

— Кога съм свършвала тихо и спокойно? — ухилва се тя и захапва стръвта.

— Какво имате предвид, госпожице Стийл? — Обикалям след нея островчето на кухнята. — Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана.

— В случай че успееш да ме хванеш, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ти позволя да ме хванеш.

Тя сериозно ли говори?

— Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест.

— Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей.

— Така е.

Може би това не е игра. Тя да не би да се опитва да ми каже нещо? Колебае се и аз правя внезапно движение, за да я хвана. Тя писва и се втурва около островчето, към сравнително безопасното място от другата страна на масата за храна. Разтворила е устни, гледа ме и дръзко, и предпазливо. Халатът се разтваря и се плъзва по едното й рамо. Изглежда страхотно. Просто е невероятна.

Пристъпвам бавно към нея и тя се отдръпва.

— Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа.

— Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво?

— От живота, от вселената. — От бивши подчинени, които са изчезнали. От работата. От нашето споразумение. От всичко.

— Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше.

Не се отказва. Спирам и скръствам ръце, преценявам отново стратегията си.

— Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо.

— Не, няма да ме хванеш — заявява тя убедено.

Мръщя се.

— Да не би да не искаш да те хвана?

— Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.

Най-неочаквано тъмнината в мен се надига, плъзва по кожата ми и оставя ледена пътека от отчаяние след себе си.

Не. Не. Не мога да понасям да ме докосват. Никога.

— Наистина ли се чувстваш така? — Все едно ме е докоснала и ноктите й оставят бели следи по гърдите ми.

Тя примигва няколко пъти, преценява реакцията ми и когато започва да говори, гласът й е съвсем тих.

— Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа.

Напрегната е.

Виж ти! Това хвърля нова светлина върху отношенията ни.

— Така ли? — прошепвам, защото не знам какво друго да кажа.

Тя си поема дълбоко дъх, пристъпва към мен и когато застава пред мен, вдига очи и те горят от очакване.

— Толкова много ли мразиш това? — прошепвам.

Това е. Напълно несъвместими сме.

Не, не го вярвам.

— Е, не чак толкова — признава тя и аз изпитвам облекчение. — Не — продължава Ана. — Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.

— Но снощи в стаята… ти…

— Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш.

„Мама му стара, кажи й!

Сега е моментът да й кажеш, Грей.“

— Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш.

— Защо?

— Имам нужда от това — прошепвам. — Не, не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Не искам.

— Значи знаеш защо.

— Да.

— Но не искаш да ми кажеш?

— Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш. Не мога да рискувам, Анастейжа.

— Значи искаш да остана.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя.

Не мога да понеса разстоянието между нас. Сграбчвам я, за да не й позволя да избяга, и я привличам в прегръдката си, устните ми търсят нейните. Тя откликва на нуждите ми, устните й се оставят на моите, целува ме със същата страст, надежда и копнеж. Надвисналата тъмнина се отдръпва и откривам спокойствие.

— Не ме оставяй — шепна до устните й. — В съня си каза, че няма да ме оставиш, молеше ме да не те оставя.

— Аз не искам да си отивам — отвръща тя, но очите й търсят моите, търсят отговор. Аз съм разкрит — грозна, разкъсана душа на показ.

— Покажи ми — шепне тя.

Не знам какво има предвид.

— Да ти покажа?

— Покажи ми колко силно боли.

— Не те разбирам.

Гледам я в недоумение.

— Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.

О, не! Пускам я и отстъпвам от нея.

Тя ме наблюдава: открито, честно, сериозно. Предлага ми се отново, моя е, ако я искам, мога да направя с нея каквото пожелая. Озадачен съм. Тя ще запълни тази моя нужда, така ли? Не мога да повярвам.

— Искаш да пробваш?

— Да, искам. — На лицето й се изписва решителност.

— Ана, объркваш ме.

— Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти…

Млъква и аз отстъпвам още крачка назад. Тя иска да ме докосне.

Не.

Ако обаче го направим, тогава ще знам. Тя ще знае.

Стигнали сме до този момент много по-рано, отколкото съм предполагал.

Мога ли да го направя?

В този момент усещам, че няма друго, което да желая повече… Нищо друго не би задоволило по-добре чудовището в мен.

Преди да променя намеренията си, я хващам за ръка и я повеждам към стаята с играчките. На вратата спирам.

— Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си. Готова ли си?

Тя кима, на лицето й се е изписала инатливата решителност, която вече познавам добре.

Така да бъде.

Отварям вратата, бързо грабвам един колан, преди тя да реши нещо друго, и я повеждам към пейката в ъгъла на стаята.

— Наведи се — нареждам тихо.

Тя изпълнява, без да каже и дума.

— Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.

Тя не казва нищо.

Замятам халата и оголвам красивото й дупе. Прокарвам длан по бедрата й и в мен нещо напира.

Това е. Точно това искам.

— Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен. И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.

Поемам дълбоко дъх, наслаждавам се на момента и се опитвам да успокоя полудялото си сърце.

Имам нужда от това. Точно това искам да направя. Най-сетне сме стигнали до заветния момент.

Тя ще се справи.

Никога досега не ме е разочаровала.

Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам върху задачата си.

Тя няма да избяга. Тя сама го поиска.

Замахвам и я удрям и по двете бузи, силно.

Тя крещи.

Все още не е преброила… не е казала и кодовата дума.

— Брой, Анастейжа — командвам.

— Едно — успява да извика тя.

Добре, все още не съм чул думата.

Удрям я отново.

— Две! — пищи тя.

„Точно така, изкарай го, бебчо.“

Удрям я още веднъж.

— Три — охка тя и се присвива.

На задника й се виждат три линии.

Правя ги четири.

Тя изкрещява цифрата, ясно и отчетливо.

„Няма кой да те чуе, бебчо. Крещи колкото искаш.“

Стоварвам колана още веднъж.

— Пет — хлипа тя и аз спирам, чакам я да каже безопасната дума.

Тя мълчи.

И още веднъж — за късмет.

— Шест — прошепва Ана, гласът й е напрегнат, дрезгав.

Пускам колана и се наслаждавам на сладкото еуфорично освобождение. Опиянен съм, задъхан и най-сетне задоволен. О, това красиво момиче, моето красиво момиче. Искам да целуна всеки сантиметър от тялото й. Готово. Точно там съм, където искам. Посягам към нея, привличам я в ръцете си.

— Пусни ме. Не… — Тя се бори, опитва се да се измъкне от мен, дърпа се, блъска ме и най-сетне се обръща към мен като подивяла котка — Не ме докосвай! — съска. Лицето й е на петна, мокро от сълзи, носът й тече, косата й е тъмна плетеница, но никога досега не е изглеждала толкова прелестна… и толкова разгневена.

Гневът й се стоварва върху мен като приливна вълна.

Побесняла е. Наистина е побесняла.

Добре де, не съм и предполагал, че ще се сблъскам с такъв гняв. Ще й дам малко време. Нека ендорфинът нахлуе.

Тя бърше сълзите си с ръка.

— Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! — Избърсва носа си с ръкава на халата ми.

Еуфорията ми се стопява. Потресен съм, напълно безпомощен и парализиран от гнева й. Познавам плача, разбирам го, но този бяс… някъде дълбоко резонира в мен и аз не искам да мисля за него.

„Не смей да припарваш там, Грей.“

Защо не ме накара да спра? Защо не каза безопасната думичка? Заслужаваше си наказанието. Тя избяга от мен. Извъртя очи. „Това следва, когато ми се противопоставяш, бебчо.“

Тя се мръщи. Сините й очи са ококорени, ясни, пълни са с болка и ярост и неочаквано вледеняващо прозрение.

По дяволите. Какво направих?

Настъпва моментът на отрезвяване.

Клатушкам се на ръба на пропаст, отчаяно търся думи, с които да оправя нещата, но умът ми е празен.

— Ти си абсолютно сбъркан кучи син — изръмжава тя.

Оставам без въздух, все едно тя е налагала мен с колана!

Тя ме видя какво представлявам.

Видя чудовището.

— Ана — шепна умолително. Искам да спре. Искам да я прегърна, да накарам болката да си отиде. Искам да хлипа в прегръдките ми.

— Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар! — сопва се тя, излиза от стаята с играчките и затваря тихо вратата. Напълно слисан, аз оставам да гледам затворената врата, а думите й отекват в ушите ми.

„Ти си абсолютно сбъркан кучи син.“

Никой не ми е говорил така. Какво става, по дяволите? Като някакъв маниак прокарвам ръка през косата си, опитвам се да осмисля и нейната реакция, и моята. Просто я оставих да си отиде. Не съм ядосан… Аз съм… какво съм? Навеждам се, за да вдигна колана, пристъпвам към стената и го закачвам на една кукичка. Това, без съмнение, беше един от най-удовлетворителните моменти в живота ми. Допреди малко се чувствах лек, тежестта на несигурността между нас си беше отишла.

Свърши се. Стигнахме и дотук.

След като тя вече знае какво става, можем да продължим напред.

Казах й. Хора като мен обичат да причиняват болка.

Само че единствено на жени, на които им е приятно.

Напрежението в мен расте.

Реакцията й — изражението й, болката в очите й… не че го искам. Това ме тревожи. Свикнал съм да разплаквам жените — това го мога.

Само че Ана?

Отпускам се на пода и облягам глава на стената. Нека се наплаче. Ще се почувства по-добре след това. Опитът ми е показал, че с жените е така. Дай й малко време, след това иди да я прегърнеш. Тя не каза кодовата дума. Тя сама го поиска. Искаше да знае, нали е любопитна. Просто беше стряскащо.

„Ти си абсолютно сбъркан кучи син.“

Затварям очи и се усмихвам, без да ми е смешно. Да, Ана, точно така е и сега го знаеш. Сега може ли да продължим връзката си и да се оправим със споразумението? Или каквото е там.

Мислите ми не ми донасят спокойствие и безпокойството ми расте. Болката в очите й не ме оставя на мира, яростта, обвиненията, съжалението… Тя вече ме е видяла какво представлявам. Чудовище.

Сещам се за Флин: „Не мисли за негативното, Крисчън“.

Затварям отново очи и виждам измъченото лице на Ана.

Как е възможно да съм чак такъв глупак?

Беше прекалено рано.

Наистина прекалено рано.

Мама му стара!

Ще й вдъхна кураж.

Нека се наплаче, след това ще й вдъхна кураж.

Яд ме е на нея, че избяга от мен. Защо го направи?

По дяволите! Тя е много различна от другите жени, които съм познавал. Разбира се, че няма да реагира по същия начин.

Трябва да се изправя пред нея. Ще се справим заедно. Интересно къде ли е?

По дяволите!

Обзема ме паника. Ами ако си е тръгнала? Не, не би го направила. Не и без да се сбогува. Скачам и изхвърчам от стаята, хуквам надолу по стълбите. Тя не е в хола — сигурно е в леглото. Втурвам се към спалнята си.

Леглото е празно.

В стомаха ми избухва непозната тревога. Не е възможно да си е отишла! Горе е. Трябва да е в стаята си. Прескачам през три стъпала и спирам задъхан пред вратата на стаята й. Тя е вътре, плаче.

Слава богу!

Опирам глава на вратата, залива ме облекчение.

„Не си тръгвай!“ Мисълта, че ще си тръгне, е ужасна.

Разбира се, че тя трябва да си поплаче.

Поемам си дъх, за да се успокоя, и отивам в банята до стаята с играчките, за да взема крем от арника, обезболяващо и чаша вода, след това влизам в стаята й.

Вътре е все още тъмно, въпреки че зората прилича на бледа черта на хоризонта, но ми трябва миг, за да открия красивото си момиче. Свила се е по средата на леглото, малка, уязвима, и хлипа тихо. Мъката й ме раздира. Моите подчинени никога не са ми въздействали по този начин — дори когато ревяха. Не разбирам. Защо се чувствам така? Оставям арниката, водата и таблетките и вдигам завивката, лягам до нея и посягам да я погаля. Тя се напряга, цялото й тяло крещи: „Не ме докосвай!“ Веднага забелязвам иронията в това.

— Тихо, бебчо — шепна в напразен опит да спра сълзите й и да я успокоя. Тя не откликва. Остава студена, скована. — Не бягай от мен, Ана, моля те. — Тя се отпуска малко и ми позволява да я прегърна и аз заравям нос в уханната й коса. Тя мирише прекрасно, както винаги, мирисът й е като балсам за нервите ми. Целувам я нежно по врата. — Не ме мрази — продължавам да шепна и притискам устни към гърлото й, дразня я. Тя не казва нищо, но плачът й бавно преминава в тихо приглушено хлипане. Най-сетне притихва. Предполагам, че е заспала, но не съм сигурен. Добре поне че се успокои.

Утрото идва и си отива, светлината става по-ярка и нахлува заедно с деня. Продължаваме да лежим тихо. Прегръщам момичето си и гледам как светлината се променя. Не помня някога да съм лежал просто така и да съм чакал времето да отлети, а мислите ми да се лутат. Отпускащо е, представям си какво можем да правим до края на деня. Може да я заведа да види „Грейс“.

Точно така. Следобед ще отидем да поплаваме.

„Ако все още ти говори, Грей.“

Тя се раздвижва, кракът й потръпва и разбирам, че е будна.

— Донесох ти болкоуспокояващи и крем.

Най-сетне тя откликва, обръща се бавно към мен. Очите й, пълни с болка, се обръщат към мен, погледът й е напрегнат, любопитен. Наблюдава ме, сякаш ме вижда за пръв път. Притеснително е, защото, както обикновено, нямам представа какво мисли, нито пък какво вижда. Тя обаче е много по-спокойна и аз посрещам с радост искрицата надежда, която носи. Денят може и да се окаже хубав.

Тя гали бузата ми и спуска пръсти до челюстта, през наболата брада. Затварям очи и се наслаждавам на докосването. Чувството все още е ново, да ме докосва и да се наслаждавам на невинните й пръстчета, когато тъмнината кротува. Нямам нищо против да докосва лицето ми… или да усещам пръстите й в косата си.

— Съжалявам — казва тя.

Тази тиха дума ме изненадва. Тя защо ми се извинява?

— За какво?

— За това, което казах.

Облекчение плъзва по цялото ми тяло. Тя ми е простила. Освен това-онова, което каза в момент на гняв, беше самата истина, аз наистина съм сбъркан кучи син.

— Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех… — За пръв път от толкова години се извинявам. — Съжалявам, че те нараних.

Тя вдига едва-едва рамене и ми се усмихва. Спечелил съм си помилване. В безопасност сме. Всичко е наред. Облекчен съм.

— Аз го пожелах — продължава тя.

„Така беше, бебчо.“

Тя преглъща нервно.

— Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен — заявява. Очите й са искрени и честни.

Светът спира да се върти.

Ужас.

Изобщо не сме в безопасност.

„Грей, оправи нещата.“

— Ти си всичко, което искам да си.

Тя се мръщи. Очите й са зачервени, пребледняла е. Това е странно възбуждащо.

— Не разбирам — признава тя. — Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?

Ето го — това е нейният окончателен удар. Прекалил съм. Сега тя знае — и всичко, което съм си казал, преди да започна да преследвам това момиче, нахлува отново. Тя не познава този начин на живот. Как бих могъл да я покваря? Прекалено млада е, напълно невинна… Ана!

Мечтите ми са били единствено… мечти. Тази работа няма да я бъде.

Затварям очи. Не мога да понеса да я погледна. Истина е, че ще й е по-добре без мен. След като вече е видяла чудовището, тя знае, че не мога без него. Налага се да я освободя, нека продължи по пътя си. Тази работа между нас няма да се получи.

„Съсредоточи се, Грей.“

— Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Тя се ококорва.

— Не искам да си тръгвам — прошепва. Очите й са наливат със сълзи и те заблестяват по дългите й тъмни мигли.

— И аз не искам да си отиваш — отговарям, защото това е самата истина, а чувството — това зловещо, стряскащо чувство — се връща и ме притиска. Сълзите отново рукват по бузите й. Нежно избърсвам една с палец и преди да се усетя, думите се изливат сами. — Откакто те срещнах, аз оживях. — Палецът ми гали долната й устна. Искам да я целуна завладяващо. Да я накарам да забрави. Да я заслепя. Да я възбудя — знам, че мога. Само че нещо ме възпира — този предпазлив, наранен поглед. Защо ще иска да я целува едно чудовище? Може да ме отблъсне и аз няма да знам как да се справя с реакцията й. Думите й ме преследват, извикват тъмен, потискан спомен.

Абсолютно сбъркан кучи син.

— И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Спомням си как Карик ме учеше да се гмуркам. Пръстите на краката ми се захващаха за ръба на басейна и аз паднах като дъга във водата и ето че сега падам отново, пропадам в бездната, при това съвсем бавно.

Не е възможно тя да изпитва подобно нещо към мен.

Не и към мен. Няма начин!

Копнея за глътка въздух, задушавам се от думите й, спомените притискат гърдите ми. Гмурвам се все по-надолу и тъмнината ме обгръща. Чувам ги. Мога да се справя с тях. Тя не знае какви ги говори, с кого си има работа — с какво се е захванала.

— Не! — Гласът ми е дрезгав от болка и недоверие. — Не можеш да ме обичаш, Ана. Не… Това е грешка.

Трябва да й изясня нещата по този въпрос. Тя не може да обича чудовище. Не може да обича абсолютно смахнат кучи син. Трябва да си отиде. Трябва да се махне, при това веднага. Всичко става съвършено ясно. Това е моментът, в който мога да извикам: „Еврика!“. Няма начин да я направя щастлива. Не мога да бъда какъвто тя иска. Не мога да продължавам по този начин. Това трябва да приключи. Изобщо не трябваше да започва.

— Грешка? Защо да е грешка?

— Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? — Болката в гласа ми е открита, а аз пропадам все по-дълбоко в бездната и ме обгръща отчаяние.

Никой не може да ме обича.

— Но ти ме правиш щастлива — обяснява замислено тя.

„Анастейжа Стийл, погледни се.“ Трябва да съм откровен с нея.

— Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Тя примигва, клепките й трептят над насълзените й очи, наблюдава ме напрегнато, докато търси истината.

— Никога няма да можем да преодолеем това, нали?

Клатя глава, защото не мога да измисля какво да кажа. Отново стигаме до несъвместимост. Тя затваря очи сякаш нещо я боли и когато ги отваря отново, те са бистри, пълни с решителност. Сълзите са спрели. Кръвта започва да пулсира в главата ми, а сърцето ми блъска. Знам какво се кани да каже. Страхувам се от онова, което ще каже.

— Е, тогава да тръгвам.

Трепва, когато сяда.

Веднага ли? Не може да си тръгне веднага.

— Не, не, не си отивай!

Пропадам все по-дълбоко и по-дълбоко. Имам чувството, че допускам огромна грешка, като я пускам да си иде. Тази грешка ще е изцяло моя. Тя обаче не може да остане, ако мисли така за мен, просто не може.

— Какъв е смисълът да оставам? — пита тя и става предпазливо от леглото, все още загърната в халата. Наистина си тръгва. Не мога да повярвам. Ставам и аз, за да я спра, но погледът й ме приковава — изражението й е толкова празно, толкова студено, толкова далечно — това изобщо не е моята Ана.

— Бих искала да остана сама — заявява тя. Колко празен и безизразен е гласът й. Обръща се и тръгва. Затваря вратата. Оставам да гледам затворената врата.

За втори път днес си тръгва от мен.

Сядам и стискам главата си с ръце, опитвам се да се успокоя, да осмисля чувствата си.

Тя наистина ли ме обича?

Как се е случило? Как е станало?

Грей, скапан глупако!

Винаги има такъв риск с някоя като нея — добра, невинна и смела — да не види истинското ми аз, преди да стане прекалено късно и да я накарам да страда, както стана сега.

Защо е толкова болезнено? Чувствам се така, сякаш някой е пробил белия ми дроб. Тръгвам след нея. Може и да иска да остане сама, но ако ще ме напусне, имам нужда от дрехи.

Когато влизам в спалнята, тя взема душ, затова бързо слагам дънки и тениска. Избирам си черна — тъкмо като за настроението ми. Грабвам си телефона и обикалям апартамента, изкушен да седна на пианото и да изсвиря някоя жална мелодия. Вместо това сядам в средата на стаята и не чувствам нищо.

Празен съм.

„Стегни се, Грей! Това е правилното решение. Остави я да си тръгне.“

Телефонът ми бръмчи. Обажда се Уелч. Дали е открил Лейла?

— Да, Уелч?

— Господин Грей, имам новини — стърже гласът му по телефона. Този тип трябва да спре да пуши. Гласът му е направо страшен.

— Откри ли я? — Настроението ми се подобрява.

— Не, господине.

— Какво има тогава?

„Защо изобщо ми се обаждаш?“

— Лейла е напуснала съпруга си. Вече нямат нищо общо.

Ново двайсет!

— Ясно.

— Той има идея къде може да е, но иска да се подсигури. Пита кой се интересува толкова много от съпругата му. Въпреки че не я нарече така.

Едва сдържам напиращия си гняв.

— Колко иска?

— Две хиляди.

— Какво? — изкрещявам. Защо просто не е признал досега, че Лейла го е напуснала? — Можеше да ни каже! Дай ми номера му. Трябва да му се обадя. Уелч, това е страхотна преебавка!

Вдигам поглед и забелязвам Ана свита на прага на хола, по дънки и грозен суичър. Гледа ококорено, напрегнато, лицето й е разкривено.

— Намери я — тросвам се и затварям. Ще се оправям с Уелч по-късно.

Ана пристъпва към канапето и вади от раницата си лаптопа, телефона и ключа за колата. Поема си дълбоко дъх, влиза в кухнята и оставя и трите неща на плота.

Какво става, по дяволите? Да не би да ми връща нещата си?

Тя се обръща към мен, на дребното пребледняло лице се е изписала решителност. Това е инатливото й изражение, което ми е до болка познато.

— Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. — Гласът й е спокоен, без никаква емоция.

— Ана, не искам тези неща, те са твои! — Не може да ми причини това! — Вземи ги, моля те.

— Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.

— Ана, бъди разумна!

— Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. — Гласът й е лишен от всякаква емоция.

Тя иска да ме забрави.

— Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко?

— Не. Не искам. Опитвам се да защитя себе си.

Разбира се — тя се опитва да защити себе си от чудовището.

— Моля те, Ана, вземи тези неща.

Устните й пребледняват.

— Крисчън, не искам да се караме. Искам си само парите от колата.

Пари, а? Винаги се стига до проклетите пари.

— Би ли приела чек? — ръмжа аз.

— Да. Мисля, че си добър в писането на чекове.

Тя иска пари. Ще й дам пари. Изфучавам в кабинета си, като едва се сдържам. Сядам на бюрото и звъня на Тейлър.

— Добро утро, господин Грей.

Не обръщам никакво внимание на поздрава му.

— Колко взе за фолксвагена на Ана?

— Дванайсет хиляди долара, господине.

— Много! — Учуден съм, въпреки че съм в ужасно настроение.

— Класика е — обяснява той.

— Благодаря. Би ли закарал госпожица Стийл до тях?

— Разбира се. Слизам веднага.

Затварям и вадя чековата книжка от чекмеджето на бюрото. В този момент си припомням разговора с Уелч за тъпия съпруг на Лейла.

Всичко опира до скапаните пари!

В гнева си удвоявам сумата, която Тейлър е получил за подобието на кола, и натъпквам чека в плик.

Когато се връщам, тя стои до островчето в кухнята изгубена, почти като дете. Подавам й плика и гневът ми се изпарява.

— Тейлър е взел добра цена… колата била класика — казвам вместо извинение. — Можеш да го попиташ. Той ще те закара до вас. — Кимам към вратата на хола, където чака Тейлър.

— Няма нужда. Мога и сама. Благодаря.

„Не! Приеми да те закара, Ана. Защо ми правиш тези номера?“

— За всяко нещо ли ще ми възразяваш?

— Защо да променяме традицията? — Поглежда ме с безизразен поглед.

Това е то накратко — ето защо споразумението ни беше обречено още от самото начало. Тя просто не е създадена за това и дълбоко в себе си винаги съм го знаел. Затварям очи.

Какъв съм глупак.

Пробвам по-меко и се моля.

— Ана, моля те, нека Тейлър те закара.

— Ще приготвя колата, госпожице Стийл — заявява авторитетно Тейлър и излиза. Може пък да послуша него. Тя се обръща, но той вече е излязъл, отишъл е долу, за да изкара колата.

Тя пак се обръща към мен и неочаквано очите й стават още по-големи. Притаявам дъх. Не мога да повярвам, че си тръгва.

Виждам я за последен път и тя ми се струва тъжна. При мисълта, че аз съм виновен за този поглед, ме прорязва болка. Правя колеблива стъпка напред. Искам да я прегърна още веднъж и да я помоля да остане.

Тя се отдръпва и това е доказателството, че не ме иска. Аз сам съм я отблъснал.

Застивам на място.

— Не си отивай.

— Не мога да остана. Зная какво искам, а ти не можеш да ми го дадеш. Знам и какво искаш ти, а аз не мога да ти го дам.

„О, Ана, моля те, нека да те прегърна за последен път. Искам да вдъхна този невероятно сладък аромат. Искам да те почувствам до себе си.“ Пристъпвам отново към нея, но тя вдига ръце и ме спира.

— Не, не го прави, моля те. — На лицето й се изписва паника. — Не мога да го понеса.

Грабва сака и раницата и тръгва към фоайето. Следвам я, слаб и безпомощен, очите ми не се откъсват от дребната й фигурка.

Във фоайето викам асансьора. Не мога да откъсна очи от нея, от нежното дребно личице, от устните, от начина, по който тъмните мигли хвърлят сенки по бледите бузи. Не намирам думи, докато се опитвам да запомня всяка подробност. Не се сещам за убедителни реплики, нито за забавни, нищо не ми хрумва, няма арогантни команди. Не разполагам с нищо — с абсолютно нищо освен със зейналата в гърдите ми бездна.

Вратите на асансьора се отварят и Ана влиза. Обръща се към мен и за момент маската й пада и аз виждам болката й.

„Недей, Ана, не си тръгвай!“

— Довиждане, Крисчън.

— Довиждане, Ана.

Вратата се затваря и я скрива от погледа ми. Отпускам се бавно на пода и скривам лице в ръцете си. Сега вече бездната ме поглъща, притиска ме и се затваря над мен.

„Какво направи, Грей?“

 

 

Когато вдигам отново поглед, картините във фоайето ми, моите мадони, ме карат да се усмихна мрачно. Идеализирани образи на майчинството. Всички до една гледат децата си или са ме зяпнали неблагосклонно.

Имат право да ме гледат по този начин. Нея я няма. Наистина си е отишла. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И то след като каза, че никога няма да ме напусне. Обеща да не ме напуска. Затварям очи, за да не виждам тези безжизнени, жалостиви погледи и отпускам глава назад, на стената. Добре де, тя го каза в съня си и аз нали съм си глупак, й повярвах. От самото начало знаех, че не ставам за нея, че тя е прекалено добра за мен. Така трябваше да стане.

Защо тогава се чувствам толкова ужасно? Откъде се взе тази болка?

Звънчето известява, че асансьорът пристига, и вратата се отваря. Сърцето ми подскача. Тя се връща. Седя като парализиран, вратите са отварят и Тейлър излиза. И замръзва.

По дяволите! От колко време седя тук?

— Госпожица Стийл си е у дома, господин Грей — уведомява ме той, сякаш всеки ден ми съобщава разни новини, докато съм проснат на пода.

— Тя как е? — питам с безразличие, поне доколкото мога, въпреки че горя от желание да разбера.

— Разстроена, господине — отвръща той с безизразно лице.

Кимам и го отпращам. Той обаче не си тръгва.

— Да ви донеса ли нещо, господине? — пита прекалено мило и това никак не ми се нрави.

— Не.

„Изчезвай! Остави ме на мира.“

— Както кажете, господине — отвръща той и се маха, оставя ме да се търкалям на пода във фоайето.

Иска ми се да седя тук цял ден и да се оставя на отчаянието, но не мога да си го позволя. Искам да разбера дали Уелч не е научил нещо ново, трябва да позвъня на жалкото подобие на съпруг на Лейла.

Освен това трябва да взема душ. Може би водата ще отмие мъката.

Ставам, докосвам дървената маса във фоайето и пръстите ми разсеяно проследяват нежната резба. С удоволствие бих изчукал госпожица Стийл на нея. Затварям очи и си я представям просната на масата, отпуснала глава назад, вирнала брадичка, отворила уста в екстаз, представям си пищната й коса. Само като си мисля и се надървям.

Мама му стара!

Болката в корема се усуква и затяга.

„Нея я няма, Грей. Свиквай.“

Благодарение на годините, в които съм свикнал да се владея, насилвам тялото си да се подчини и изцери.

Душът е врял, температурата малко под тази, която би ми причинила болка, точно каквато я харесвам. Стоя под струята и се опитвам да я забравя, надявам се топлината да я разтопи и отмие от главата ми, да заличи миризмата й от тялото ми.

След като си е тръгнала, връщане няма.

Никога.

Търкам ожесточено косата си.

„Много ти здраве!“

Поемам си дъх.

Не, никакви такива!

Вдигам лице към шуртящата вода. Никакви такива — тя ще ми липсва. Опирам чело на плочките. Снощи тя беше тук с мен. Поглеждам ръцете си, пръстите ми галят плочките, където вчера бяха опрени ръцете й.

Майната му!

Спирам водата и излизам от душкабината. Увивам кърпата около кръста си и истината ме поразява: всеки ден ще е все по-тъмен и по-празен, защото тя вече не е част от живота ми.

Вече няма да има остроумни имейли.

Няма повече да се радвам на голямата й уста.

Никакви прояви на любопитство.

Ясните й сини очи вече няма да ме гледат с полуприкрито веселие… или шок… или похот. Поглеждам замисления мрачен тип, който ме зяпа от огледалото в банята.

— Какво направи, скапаняко? — сопвам му се. Той изрича думите с неподправено презрение. Мига и сивите му очи са нещастни.

— По-добре й е без теб. Не е възможно да те иска теб. Не можеш да й дадеш онова, което иска. Тя иска цветя и рози. Заслужава нещо по-добро от теб, скапан нещастнико. — Отвратен от образа, който ме е зяпнал, обръщам гръб на огледалото.

Майната му на днешното бръснене.

Доизбърсвам се пред скрина и си взимам бельо и чиста тениска. Когато се обръщам, забелязвам върху възглавницата малка кутийка. Някой отново изтегля постелката изпод краката ми и отново разкрива зейналата отдолу бездна със зинала паст, която ме очаква, и гневът ми се превръща в страх.

Това е нещо от нея. Какво ли ми е оставила? Хвърлям дрехите, поемам си дълбоко дъх, сядам на леглото и грабвам кутийката.

В нея е поставен глайдер. Малък макет на „Бланик“ L23. От кутийката изпада написана на ръка бележка и полита към леглото.

Спомен за щастливите дни.

Благодаря ти.

Ана

Съвършеният подарък от съвършеното момиче. Прорязва ме болка. Защо е толкова болезнено? Защо наистина?

Грозен спомен, отдавна потъпкан, се размърдва и се опитва да забие зъби в настоящия момент. Не. Не искам мислите ми да се връщат там. Ставам, хвърлям кутийката върху леглото и бързо се обличам. Когато приключвам, грабвам кутийката и бележката и отивам в кабинета си. Ще се справя по-добре, ако се настаня в креслото на властта.

 

 

Разговорът ми с Уелч е кратък. Разговорът с Ръсъл Рийд — нещастния лъжец и гадняр, за когото е омъжена Лейла — още по-кратък. Нямах представа, че двамата са се оженили, докато са били пияни през един уикенд във Вегас. Нищо чудно, че бракът им е издъхнал след осемнайсет месеца. Тя го била напуснала преди три месеца. Къде си сега, Лейла Уилямс? Какви ги вършиш?

Замислям се за Лейла, опитвам се да си спомня нещо от общото ни минало, което да ми подскаже къде се намира. Трябва да разбера. Трябва да знам, че е в безопасност. И да науча защо е идвала тук. Защо е избрала мен?

Тя искаше повече, за разлика от мен, но това беше отдавна. Беше лесно, когато си тръгна — споразумението ни беше прекратено по взаимно съгласие. Всъщност споразумението ни беше образцово: както би трябвало. Тя беше палавница, докато беше с мен, правеше го умишлено, нямаше нищо общо с пречупеното създание, което описа Гейл.

Спомням си колко й бяха приятни заниманията ни в стаята с играчките. Лейла обичаше изчанчените неща. Напира спомен. Връзвам големите пръсти на краката й, обръщам стъпалата така, че да не може да стиска дупе, за да избегне болката. Да, тя обичаше тези откачизми не по-малко от мен. Беше върховна подчинена. Никога обаче не успя да задържи вниманието ми като Анастейжа Стийл.

Никога не ме е разсейвала като Ана.

Поглеждам глайдера на бюрото и проследявам ръбчетата на кутията с пръст, защото знам, че пръстите на Ана са ги докосвали.

Сладката ми Ана.

Какъв контраст си ти с жените, които съм познавал. Единствената жена, която съм преследвал, единствената, която не може да ми даде онова, което искам.

Просто не разбирам.

Почувствах се жив, откакто се запознах с нея. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи, напълно непредсказуеми, най-забележителните в живота ми. Бях изтръгнат от едноцветния си свят и захвърлен в пъстротата на друг. Но пък не е възможно тя да е онова, от което се нуждая.

Стискам главата си с ръце. Тя никога няма да хареса онова, което правя. Опитвам се да се убедя, че можем да поизчистим най-грубите моменти, но и това няма да се получи. На нея й е по-добре без мен. Едва ли ще иска да има нещо общо с абсолютно сбъркано чудовище, което не може да понася някой да го докосва.

А пък ми е донесла подарък, за който е мислила. Кой друг е правил подобно нещо за мен — освен семейството ми? Поглеждам отново кутийката и я отварям.

Пластмасовите части на самолета са залепени върху решетка, увити са в целофан. Връщат се спомени как тя пищеше в глайдера, докато правехме акробатични номера — вдигнала е ръце и се подпира на капака на люка. Усмихвам се.

Господи, беше невероятно забавно — все едно подръпвах плитките й на детската площадка. Ана с плитчици… Веднага пропъждам тази мисъл. Изобщо не искам да припарвам до тези спомени, първата ни баня заедно. Остава единствено мисълта, че повече няма да я видя.

Бездната зейва отново.

Не. Не отново.

Трябва да направя този самолет. Тъкмо ще се поразсея. Разкъсвам целофана и чета инструкциите. Трябва ми лепило за макети. Проверявам в чекмеджетата.

По дяволите. В дъното на едно от чекмеджетата откривам сгушена червената кожена кутийка с обиците от „Картие“. Така и не й ги дадох, а сега няма да имам възможност.

Обаждам се на Андреа и оставям съобщение на мобилния телефон с молба да откаже за довечера. Не мога да отида на събитието, не и без дама.

Отварям червената кожена кутийка и разглеждам обиците. Красиви са: семпли и елегантни, също като омайната госпожица Стийл… която ме напусна тази сутрин, защото я наказах… защото прекалих с наказанието. Прекалих. Отново отпускам глава. Тя обаче ми позволи да го направя. Не ме спря. Позволи ми, защото ме обича. Тази мисъл ме ужасява и веднага я пропъждам. Не е възможно. Много просто: никой не е в състояние да изпитва подобни чувства към мен. Не и ако ме познава.

„Гледай напред. Грей. Съсредоточи се.“

Къде е тъпото лепило? Пъхвам обиците в чекмеджето и продължавам да търся. Няма го.

Звъня на Тейлър.

— Да, господин Грей?

— Трябва ми лепило за макети.

Той мълчи.

— Какъв модел, господине?

— Малък глайдер.

— Дървен или от пластмаса?

— От пластмаса.

— Имам. Ще ви го донеса веднага, господине.

Благодаря му. Учуден съм, че има лепило за макети. След секунди чука на вратата.

— Влез.

Той влиза и оставя на бюрото малка кутийка. Не си тръгва и се чувствам длъжен да попитам.

— Защо имаш такова лепило?

— Правя макети на самолети.

Изчервява се.

— Виж ти! — Любопитството ми е събудено.

— Летенето е голямата ми любов, господине.

Не разбирам.

— Далтонист съм — обяснява той безизразно.

— Затова си станал морски пехотинец.

— Да, господине.

— Благодаря за лепилото.

— Няма проблем, господин Грей. Ядохте ли?

Въпросът му ме изненадва.

— Не съм гладен, Тейлър. Моля те, върви да прекараш един следобед с дъщеря си. Ще се видим утре. Няма да те притеснявам повече.

Той не тръгва и раздразнението ми започна да напира.

— Добре съм.

По дяволите, гласът ми пресеква.

— Да, господине — казва той. — Ще съм тук утре вечер.

Кимам отсечено и той излиза.

Кога се е случвало Тейлър да ми предлага нещо за ядене? Сигурно изглеждам дори по-скапан, отколкото си мисля. Посягам нацупено към лепилото.

 

 

Глайдерът е в дланта ми. Гледам го и си мисля, че съм постигнал нещо, а спомените за полета ни не ме оставят на мира. Как не мога да събудя Анастейжа — усмихвам се при този спомен, — и как когато все пак става, е раздразнителна, обезоръжаваща, красива и забавна…

Господи, колко беше прекрасно: момичешкото й вълнение по време на полета, писъците, а след това целувката ни.

Това беше първият ми опит за „нещо повече“. Невероятно е, че за толкова кратко време съм събрал толкова много щастливи спомени.

Болката се надига отново — мъчителна, натрапчива, напомня ми какво съм изгубил.

„Съсредоточи се върху глайдера, Грей!“

Сега трябва да сложа крилата, много пипкава работа…

 

 

Най-сетне и последната частица е на мястото си и съхне. Глайдерът ми си има регистрация. Ноември. Девет. Пет. Две. Ехо. Чарли.

Ехо Чарли.

Вдигам поглед и забелязвам, че светлината помръква. Късно е. Първата ми мисъл е, че ще го покажа на Ана.

Ана вече я няма.

Стискам зъби и изпъвам схванатите си рамене. Изправям се бавно и се сещам, че цял ден не съм хапвал нищо, нито пък съм пил. Главата ми пулсира от болка.

Чувствам се гадно.

Проверявам си телефона с надеждата тя да е звъняла, но намирам единствено есемес от Андреа.

●Вечерята отложена.

Надявам се всичко да е наред.

А.●

Докато чета есемеса на Андреа, телефонът бръмва. Сърцето ми подскача, след това се свива, когато виждам, че звъни Елена.

— Здрасти. — Дори не се старая да прикрия разочарованието си.

— Крисчън, така ли се казва здравей? Какво те тормози? — кара ми се тя, но гласът й е весел.

Гледам през прозореца. Сиатъл е потънал в сумрак. Питам се какво ли прави Ана. Не искам да разказвам на Елена какво се е случило. Не искам да изричам думите на глас, не искам те да се превърнат в реалност.

— Крисчън? Какво не е наред? Кажи ми. — Тонът й става остър, тя не крие, че се дразни.

— Тя ме напусна — изтърсвам мрачно.

— О? — изненадва се Елена. — Искаш ли да дойда?

— Не.

Тя си поема дълбоко дъх.

— Този начин на живот не е за всички.

— Знам.

— По дяволите, Крисчън, ти си зле. Искаш ли да отидем на вечеря?

— Не.

— Идвам.

— Недей, Елена. Не ставам за компания. Уморен съм и искам да остана сам. Ще ти позвъня през седмицата.

— Крисчън… така е най-добре.

— Знам. Дочуване.

Затварям. Нямам желание да говоря с нея. Нали тя ме накара да замина за Савана. Може и да е знаела, че този ден ще настъпи. Мръщя се на телефона и го хвърлям на бюрото, след това отивам да си потърся нещо за ядене и пиене.

Разглеждам какво има в хладилника.

Нищо не ми харесва.

В шкафа намирам пликче с брецели. Отварям го и започвам да ги ям. Отивам до прозореца. Навън е вече нощ; светлините примигват в дъжда. Светът продължава напред.

Продължи и ти, Грей.

Продължавай.