Е. Л. Джеймс
Грей (19)

Четвъртък, 2 юни 2011

— Не. Не ме напускай. — Прошепнатите думи стигат до съзнанието ми през съня, аз се размърдвам и се будя.

Това пък какво беше?

Оглеждам стаята. Къде съм, по дяволите?

А, да, в Савана.

— Не, моля те, не ме напускай.

Какво? Това е Ана.

— Никъде няма да ходя — мърморя учудено. Обръщам се и се надигам на лакът. Тя се е сгушила до мен и ми се струва, че спи.

— Няма да те напусна — мърмори тя.

Настръхвам.

— Много се радвам да го чуя.

Тя въздъхва.

— Ана — прошепвам. Тя обаче не реагира. Очите й са затворени. Спи дълбоко. Сигурно сънува… Какво ли сънува?

— Крисчън — вика ме тя.

— Да — отвръщам автоматично.

Тя обаче не казва нищо; със сигурност спи, но никога досега не съм я чувал да говори в съня си.

Наблюдавам я очарован. Лицето й грее на светлината откъм хола. Челото й се мръщи за момент, сякаш я измъчва неприятна мисъл, след това отново става гладко. Диша през леко отворената си уста, лицето й е нежно, много е красива.

И не иска да си тръгвам, няма и да ме напусне. Искреността на подсъзнателното й признание ме гали като летен ветрец и оставя топлина и надежда.

Тя няма да ме напусне.

Ето ти го отговора, Грей.

Усмихвам й се. Тя, изглежда, се успокои и спря да говори. Проверявам колко е часът. 4:57.

И без това е време за ставане и аз съм във възторг. Ще летя с Ана. Обожавам да летя. Лепвам бърза целувка на слепоочието й, ставам, отивам в хола, поръчвам закуска и включвам местната прогноза за времето.

Чака ни поредният горещ ден с висока влажност. Няма да вали.

Вземам бързо душ, след това събирам дрехите на Ана от банята и ги оставям на стола до леглото. Когато вдигам бикините, си спомням как пъкленият ми замисъл да конфискувам бельото й даде обратен резултат.

О, госпожице Стийл!

След първата ни нощ заедно…

„Между другото, облякла съм твоето бельо.“ Смъкна колана, за да видя къде са изписани „Поло“ и „Ралф“.

Клатя глава и от гардероба вадя боксерки и ги оставям на стола. Приятно ми е, когато тя носи моите дрехи.

Тя отново измърморва нещо и ми се струва, че каза „клетка“, но не съм сигурен.

Това пък какво е?

Тя не помръдва, продължава да спи дълбоко, докато се обличам. Тъкмо навличам тениската, когато на вратата се чука. Закуската е тук: сладкиши и кафе за мен, чай „Туинингс“ за Ана. За щастие в хотела имат от любимата й марка.

Време е да събудя госпожица Стийл.

— Ягоди — шепне тя, когато сядам до нея на леглото.

Ягоди? Защо пък ягоди?

— Анастейжа — викам я тихо.

— Искам още.

Знам, че иска. Аз също.

— Хайде, мила. — Отново се опитвам да я събудя.

Тя продължава.

— Не, искам да те докосна.

По дяволите!

— Събуди се. — Навеждам се и нежно подръпвам меката част на ухото й със зъби.

— Не! — Тя стиска очи.

— Събуди се, мила.

— О, не! — протестира тя.

— Време е да ставаш, бебчо. Сега ще включа нощната лампа. — Протягам ръка и я щраквам, окъпвам я в мека светлина. Тя присвива очи.

— Не — скимти тя. Нежеланието й да се събуди е забавно и различно. В предишните ми връзки с поспаливи подчинени раздавах наказания.

Докосвам с нос ухото й и шепна:

— Искам да преследвам зората с теб. — Целувам я по бузата след това по двете клепки, по носа, накрая по устните.

Тя отваря очи.

— Добро утро, красавице.

Тя ги затваря отново. Мърмори нещо и аз й се усмихвам.

— Не си от хората, които обичат да стават рано.

Тя отваря едното си око, погледът й е още мътен, и ме оглежда.

— Мислех, че искаш секс — обяснява с облекчение.

Потискам смеха си.

— Анастейжа, винаги искам секс с теб. Чудесно е, че ти искаш същото.

— Разбира се, че го искам, стига да не е толкова късно. — Тя прегръща възглавницата.

— Не е късно, а рано. Хайде, ставай. Излизаме. Ще си чакам секса по-късно.

— Сънувах нещо толкова хубаво… — Тя въздиша и ме поглежда.

— Какво?

— Теб сънувах. — Лицето й грейва.

— Какво правех този път?

— Хранеше ме с ягоди — отвръща тя с изтънял глас.

А, ягодите.

— Може да се наложи доктор Флин да поработи над този сън. Ставай и се обличай. Няма нужда да се къпем, може и после.

Тя негодува, но въпреки това става, без да обръща внимание на чаршафа, който се смъква до кръста й и оголва тялото й. Членът ми потръпва. С рошавата коса, която се стеле по раменете и се къдри по голите гърди, изглежда великолепно. Без да обръщам внимание на възбудата си, ставам, за да й направя място.

— Колко е часът? — пита сънено тя.

— Пет и половина.

— Имам чувството, че е три.

— Нямаме много време. Оставих те да спиш до последно. Хайде.

Иска ми се да я измъкна от леглото и сам да я облека. Нямам търпение да се понесем във висините.

— Мога ли да взема душ?

— Ако влезеш за душ, ще искам да дойда с теб и знаем какво ще се случи. Денят ще замине. Хайде.

Тя ме поглежда търпеливо.

— Какво ще правим?

— Изненада е. Казах ти вече.

Тя клати глава и лицето й грейва.

— Добре.

Става от леглото, без да обръща внимание на голотата си, и вижда дрехите си на стола. Доволен съм, че не се държи както обикновено, срамежливо, но сигурно е така, защото е сънена. Навлича моите гащи и ми се усмихва широко.

— Ще те оставя да се облечеш спокойно.

Оставям я на спокойствие и се връщам в хола, сядам на малката маса и си наливам кафе.

Тя пристига след няколко минути.

— Ела да ядеш — нареждам и посочвам стола. Тя ме наблюдава като хипнотизирана, със стъклени очи.

— Анастейжа — прекъсвам съня й в будно състояние. Очите й трепкат и тя се връща от онова място, на което е била сама.

— Ще пия чай. Може ли да си взема кроасан за после? — пита с надежда.

Няма да яде.

— Не ми проваляй деня, Анастейжа.

— Ще ям по-късно, към седем и половина, когато стомахът ми се събуди. Става ли?

— Добре. — Не мога да я карам насила.

Тя изглежда предизвикателна и готова да се инати.

— Иска ми се да можех да ти врътна едни очи сега — признава след миг.

— Щом искаш. Направи го, за да ми развалиш деня напълно.

Тя поглежда към противопожарната пръскачка на тавана.

— Е, един пердах може и да ме събуди — заявява, сякаш обмисля възможността.

Да не би наистина да обмисля подобна възможност? Не става така, Анастейжа!

— От друга страна, не ми се иска да те занимавам с такава тежка физическа работа в тая жега. Климатът изморява достатъчно. — Отправя ми захаросана усмивка.

— Както винаги, успяхте да ме предизвикате, госпожице Стийл — отвръщам провлачено. — Сега си изпий чая!

Тя сяда и глътва няколко глътки.

— Пий, трябва да вървим. — Нямам търпение да тръгнем, защото има доста път.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

„Престани да се хилиш, Грей.“

Тя се цупи недоволно. Госпожица Стийл, както обикновено, е любопитна. Сега е само по камизола и дънки; ще й стане студено, когато излетим.

— Допий си чая — нареждам и отивам в стаята. Бръквам в гардероба и вадя пуловер. Би трябвало да й е достатъчен. Обаждам се да докарат колата отпред.

— Готова съм — казва тя, когато се връщам в хола.

— Ще ти трябва. — Подхвърлям й пуловера и тя ме поглежда учудено.

— Повярвай ми. — Лепвам бърза целувка на устните й. Хващам я за ръка, отварям вратата на апартамента и тръгваме към асансьора. Там е застанал служител — Брайън, както пише на баджа му — и ни чака.

— Добро утро — поздравява ведро, докато вратите се отварят. Поглеждам Ана и се подсмихвам.

Тази сутрин няма да има изненади в асансьора.

Тя прикрива усмивката си и забожда поглед в пода, изчервява се. Много добре знае какво ми се върти в главата. Когато излизаме, Брайън ни пожелава приятен ден.

Ана извива вежда, впечатлена от лъснатия мустанг GT500. Да, приятно е да го караш, нищо че е най-обикновен мустанг.

— Знаеш ли, понякога е страхотно да съм обратно в кожата си — шегувам се и с любезен поклон й отварям вратата.

— Къде отиваме?

— Ще видиш. — Сядам зад волана и потегляме. На светофара бързо въвеждам адреса на летището в джипиеса. Той ни насочва към магистрала 95. Включвам айпода си през волана и в колата се разнася невероятна мелодия.

— Какво е това?

— „Травиата“. Опера от Верди.

— О, да, вярно. Какво всъщност означава?

Поглеждам я многозначително.

— Буквално преведено означава „пропаднала жена“. Либретото е по „Дамата с камелиите“.

— Знам. Чела съм я.

— Че как иначе.

— Прокълнатата куртизанка — казва тя, гласът й е наситен с меланхолия. — Доста тъжна история.

— Потискаща, наистина. — Не мога да позволя подобно нещо, госпожице Стийл, особено когато съм в толкова добро настроение. — Искаш ли ти да избереш музика? Това е на айпода ми.

Докосвам навигационния екран и извиквам на него плейлиста.

— Избери каквото ти се слуша — предлагам и се питам дали ще си хареса нещо. Тя прехвърля списъка, много съсредоточена. Избира нещо и Верди е сменен от тежък ритъм и Бритни Спиърс.

— Токсично, а? — отбелязвам кисело.

Да не би да се опитва да ми каже нещо?

За мен ли става въпрос?

— Не те разбирам — отвръща тя невинно.

Госпожица Стийл обича да играе игрички.

Така да бъде.

Намалявам малко музиката. Малко рано е за този ремикс и за намеци.

 

 

— Господине, подчинената смирено моли за айпода на господаря.

Вдигам очи от схемата, която разглеждам, и я поглеждам. Коленичила е пред мен, свела очи.

Този уикенд беше невероятна. Как да й откажа?

— Разбира се, Лейла, вземи го. Мисля, че е на шкафа.

— Благодаря, господарю — отвръща тя и става грациозно, както винаги, без да ме поглежда.

Браво на момичето.

Отива до айпода и посяга към наградата си само по червени обувки на висок ток.

 

 

— Не е моя идеята за тази песен — отбелязвам небрежно и натискам газта, при което и двамата се лепваме за седалките, но аз чувам сумтенето на Ана дори над рева на двигателя.

Докато Бритни продължава да се пени, Ана барабани с пръсти по бедрото си, излъчва тревога, докато гледа през прозореца на колата. Мустангът изяжда километрите по магистралата; трафик няма и първите слънчеви лъчи се опитват да ни догонят.

Започва Деймиън Рийс и Ана въздиша.

„Не я измъчвай, Грей.“

Не знам дали защото съм в добро настроение, или заради разговора снощи, или защото отиваме да летим, но искам да й кажа кой е качил песента на айпода.

— Лейла я качи.

— Лейла?

— Една от бившите. Тя качи песента на айпода.

— Една от петнайсетте ли? — Тя насочва цялото си внимание към мен, жадна за информация.

— Да.

— Какво стана с нея?

— Приключихме.

— Защо?

— Тя искаше повече.

— А ти не искаше, така ли?

Поглеждам я и клатя глава.

— Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.

Тя ме награждава със срамежлива усмивка.

„Да, Ана, не си единствената, която иска повече.“

— Какво се случи с останалите четиринайсет? — пита тя.

— Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?

— Не си Хенри Осми — кара ми се тя.

— Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.

— Елена?

— Госпожа Робинсън.

Тя мълчи за кратко и усещам, че ме наблюдава. Не откъсвам очи от пътя.

— Какво стана с четирите? — пита тя.

— Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! — закачам се аз.

— О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?

— Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Защо?

— Защото не искам да забременееш.

— И аз не искам. Не и през следващите няколко години — отвръща замислено тя.

Разбира се, това ще е с някой друг… Мисълта ме потиска…

Тя е моя.

— И какво стана с четирите? — настоява тя.

— Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече“.

Как можах да отворя кутията на Пандора?

— А останалите?

— Просто не тръгна.

Тя кима и гледа през прозореца. Арън Невил пее „Кажи каквото е“.

— Накъде пътуваме? — пита отново тя.

Вече сме близо.

— Към едно летище.

— Нали няма да се връщаме в Сиатъл? — Май я обзема паника.

— Не, Анастейжа — смея се на реакцията й, — ще се гмурнем в моето второ любимо хоби.

— Второ ли?

— Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо. — Изражението й ми подсказва, че е напълно объркана. — Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.

Тя свежда поглед към скута си и устните й потръпват.

— Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети.

— Радвам се да го чуя.

— Летище значи…

Усмихвам й се.

— Безмоторно летене. Ще гоним зората, Анастейжа. — Завивам наляво, към летището, към хангара на „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик“, и спирам автомобила.

— Готова ли си? — питам я.

— Ти ли ще пилотираш?

— Да.

Лицето й грейва от вълнение.

— О, да!

Обичам този неин безстрашен и ентусиазиран подход към новите преживявания.

— Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.

Хладно е, без да е студено, небето вече е просветляло, бледо перлено на хоризонта. Заобикалям колата и отварям вратата на Ана. Хванати за ръце тръгваме към хангара.

Тейлър ни чака в компанията на млад мъж с брада, къси панталони и сандали.

— Господин Грей, това е господин Марк Бенсън, пилотът, който ще ви изтегли — представя го Тейлър. Пускам ръката на Ана, за да се здрависам с Бенсън, чиито очи блестят като на луд.

— Страхотно утро, господин Грей, само за летене — започва Бенсън. — Вятърът е десет възела от североизток, което означава, че покрай брега ще можете да се реете на воля.

Бенсън е англичанин, с яко ръкостискане.

— Супер — отвръщам и наблюдавам Анастейжа, която си казва нещо смешно с Тейлър. — Анастейжа. Хайде!

— Ще се видим после — усмихва се тя на Тейлър.

Без да обръщам внимание на фамилиарното й държане с персонала ми, я представям на Бенсън.

— Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл.

— Приятно ми е да се запознаем — отвръща тя и Бенсън й отправя сияйна усмивка, докато си стискат ръцете.

— Подобно — казва той. — Заповядайте след мен.

— Вие водите. — Стискам ръката на Ана и настигаме Бенсън.

— Подготвил съм „Бланик“ L23. От старата школа е. Но се държи изключително прилично.

— Страхотно. Учил съм се да летя на „Бланик“. Беше L13 — обяснявам на Бенсън.

— Нищо не може да се обърка при „Бланик“. Аз съм голям фен. — Той вдига палци. — Предпочитам обаче L23 за всякакви акробатични номера.

Кимам, защото съм напълно съгласен.

— Вързани сте към моя „Пайпър Пони“ — продължава той. — Ще се кача на деветстотин метра и ще ви пусна. Така ще имате доста време да се реете.

— Надявам се. Облачната покривка ми се струва обещаваща.

— Малко е раничко за по-високо, но пък човек никога не знае. Дейв, партньорът ми, ще следи вятъра. Той отиде до кенефа.

— Добре. — По-добре вместо „кенеф“ да беше казал „тоалетна“. — Отдавна ли летите?

— Откакто бях в кралските военновъздушни сили. Но с това се занимавам от пет години. На CTAF 122,3 сме, така че разбирате.

— Ясно.

L23 изглежда в чудесна форма и аз запомням регистрацията: Ноември. Папа. Три. Алфа.

— Първо трябва да ти вържем парашута. — Бенсън се пресяга към пилотската кабина и вади парашут за Ана.

— Аз ще се заема с това — заявявам и взимам вързопа от Бенсън, преди да е успял да заопипва Ана.

— Ще донеса баласта — заявява Бенсън с весела усмивка и тръгва към самолета.

— Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани — отбелязва Ана и извива вежди.

— Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези. — Разтварям коланите за краката. Навеждам се и тя поставя ръка на рамото ми. Инстинктивно се стягам, очаквам тъмнината да се надигне и да ме задуши, но тя си трае. Странно. Просто не знам как ще реагирам, когато ме докосва. Тя ме пуска, щом коланите обхващат краката й, и аз нагласявам презрамките за раменете на ръцете й и закачвам парашута.

Леле, колко страхотно изглежда така омотана!

Питам се как ли би изглеждала с широко разтворени крака, увиснала на карабините в стаята с играчки, устата и някои части по-надолу на мое разположение. За съжаление тя забрани да я увисвам.

— Това ще свърши работа — казвам тихо и пропъждам образа от главата си. — Носиш ли си ластика от вчера?

— Да. Искаш да си вдигна косата ли?

— Да.

Тя покорно си прибира косата. Колко неочаквано!

— Скачай вътре — Подавам й ръка за опора и тя се прехвърля отзад.

— Не, отпред. Отзад сяда пилотът.

— Но няма да можеш да виждаш така.

— Ще виждам достатъчно. — Надявам се да виждам как тя се забавлява.

Тя се качва и аз се навеждам над пилотската кабина, за да я закопчая и да стегна коланите.

— Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам — прошепвам и я целувам. Тя грейва и усещам, че тръпне от нетърпение. — Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Термалните течения не са много подходящи по това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев-слънце. Надявам се, че не се страхуваш.

— Вълнувам се!

— Радвам се. — Галя бузите й с показалец, след това си слагам парашута и се качвам на пилотската седалка.

Бенсън се връща с баласта за Ана и проверява коланите й.

— Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? — пита я.

— Да.

— Ще ти хареса. Много.

— Благодаря, господин Бенсън — отвръща Ана.

— Викай ми Марк — казва той мазно. Присвивам предупредително очи към него. — Наред ли е всичко? — пита ме той.

— Да, да тръгваме — подканям го, нетърпелив да излетим и да го разкарам от моето момиче. Бенсън кима, затваря люка и отива при своя „Пайпър“. От дясната страна забелязвам, че Дейв, партньорът на Бенсън, е пристигнал и се занимава с крилата. Бързо тествам екипировката — от едната към другата страна (чувам как кормилната верига се движи зад мен), местя контролния стик от едната на другата страна. Бърз поглед към крилата и виждам как елероните се местят, после контролният стик отляво надясно (чувам как хоризонталният стабилизатор се задейства).

Така. Готови сме.

Бенсън се качва в „Пайпъра“ и почти веднага перката се завърта, гъргори шумно в утринната тишина. След няколко секунди самолетът се стрелва напред, опъва въжето и ние също потегляме. Балансирам елероните и кормилната верига, докато пайпърът набира скорост, след това изтеглям назад контролния лост и се понасяме във въздуха преди Бенсън.

— Готови сме, бебчо! — провиквам се към Ана, докато набираме височина.

— Брънзуик Трафик, Делта Виктор, насочваме се на две-седем-нула — разнася се от радиото гласът на Бенсън. Не му обръщам никакво внимание, докато се изкачваме все по-високо. L23 се държи прекрасно и аз наблюдавам Ана; главата й се върти от една на друга страна, докато тя се опитва да попие гледката. Как само ми се иска да видя усмивката й!

Насочваме се на запад, слънцето се усмихва зад нас и забелязвам, че прелитаме над магистрала 95. Обожавам тишината и спокойствието тук, далече от всичко и всички, само аз и глайдерът очакваме да се извисим… и като си помисля, че никога досега не съм споделял това изживяване с друг. Светлината е красива, блестяща, точно както се надявах… заради Ана и заради мен.

Когато проверявам висотомера, се оказва, че наближаваме деветстотин метра при 105 възела. Гласът на Бенсън пропуква по радиото. Информира ме, че сме на деветстотин метра и може да ме пусне.

— Пускай — отвръщам и натискам копчето за освобождаване. Пайпърът изчезва и ние се спускаме бавно и се насочваме на югозапад, носени от вятъра. Ана се смее високо. Окуражен от реакцията й, продължавам да описвам спирала, с надеждата да намерим течение, което да ни отнесе към брега или под бледорозовите облаци — тънките кълбести облаци може да ни изкачат, макар че е още много рано.

Неочаквано, изпълнен с главозамайваща комбинация от палавост и радост, изкрещявам на Ана:

— Дръж се здраво! — Впускам се в първото завъртане. Тя пищи, размахва ръце и се подпира на люка. Когато изравнявам, вече се смее. Това е най-прекрасният отклик, който може да очаква човек, и аз също се смея.

— Добре, че не закусих — провиква се тя.

— Да, може би си права. Защото мисля да го направя пак.

Този път тя се хваща за коланите и гледа право към земята, когато увисваме над нея. Киска се и смехът й се смесва с воя на вятъра.

— Красиво е, нали? — провиквам се.

— Да!

Знам, че не разполагаме с много време, защото тук няма какво да ни държи високо, но това изобщо не ме интересува. Ана се забавлява… също и аз.

— Виждаш ли лоста пред теб? Стисни го здраво.

Тя се опитва да обърне глава назад, но коланите й са твърде стегнати.

— Хайде, Анастейжа, хвани го — настоявам.

Моят лост потрепва в ръката ми и разбирам, че тя е хванала своя.

— Дръж здраво… изправи. Виждаш ли циферблата пред теб? Стрелката трябва да е около центъра.

Продължаваме да летим само направо, линията за отклонение от курса остава перпендикулярно на люка.

— Браво.

Моята Ана. Никога не се отказва от предизвикателство. По някаква странна причина се чувствам неимоверно горд с нея.

— Не мога да повярвам, че ми даваш да управлявам — провиква се тя.

— Ще се учудиш колко много неща ще ти позволя да правиш. Сега поемам аз.

Обръщам самолета към летището. Започваме да губим височина. Обаждам се по радиото, за да информирам Бенсън или който слуша, че ще се приземим, след това правя ново кръгче, за да приближа към земята.

— Дръж се здраво, бебчо. Малко ще подруса.

Гмурваме се отново и изравнявам L23 с линията по средата на пистата, докато се спускаме към тревата. Приземяваме се и отскачаме, но успявам да опазя и двете крила, докато най-сетне спираме със силно разтърсване близо до края на пистата. Отварям люка, разкопчавам колана си и слизам.

Протягам крака, разкопчавам парашута и се усмихвам на госпожица Стийл с поруменелите бузи.

— Как беше? — питам и посягам да я освободя от коланите и парашута.

— Изключително. Благодаря ти — прошепва тя. Направо грее от радост.

— Това повече ли беше?

Моля се да не долови надеждата в гласа ми.

— Много повече от повече — смее се тя и аз се чувствам като великан.

— Ела. — Подавам й ръка и й помагам да излезе от пилотската кабина. Тя скача долу и аз я прегръщам, привличам я към себе си. Тръпнещо от адреналин, тялото ми откликва веднага на близостта й. За наносекунда ръцете ми са в косата й и аз навеждам главата й, за да я целуна. Ръката ми се спуска по гръбнака, притиска я към набъбващата ми ерекция и устата ми се впива в нейната в дълга, бавна и жадна целувка.

Желая я.

Тук.

Веднага.

На тревата.

Тя откликва по същия начин като мен, пръстите й се заравят в косата ми, дърпат, теглят, молят за още, тя се отваря за мен като утринно цвете.

Отдръпвам се за глътка въздух и за да помисля трезво.

Не може да го правим на пистата!

Бенсън и Тейлър са наблизо.

Очите й блестят, молят за още.

„Не ме гледай така, Ана.“

— Закуска — шепна, преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Обръщам се, стискам ръката й и тръгвам към колата.

— Ами самолетът?

— Ще се погрижат за него. — Нали затова плащам на Тейлър. — Сега ще ядем. Ела.

Тя подскача до мен, прелива от щастие; не знам дали съм я виждал така превъзбудена. Настроението й е заразно и не мога да си спомня дали и аз някога съм изпитвал такава еуфория. Не успявам да сдържа широката си усмивка, докато й отварям вратата на колата.

Докато излизаме от летището и се насочваме към магистрала 95, от колоните дънят „Кингс ъв Лиън“.

Блекберито на Ана започва да пиука.

— Какво е това? — питам изненадано.

— Алармата за хапчето ми — измрънква тя.

— Добре. Браво. Мразя презервативи.

Стрелвам я странично с поглед и ми се струва, че тя извърта очи, но не съм съвсем сигурен.

— Стана ми много хубаво, когато ме представи на Марк като „приятелката“ ти — признава тя и променя темата.

— А как да те представям? Не си ли приятелката ми?

— Зачудих се. Мислех, че търсиш подчинена.

— И аз така мислех, Анастейжа. И е така, това търся. Но вече ти казах, че искам повече от това.

— Щастлива съм, че го казваш, че го искаш — прошепва тя.

— Опитваме се да удовлетворяваме желанията на госпожица Стийл — шегувам се, докато паркирам пред „Международна къща на палачинките“ — най-голямото удоволствие на татко, макар и забранено.

— „Международна къща на палачинките“! — прошепва тя, не може да повярва.

Мустангът изръмжава и спира.

— Дано си гладна.

— Това е последното място, където бих си представила, че ще те видя.

— Баща ни често ни водеше в МКП, когато майка ни беше в командировка на някой медицински симпозиум. — Настаняваме се в сепаре, един срещу друг. — Пазехме го в тайна от нея. — Посягам към менюто и наблюдавам Ана, докато тя прибира косата си зад ушите и разглежда какво предлагат за закуска. Облизва се нетърпеливо. — Знам какво искам — прошепвам и се питам какво ли ще каже тя, ако й предложа да отидем заедно до тоалетната. Очите ни се срещат и зениците й се разширяват.

— Искам същото — отвръща тя. Както винаги, госпожица Стийл не се отказва от предизвикателство.

— Тук ли? — „Сигурна ли си, Ана?“ Очите й обхождат бързо тихото заведение, след това се спират върху мен, потъмняват и се изпълват с плътско желание. — Не хапи тази устна — предупреждавам. Колкото и да ми се иска, няма да я чукам в тоалетната на заведение за палачинки. Заслужава нещо по-добро, а честно казано, аз също. — Не тук, не сега. Ако не искаш да го направим тук, не ме изкушавай.

Прекъсват ни.

— Здравейте! Аз съм Леандра. Какво да ви донеса… тази сутрин… да… за вас… да направя?…

О, боже! Не обръщам никакво внимание на червенокосата сервитьорка, а питам:

— Анастейжа?

— Казах ти: каквото искаш ти.

Мама му стара! Все едно говори на оная ми работа.

— Да ви оставя ли да решите? Ще се върна след минутка.

— Няма нужда. Знаем какво искаме. — Не мога да откъсна поглед от Ана. — Две порции палачинки с кисело мляко и кленов сироп и бекон отделно от палачинките. Също така две чаши портокалов сок, кафе с обезмаслено мляко и чай „Туинингс Брекфаст“, ако имате.

Ана се усмихва.

— Благодаря, сър. Това ли е всичко? — възкликва сервитьорката задъхана, смутена. Откъсвам поглед от Ана, отпращам сервитьорката с поглед и тя заситня нанякъде.

— Знаеш ли, не е честно — отбелязва Ана тихо, докато чертае осмица върху масата.

— Кое не е честно?

— Начинът, по който обезоръжаваш хората. Жените. Мен.

— Обезоръжавам теб ли? — Не мога да повярвам.

— Непрекъснато.

— Това е само опаковка, Анастейжа.

— Не, Крисчън. Много повече от опаковка е.

Тя се е объркала и аз отново й повтарям колко е обезоръжаваща.

Тя мръщи чело.

— Това ли е причината да промениш решението си?

— Да променя решението си ли?

— Да… За… нас…

Променил ли съм наистина мнението си? Май току-що поразширих границите, нищо повече.

— Не мисля, че съм променил решението си. Просто трябва да променим параметрите. Да начертаем отново плана и териториите си. Ако искаш, разбира се. Убеден съм, че може да се получи и да проработи добре. Искам те подчинена в стаята. Ще те наказвам, ако не спазваш правилата. Всичко останало е въпрос на обсъждане. Това са изискванията ми. Какво ще кажете за това, госпожице Стийл?

— И мога да спя в твоето легло? С теб?

— Това ли искаш?

— Да.

— Съгласен съм. Освен това се оказа, че спя доста добре, когато си в леглото ми. Нямах представа, че мога.

— Страхувах се, че ще ме изоставиш, ако не се съглася на всичко — признава тя и пребледнява.

— Никъде няма да отида, Анастейжа. Освен това… — Как е възможно да й минават подобни неща през главата? Трябва да й вдъхна кураж. — В момента следваме твоя съвет, твоето определение: компромис. Написа го в имейла. И засега за мен всичко върви добре.

— Щастлива съм, че искаш… повече.

— Знам — отвръщам топло.

— Как можеш да знаеш?

— Повярвай ми. Знам. — „Сама ми каза, докато спеше.“

Сервитьорката се връща със закуската и аз наблюдавам как Ана яде лакомо. Струва ми се, че „повече“ е добро решение.

— Ужасно е вкусно — обажда се тя.

— Радвам се, че си гладна.

— Сигурно е от упражненията снощи и вълненията тази сутрин.

— Беше вълнуващо, нали?

— Беше страхотно, господин Грей — отвръща тя, лапва последната хапка палачинка и добавя: — Мога ли да те почерпя поне веднъж?

— Не те разбирам.

— Да платя закуската.

Изсумтявам.

— Не става.

— Моля те! Наистина искам.

— Искаш да убиеш всичко мъжко в мен ли? — Извивам предупредително вежди.

— Това е може би единственото място, където мога да си позволя да платя.

— Анастейжа, оценявам жеста ти, но не.

Тя свива раздразнено устни, когато карам червенокосата да ни донесе сметката.

— Не ми се цупи! — предупреждавам я и си поглеждам часовника: осем и половина. Срещата ми с комисията е в единайсет и петнайсет, така че, за съжаление, трябва да се връщаме в града. Замислям се дали да не отложа срещата, защото ми се иска да прекарам деня с Ана, но това ще е прекалено. Търча след това момиче, вместо да се съсредоточа върху бизнеса си.

„Мисли за приоритетите си, Грей.“

Стискам ръката й и тръгваме към колата като съвсем обикновена двойка. Тя се е омотала в пуловера ми, изглежда небрежно, спокойна, красива — и най-важното е, че е с мен. Трима мъже, отправили се към заведението, я оглеждат; тя дори не ги забелязва, дори когато я прегръщам, за да им покажа, че е само моя. Ана наистина няма представа колко е прекрасна. Отварям й вратата на колата и тя ми се усмихва слънчево.

Ами ако свикна с всичко това?

Програмирам в джипиеса адреса на майка й и се отправяме на север по магистрала 95 и слушаме „Фу Файтърс“. Ана потропва с крак в такт с музиката. Ето такава музика обича — типичен американски рок. Трафикът на магистралата е станал по-натоварен, хората са се отправили към града. Пет пари не давам: приятно ми е, че съм тук, с нея, че сме заедно. Държа ръката й, докосвам коляното й, наблюдавам усмивката й. Тя ми разказва за предишните си гостувания в Савана; не понася жегата, също като мен, но очите й заблестяват, когато говори за майка си. Тази вечер ще ми е много интересно да видя как се държи с майка си и пастрока си.

Спирам пред дома на майка й с огромно съжаление. Иска ми се да се мотаем заедно целия ден; последните дванайсет часа бяха… приятни.

„Повече от приятни, Грей. Бяха направо върхът.“

— Искаш ли да влезеш? — кани ме тя.

— Трябва да поработя, Анастейжа. Но ще дойда довечера. В колко часа?

Тя предлага седем, след това вдига очи към мен и аз виждам в тях светлина и радост.

— Благодаря за… повечето.

— Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа. — Навеждам се и я целувам, вдъхвам сладкия й аромат.

— Значи до довечера.

— Да, до довечера — прошепвам.

Тя слиза от автомобила, все още облечена в пуловера ми, и ми маха за довиждане. Отправям се към хотела, малко по-празен, след като тя не е с мен.

 

 

От стаята се обаждам на Тейлър.

— Господин Грей?

— Благодаря ти, че организира всичко.

— За мен беше удоволствие, господине.

Струва ми се изненадан.

— В десет и четирийсет и пет ще съм готов за срещата.

— Ще ви чакам с джипа отвън.

— Благодаря.

Свалям дънките и обличам костюм, но оставям любимата си вратовръзка до лаптопа, докато поръчвам кафе от румсървиса.

Преглеждам имейлите, пия кафе и се замислям дали да не позвъня на Рос; само че за нея е твърде рано. Прочитам изпратеното от Бил: Савана е подходящо място за строеж на завод. Проверявам инбокса и забелязвам нов мейл от Ана.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пляскане с криле срещу пляскане по дупе

Дата: 2 юни 2011, 10:20

До: Крисчън Грей

Умееш да покажеш на едно момиче какво значи „приятно прекарване“.

Благодаря

Ана х

Темата ме кара да избухна в смях и се чувствам като истински великан. Веднага пиша отговор.

От: Крисчън Грей

Относно: Пляскане с криле срещу пляскане по дупе

Дата: 2 юни 2011, 10:24

До: Анастейжа Стийл

И двете са за предпочитане пред хъркането ти. И за мен беше много хубаво.

Но за мен е винаги хубаво, когато съм с теб.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Отговорът й пристига почти веднага.

От: Анастейжа Стийл

Относно: ХЪРКАНЕ

Дата: 2 юни 2011, 10:26

До: Крисчън Грей

НЕ ХЪРКАМ. И дори и да е така, не е никак деликатно от твоя страна да го коментираш.

Вие не сте джентълмен, господин Грей! Освен това не забравяйте, че сте в дълбоката Южна провинция!

Ана

Смея се.

От: Крисчън Грей

Относно: Сомнилоквия

Дата: 2 юни 2011, 10:28

До: Анастейжа Стийл

Никога не съм претендирал, че съм джентълмен, Анастейжа, и мисля, че съм показал това многократно. И не се стряскам, когато МИ КРЕЩИШ С ГЛАВНИ БУКВИ.

Но ще си призная тази малка благородна лъжа. Не хъркаш, а говориш. И е много забавно. И къде ми е целувката?

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Това направо ще я побърка.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Изплюй камъчето

Дата: 2 юни 2011, 10:32

До: Крисчън Грей

Вие сте вулгарен негодник! Определено не сте джентълмен. И какво казах насън? Няма целувки, докато не ми кажеш.

И така до безкрая…

От: Крисчън Грей

Относно: Думите на Спящата красавица

Дата: 2 юни 2011, 10:35

До: Анастейжа Стийл

Би било крайно неделикатно от моя страна да кажа, а вече ми се скараха за такова поведение.

Но ако се държиш добре, може и да ти кажа тази вечер. Трябва да влизам на среща.

До после, бебчо.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

С широка усмивка си слагам вратовръзката, грабвам сакото и тръгвам да намеря Тейлър.

 

 

След около час приключвам срещата с комисията от Савана. Джорджия има какво да ми предложи, а екипът обещава сериозни данъчни облекчения за ГЕХ. На вратата се чука и Тейлър влиза в малката конферентна зала. Сериозен е, но онова, което ме притеснява най-много, е, че той никога, ама абсолютно никога не си позволява да прекъсва срещите ми. Настръхвам.

Ана? Добре ли е Ана?

— Моля да ме извините, дами и господа — обръща се той към всички.

— Какво има, Тейлър? — питам аз и той се приближава, навежда се към ухото ми.

— Имаме проблем с госпожа Лейла Уилямс.

— Лейла ли? Какво става, по дяволите? От една страна, съм безкрайно облекчен, че проблемът не е свързан с Ана.

— Бихте ли ни извинили, ако обичате? — моля двамата мъже и двете жени от комисията.

Щом излизаме в коридора, Тейлър се извинява още веднъж, че е прекъснал срещата.

— Не се притеснявай. Какво е станало?

— Госпожа Уилямс е в линейка, на път към спешното във „Фрий Хоуп“ на Сиатъл.

— Линейка ли?

— Да, господине. Нахлула е в апартамента и е направила опит за самоубийство пред госпожа Джоунс.

Мама му стара!

— Самоубийство? Лейла? В моя апартамент?

— Прерязала си е китките. Гейл се е качила с нея в линейката. Тя ме уведоми, че екипът на спешна помощ е реагирал веднага и госпожа Уилямс вече не е в опасност.

— Защо в Ескала? Защо точно пред Гейл?

Шокиран съм.

Тейлър клати глава.

— Не знам, господине. И Гейл не знае. Не е успяла да разбере нищо смислено от госпожица Уилямс. Очевидно иска да разговаря с вас.

— Мама му стара.

— Точно така, господине — отвръща Тейлър, без да ме съди. Прокарвам ръце през косата си, опитвам се да разбера защо го е направила. Какво, за бога, трябва да направя? Защо е дошла при мен? Да не би да е очаквала да ме види? Къде е съпругът й? Какво е станало с него?

— Как е Гейл?

— Малко потресена.

— Нищо чудно.

— Прецених, че трябва да ви уведомя незабавно, господине.

— Да, разбира се. Благодаря — мърморя разсеяно. Не мога да повярвам. Лейла ми се струваше щастлива, когато ми изпрати последния си имейл преди шест, може би седем месеца. Само че тук, в Джорджия, за мен няма отговори. Налага се да се върна и да поговоря с нея. Трябва да разбера защо го е направила.

— Кажи на Стивън да подготви самолета. Трябва да се прибера.

— Веднага.

— Тръгвам възможно най-бързо.

— Ще ви чакам в колата.

— Благодаря.

Тейлър се отправя към изхода и вдига телефона до ухото си.

Объркан съм.

Лейла? Какво става, по дяволите?

От две години няма нищо общо с мен. От време на време си изпращаме имейли. Тя се омъжи. Струваше ми се щастлива. Какво ли се е случило?

Тръгвам към заседателната зала и се извинявам, а след това излизам в нетърпимата горещина, където Тейлър ме чака в джипа.

— Самолетът ще е готов след четирийсет и пет минути. Можем да се върнем в хотела, да съберем багажа и да тръгнем — казва той.

— Добре — отвръщам, доволен, че в колата има климатик. — Трябва да се обадя на Гейл.

— Вече опитах да се свържа с нея, но телефонът се включва на гласова поща. Сигурно е в болницата.

— Добре, ще й позвъня по-късно. — Само това й липсва на Гейл в четвъртък сутринта. — А Лейла как е влязла в апартамента?

— Не знам, господине. — Тейлър среща погледа ми в огледалото за обратно виждане. На лицето му се е изписала извинителна гримаса и същевременно е много сериозен. — Ще разбера на всяка цена.

 

 

Багажът ни е събран и сме на път към международно летище Савана/Хилтън Хед. Звъня на Ана, но, за съжаление, тя не вдига. Става ми неприятно. Не се налага обаче да чакам дълго да ми върне обаждането.

— Анастейжа?

— Здравей — казва тя смутено. Истинско удоволствие е да я чуя.

— Трябва да се върна веднага в Сиатъл. Изникна нещо спешно. В момента пътувам към „Хилтън“. Моля те, извини ме пред майка си. Няма да мога да дойда за вечерята.

— Надявам се не е нещо сериозно.

— Възникна ситуация, с която трябва да се оправя лично. Ще се видим утре. Ще изпратя Тейлър да те вземе, ако аз не успея да дойда до летището.

— Добре — въздиша тя. — Надявам се да разрешиш проблема. И лек и безопасен полет. Пази се.

Надявам се да не се налага.

— И ти, бебчо — прошепвам и затварям, преди да реша нещо друго и да остана.

Докато самолетът рулира, за да излезе на пистата, звъня на Рос.

— Крисчън, как е в Савана?

— В самолета съм, прибирам се. Трябва да се оправя с един проблем.

— Нещо в ГЕХ ли? — пита уплашено Рос.

— Не, личен въпрос.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. До утре.

— Как мина срещата?

— Доста добре. Наложи се обаче да я прекъсна. Да видим какво ще напишат черно на бяло. Може да избера Детройт единствено защото е по-хладно.

— Толкова ли е зле жегата?

— Направо се задушаваш. Трябва да затварям. Ще ти звънна, за да ти разкажа, по-късно.

— Безопасен полет, Крисчън.

 

 

По време на полета се заемам с работа, за да не мисля за проблема, който ме чака у дома. Когато кацаме, съм прочел три доклада и съм написал петнайсет имейла. Колата ни чака и Тейлър сяда зад волана. Докато пътуваме към „Фрий Хоуп“, Сиатъл, дъждът се лее като из ведро. Трябва да видя Лейла и да разбера какво става, по дяволите. Когато приближаваме болницата, гневът ми се надига.

Защо ми причинява подобно нещо?

Слизам. Дъждът плющи. Денят е мрачен като настроението ми. Поемам си дълбоко дъх, за да овладея яростта си, и влизам. На рецепцията питам за Лейла Рийд.

— Вие от семейството ли сте? — Дежурната сестра ме гледа гневно, стиснала кисело устни.

— Не — въздишам. Сега идва трудното.

— Много се извинявам, но не мога да ви помогна.

— Опитала се е да си пререже вените в моя апартамент. Струва ми се, че имам право да знам къде е! — съскам през зъби.

— Не си позволявайте да ми говорите с този тон! — сопва се тя. Поглеждам я вбесен. С тази жена няма да стигна доникъде.

— Къде е спешното ви отделение?

— Господине, с нищо не можем да ви помогнем, ако не сте от семейството.

— Няма страшно, сам ще го намеря — ръмжа и изфучавам към двойната врата. Знам, че мога да позвъня на мама, която веднага ще се задейства, но пък ще трябва да обяснявам какво се е случило.

Спешното отделение е пълно с лекари и сестри, наоколо щъкат пациенти. Обръщам се към една млада сестра и й отправям най-ослепителната си усмивка.

— Здравейте, търся Лейла Рийд. Приета е днес. Бихте ли ми казали къде мога да я открия?

— А вие кой сте? — пита тя и се изчервява.

— Брат й — лъжа, без да ми мигне окото, и не обръщам никакво внимание на реакцията й.

— Насам, господин Рийд. — Тя забързва към стаята на сестрите и проверява в компютъра. — Тя е на втория етаж в отделението за психическо здраве. Вземете асансьора в дъното на коридора.

— Благодаря. — Намигам й за награда и тя прибира немирен кичур зад ухото си и ми отправя флиртаджийска усмивка, която ми напомня за едно момиче, което съм изоставил в Джорджия.

Слизам от асансьора на втория етаж и разбирам, че нещо не е наред. От другата страна на врата, която очевидно е заключена, двама охранители и медицинска сестра претърсват коридора, проверяват всяка стая. Настръхвам, но тръгвам към рецепцията, като се преструвам, че не забелязвам суматохата.

— Да? — пита ме млад мъж с халка на носа.

— Търся Лейла Рийд. Аз съм брат й.

Той пребледнява.

— О, господин Рийд. Заповядайте, елате с мен.

Следвам го към чакалнята и сядам на пластмасовия стол, който ми посочва. Забелязвам, че е застопорен към пода.

— Лекарят ще дойде след минутка.

— Защо не мога да я видя? — питам.

— Лекарят ще ви обясни — отвръща той предпазливо и излиза, преди да успея да задам друг въпрос.

Мама му стара! Изглежда, съм закъснял.

Усещам, че ми се гади от тази мисъл. Ставам и започвам да крача из малкото помещение, замислям се дали да не позвъня на Гейл, но не се налага да чакам толкова дълго. Млад мъж с къса раста и тъмни интелигентни очи влиза в чакалнята. Да не би това да е лекарят й?

— Господин Рийд? — пита той.

— Къде е Лейла?

Той ме преценява, след това въздиша и сякаш се напряга.

— За съжаление не знам. Успяла е да ни се измъкне.

— Какво?!

— Няма я. Нямам представа как е излязла.

— Излязла ли? — възкликвам. Не мога да повярвам. Тръшвам се на един от столовете. Той сяда срещу мен.

— Да. Изчезна. В момента я търсим.

— Все още ли е тук?

— Не знаем.

— А вие кой сте? — питам.

— Аз съм доктор Азикиуе, дежурният психиатър.

Струва ми се много млад за психиатър.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Беше приета след неуспешен опит за самоубийство. Опитала се е да си пререже китката в апартамента на старо гадже. Докара я икономката му.

Усещам как кръвта се оттича от лицето ми.

— И? — подканям го. Трябва ми повече информация.

— Друго не знаем. Тя каза, че ставало въпрос за грешна преценка, че била съвсем добре, но искахме да я задържим за наблюдение и да й зададем още въпроси.

— Вие разговаряхте ли с нея?

— Да.

— Защо го е направила?

— Каза, че било вик за помощ. Нищо повече. След като бе направила този панаир, се срамуваше и искаше да се прибере у дома. Каза, че не искала наистина да се самоубие. Повярвах й. Предполагам, че става въпрос за суицидни мисли.

— Как можахте да я изпуснете? — Прокарвам ръка през косата си и се опитвам да потисна гнева си.

— Нямам представа как е избягала. Ще се проведе вътрешно разследване. Ако се свърже с вас, убедете я да се върне. Тя има нужда от помощ. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — съгласявам се разсеяно.

— Имате ли някакви случаи на психически заболявания в семейството?

Мръщя се и едва сега разбирам, че говори за семейството на Лейла.

— Не знам. Семейството ми не обсъждаше подобни въпроси.

Той ме наблюдава загрижено.

— Знаете ли нещо за бившия приятел?

— Не — заявявам твърде бързо. — Свързахте ли се със съпруга й?

Докторът се опулва.

— Тя омъжена ли е?

— Да.

— Не ни каза.

— Добре. Аз ще му позвъня. Няма да отнемам повече от времето ви.

— Но аз имам още въпроси.

— Предпочитам да я потърся. Очевидно не е добре. — Ставам.

— Само че въпросният съпруг…

— Аз ще се свържа с него.

Така няма да стигнем доникъде.

— Но ние трябва да…

Доктор Азикиуе става.

— Не мога да ви помогна. Трябва да я намеря. — Тръгвам към вратата.

— Господин Рийд…

— Довиждане — срязвам го и забързвам през чакалнята, без да спирам пред асансьора. Слизам по противопожарната стълба, като прескачам през стъпало. Мразя болниците. Надига се спомен от детството. Малък съм, уплашен, не говоря, миризма на дезинфектант и кръв нахлува в носа ми.

Потръпвам.

Излизам от болницата, оставам неподвижен за момент и оставям дъждът да отмие спомена — следобедът е наситен с предостатъчно стрес. Тейлър спира джипа пред мен.

— Карай у дома — нареждам и се качвам бързо. След като си закопчавам колана, звъня на Уелч.

— Да, господин Грей?

— Уелч, имам проблем. Трябва да намериш Лейла Рийд, моминско име Уилямс.

Гейл е бледа и притихнала, наблюдава ме загрижено.

— Няма ли да си доядете, господине?

Клатя глава.

— Хубава ли беше храната?

— Да, разбира се. — Отправям й нещо като усмивка. — След днешните събития не съм гладен. Ти държиш ли се?

— Добре съм, господин Грей. Беше ужасен шок. Просто искам да се занимавам с нещо.

— Ясно. Благодаря ти, че приготви вечеря. Ако си припомниш нещо, веднага ми кажи.

— Разбира се. Само че, както вече ви казах, тя искаше да разговаря единствено с вас.

Защо? Какво е искала да направя?

— Благодаря ви, че не сте повикали полиция.

— Това момиче няма нужда от полиция. Има нужда от помощ.

— Така си е. Ще ми се да знам къде се намира.

— Вие ще я откриете — заявява тя тихо и уверено, с което ме изненадва.

— Имаш ли нужда от нещо? — питам.

— Не, господин Грей. Добре съм.

Тя вдига чинията с недоядената ми вечеря и я отнася на мивката.

Новините на Уелч за Лейла са неудовлетворителни. Следата е изстинала. Не била в болницата, а там все още се питали как е успяла да избяга. Малка частица от мен признава, че тя винаги е била изобретателна. Кое обаче я е направило толкова нещастна? Отпускам глава в ръцете си. Какъв ден — от страхотен до нелеп. Летях с Ана, а сега трябва да се оправям с тази каша. Тейлър няма представа как Лейла е успяла да влезе в апартамента, Гейл също не знае. Очевидно е влязла в кухнята и е попитала къде съм. Когато Гейл казала, че ме няма, тя извикала: „Него го няма“, след това си прерязала китката с макетен нож. За щастие разрезът не бил дълбок.

Поглеждам Гейл, която почиства кухнята. Вледенявам се. Лейла е можела да я нарани. Може би целта й е била да нарани мен. Въпросът е защо? Стискам очи и се опитвам да си припомня нещо от последната ни кореспонденция и да разбера защо е излязла от релсите. Въздишам с недоумение, нещастно, и отивам в кабинета си.

Сядам и в същия момент телефонът ми избръмчава. Получил съм есемес.

Ана ли е?

Оказва се Елиът.

●3драсти, надувко.

Да ударим един билярд?●

Това означава Елиът да дойде тук и да ми изпие бирата. Честно казано, изобщо не съм в настроение.

● Работя.

Следващата седмица?●

●Дадено. Преди да се разложа на плажа.

Ще те скапя. Чао.●

Хвърлям телефона на бюрото и се навеждам над досието на Лейла, търся нещо, което може да ми даде идея къде е. Откривам адреса и телефона на родителите й, но няма нищо за съпруга й. Той къде е? Защо не е с него?

Не искам да звъня на родителите й и да ги стряскам. Обаждам се на Уелч и му давам номера им; той ще разбере дали тя се е свързвала с тях.

Когато включвам компютъра, се оказва, че имам имейл от Ана.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пристигна ли?

Дата: 2 юни 2011, 22:32

До: Крисчън Грей

Сър,

Моля да ме уведомите дали сте пристигнали благополучно. Започвам да се тревожа.

Мисля за теб.

Твоя Ана х

Докато се усетя, пръстът ми притиска малката целувчица, която ми е изпратила.

„Не се лигави, Грей, не се разкисвай. Стегни се.“

От: Крисчън Грей

Относно: Съжалявам

Дата: 2 юни 2011, 19:36

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Пристигнах и съм добре. Моля, приемете извиненията ми, че не Ви уведомих веднага. Не бих желал да съм причина за тревогата Ви. Толкова е хубаво да знам, че на някой му пука за мен.

Мисля за теб и както винаги с нетърпение очаквам да те видя утре.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Изпращам мейла и ми се иска тя да е тук с мен. Тя озарява и дома, и живота ми, и… мен. Клатя глава на тези откачени мисли и преглеждам останалите си имейли.

Ново звънване известява, че имам мейл от Ана.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ситуацията

Дата: 2 юни 2011, 22:40

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей,

Мисля, че е повече от очевидно, че ми пука за Вас. Как изобщо може да се усъмните в това? Надявам се „ситуацията“ да е под контрол.

Твоя Ана х

ПП: Ще ми кажеш ли какво казах насън?

Значи й пука за мен, така ли? Много мило. В същия момент непознатото чувство, което не се е появявало през целия ден, се размърдва и разпростира в гърдите ми. Под него се намира извор на болка, за който нито искам да знам, нито имам желание да се занимавам с него. Той се насочва към спомена за млада жена, която реши дългата си тъмна коса…

Мама му стара!

Не припарвай там, Грей.

Отговарям на имейла на Ана и за разнообразие решавам да се пошегувам с нея.

От: Крисчън Грей

Относно: Пета молба

Дата: 2 юни 2011, 19:45

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Харесва ми Вашата загриженост за мен. „Ситуацията“ не е под контрол.

Във връзка с послеписа Ви отговорът ми е отрицателен.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пледирам за невменяемост

Дата: 2 юни 2011, 22:48

До: Крисчън Грей

Предполагам е било много забавно. Но смятам за редно да отбележа, че не мога да нося отговорност за това, което излиза от устата ми, когато спя. Всъщност почти съм убедена, че не сте чули добре.

Човек на Вашата възраст със сигурност има проблеми със слуха.

За пръв път, откакто съм се върнал в Сиатъл, избухвам в смях. Тя умее да ме разсейва, при това приятно.

От: Крисчън Грей

Относно: Признавам за виновна

Дата: 2 юни 2011, 19:52

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Дали ще Ви е възможно да говорите малко по-високо? Не Ви чувам добре.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Отговорът й не закъснява.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Пледирам за невменяем

Дата: 2 юни 2011, 22:54

До: Крисчън Грей

Побъркваш ме!

От: Крисчън Грей

Относно: Надявам се да е така…

Дата: 2 юни 2011, 19:59

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Точно това възнамерявам да направя този петък.

И го очаквам с огромно нетърпение.

;)

Ще трябва да измисля нещо много специално за малката си откачалка.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ррррррр!

Дата: 2 юни 2011, 23:02

До: Крисчън Грей

Официално и окончателно съм вбесена.

Лека нощ.

Госпожица А. Р. Стийл

Леле! Не бих търпял подобно нещо от никоя друга.

От: Крисчън Грей

Относно: Дива котка

Дата: 2 юни 2011, 20:05

До: Анастейжа Стийл

Ръмжите ли, госпожице Стийл?

Имам си собствена котка да ме предупреждава за хищници.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Тя не отговаря. Минават пет минути и отговор няма. Минутите стават шест… Седем.

По дяволите. Тя е сериозна. Как да й кажа, че докато спеше ми каза, че няма да ме напусне? Ще реши, че съм луд.

От: Крисчън Грей

Относно: Това, което каза в съня си

Дата: 2 юни 2011, 22:20

До: Анастейжа Стийл

Анастейжа,

Предпочитам да чувам думите, които каза в съня си, пред думите, които не казваш, когато си будна. И това е причината да не ти кажа. Легни и се наспи. Искам да си отпочинала за това, което съм ти приготвил за утре.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Тя не отговаря; надявам се да е направила каквото й е казано и да си е легнала. За момент се питам какво можем да направим утре, но това ме възбужда прекалено много, затова пропъждам мисълта и се съсредоточавам върху имейлите.

Трябва да призная, че ми е малко по-леко след размяната на мейли с госпожица Стийл. Тя действа като балсам на тъмната ми душа.