Е. Л. Джеймс
Грей (20)

Петък, 3 юни 2011

Не мога да спя. Минава два, а вече цял час гледам в тавана. Не кошмарите ме държат буден. Просто не мога да заспя.

Лейла Уилямс.

Противопожарният детектор на тавана ми намига и зелената му светлина ми се подиграва.

По дяволите!

Затварям очи и оставям мислите си да препускат на воля.

Защо иска да се самоубие Лейла? Какво я е прихванало? Отчаяното й нещастие се сблъсква с по-младото ми, по-нещастно аз. Опитвам се да смажа спомените, но гневът и отчаянието от тийнейджърските ми години се надигат и не желаят да си отидат. Това ми напомня за болката и как нападах всички през младостта си. Мисли за самоубийство ме спохождаха често, но винаги удържах положението. Стараех се заради Грейс. Знаех, че тя ще е съсипана. Знаех, че ще обвинява себе си, ако отнема живота си, а бе направила толкова много за мен — как да я нараня? След това се запознах с Елена… и всичко се промени.

Ставам от леглото и прогонвам тревожните мисли. Имам нужда от пиано.

Имам нужда от Ана.

Ако беше подписала договора и всичко вървеше по план, тя щеше да е с мен, на горния етаж, заспала. Бих могъл да я събудя, да се потопя в нея… или, както е според новото положение, тя да е до мен, да я изчукам, а след това да я гледам как спи.

Какво ли би казала за Лейла?

Сядам пред пианото. Знам, че Ана никога няма да се запознае с Лейла, което е хубаво. Знам какво изпитва към Елена. Един Господ знае какво би помислила за някоя бивша… развилняла се бивша.

Това не го разбирам. Лейла беше щастлива, палава и ведра, когато я познавах. Беше първокласна подчинена; мислех, че се е установила, че е щастливо омъжена. Имейлите й никога не намекваха за проблеми. Какво се е объркало?

Започвам да свиря… и тревожните ми мисли се отдръпват, остава единствено музиката.

 

 

Лейла ми духа.

Много я бива.

Ръцете й са вързани зад гърба.

Косата й е сплетена.

Тя е на колене.

Свела е очи. Скромно. Примамливо.

Не ме вижда.

Неочаквано се превръща в Ана.

Ана е на колене пред мен. Гола. Красива.

Членът ми е в устата й.

Очите на Ана обаче са впити в моите.

Блестящите й сини очи виждат всичко.

Тя ме вижда. Вижда душата ми.

Вижда тъмнината и звяра, скрит отдолу.

Очите й се ококорват от ужас и тя изчезва.

 

 

Будя се стреснато и болезнената ми ерекция спада, щом си спомням наранения поглед на Ана от съня.

Какво става, по дяволите?

Рядко сънувам еротични сънища. Защо точно сега? Проверявам будилника. Изпреварил съм времето за ставане с пет минути. Утринната светлина се промъква между сградите. Ставам. Вече съм изпълнен с безпокойство, сигурно в резултат от притеснителните сънища, затова решавам да отида да потичам и да изгоря част от излишната енергия. Нямам нови имейли, нито пък есемеси, нищо ново за Лейла. Апартаментът е тих. Гейл още не е дошла. Дано се възстанови от вчерашните преживявания.

Отварям стъклената врата в лобито и излизам в мекото слънчево утро, оглеждам внимателно улицата. Докато тичам, оглеждам алеите и входовете, надничам зад паркирани автомобили, да не би Лейла да се е спотаила някъде там.

Къде си, Лейла Уилямс?

Надувам звука на „Фу Файтърс“, стъпките ми отмерват ритъма по тротоара.

 

 

Оливия не спира да ме дразни. Разлива кафето ми, изпуска важно телефонно обаждане и непрекъснато ме следи с огромните си кафяви очи.

— Набери отново Рос — нареждам. — Най-добре й кажи да дойде тук.

Затварям вратата на офиса и се връщам на бюрото. Трябва да се постарая да не изкарвам лошото си настроение на персонала.

Уелч няма новини, освен че родителите на Лейла мислят, че дъщеря им е все още в Портланд със съпруга си. На вратата се чука.

— Влез. — Господи, дано не е Оливия!

Рос е.

— Искал си да ме видиш.

— Да, влизай. Докъде стигнахме с Удс?

 

 

Рос излиза малко преди десет. Всичко върви като по вода. Удс е решил да приеме сделката, а помощта за Дарфур скоро ще поеме за Мюнхен, където ще я подготвят за спускане от въздуха. От Савана все още не са изпратили офертата.

Проверявам инбокса и откривам дългоочакван имейл от Ана.

От: Анастейжа Стийл

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 12:53

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей,

Отново се радвам на първокласно обслужване, за което Ви благодаря.

Броя минутите да те видя тази вечер и евентуално да те изтормозя да ми кажеш какво съм казала насън.

Твоя Ана х

Да те изтормозя ли? О, госпожице Стийл, струва ми се, че е точно обратното. Тъй като имам предостатъчно работа, отговорът ще е кратък.

От: Крисчън Грей

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 09:58

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа, очаквам с нетърпение да те видя.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Ана обаче не е доволна.

От: Анастейжа Стийл

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 13:01

До: Крисчън Грей

Скъпи мой господин Грей,

Дано нещата около „ситуацията“ да се оправят. Тонът на мейла Ви ме безпокои.

Ана х

Най-сетне съм заслужил една целувка. Би трябвало вече да е излетяла.

От: Крисчън Грей

Относно: На път за дома

Дата: 3 юни 2011, 10:04

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Ситуацията можеше да е много по-добра. Излетяхте ли? Ако да, не бива да пращаш повече имейли. Излагаш се на риск, което е в пълно противоречие с правилата, касаещи личната ти безопасност. Това, което казах за наказанията, го казах съвсем сериозно.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Каня се да се обадя на Уелч за нова информация, но се чува звън — отново е Ана.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Преиграваш

Дата: 3 юни 2011, 13:06

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Мърморко,

Вратите на самолета са все още отворени. Закъсняваме с десет минути. Моето благополучие и здраве, както и тези на останалите пътници, са в пълна безопасност. Може да успокоите сърбящата Ви ръка засега.

Госпожица Стийл

Макар и с нежелание, се усмихвам. Господин Мърморко съм бил, а? И няма целувка? Боже!

От: Крисчън Грей

Относно: Извинявай! Успокоих сърбящата ръка

Дата: 3 юни 2011, 10:08

До: Анастейжа Стийл

Липсваш ми. И ти, и многознайната ти уста. Искам те жива и здрава у дома.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

От: Анастейжа Стийл

Относно: Извинението е прието

Дата: 3 юни 2011, 13:10

До: Крисчън Грей

Затварят вратите. Няма да чуеш дори едно „бип“ от мен. Особено с тази твоя старческа глухота.

До после.

Ана х

Имам си отново целувчица. Какво облекчение. С огромно нежелание ставам и вземам телефона, за да позвъня на Уелч.

 

 

В един отказвам предложението на Андреа да ми донесе обяд на бюрото. Трябва да се махна. Стените на офиса ме притискат и ми се струва, че е така, защото нямам никакви новини за Лейла.

Тревожа се за нея. По дяволите, дошла е при мен. Решила е да превърне дома ми в сцена за представлението си. Как да не го приема лично? Защо не ми е пуснала имейл или не е звъннала по телефона? Ако е била в беда, бих могъл да й помогна. Наистина. Правил съм го и преди.

Трябва да глътна малко свеж въздух. Профучавам покрай Оливия и Андреа, които ми се струват доста заети, въпреки че забелязвам въпросителния поглед на Андреа, докато се качвам в асансьора.

Навън е ослепителен забързан следобед. Поемам дълбоко дъх и усещам соления въздух, който приижда откъм Пролива. Дали да не се махна за остатъка от деня? Днес следобед имам среща с кмета. Колко дразнещо — утре ще се видя с него на събитието в Търговската палата.

Събитието!

Неочаквано ми хрумва идея и зареден с нов ентусиазъм се насочвам към едно малко магазинче, което познавам много добре.

 

 

След срещата в кабинета на кмета вървя десет, може би повече пресечки до Ескала; Тейлър е отишъл да вземе Ана от летището. Когато влизам в хола, Гейл е в кухнята.

— Добър вечер, господин Грей.

— Здрасти, Гейл. Как мина денят?

— Добре, господине, благодаря.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, господине. Пристигнаха дрехите за госпожица Стийл — извадих ги и ги прибрах в гардероба в нейната стая.

— Чудесно. Лейла не се е мяркала, нали? — Тъп въпрос. Ако имаше нещо, Гейл щеше да ми позвъни.

— Не, господине. Пристигна това. — И ми подава малко червено пликче от магазин.

— Добре. — Вземам го, без да обръщам внимание на веселите искрици в очите й.

— Колко души очаквате за вечеря?

— Двама, благодаря. И още нещо, Гейл.

— Какво, господине?

— Би ли сложила сатенени чаршафи на леглото в стаята с играчките?

Надявам се да вкарам Ана там по някое време през уикенда.

— Добре, господин Грей — отвръща тя малко изненадано. Отново се заема с работата си и ме оставя малко учуден от държането й.

Може би Гейл не одобрява, но аз искам каквото искам от Ана.

В кабинета си вадя от пликчето кутийката на „Картие“. Това е подарък за Ана. Ще й го дам утре по някое време за събитието: обици. Семпли. Елегантни. Красиви. Също като нея. Усмихвам се. Дори с гуменки и дънки личи момичешкият й чар.

Надявам се да приеме подаръка. Като моя подчинена, тя не би имала друг избор, но според новото ни споразумение нямам представа каква ще е реакцията й. Каквото и да стане, ще е интересно. Докато слагам кутийката на бюрото, ме разсейва звън откъм компютъра. Последните схеми на Барни за таблета са в инбокса и нямам търпение да ги видя.

Пет минути по-късно звъни Уелч и хрипти:

— Господин Грей?

— Да, нещо ново?

— Говорих с Ръсъл Рийд, съпруга на госпожа Рийд.

— И? — На мига се чувствам оживен. Изфучавам от кабинета си, пресичам хола и заставам пред прозореца.

— Той казва, че съпругата му е на гости на родителите си — докладва Уелч.

— Какво?

— Именно. — Уелч ми се струва не по-малко вкиснат от мен.

Докато наблюдавам ширналия се в краката ми Сиатъл и знам, че госпожа Рийд или Лейла Уилямс, е някъде там, раздразнението ми расте. Прокарвам пръсти през косата си.

— Може да му е казала тъкмо това.

— Може — отвръща той. — Само че, засега поне, не сме открили нищо.

— Значи няма и следа от нея, така ли? — Не мога да повярвам, че е изчезнала просто така.

— Нищичко. Но ако използва банкомат, ако осребри чек или се включи в някоя социална мрежа, веднага ще я засечем.

— Добре.

— Искаме да прегледаме и охранителните камери около болниците. Ще ни струва доста и ще отнеме повече време. Съгласен ли сте?

— Да. — Настръхвам, но не е заради разговора. Поради някаква необяснима причина усещам, че ме наблюдават. Обръщам се и забелязвам Ана на прага на стаята, впила е очи в мен, намръщила чело, устните й са свити, замислена е и е с къса, ужасно къса поличка. Виждам единствено очи и крака… най-вече крака. Представям си ги кръстосани на кръста ми.

Желание, неподправено, истинско, подпалва кръвта ми, докато я гледам.

— Веднага се заемаме — обещава Уелч.

Приключвам разговора с него, без да откъсвам поглед от Ана, и пристъпвам към нея, събличам си сакото, махам вратовръзката и ги хвърлям на канапето.

Ана!

Прегръщам я, подръпвам опашката й, вдигам нетърпеливите й устни към своите. Тя има вкус на рай, на дом, на есен и на Ана. Ароматът й нахлува в ноздрите ми, докато поемам всичко, което предлага топлата й сладка уста. Тялото ми се стяга от очакване и глад, докато езиците ни се преплитат. Искам да потъна в нея, да забравя за гадния край на седмицата, да забравя за абсолютно всичко освен за нея.

Устните й са трескави под моите. Смъквам ластика за коса и пръстите й се преплитат с моите. Неочаквано ме притиска нужда, отчаяно желание да съм с нея. Отдръпвам се и поглеждам замаяното й от страст лице.

И аз се чувствам по същия начин. Какво прави тя с мен?

— Какво има? — прошепва тя задъхано.

Отговорът е ясен, звънти в мислите ми.

„Ти ми липсваше.“

— Толкова съм щастлив, че се върна. Нека се изкъпем заедно. Сега!

— Добре — съгласява се тя с дрезгав глас. Хващам я за ръка и тръгваме към банята. Пускам душа, след това се обръщам към нея. Тя е великолепна, очите й блестят, искрят в очакване. Погледът ми опипва тялото й чак до голите крака. Никога досега не съм я виждал с толкова къса пола, да показва толкова много плът, и не съм сигурен, че одобрявам. Само аз имам право да я гледам.

— Харесвам полата ти. Много е къса. — Прекалено къса. — Имаш страхотни крака. — Събувам си обувките и без да откъсва очи от моите, тя също събува своите.

Майната му на душа! Искам я веднага.

Пристъпвам към нея, притискам бузите й с длани и устните й се разтварят. Задържам лицето й, вплитам пръсти в косата й, целувам я: бузата, гърлото, устата. Тя е амброзия и не мога да й се наситя. Дъхът й спира в гърлото, тя стиска ръцете ми, но тъмнината няма нищо против нейното докосване. Остава единствено Ана, в цялата си красота и невинност, отвръща на целувката ми с трепет не по-малко силен от моя. Кръвта ми пулсира от желание, ерекцията ми е болезнена.

— Искам те сега, веднага. Бързо. Силно… — шепна аз и ръката ми пълзи по голото й бедро под полата. — Кървиш ли още?

— Не.

— Добре. — Вдигам полата й нагоре, пъхвам палци в памучните гащички и клякам, плъзвам ги по краката й.

Тя ахва, когато стискам дупето й и целувам мястото под срамните косми. Местя ръце отзад на бедрата й, разтварям краката й, намирам клитора с език. Когато започвам чувствена атака, пръстите й се вплитат в косата ми. Езикът ми я измъчва, тя стене и отпуска глава назад, на стената.

Ухае божествено. А вкусът й е още по-прекрасен.

Тя мърка, притиска се към нападателния ми настойчив език и краката й започват да треперят.

Достатъчно! Искам да свърша в нея.

Отново ще е кожа до кожа, както в Савана. Пускам я, изправям се и сграбчвам лицето й, целувам я. Свалям ципа си и я повдигам, прихващам я за дупето.

— Увий крака около мен, бебчо. — Гласът ми прозвучава грубо, ненаситно. В същия момент се плъзвам в нея.

Тя е моя! Тя е раят!

Притиска се в мен, скимти, докато навлизам в нея — отначало бавно, след това настойчиво, когато тялото ми поема контрола, тласка ме напред, приканва ме по-дълбоко, по-бързо и още по-бързо, по-силно, много по-силно, а лицето ми е заровено във врата й. Тя стене и аз усещам как се стяга около мен и усещам, че съм загубен в нея, в нас, докато тя свършва и крещи в момента на освобождение. Усещам я как пулсира и това ме тласка към ръба и се изпразвам мощно в нея, с дрезгаво ръмжене произнасям името й.

Целувам гърлото й, не искам да се отдръпна, чакам тя да се успокои. Обгърнати сме от облак пара от душа, ризата и панталоните ми са залепнали за тялото, но не давам пет пари. Дишането на Ана става по-бавно, тя ми дотежава, когато се отпуска. Изражението й е на разпътна жена, замаяна, когато се изтеглям от нея, затова я прихващам, когато стъпва на пода. На устните й трепка замислена усмивка.

— Изглеждаш доста доволен от идването ми — отбелязва тя.

— Да, госпожице Стийл. Мисля, че радостта ми от идването ви е повече от очевидна. Ела да те вкарам под душа.

Събличам се бързо и когато оставам гол, бързо разкопчавам блузата й. Очите й се местят от пръстите ми към лицето ми.

— Как беше полетът? — питам меко.

— Добре, благодаря, че попита — отвръща тя гърлено. — И пак да ти благодаря за първата класа. Там се пътува много по-хубаво. — Поема си дълбоко дъх и добавя: — Имам новини.

— Да? — Сега пък какво? Свалям блузата и я слагам върху другите дрехи.

— Взеха ме на работа.

Да не би да мисли, че ще се ядосам? Разбира се, че ще си намери работа. Усещам гордост.

— Поздравления, госпожице Стийл. И къде? — питам с усмивка.

— Не знаеш ли?

— Откъде да знам?

— С твоите детективски способи мислех, че може би…

Спира и ме поглежда в очите.

— Анастейжа, никога не бих се намесил в кариерата ти, освен ако не ме помолиш. Как може да си помислиш такова нещо?

— Значи нямаш никаква представа?

— Не. Знам, че в Сиатъл има четири издателства. Вероятно е едно от тях.

— СИП — казва тя.

— О, онова мъничкото? Браво! Умно момиче! — Става въпрос за издателството, което според Рос е узряло за поглъщане. Ще стане лесно.

Целувам я по челото.

— Кога трябва да започнеш?

— В понеделник.

— Толкова скоро? По-добре да се възползвам от присъствието ти максимално, докато все още имам тази възможност. Обърни се!

Тя се подчинява на мига, аз свалям сутиена и полата, след това обхващам гърдите й, както съм застанал отзад, и я целувам по рамото. Заравям нос в косата й. Ароматът й нахлува в ноздрите ми, успокояващ, познат и уникален. Тялото й до моето ми действа както успокояващо, така и възбуждащо. Тя наистина е невероятна.

— Вие сте като наркотик, госпожице Стийл. Изпълвате ме с енергия и в същото време ме успокоявате. Това е много силна комбинация.

Благодарен съм, че е до мен, и я целувам по косата, след това стискам ръката й и я привличам под горещия душ.

— Ау! — пищи тя и затваря очи, потръпва под горещите струи.

— Какво толкова? Малко гореща вода — смея се. Отварям едното си око, тя вдига брадичка и бавно се отпуска под горещата вода.

— Обърни се — нареждам. — Искам да те измия. — Тя се подчинява и аз изстисквам малко душгел в ръката си, разтърквам го върху гъбата и започвам да масажирам раменете й.

— Имам да ти казвам и нещо друго — продължава тя и раменете й се напрягат.

— Да? Какво? — Старая се да говоря тихо. Защо е толкова напрегната? Ръцете ми пълзят към красивите й гърди.

— Във вторник откриват изложба с фотографии на моя приятел Хосе. В Портланд.

— Е, и? — Пак ли фотографчето?

— Казах, че ще отида. Искаш ли да дойдеш с мен? — Избъбря всичко на един дъх, сякаш няма търпение да каже всичко.

Покана ли е това? Не мога да повярвам. Получавам покани единствено от семейството, от работата и от Елена.

— В колко часа е?

— В седем и половина вечерта.

Това със сигурност влиза в категорията на „повече“. Целувам я по ухото и шепна:

— Добре.

Раменете й се отпускат и тя притиска гърба си към мен.

Струва ми се облекчена и не съм сигурен дали да се смея, или да се дразня. Чак толкова ли съм страшен?

— Много ли се притесняваше да ми кажеш?

— Да. Как разбра?

— Анастейжа, току-що цялото ти тяло отдъхна с облекчение. — Едва успявам да прикрия раздразнението си.

— Да. Защото не може да се каже, че не си ревнив.

Точно така. Ревнив съм. Мисълта, че Ана е с друг… просто ме ужасява. Ама много.

— Ревнив съм. И няма да е зле да не го забравяш никога. Но благодаря, че ме покани. Ще идем с Чарли Танго.

Тя се ухилва и ръцете ми отново се спускат по тялото й, същото тяло, което е отдавала единствено на мен и на никой друг.

— Може ли да те измия? — пита тя.

— Не мисля, че е възможно. — Целувам я по врата и изплаквам гърба й.

— Дали ще мога някога да те докосна? — Гласът й е тих и нежен, но не е в състояние да спре тъмнината, която се надига незнайно откъде и неочаквано стяга гърлото ми.

Не!

Заповядам й да се махне, обхващам дупето на Ана, страхотното дупе, което става единствено за чукане. Тялото ми откликва на първично ниво — воюва с мрака. Имам нужда от нея. Тя ми трябва, за да прогони мрака.

— Сложи ръце на стената, Анастейжа. Ще те чукам — прошепвам, а тя ме поглежда стреснато и се подпира с ръце на плочките. Сграбчвам задника й, отдръпвам я от стената. — Дръж се здраво, Анастейжа — предупреждавам, докато водата плющи по гърба й.

Тя навежда глава и се стяга, а ръцете ми се спускат към срамните й косми. Тя се гърчи, дупето й се трие в члена ми.

И остатъците от страха се стопяват.

— Искаш ли го? — питам, докато пръстите ми я гъделичкат. В отговор тя се гърчи, върти дупе до члена ми и това ме кара да се усмихна. — Кажи — настоявам с напрегнат глас.

— Да. — Съгласието й прорязва плющящата вода и държи тъмнината на мястото й.

О, бебчо!

Тя все още е мокра от одеве — от мен, от себе си — не знам. В този момент благодаря безмълвно на доктор Грийн: никакви презервативи повече. Влизам в Ана бавно и веднага я обладавам.

 

 

Увивам я в халат и я целувам звучно.

— Изсуши си косата — нареждам и й подавам сешоара, който не използвам никога. — Гладна ли си?

— Като вълк — признава тя и аз не знам дали говори сериозно, или просто го казва, за да ми достави удоволствие. Наистина съм доволен.

— Браво. И аз. Ще проверя дали госпожа Джоунс е готова с вечерята. Имаш десет минути. Не се обличай. — Целувам я още веднъж и отивам в кухнята.

Гейл мие нещо на мивката. Вдига поглед и аз надничам над рамото й.

— Миди, господин Грей — казва тя и сочи.

Вкуснотийка. Паста ала вонголе, една от любимите ми.

— Десет минути? — питам.

— Дванайсет — отвръща тя.

— Става.

Тръгвам към кабинета и тя ме стрелва с поглед. Правя се, че не забелязвам. Виждала ме е без халат и преди, какъв й е проблемът?

Проверявам имейлите и телефона, за да видя дали има новини за Лейла. Няма нищо, но откакто Ана е тук, не чувствам досегашната безнадеждност.

Ана влиза в кухнята заедно с мен, несъмнено привлечена от примамливия аромат на вечерята ни. Когато вижда госпожа Джоунс, стиска здраво халата на врата си.

— Тъкмо навреме — казва Гейл и ни сервира вечерята в две големи купи на плота.

— Сядай — казвам на Ана и й соча единия висок стол. Тревожните й очи се плъзват от мен към госпожа Джоунс.

Ха, тя се притеснява!

„Бебчо, имам персонал. Свиквай.“

— Вино? — предлагам, за да я разсея.

— Да, благодаря — отвръща тя и се настанява. Струва ми се резервирана.

Отварям бутилка „Сансер“ и наливам в две малки чаши.

— В хладилника има сирене, ако искате, господине — казва Гейл и аз кимам. За огромно облекчение на Ана тя излиза. Сядам и аз.

— Наздраве. — Вдигам чаша.

— Наздраве — отговаря Ана и кристалните чаши запяват, когато се чукваме. Тя лапва хапка и мърка от удоволствие. Може пък наистина да е гладна като вълк.

— Ще ми кажеш ли? — пита след миг.

— Какво да ти кажа? — Госпожа Джоунс е надминала себе си. Пастата е великолепна.

— Какво казах насън.

Клатя глава.

— Яж. Нали знаеш, че обичам да те гледам как се храниш?

Тя се цупи престорено.

— Голям си перверзник!

О, бебчо, представа нямаш! В този момент ми хрумва нещо. Дали тази вечер да не пробваме нови неща в стаята с играчките? Нещо забавно.

— Разкажи ми за приятеля си — казвам.

— Кой приятел?

— Фотографът. — Говоря небрежно, но тя ме поглежда намръщено.

— Запознахме се първия ден в колежа. Той учеше инженерство, но страстта му беше фотографията.

— И?

— Това е.

Уклончивият й отговор ме дразни.

— Нищо друго ли няма?

Тя отмята коса през рамо.

— Станахме приятели. Оказа се, че баща ми и неговият баща са служили заедно в армията, преди да се родя. Започнаха отново да поддържат връзка и сега са първи приятели.

Виж ти.

— Твоят баща и неговият ли?

— Да. — Тя навива ленти паста на вилицата си.

— Виж ти.

— Много е вкусно. — Усмихва ми се доволно и халатът й се разтваря леко, разкрива едната гърда. Щом я виждам, членът ми потръпва.

— Как се чувстваш? — питам.

— Добре.

— Искаш ли още?

— Още ли?

— Още вино? — Още секс? Да отидем в стаята с играчките?

— Мъничко.

Наливам й още малко сансер. Не искам нито един от нас да пие много, ако ще си играем.

— Какво става със ситуацията?

Лейла. Мама му стара. Не искам да обсъждам този въпрос.

— Извън контрол. Не бива да се притесняваш, Анастейжа. Имам планове за теб тази вечер.

Да видим дали ще успеем да играем така, че да останем доволни и двамата.

— О, така ли?

— Да. Искам те готова в стаята след петнайсет минути. — Ставам и я наблюдавам внимателно, за да преценя реакцията й. Тя отпива бърза глътка вино и зениците й се разширяват. — Може да се приготвиш в твоята стая. По една случайност гардеробът ти е пълен с дрехи. За теб. И не искам да ми спориш!

Тя ме поглежда и устата й се разтваря в изненадано „о“. Аз пък я поглеждам строго и я предизвиквам да посмее да започне спор. Колкото и да е невероятно, тя не казва и дума и аз тръгвам към кабинета си, за да напиша бърз имейл на Рос и да й кажа да започне процеса по поглъщането на СИП колкото е възможно по-скоро.

Преглеждам два служебни имейла, но не виждам нищо за госпожа Рийд. Пропъждам мислите за Лейла от главата си. И без това съм мислил за нея през изминалите двайсет и четири часа. Тази вечер ще обърна внимание на Ана и ще се позабавляваме.

Когато се връщам в кухнята, Ана я няма. Предполагам, че вече е горе и се подготвя.

В дрешника свалям халата и обувам любимите си дънки. В същото време си представям Ана в банята ми — безупречния й гръб, ръцете й, притиснати до плочките, докато я чукам.

Боже, това момиче наистина има кураж.

Да видим докъде ще й стигне.

Обзет от въодушевление, вземам айпода от хола и бързам към горния етаж и стаята с играчки.

Когато заварвам Ана коленичила, както трябва, до вратата — свела очи, разтворила крака, само по гащички — първото ми чувство е на огромно облекчение.

Все още е тук; няма нищо против.

Втората ми реакция е гордост: последвала е инструкциите ми точно както трябва. Трудно ми е да скрия усмивката си.

Госпожица Стийл не се отказва от предизвикателствата.

Затварям вратата и забелязвам, че е закачила халата си на една кукичка. Минавам покрай нея бос и оставям айпода на скрина. Решил съм да я лиша от всички сетива, освен от докосване, да видим как ще се справи с това. Леглото е със сатенени чаршафи.

Кожените белезници са на място.

Вадя от скрина ластик за коса, превръзка за очите, кожена ръкавица, тапи за уши и трансмитера, който Барни е направил за айпода ми. Подреждам всичко в редица, включвам трансмитера. Нека Ана чака. Очакването е половината от атмосферата на сцената. Щом всичко е готово, се изправям над нея. Ана е навела глава, дискретната светлина гали косата й. Тя изглежда скромна и красива, истински образец на подчинена.

— Прекрасна си. — Обхващам лицето й с ръка, вдигам главата й и сините очи срещат сивите. — Ти си красива жена, Анастейжа. И си моя. Само моя. Цялата си моя — шепна. — Стани! — командвам и когато я поглеждам в очите, усещам, че мога да потъна и да се удавя в това сериозно, унесено изражение. Привлякъл съм цялото й внимание. — Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали?

Тя примигва няколко пъти, но продължава да мълчи.

— Какви са? — питам.

Тя се колебае.

А, така няма да стане.

— Какви са думите, Анастейжа?

— Жълто.

— И?

— Червено.

— Помни ги!

Тя извива вежди, очевидно презрително, и се кани да каже нещо.

А, не! Не и в моята стая с играчки.

— Не започвайте да ми остроумничите, госпожице Стийл, или ще го отнесете така, както сте на колене. Разбирате ли ме?

Колкото и да ме блазни тази мисъл, в момента искам да ми се подчинява напълно.

Тя преглъща разочарованието си.

— Е?

— Да, сър — отговаря тя бързо.

— Добро момиче! Сега, искам да използваш ключовите думи, но не защото ще изпитваш болка. Това, което ще правя, е нещо доста интензивно и трябва да ме водиш. Разбираш ли ме?

Лицето й остава безизразно, не издава абсолютно нищо.

— Става дума за допир, Анастейжа. Няма да можеш да ме виждаш или чуваш. Но ще можеш да ме усещаш.

Без да обръщам внимание на объркания й поглед, пускам плейъра.

Просто трябва да избера песен. В този момент си припомням разговора ни в колата, след като тя спа в леглото ми в „Хийтман“. Да видим как ще понесе тюдорска хорова музика.

— Ще те завържа на леглото, Анастейжа. Но първо ще ти вържа очите и след това — показвам айпода в ръката си — няма да можеш да чуваш нищо. Това, което ще чуваш, ще е само музиката, която ти пускам.

По лицето й май преминава изненада, но не съм напълно сигурен.

— Ела. — Повеждам я към леглото. — Застани тук. — Навеждам се, вдъхвам сладкия й аромат и шепна на ухото й: — Чакай тук и не откъсвай очи от леглото. Представи си как лежиш и си изцяло зависима от милостта ми.

Тя си поема дъх.

Точно така, бебчо. Мисли. Едва успявам да устоя на изкушението да лепна нежна целувка на рамото й. Трябва бързо да й сплета косата и да донеса камшик. Грабвам ластик от скрина, избирам любимия си камшик и го пъхвам в задния джоб на дънките.

Заставам зад нея, нежно прибирам косата й и я сплитам.

— Тъй като те харесвам прекалено много с две плитки, но искам да те чукам веднага, ще трябва да се задоволим само с една. — Стягам плитката и я подръпвам и тя е принудена да направи крачка назад към мен. Навивам края на китката си, навеждам я надясно, така че вратът й остава оголен. Прокарвам носа си от ухото към рамото, засмуквам и хапя нежно.

М-м-м… мирише толкова хубаво.

Тя потръпва и мърка гърлено.

— Шшш. Тихо — карам й се и вадя камшика, прехвърлям ръка отпред, докосвам нейната и й го показвам.

Чувам я как си поема дъх и виждам, че пръстите й се свиват.

— Докосни го — прошепвам, защото знам, че го иска. Тя вдига ръка, спира, след това прокарва пръсти по меките велурени висулки. Възбуждащо е. — Ще използвам това. Няма да боли, но ще вкара кръвта ти в повърхността на кожата и тя ще стане много чувствителна. Какви са кодовите думи, Анастейжа?

— Жълто и червено, сър — прошепва тя, омагьосана от камшика.

— Добро момиче. И помни, страхът е в главата ти. — Пускам камшика на леглото и докосвам с пръсти кръста й, заоблените бедра, бръквам в бикините. — Това няма да ти е нужно. — Смъквам ги по краката й и коленича зад нея. Тя сграбчва колоната, за да се измъкне от бельото си.

— Стой мирна — командвам и я целувам по дупето, нежно пощипвам и двете бузи. — Сега легни. По гръб. — Удрям я веднъж и тя подскача, стряска се и бързо се качва на леглото. Ляга с лице към мен, не откъсва поглед от моя, грее в очакване и малко страх. Поне така ми се струва. — Ръцете над главата!

Тя изпълнява послушно. Вземам слушалките и превръзката за очи, айпода и дистанционното от скрина. Сядам на леглото до нея и й показвам айпода с трансмитера. Тя мести поглед от лицето ми към устройствата и след това отново ме поглежда.

— Това е трансмитер и предава музиката, която върви на айпода, чрез уредбата в стаята.

След като вижда всичко, слагам слушалките на ушите й и поставям айпода на възглавницата.

— Вдигни си главата!

Тя се подчинява и аз й слагам превръзката. Ставам, хващам лявата й ръка и я оковавам към горния ъгъл на леглото. Плъзвам пръсти по протегнатата й ръка и тя започва да се гърчи. Докато заобикалям бавно леглото, главата й следва звука на стъпките ми; повтарям същото и с дясната ръка и закопчавам китката.

Дишането на Ана се променя, става накъсано, бързо, устните й са отворени. Гърдите й поруменяват, тя продължава да се намества и повдига ханша си в очакване.

Супер.

Сграбчвам глезените й.

— Повдигни глава! — нареждам.

Тя изпълнява веднага и аз я смъквам на леглото, така че ръцете й да се изпънат.

Тя стене тихо и отново повдига ханша си.

Връзвам и двата глезена, така че да лежи разкрачена пред мен. Отстъпвам крачка, за да се полюбувам на гледката.

Никога досега не е изглеждала толкова съблазнителна.

Сега вече напълно зависи от милостта ми. Тази мисъл е завладяваща и аз оставам още малко да се порадвам на благородството и куража й.

Отдръпвам се от този вълшебен образ и вземам от скрина ръкавиците от заешка кожа. Преди да си ги сложа, включвам музиката с дистанционното; чува се тихо съскане, след това започва мотет в четирийсет части; ангелският глас на певеца зазвучава в стаята и гали апетитната госпожица Стийл.

Тя притихва, слуша.

Аз заобикалям леглото и я изпивам с поглед.

Протягам ръка и галя врата й с ръкавицата. Тя си поема рязко въздух и подръпва белезниците, но нито вика, нито иска да спра. Бавно прокарвам ръка по гърлото й, по гърдите, наслаждавам се на ограничените й движения. Обхващам гърдите й, нежно подръпвам всяко зърно и стонът й ме кара да се насоча надолу. Много бавно проучвам тялото й — корема, бедрата, спускам се надолу по краката. Музиката набира ритъм, нови гласове се включват в хора и подчертават всяко мое движение. Наблюдавам устата й, за да съм сигурен как се чувства: тя отваря уста от удоволствие, хапе устни. Когато ръката ми спира между краката й, стиска дупе и се изтласква към пръстите ми.

Въпреки че обикновено предпочитам подчинените да не мърдат, движенията й ми доставят удоволствие.

Госпожица Стийл се наслаждава. Иска още.

Докосвам отново гърдите й и зърната й се втвърдяват при допира на ръкавицата.

Точно така!

След като кожата й е вече събудена, свалям ръкавицата и грабвам камшика. Много внимателно прокарвам вързаните на възелчета краища по кожата й, следвам същия път — гръдната кост, гърдите, корема, срамните косми, спускам се надолу по краката. Нови хористи се включват в мотета, когато вдигам камшика и первам корема й. Тя вика — според мен от изненада, — но не казва ключовата дума. Давам й няколко секунди, за да поеме усещането, след това я первам отново — този път по-силно.

Тя тегли белезниците и вика отново, приглушено, но и този път не произнася кодовата дума. Замахвам по гърдите й и тя отмята глава, издава беззвучен вик, устата й се отпуска, докато се гърчи върху червения сатен.

Все още не съм чул думата. Откачалката в Ана набира скорост.

Замаян съм от удоволствие, докато удрям тялото й и наблюдавам как кожата й пламва по-силно при всяко перване. Когато хористите замлъкват, задържам ръката си неподвижно.

Господи! Тя изглежда зашеметяващо.

Започвам отново. Музиката стига до кресчендо и всички гласове пеят заедно; перкам я отново и отново и тя се гърчи след всеки удар.

Когато зазвучава и последната нота, спирам и пускам камшика на пода. Останал съм без дъх, дишам тежко от желание и нужда.

Тя лежи на леглото, безпомощна е, кожата й е порозовяла. И диша тежко също като мен.

О, бебчо!

Качвам се на леглото между краката й и пролазвам над нея, задържам се над нея. Музиката започва отново. Самотен глас пее ангелска мелодия и аз следвам вече познатия ритъм като с ръкавицата и камшика, но този път с уста, целувам и засмуквам всеки сантиметър от кожата й. Дразня зърната, докато те заблестяват от слюнката ми и щръкват. Тя се гърчи, доколкото позволяват белезниците, и стене под мен. Вкусвам я. Благоговея пред нея. Спускам се надолу, през космите до сладкия оголен клитор, който моли да го докосна с език. Лижа го, вдишвам мириса й, опивам се от реакциите й, докато не я усещам, че потръпва под мен.

А, не. Все още не. Ще почакаш.

Спирам и тя сумти недоволно.

Коленича между краката й и разкопчавам дънките. Членът ми стърчи. Навеждам се и нежно откопчавам кожените белезници от лявата страна. Тя ме обгръща в дългокрака прегръдка, докато освобождавам другия й крак. След като е свободна, масажирам глезените, за да върна живота в тях, започвам от прасците и стигам до бедрата. Тя се мята под мен, вдига бедра в съвършен ритъм с тюдорския мотет, докато палците ми пълзят по меката вътрешна страна на бедрата й. Кожата й е на капчици от възбуда.

Потискам стона си, сграбчвам бедрата й, вдигам я от леглото и с едно бързо рязко движение потъвам в нея.

Тя е хлъзгава и гореща и мокра и тялото й пулсира около мен. На ръба е.

Не. Още е прекалено рано.

Спирам, изправям се над нея и вътре в нея, потта избива на капки по челото ми.

— Моля те — скимти тя и аз я стискам по-здраво, за да я накарам да спре да се движи и да ме остави да се потопя в нея. Затварям очи, за да не я виждам просната под мен в цялата си прелест, и се съсредоточавам върху музиката; отново успявам да контролирам нещата, движа се бавно. Напрежението в музиката расте и аз забързвам, за да следвам силата и ритъма на музиката, наслаждавам се на всеки стегнат сантиметър от нея.

Тя свива ръце в юмруци, извива глава назад и стене.

— Точно така.

— Моля те — умолява ме тя през стиснати зъби.

„Чувам те, бебчо.“

Подпирам се на лакти и следвам ритъма, забивам се в нея, предавам се и на нея, и на музиката.

Сладката ми смела Ана!

По гърба ми се стича пот.

Хайде, бебчо!

Моля те!

Най-сетне тя избухва около мен, крещи и ме тласка към зашеметяващ, изтощителен оргазъм, в който се самозабравям. Отпускам се върху нея и светът ми се променя, пренарежда се и оставя онова непознато чувство да кипи в гърдите ми, да ме поглъща.

Тръскам глава, опитвам се да прогоня зловещото, обсебващо чувство. Посягам към дистанционното и изключвам музиката.

Наситих се на Талис.

Музиката определено е допринесла за това почти религиозно преживяване. Мръщя се, опитвам се безуспешно да овладея чувствата си. Измъквам се от Ана и я освобождавам от кожените белезници.

Тя въздиша и мърда пръсти, а аз нежно свалям превръзката и слушалките.

Огромните й сини очи мигат към мен.

— Здрасти — шепна.

— Здравей — отвръща тя игриво и същевременно срамежливо. Откликът й ме радва, навеждам се и лепвам нежна целувка върху устните й.

— Браво на теб. — Гласът ми е наситен с гордост.

Тя се справи! Тя понесе всичко! Понесе го!

— Обърни се.

Очите й се ококорват уплашено.

— Просто ще ти разтрия раменете.

— А, добре.

Тя се превърта и се отпуска на леглото със затворени очи. Възсядам я и масажирам раменете й.

Приятно мъркане долита откъм гърлото й.

— Каква е тази музика? — пита изтощено.

— Spem in Alium. Мотет от Томас Талис.

— Беше… величествено.

— Винаги съм искал да чукам на това изпълнение.

— Още нещо, което правите за първи път, господин Грей?

Ухилвам се.

— Така е, госпожице Стийл.

— Е, и аз за първи път се чукам на фона на това изпълнение — отбелязва сънено тя.

— Хм… доста нови неща си подаряваме един на друг.

— Какво казах в съня си, Крис… опа… Сър?

Пак ли? „Не я мъчи повече, Грей.“

— Каза доста неща, Анастейжа. Говореше за клетки и ягоди… че искаш повече… че ти липсвам.

— Това ли е всичко? — пита тя с облекчение.

Защо облекчение?

Изтягам се до нея, за да виждам лицето й.

— А ти какво мислеше, че си казала?

Тя отваря очи за миг и ги затваря бързо.

— Мислех, че съм казала, че си грозен, надут и не струваш нищо в кревата.

Едното синьо око се отваря и тя ме наблюдава предпазливо.

„А-ха, лъжеш!“

— Е, да, всъщност аз съм точно това — всяко едно от гореизброените. И сериозно ме заинтригувахте. Какво криете от мен, госпожице Стийл?

— Нищо не крия.

— Анастейжа, изобщо не умееш да лъжеш.

— Мисля, че част от намеренията ти са да ме накараш да се смея след секс, но не го правиш добре.

Отговорът й е неочакван и тя ми се усмихва с нежелание.

— Не мога да разказвам вицове — признавам.

— О, срамота, господин Грей! Значи все пак има нещо, което не можете да правите. — И ме възнаграждава с широка, заразна усмивка.

— Така е. Това, което никак не умея да правя, е да разказвам вицове — обяснявам съвсем сериозно.

Тя се киска.

— И аз не мога да разказвам вицове.

— Какъв прекрасен смях — прошепвам и я целувам. Въпреки това все още искам да разбера защо е толкова облекчена. — И все пак мисля, че криеш нещо от мен, Анастейжа. Може да се наложи да го измъкна от устата ти със сила.

— Да бе! — Разстоянието между нас се изпълва със смях. — Достатъчно ме мъчи.

Отговорът й заличава усмивката от лицето ми и изражението й омеква.

— Може пък да ти позволя отново да ме поизмъчваш така — признава тя срамежливо.

Залива ме облекчение.

— За мен ще е удоволствие, госпожице Стийл.

— Старая се да задоволявам всички ваши прищевки, господин Грей.

— Добре ли си? — питам смирен и едновременно с това нетърпелив.

— Повече от добре — усмихва ми се тя.

— Ти си невероятна. — Целувам я по челото, след това слизам от леглото, защото зловещото чувство отново набъбва в мен. Отърсвам се от него, закопчавам дънките и й подавам ръка, за да й помогна да стане.

Когато се изправя я привличам в прегръдката си и я целувам, наслаждавам се на вкуса й.

— Легло — мърморя и я повеждам към вратата. Там я загръщам в халата, който е закачила на кукичката, и преди тя да започне да протестира, я грабвам на ръце и я отнасям на долния етаж, в моята спалня.

— Много съм уморена — шепне тя, когато се озовава в леглото ми.

— Сега спи — прошепвам и я привличам до себе си. Затварям очи и се опитвам да отблъсна притеснението, което се надига и изпълва отново гърдите ми. То е нещо като мъка за дома и желание да се прибера… и ме ужасява.