Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grey, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Е. Л. Джеймс
Заглавие: Грей
Преводач: Цветана Генчева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: Роман
Националност: английска
Излязла от печат: 10.08.2015
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-617-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3581
История
- —Добавяне
Понеделник, 9 май 2011
Имам си три колички. Направо фучат по пода. Толкова са бързи. Едната е червена. Втората е зелена. Третата жълта. Харесвам зелената. Тя е най-яката. И мама ги харесва. Много ми е приятно, когато мама си играе с количките и с мен. Червената й е любимата. Днес тя седи на канапето и гледа в стената. Зелената кола набира килима. Следва я червената. Накрая идва ред на жълтата. Прас! Мама обаче не вижда. Правя го отново. Прас! Мама обаче не вижда. Насочвам зелената кола към краката й. Зелената обаче се плъзва под канапето. Не мога да я стигна. Ръката ми е прекалено голяма за дупката. Мама не вижда. Искам си зелената кола. Мама обаче седи на канапето и гледа в стената. Мамо. Колата ми. Тя не ме чува. Мамо. Подръпвам ръката й и тя се отпуска назад и затваря очи. Не сега, въшчице. Не сега, казва тя. Зелената ми количка остава под канапето. Винаги се забива под канапето. Виждам я. Само че не мога да я стигна. Зелената ми кола е станала мъхеста. Покрита е със сиви валма прах. Искам си я. Само че не мога да я стигна. Никога не успявам да я стигна. Зелената ми количка е изгубена. Изгубена е. Вече няма да мога да си играя с нея.
Отварям очи и сънят избледнява на светлината на ранното утро. Това пък какво беше? Опитвам се да задържа подробностите, докато се стопяват, но не успявам да опазя нищичко.
Отказвам се, както повечето сутрини, ставам от леглото и намирам в дрешника изпран анцуг. Натежалото оловносиво небе навън вещае дъжд, а днес не съм в настроение да ме вали, докато тичам. Качвам се на горния етаж, в спортния салон, пускам телевизора, за да чуя сутрешните бизнесновини, и се качвам на бягащата пътека.
Мислите ми препускат към предстоящия ден. Очакват ме единствено срещи. Чак по-късно трябва да се видя с личния си треньор, за да се пораздвижа в офиса — винаги очаквам с нетърпение предизвикателството, наречено Бастил.
„Дали пък да не позвъня на Елена?“
Да. Може. Някой ден през седмицата може да отидем на вечеря.
Спирам пътеката — останал съм без дъх — и тръгвам към душа и началото на поредния монотонен ден.
— Утре — мърморя и отпращам Клод Бастил, когато той застава на прага на офиса ми.
— Голф този уикенд, Грей? — хили се Бастил с небрежна арогантност, убеден, че победата му на голф игрището е в кърпа вързана.
Мръщя се и той се врътва и излиза. Прощалните му думи натриват сол в раните ми, защото колкото и да се старах по време на тренировката днес, личният ми треньор успя да ме срита отзад. Бастил е единственият, който успява да ме смачка, а сега иска още на голф игрището. Ненавиждам голфа, но на игрището се върти толкова много бизнес, че се налага да търпя уроците му и там… и макар да ми е безкрайно неприятно да призная, когато Бастил ми е противник, играя по-добре.
Докато се вглеждам през прозореца към небето над Сиатъл, познатата досада се промъква неканена в съзнанието ми. Настроението ми е унило и сиво също като времето. Дните ми се сливат, не се различават по нищо един от друг, а имам нужда от някакво разнообразие. Работил съм през целия уикенд и сега, затворен отново в офиса, ставам неспокоен. Не би трябвало да се чувствам по този начин, не и след тренировка с Бастил. Само че ми е криво.
Мръщя се. Тъжната истина е, че единственото, което привлече интереса ми напоследък, бе решението ми да изпратя два товара до Судан. Това ми напомня — Рос би трябвало да дойде с цифрите и логистиката. „Защо, по дяволите, се бави?“ Проверявам графика си и посягам към телефона.
По дяволите! Трябва да изтърпя интервюто с настоятелната госпожица Кавана за студентския вестник на университета във Ванкувър. Защо, мама му стара, се съгласих? Ненавиждам интервютата — глупави въпроси от зле подготвени злобни хорица, които умират да си врат носа в личния ми живот. А пък тази е и студентка. Телефонът звънва.
— Да — сопвам се на Андреа, сякаш тя е виновна. Мога поне да направя интервюто бързо.
— Госпожица Анастейжа Стийл е тук за срещата, господин Грей.
— Стийл ли? Очаквах Катрин Кавана.
— Тук е госпожица Анастейжа Стийл, господине.
Мразя неочаквани неща.
— Покани я.
Виж ти, виж ти… госпожица Кавана не е могла да дойде. Познавам баща й, Еймън, собственик на „Кавана Мидиа“. Правили сме бизнес заедно, той ми направи впечатление на интелигентен ръководител и рационален човек. Бях се съгласил на това интервю, за да му направя услуга, от която да се възползвам на по-късен етап, когато ми е удобно. Признавам, че бях малко любопитен какво представлява дъщерята, интересно ми беше дали крушата е паднала далече от дървото.
Някаква суматоха пред вратата ме кара да стана и виждам плиснал водопад от кестенява коса, бели ръце и кафяви ботуши, които влитат в офиса ми. Потискам обичайното си раздразнение при тази проява на непохватност и забързвам към момичето, което е на четири крака на пода. Хващам я за раменете и й помагам да се изправи.
Ясни смутени очи срещат моите и ме карат да се закова на място. С необикновен цвят са, бебешко сини, невинни — и в един ужасен миг ми се струва, че може да види вътре в мен и че съм… оголен. Тази мисъл ме стряска, затова я отхвърлям незабавно.
Тя има малко сладко личице, по което плъзва руменина — невинно и бледорозово. Питам се дали кожата й навсякъде е такава — безупречна — и как би изглеждала порозовяла и топла след пляскане с бастун.
По дяволите!
Спирам разпътните си мисли, стреснат от посоката, в която са поели. „Какви мисли ти минават през ума, Грей, дяволите да те вземат?“ Това момиче е прекалено младо. Зяпнала ме е и аз едва се сдържам да не извъртя очи. „Да, да, сладурче, това е просто лице и нищо повече.“ Трябва да прогоня от тези очи пълния с възхищение поглед, но нека междувременно да се позабавляваме!
— Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.
Тя отново се изчервява. Вече овладял се, я оглеждам внимателно. Доста привлекателна е — дребничка, с бяла кожа и грива от тъмна коса, която ластикът едва удържа.
Брюнетка.
Да, привлекателна е. Протягам ръка, докато тя се опитва със заекване да изрече някакво подобие на извинение и отпуска ръката си в моята. Кожата й е хладна, мека; но умее да стиска изненадващо стегнато.
— Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей. — Гласът й е тих, музикален и колеблив, тя не спира да мига и дългите й мигли трепкат безспир.
Не мога да скрия веселите нотки, които се прокрадват в гласа ми, когато си припомням как влетя с главата напред, и я питам коя е.
— Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт… с Катрин… така де… с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.
Срамежливка, а? Има вид на срамежлива: зле облечена, слабото й тяло е потънало под безформен пуловер, права кафява пола и практични ботуши. Тя има ли някакъв усет за елегантното? Оглежда нервно офиса ми — готова е да погледне накъдето и да е, стига да не гледа мен, забелязвам и отново се развеселявам.
Как е възможно тази млада жена да е журналистка? Та тя не знае какво е пробивност. Притеснителна е, мекушава… покорна. Потънал в тези непристойни мисли, клатя глава и се питам дали може да се вярва на първите впечатления. Измърморвам някаква банална забележка и я каня да седне, но забелязвам, че опипващият й поглед преценява картините в офиса ми. Преди да успея да се спра, започвам да обяснявам.
— Местен художник. Тротън.
— Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено — заявява замечтано тя, потопена в изящните, прекрасни образи на творбите на Тротън. Профилът й е нежен — вирнато носле, меки пълни устни — и с думите си е уловила съвсем точно онова, което чувствам. „Извисяване на обикновеното до необикновеното.“ Добро попадение. Госпожица Стийл е умна.
Съгласявам се и наблюдавам как руменината отново плъзва по кожата й. Докато седя срещу нея, се опитвам да овладея мислите си. Тя вади от огромната си чанта смачкани листа и дигитален касетофон. Пръстите не я слушат и тя изпуска проклетията два пъти върху масичката ми „Баухаус“. Очевидно никога досега не е правила подобно нещо, но поради някаква напълно необяснима причина ми е забавно. При нормални обстоятелства непохватността й щеше да ме подразни нетърпимо, но сега успявам да прикрия усмивката зад показалеца си и едва устоявам на желанието да посегна и да го наглася лично.
Докато тя се тутка и се притеснява все повече и повече, ми хрумва, че мога да усъвършенствам моториката й с помощта на камшик за езда. Ако се използва умело, може да накара дори най-плашливите да се стегнат. Тази блудна мисъл ме кара да се наместя на стола. Тя вдига поглед към мен и прехапва плътната си долна устна.
Мама му стара! Как не съм забелязал досега колко примамлива е устата й?
— Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.
„Веднага си личи, сладурано, но в момента не давам пет пари, защото не мога да откъсна очи от устата ти.“
— Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл. — Трябва ми още малко време, за да озаптя разпътните си мисли.
„Престани веднага, Грей.“
— Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? — пита тя и ме поглежда непринудено, изпълнена с очакване.
Иска ми се да се изсмея.
— Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?
Тя мига, очите й са огромни, стреснати за момент, и аз усещам как ме бодва непознато чувство на вина.
„Престани да се държиш като гадняр, Грей.“
— Не, нямам нищо против. — Не искам да съм отговорен за този поглед.
— Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?
— Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията. — Не разбирам защо, за бога, се съгласих с тази работа. Сам от Връзки с обществеността ми каза, че катедрата по науки за околната среда към университета имала нужда от популяризация, за да привлече допълнително финансиране към дарението, което им направих, така че трябвало да има възможно повече медийни изяви.
Госпожица Стийл примигва отново, сякаш чува нещо съвсем ново — и ме поглежда неодобрително. Не се ли е подготвила предварително за това интервю? Това би трябвало да й е известно. Мисълта вледенява кръвта ми. Неприятно е, не очаквах подобно нещо от човек, който ми отнема от времето.
— Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. — Тя мушна зад ухото си един изнизал се кичур коса и разпиля раздразнението ми.
— Така си и мислех — отвръщам съвсем безучастно. Нека се погърчи малко. Очевидно се получава, но след това тя изправя тесните си рамене. Опитва се да изглежда професионално, докато натиска копчето за запис, и се мръщи, докато преглежда смачканите листове с нахвърляни бележки.
— Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?
Сигурен съм, че може да се справи по-добре от това. Що за посредствен въпрос. Никаква оригиналност. Голямо разочарование. Започвам с обичайния си отговор, че разчитам на изключителния екип, който работи за мен, хора, на които имам пълно доверие, на които плащам добре и ала-бала и дрън-дрън… Само че, госпожице Стийл, неоспорим факт е, че съм великолепен в онова, което върша. За мен това е като да се отсече дърво. Купувам болни, зле управлявани фирми и ги оправям, някои задържам, ако са наникъде, вземам активите и ги продавам на онзи, който дава най-много. Съвсем просто е, трябва да знаеш разликата между двете, а накрая всичко опира до отговорните хора. За да успееш в бизнеса, ти трябват свестни хора, а аз умея да преценявам хората по-добре от останалите.
— Може би просто имате повечко късмет — прошепва тя.
Късмет ли? Обзема ме раздразнение. Късмет значи, а? Как смее тази? Изглежда непретенциозна и скромна, откъде се взе този въпрос! Никой досега не е споменавал, че може да е късмет. Упорит труд, подходящите хора, които да не изпускаш от поглед и да предвидиш как ще действат; да прецениш дали са в състояние да си изпълнят задачата и ако не — да ги разкараш. Това правя аз, при това го правя добре. Късметът няма нищо общо с тази работа! Майната му на всичко! За да се изперча с ерудицията си, цитирах Андрю Карнеги, любимия ми индустриалист. „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората.“
— Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички — заявява тя съвсем сериозно.
Мама му стара! Може пък наистина да вижда вътре в мен.
„Контрол е второто ми аз, сладурано.“
Поглеждам я с надеждата да я стресна.
— О, аз упражнявам контрол върху всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. — „Включително и с теб, точно тук, в момента.“
Привлекателната руменина отново плъзва по лицето й и тя прехапва устна. Продължавам да говоря, за да се разсея от устата й.
— Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата.
— Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — пита тя с тих, успокояващ гласец, но извива елегантната си вежда с изражение, което разкрива неодобрението й. Нарочно ли се опитва да ме предизвика? Заради въпросите, които задава, ли се дразня, заради отношението й, или заради факта че я намирам за привлекателна? Раздразнението ми расте.
— За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми налага известна отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.
Ченето й увисва. Така вече е по-добре. „Начуках ли ти го, малката?“ Сега вече нещата си дойдоха на мястото.
— Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?
— Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд. — Това би трябвало да й е известно.
— Имате ли интереси извън работата си? — бърза да продължи тя, преценила много правилно реакцията ми. Знае, че съм се вкиснал, и поради някаква необяснима причина това ми доставя удоволствие.
— Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни. — Представих си я в различни пози в стаята с играчките: прикована на кръста, разкрачена на леглото с балдахин, просната на пейката за бой с камшици. Я, ето я отново руменината. Та тя е нещо като защитен механизъм.
— Но след като работите толкова много, как разпускате?
— Как разпускам? — Тези думи от изваяната й уста ми се струват странни, но забавни. А и откъде да намеря време, за да разпускам? Тя няма никаква представа какво правя. Поглежда ме отново с искрените си големи очи и с изненада откривам, че мисля над въпроса й. Как разпускам, а? Плавам, летя, чукам се… пробвам докъде могат да стигнат привлекателни брюнетки като нея и ги принуждавам да се държат неприлично… Тази мисъл ме кара да се размърдам на стола, но й отговарям спокойно, като пропускам някои от любимите си хобита.
— Инвестирате в производство. Защо?
— Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа? — Те пренасят храна на разни места на планетата.
— Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.
„Сърдечно ли? Аз? Нещо се обърка, малката.“
Сърцето ми беше стъпкано преди много време.
— Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.
— Защо някой би казал такова нещо?
— Защото ме познават добре. — Отправям й суха горчива усмивка. Всъщност никой не ме познава чак толкова добре, освен Елена. Интересно какво ли би казала за малката госпожица Стийл? Това момиче е изтъкано от противоречия: срамежливо, очевидно умно и адски възбуждащо.
Добре де, намирам я за привлекателна.
Тя изрецитира следващия си въпрос:
— Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?
— Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често. — Правя каквото искам, живея живота, който съм си избрал, и имам нужда от усамотение.
— Защо се съгласихте на това тогава?
— Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. — „Радвам се обаче, че се появи ти, а не тя.“
— Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?
— Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. — Наблюдавам я напълно безизразно.
— Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните? — Тя ме наблюдава недоумяващо, сякаш съм някаква загадка, но няма начин да я допусна да надникне в тъмната ми душа. Това дори не подлежи на коментар. „Давай нататък, Грей.“
— Този бизнес изисква голяма находчивост — казвам и се правя на отегчен, докато си представям как чукам тази уста, за да се разсея от жадните мисли. Да, устата й има нужда от обучение и аз си я представям на колене пред мен. На това му се казва кеф.
— Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?
— Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.
— Един вид искате да притежавате нещата?
„Да, малката, като започна с теб.“ Мръщя се, стреснат от тази мисъл.
— Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка — да.
— Говорите като краен консуматор.
Гласът й е зареден с неодобрение и аз отново се вкисвам.
— Та аз съм точно такъв.
Тя говори като богато хлапе, което е получавало всичко, което е искало, но когато оглеждам дрехите й по-внимателно — та тя е облечена в дрехи от някой евтин магазин като „Олд Нейви“ или „Ейч енд Ем“, — разбирам, че не е вярно. Не е расла в богато семейство.
„Наистина мога да се погрижа за теб.“
Тази пък мисъл откъде дойде?
Макар да не съм се замислял, наистина имам нужда от нова подчинена. Колко време мина? Два месеца, откакто Сузана я няма. А пък на мен ми текат лигите по тази жена. Старая се да се усмихна приятелски. Няма нищо лошо в потреблението — все пак тъкмо то тласка напред онова, което е останало от американската икономика.
— Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?
Това пък какво общо има с цената на петрола? Що за нелеп въпрос? Ако бях останал с наркоманката, сега сигурно щях да съм мъртъв. Не благоволявам да й отговоря и се опитвам да запазя гласа си спокоен, но тя настоява, продължава да пита на колко съм бил, когато са ме осиновили.
„Накарай я да млъкне, Грей!“
Гласът ми става леденостуден.
— Това е обществена тайна, госпожице Стийл.
Би трябвало да го знае. Изглежда доста разкаяна, докато приглажда избягалия кичур зад ухото си. „Точно така.“
— Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.
— Това не е въпрос — отсичам аз.
Тя трепва, очевидно смутена, но поне проявява достатъчно възпитание, за да се извини и да перифразира въпроса.
— Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?
Какво семейство?
— Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.
— Гей ли сте, господин Грей?
„Какви ги дрънка тази?“
Не мога да повярвам, че го каза на глас! Каква ирония, та това е въпросът, който дори семейството ми не смее да зададе. Как смее! Неочаквано у мен пламва желание да я дръпна, да я просна на коляното си, да я нашляпам, а след това да я изчукам върху бюрото със завързани зад гърба ръце. Това би било достатъчен отговор на идиотския й въпрос. Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя. За мое злобарско удоволствие тя ми се струва шокирана от собствения си въпрос.
— Не, Анастейжа, не съм. — Извивам вежди, но запазвам изражение на безразличие. Анастейжа. Прекрасно име. Харесва ми как се плъзва по езика.
— Извинявам се. Просто… м-м… така е написано тук. — Отново напъхва нервно падналите кичури зад ухото си. Очевидно е нервен тик.
Въпросите не били нейни, така ли, питам я и тя пребледнява. По дяволите, много е привлекателна, по един ненатрапчив начин.
— Ъ-ъ… не… Кейт… госпожица Кавана де… тя ги е написала.
— Заедно ли работите във вестника?
— Не, съквартирантки сме.
Нищо чудно, че е толкова притеснена. Почесвам се по брадичката и се колебая дали да не я измъча както трябва.
— По свое желание ли дойдохте тук? — питам я и тя ми отправя стреснатия си поглед — нервна е как ще реагирам. Много ми е приятно, че имам такова въздействие върху нея.
— Тя ме помоли да дойда. Болна е.
— Това вече обяснява много.
На вратата се чука и се показва Андреа.
— Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.
— Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.
Андреа ме зяпва объркано. Не откъсвам очи от нея. „Вън! Незабавно! Зает съм с малката госпожица Стийл.“
— Както разпоредите, господин Грей — отвръща тя, бързо възвръща самообладанието си, врътва се на токчета и ни оставя.
Насочвам вниманието си към интересното дразнещо създание на канапето.
— Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?
— Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.
„А, не, миличка. Сега е мой ред.“ Искам да разбера дали зад това прелестно личице не се крият тайни.
— Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? — Облягам се назад и притискам пръсти към устните си, а очите й се стрелват към устата ми и тя преглъща. „Точно така, обичайният ефект.“ Много ми е приятно, че не е напълно сляпа за чара ми.
— Няма кой знае какво за разказване.
Плаша я.
— Какво мислите да правите след дипломирането?
— Не съм планирала нищо, господин Грей. Засега искам само да си взема последните изпити.
— Имаме много добра програма за стажанти.
Какво ме накара да го кажа? Това е против правилата, Грей. Никога не чукай хора от персонала… Само че ти не чукаш това момиче.
Тя е изненадана и отново впива зъби в долната си устна. Защо ли това ме възбужда толкова много?
— О, ще го имам предвид — измънква тя. — Но не съм сигурна, че това място е за мен.
— Защо мислите така? — питам. „Какво й е на компанията ми?“
— Очевидно е. Не е ли?
Отговорът й ме обърква. Тя започва да се притеснява отново, когато посяга към касетофона.
Мама му стара, тръгва си! Прехвърлям наум програмата си за този следобед. Няма нещо належащо.
— Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? — питам.
— Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.
— Ще карате обратно до Ванкувър? — Поглеждам през прозореца. Безкрайно пътуване, освен това вали. Не трябва да шофира в това време, само че не мога да й забраня. Тази мисъл ме ядосва. — Карайте внимателно. — Гласът ми звучи по-наставнически, отколкото възнамерявам. Тя продължава да се тутка с касетофона. Иска да се махне от офиса ми, а аз съм изненадан, че не искам да я пусна. — Записахте ли всичко, което ви трябваше? — питам в прозрачен опит да удължа престоя й поне малко.
— Да, господине — отвръща тя тихо. Отговорът й направо ме разбива — начинът, по който звучат думите, как излизат от красивата й уста — и за миг си представям как тази уста е изцяло на мое разположение.
— Благодаря за интервюто, господин Грей.
— Удоволствието беше изцяло мое — отвръщам и това е самата истина, защото отдавна не съм бил така очарован от жена. Тази мисъл ми се струва притеснителна. Тя се изправя и аз протягам ръка, нетърпелив да я докосна.
— До нови срещи, госпожице Стийл. — Гласът ми прозвучава приглушено, когато тя пъхва ръка в моята. Да, искам да нашибам това момиче с камшици и да я изчукам в стаята с играчки. Ще я вържа и ще събудя желанието й… тя ще ме желае, ще ми има доверие. Преглъщам.
„Няма да стане, Грей.“
— Довиждане, господин Грей. — Тя кимва и отдръпва бързо ръка, прекалено бързо, бих казал.
Не мога да я пусна да си тръгне просто така. Очевидно е, че отчаяно иска да се махне. Дразнещо е, но вдъхновението връхлита, когато отварям вратата на офиса.
— Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем — шегувам се.
Устните й се свиват.
— Много мило, наистина, господин Грей — озъбва се тя.
Госпожица Стийл отвръща на удара! Ухилвам се зад нея, докато тя излиза, и я следвам навън. И Андреа, и Оливия ни гледат с почуда.
— Имате ли палто? — питам.
— Сако.
Поглеждам многозначително Оливия и тя незабавно скача, за да донесе тъмносиньото й сако, и ми го подава, превзето, както винаги. Господи, тази Оливия ме дразни, не спира да въздиша по мен.
Хм. Сакото е износено и евтино. Госпожица Анастейжа Стийл би трябвало да е по-добре облечена. Държа й го и когато го вдигам на слабите й рамене, докосвам кожата на врата й. При допира ми тя замръзва и пребледнява.
Да! Не е безразлична. Това вече ме радва. Тръгваме към асансьора и аз натискам копчето, докато тя пристъпва притеснено до мен.
„Да знаеш, че мога да укротя тези нерви, малката.“
Вратите се отварят и тя се шмугва вътре, след това се обръща към мен. Невероятно привлекателна е. Дори бих казал, че е истинска красавица.
— Довиждане, Анастейжа — сбогувам се аз.
— Довиждане, Крисчън — отвръща тихо тя. Вратите се затварят и оставят името ми да виси между нас: прозвучало е странно, непознато и невероятно сексапилно.
Трябва да разбера повече за това момиче.
— Андреа — излайвам, когато се връщам в офиса. — Свържи ме с Уелч. Веднага.
Докато седя в офиса и чакам обаждането, поглеждам картините на стената на офиса и думите на госпожица Стийл се връщат. „Извисяване на обикновеното до необикновено.“ Все едно описваше себе си.
Телефонът ми звънва.
— Свързвам ви с господин Уелч.
— Давай.
— Да, господине.
— Уелч, искам една проверка.