Е. Л. Джеймс
Грей (12)

Четвъртък, 26 май 2011

Мама я няма. Понякога излиза.

Сам съм. Сам съм с количките и одеялцето.

Когато се връща, спи на канапето. Канапето е кафяво и лепкаво. Тя е уморена. Понякога я завивам с одеялцето си. Или пък се прибира с нещо за ядене. Тези дни ми харесват. Ядем хляб с масло. Понякога има и сирене. Много обичам сирене.

Днес мама я няма. Играя си с количките. Те фучат по пода. Моята мама я няма. Тя ще се върне. Ще се върне. Кога ще се върне мама?

Тъмно е вече, а мама я няма. Мога да стигна до лампата, ако се кача на стол.

Щрак. Щрак. Щрак. Щрак. Щрак. Щрак.

Светло. Тъмно. Светло. Тъмно. Светло.

Гладен съм. Ям сирене. В хладилника има сирене.

Сирене със синя кожа.

Кога ще се върне мама?

Понякога се прибира с него. Мразя го. Крия се, когато той идва. Любимото ми място е гардеробът на мама. Той мирише на мама. Мирише на мама, когато е щастлива. Кога ще се върне мама?

Леглото ми е студено. Гладен съм. Имам одеялце и колички, но мама я няма. Кога ще се върне мама?

 

 

Стряскам се.

Мразя сънищата си. Те са пълни с тревожни спомени, разкъсани спомени за време, което искам да забравя. Сърцето ми блъска, целят съм в пот. Най-ужасното последствие от тези спомени е да се справя с безпокойството, което ме притиска, когато се събудя.

Напоследък кошмарите са по-чести и по-ярки. Нямам представа защо. Тъпият Флин ще се върне чак другата седмица. Прокарвам ръце през косата си и поглеждам часовника. Пет и трийсет и осем е и зората започва да се процежда през завесите. Почти е време за ставане.

„Върви да потичаш, Грей.“

 

 

Все още няма имейл от Ана. Докато тичам по тротоара, безпокойството ми расте.

„Зарежи тази работа, Грей.

Просто я зарежи, мътните да я вземат дано!“

Знам, че ще я видя на церемонията по дипломирането.

Само че не мога да зарежа.

Преди да вляза под душа й изпращам нов есемес.

●Обади ми се.●

Просто искам да знам, че е добре.

 

 

След закуска все още няма нищо от Ана. За да я избия от главата си, сядам и работя два часа над речта си. На церемонията по-късно ще похваля изключителните усилия на катедрата по науки за околната среда и напредъка им в партньорството с компанията ми в областта на обработваемата земя в развиващите се страни.

„Да нахраните бедните.“ Проницателните думи на Ана звучат в главата ми и пропъждат снощния кошмар.

Свивам рамене и пренаписвам последното. Сам, вицепрезидентът ми по връзките с обществеността, ми е пратил вариант, който ми се струва прекалено претенциозен. Отнема ми цял час, за да преработя тъпотиите му в нещо по-човешко.

Девет и трийсет е, а от Ана все още няма нищо. Мълчанието й започва да ме тревожи, да не говорим, че е крайно невъзпитано. Звъня й, но се включва гласовата поща.

Затварям.

„Покажи малко достойнство, Грей.“

Инбоксът ми звънва и сърцето ми забързва, но се оказва, че имейлът е от Мия. Въпреки че съм в лошо настроение, се усмихвам. Малката ми липсваше.

От: Мия Г. страхотински шеф

Относно: Полета

Дата: 26 май 2011, 18:32 по Гринуич

До: Крисчън Грей

Здрасти, Крисчън,

Нямам търпение да се изнеса оттук!

Спаси ме. Моля те.

Полетът ми в събота е AF3622. Пристигам в 12:22 следобед, а татко ме кара да летя икономична класа! Сърдита съм!

Ще имам купища багаж. Обичам, не, обожавам парижката мода.

Мама ми каза, че си имаш гадже.

Наистина ли?

Какво представлява?

ТРЯБВА ДА РАЗБЕРА!!!!!

До събота. Много ми липсваше.

À bientõt mon frère^[1].

Мххххххххх

По дяволите! Мама с нейната голяма уста. Ана не ми е приятелка! А пък в събота ще се наложи да затворя не по-малко голямата уста на сестра си, да се отърва по някакъв начин от вечния й оптимизъм и нахални въпроси. Понякога става много досадна. Опитвам се да запомня часа на кацане и номера на полета и пращам на Мия бърз имейл, за да й кажа, че ще я чакам.

В девет и четирийсет и пет съм готов за церемонията. Сив костюм, бяла риза и, разбира се, онази вратовръзка. Това ще бъде тайно послание за Ана, че не съм се отказал, и напомняне за добрите времена.

Да, наистина добри времена… представям си я вързана, докато ме чака. По дяволите. Тя защо не се обади? Натискам копчето за пренабиране.

Пак няма отговор!

Точно в десет на вратата се чука. Тейлър.

— Добро утро — поздравявам го и той влиза.

— Добро утро, господин Грей.

— Как мина вчера?

— Добре, господине. — Настроението на Тейлър се променя, изражението му става по-топло. Сигурно мисли за дъщеря си.

— Ами Софи?

— Тя е истинска кукличка, господине. И се учи много добре.

— Радвам се.

— Колата ще е в Портланд по-късно днес следобед.

— Чудесно. Да вървим.

Макар да ми е неприятно да призная, нямам търпение да видя госпожица Стийл.

 

 

Секретарката на ректора ме въвежда в малка стая до аулата. Изчервява се почти като една млада дама, която познавам интимно. В тази малка зала преподаватели, хора от администрацията и някои от студентите пият кафе преди началото на церемонията. С огромна изненада забелязвам, че сред тях е и Катрин Кавана.

— Здравей, Крисчън — поздравява тя и се отправя към мен със самоувереността на богаташка. С тога е и изглежда весела. Със сигурност е виждала Ана.

— Здравей, Катрин. Как си?

— Учудваш ли се, че ме виждаш тук? — пита тя, без да обръща внимание на поздрава ми. Май се обиди. — Аз ще произнеса прощалната реч. Елиът не ти ли е казал?

— Не. — Двамата с него не си дишаме във вратовете, за бога. — Честито — добавям любезно.

— Благодаря — отвръща рязко тя.

— Ана тук ли е?

— Скоро ще пристигне. Ще дойде с баща си.

— Виждала ли си я тази сутрин?

— Да. Защо?

— Питам, защото снощи си тръгна с таратайката, която нарича автомобил.

— Уанда. Нарича я Уанда. Сериозно. — И ме поглежда въпросително.

— Радвам се.

Ректорът идва при нас, усмихва се любезно и ме води да се запозная с останалите преподаватели.

Облекчен съм, че Ана е жива и здрава, но се вкисвам, че не е отговорила на нито едно от съобщенията ми.

Това не е добър знак.

Не се налага да се тормозя дълго заради този незадоволителен развой на събитията — човек от факултета обявява, че е време да започнем, и ни повежда към коридора.

В момент на слабост пробвам за пореден път телефона на Ана. Отново се включва гласова поща, а Кавана ме прекъсва:

— Нямам търпение да чуя речта ти.

Аулата е наистина огромна — и е препълнена. Присъстващите стават като един и аплодират, докато се настаняваме на сцената. Ръкопляскането става по-силно, след това постепенно утихва и се чува нетърпеливо жужене, докато сядат.

Щом ректорът започва речта си, успявам да огледам залата. Предните редове са пълни със студенти с еднакви тоги. Тя къде е? Методично оглеждам всеки ред.

„Ето те и теб!“

Откривам я свита на втория ред. Жива е. Чувствам се като глупак, задето съм пропилял толкова тревоги и енергия за местоположението й и снощи, и тази сутрин. Ясните й сини очи са ококорени, когато срещат моите, и тя се намества на седалката, а по бузите й плъзва руменина.

„Намерих те. Така и не отговори на есемесите и имейлите ми.“

Тя ме избягва и това ме вкисва. Ама адски много ме вкисва. Затварям очи и си представям как капя горещ восък върху гърдите й, а тя се гърчи под мен. Това оказва радикален ефект върху тялото ми.

„Мама му стара, Грей.

Стегни се!“

Пропъждам и нея, и похотливите си мисли и се опитвам да се съсредоточа върху речите.

Кавана прави вдъхновяващо обръщение, в което подчертава, че човек не бива да пропуска възможностите — да, Кейт, carpe diem^[2], — и всички стават на крака, когато приключва. Очевидно е умна, популярна и самоуверена. Не е срамежливо необщително цветенце като госпожица Стийл. Просто не мога да повярвам, че двете са приятелки.

Чувам името си — ректорът ме представя. Ставам и пристъпвам към катедрата. „Шоуто започва, Грей.“

— Дълбоко съм развълнуван и искрено благодарен за оказаната ми чест да бъда днес сред вас. Ще използвам тази изключително рядка възможност да говоря за внушителната работа на нашия екип, който работи по проблемите на екологията. Стремим се да разработим лесно приложими и екологично съобразени методи за развитие на селското стопанство в страните от Третия свят. Крайната ни цел е да спомогнем да се сложи край на глада и мизерията. Повече от един милиард души, предимно в районите във и под Сахара, Южна Азия и Латинска Америка, живеят низвергнати и в пълна нищета. По тези места хората са изправени пред заплахата от екологично и социално унищожение вследствие на примитивния начин, по който обработват земята. За мен това е нещо твърде лично. Аз знам какво е истински, свиреп глад.

— Като партньори, университетът на Ванкувър и „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ постигнаха забележителен успех в обогатяването на почвата и технологията за обработването й — продължавам. — Ние използваме нови, евтини системи в развиващите се страни и опитите показват трийсетпроцентно повишение на реколтата от декар. ГЕХ се гордее със студентите, които постъпват при нас на стаж и работят на тези обекти в Африка. Работата, която те извършват, е от полза за местните общности и за самите студенти. Заедно можем да се преборим с глада и да премахнем бедността, която измъчва тези райони.

Кратка пауза.

— В този век на еволюция на технологиите, докато развитият свят препуска напред и задълбочава бездната между имащи и нямащи, изключително важно е да запомним, че не бива да разхищаваме окончателните ресурси на света. Те са за цялото човечество и трябва да ги пазим, съхраняваме, да намерим начини да ги обновим и да разработим нови решения за изхранване на свръхнаселената ни планета… Както вече казах, ГЕХ и университетът на Ванкувър работят заедно за разработването на тези решения и е наша работа посланието да стигне до всички. С помощта на телекомуникационния отдел на ГЕХ ние предоставяме информация и образование на развиващия се свят. Горд съм да кажа, че постигаме впечатляващ прогрес в соларните технологии, живота на батериите и безжичното разпространение, което ще внесе интернет в най-отдалечените кътчета на света — нашата цел е да бъде безплатен за юзъри в отдалечени места. Достъпът до образование и информация, които тук приемаме за даденост, е жизненоважен компонент в ликвидирането на бедността в тези развиващи се райони.

Оглеждам залата.

— Ние имаме късмет. Тук всички сме привилегировани. Някои повече от други и аз включвам себе си в тази категория. Имаме морални задължения да предложим на онеправданите приличен живот, здраве, безопасност и храна — всичко това може да бъде постигнато с ресурсите, с които разполагаме тук.

И приключвам:

— Последните ми думи са цитат, който никога няма да забравя. Перифразирам думите на един индианец: „Единствено когато падне и последното листо, когато умре и последното дърво, когато и последната риба бъде хваната, ще разберем, че не можем да ядем пари“.

Сядам, съпроводен от гръмки аплодисменти, и се въздържам да погледна Ана, завъртам очи към знамето на университета в дъното на залата. Щом е решила да не ми обръща внимание, добре. За тази игра са нужни двама.

Заместник-ректорът става и започва да раздава дипломите. Това е началото на мъчителното чакане, докато стигнем до „С“, за да я видя отново.

След цяла вечност чувам името й: „Анастейжа Стийл“. Понасят се аплодисменти и тя тръгва към мен умислена и разтревожена.

Мама му стара.

За какво ли мисли?

Стегни се, Грей.

— Поздравления, госпожице Стийл — казвам и подавам дипломата на Ана. Стискаме си ръцете, но аз не я пускам. — Имате ли проблем с лаптопа си?

Тя ме поглежда недоумяващо.

— Не.

— В такъв случай вероятно пренебрегвате имейлите ми? — Пускам ръката й.

— Видях само този за сливанията и за придобиванията.

Това пък какво означава, дяволите да го вземат?

Тя се мръщи, а аз трябва да я оставя да си тръгне, защото зад нея става опашка.

— После.

С тази дума я уведомявам, че не сме приключили разговора, и тя се отдръпва.

Попадам в истински ад, докато най-сетне опашката стига края си. Оглеждаха ме, пърхат с мигли, разни момиченца се кискат, стискат ми ръката, получавам и пет бележки с телефонни номера. Изпитвам невероятно облекчение, докато слизам от подиума заедно с преподавателите под звуците на мрачна музика и аплодисменти.

В коридора сграбчвам ръката на Кавана.

— Трябва да говоря с Ана. Би ли я намерила? Веднага.

Кавана ме поглежда малко стреснато, но преди да каже и дума, аз добавям с най-любезния глас, на който съм способен: „Моля те“.

Тя стисва неодобрително устни, но изчаква заедно с мен, докато преподавателите се изнижат, и се връща в аулата. Ректорът спира, за да ме поздрави за речта.

— За мен бе истинска чест, че ме поканихте — отвръщам и разтърсвам ръката му още веднъж. С крайчеца на окото си зървам Кавана — заедно с Ана — в дъното на коридора. Извинявам се и тръгвам към Ана.

— Благодаря — обръщам се към Кейт и тя поглежда разтревожено Ана. Без да й обръщам повече внимание, стискам Ана за лакътя и я повеждам през първата врата, която ми попада пред погледа. Оказва се мъжка съблекалня и от мириса на свежо решавам, че е празно. Заключвам вратата и се обръщам към госпожица Стийл.

— Защо не ми върна нито един имейл? Защо не отговори на съобщенията, които оставих на телефона ти?

Тя примигва няколко пъти, а по лицето й личи, че е вцепенена от ужас.

— Не съм си поглеждала компютъра днес. Дори не съм поглеждала и телефона. — Струва ми се напълно шашната от избухването ми. — Страхотна реч — добавя тя.

— Благодаря — мърморя, вече изваден от релси. Как е възможно да не си е проверила нито телефона, нито имейла?

— Обяснява защо имаш такова отношение към храната — продължава тя тихо и ако не греша, със съжаление.

— Анастейжа, не искам да се връщам към това точно в този момент.

„Не ми трябва съжалението ти.“

Затварям очи. През всичкото време си мислех, че тя не иска да говори с мен.

— Толкова се притеснявах за теб.

— Защо си се притеснявал?

— Защото тръгна с онова нещо, което наричаш кола.

„И защото си мислех, че съм скапал сделката ни.“

Ана настръхва.

— То е кола. И работи добре. Хосе я преглежда редовно.

— Фотографът Хосе? — Става все по-хубаво, мама му стара!

— Да, купих колата от майка му.

— Да, а тя може би е била на майката на майката на Хосе. Тази кола не е безопасна! — почти изкрещявам.

— Карам я от три години. Съжалявам, ако съм те разтревожила. Защо не се обади?

Звънях й на мобилния. Тя не използва ли тъпия си мобилен? Да не би да говори за домашния? Прокарвам раздразнено ръка през косата си и си поемам дълбоко дъх. Май пак пренебрегваме важния въпрос.

— Анастейжа, искам да знам отговора ти. Това размотаване и чакане ме побърква.

Лицето й помръква.

— Крисчън, виж… оставила съм баща си сам…

— Утре. Искам отговор до утре.

— Добре, утре. Ще ти кажа до утре. — Поглежда ме нервно.

Все още не е казала „не“. За пореден път оставам изненадан от облекчението, което ме залива.

Ама какво в тази жена ме привлича чак толкова? Тя ме наблюдава с честните си сини очи, на лицето й е изписана тревога и аз едва удържам желанието си да я докосна.

— Ще останеш ли за коктейла? — питам.

— Не зная какво ще иска Рей — колебае се тя.

— Вторият ти баща ли? Искам да се запозная с него.

Тя се свива още повече.

— Не съм сигурна, че идеята е добра — заявява мрачно, докато отключвам вратата.

Какво? Защо? Да не би да е защото вече знае, че съм бил бедняк като дете? Може би защото знае как обичам да се чукам ли? Защото съм откачен ли?

— Срамуваш ли се от мен?

— Не! — възкликва тя и извърта раздразнено очи. — Като какъв да те представя на баща си? — Тя вдига объркано ръце. — Като мъжа, който отне девствеността ми и иска да започна с него доминантно подчинена садомазохистична връзка? Не си обут в обувки, подходящи за бързо бягане.

Обувки подходящи за бързо бягане ли?

Да не би баща й да ме погне? С тези думи внесе малко хумор. Устата ми потрепва и тя отвръща на усмивката, лицето й грейва като лятно утро.

— Само за твоя информация, аз мога да тичам доста бързо — отвръщам закачливо. — Просто му кажи, че съм ти приятел, Анастейжа. — Отварям вратата и тръгвам след нея, но спирам, когато стигам до ректора и колегите му. Те се обръщат като един и зяпват госпожица Стийл, но тя хлътва в аулата. След това се врътват към мен.

„Отношенията ни с госпожица Стийл изобщо не ви влизат в работата, хора.“

Кимам отсечено и любезно на ректора и той ме кани да отида да се запозная с други негови колеги и да похапнем сандвичи.

— С удоволствие — отвръщам.

Трябват ми трийсет минути, за да избягам от сбирката на факултета и да се измъкна от претъпкания прием. Тогава ме спипва Кавана. Тръгваме към полянката, където дипломантите и семействата са се събрали под огромна тента, за да пийнат по чаша след събитието.

— Значи си поканил Ана на вечеря в неделя — отбелязва тя.

В неделя ли? Да не би Ана да е споменала, че ще се видим в неделя?

— В дома на родителите ти — обяснява Кавана.

В дома на родителите ми!?

Забелязвам Ана.

Какво става, по дяволите?

Висок рус мъж, който сякаш е пристигнал от някой калифорнийски плаж, не откъсва ръце от нея.

Кой, по дяволите, е този? Тя затова ли не искаше да дойда с нея за по чаша?

Ана вдига очи, забелязва изражението ми и пребледнява, а съквартирантката й забързва към тях.

— Здрасти, Рей — поздравява Кавана и целува мъжа на средна възраст до Ана, облечен в костюм, който никак не му стои.

Това трябва да е Реймънд Стийл.

— Запозна ли се вече с гаджето на Ана? Крисчън Грей.

Гадже ли?

— Господин Стийл, за мен е огромно удоволствие да се запозная с вас — започвам малко изненадано. Стискаме си ръцете. Ръката му е силна, пръстите са груби. Този човек работи с ръцете си. След това си спомням, че е дърводелец. Тъмнокафявите му очи не издават нищо.

— А това е брат ми, Итън Кавана — продължава Кейт и представя плажния готиняга, който е прегърнал Ана.

А-ха! Брат и сестра Кавана заедно.

Изломотвам името си, докато си стискаме ръцете, но неговите са меки, за разлика от ръцете на Рей Стийл.

„Престани да опипваш момичето ми, скапаняко!“

— Ана, скъпа — прошепвам и подавам ръка, а тя, нали е възпитана, пристъпва напред, за да я прегърна. Вече е свалила тогата и сега е облечена в бледосива рокля, която открива безупречните й рамене и гръб.

Две рокли в два последователни дни. Тя ме глези.

— Итън, майка и татко искат да поговорим. — Кавана повлича Итън нанякъде и ме оставя с Ана и баща й.

— Откога се познавате, деца? — пита господин Стийл.

Протягам ръка, за да стисна рамото на Ана, нежно спускам палец по голия й гръб и тя потръпва. Казвам му, че се познаваме от две седмици.

— Запознахме се, когато Анастейжа дойде да вземе едно интервю от мен за студентския вестник.

— Не знаех, че работиш за вестника, Ана — отбелязва господин Стийл.

— Кейт беше болна — обяснява тя.

Рей Стийл поглежда дъщеря си и се мръщи. После казва:

— Хубава реч, господин Грей.

— Благодаря, сър. Чух, че сте запален рибар.

— Самата истина. Ани ли ви каза?

— Да.

— Вие ходите ли на риболов? — В кафявите му очи искри любопитство.

— Не толкова често, колкото ми се иска. Баща ми обичаше да ни води двамата с брат ми, когато бяхме деца. Обожаваше пъстървата. Май се заразих от него. — Ана се заслушва, след това се извинява и тръгва през тълпата към роднините на Кавана.

Мамка му, изглежда великолепно в тази рокля.

— Къде ходите на риболов? — Въпросът на Рей Стийл ме връща към разговора. Знам, че ме подлага на изпитание.

— Навсякъде по тихоокеанския северозапад.

— Във Вашингтон ли сте расъл?

— Да, господине. С татко започнахме на река Уиноки.

Стийл се усмихва.

— Много добре я знам.

— Любимото му място беше Скагит. Американската страна. Будеше ни в някакъв нечовешки час рано сутрин и отивахме там с кола. Страхотни риби е ловил в тази река.

— Водата там няма равна на себе си. Хващал съм страхотни екземпляри по Скагит. От канадската страна обаче.

— Това е едно от най-подходящите места за дъгова пъстърва. Бори се до самия край — обяснявам аз, без да откъсвам очи от Ана.

— Самата истина.

— Брат ми хвана две истински чудовища. Аз още чакам голямата риба.

— Някой ден и това ще стане.

— Надявам се.

Ана разговаря разпалено с Кавана. Какво ли толкова обсъждат?

— Често ли ходите за риба? — насочвам отново вниманието си към господин Стийл.

— И още как. Двамата с приятеля на Ана, Хосе, се измъкваме винаги, когато можем.

Скапаното фотографче? Пак ли той?

— Той е момчето, което се грижи за костенурката ли?

— Да, същият.

— Страхотна кола е тази костенурка. Голям фен съм на германските автомобили.

— Така ли? Ани обича тази стара кола, но ми се струва, че вече й е минало времето.

— Странно, че го споменавате. Мислех да й дам назаем един от автомобилите на компанията си. Мислите ли, че ще се съгласи?

— Сигурно. Но Ани решава.

— Супер. Значи Ана не си пада много по риболова.

— Не. Това момиче е като майка си. Не може да гледа как рибите страдат. Нито пък червеите. Тя е нежна душа. — Поглежда ме многозначително. А-ха. Предупреждение от Реймънд Стийл. Обръщам го на шега.

— Нищо чудно, че не яде много треска онзи ден.

Стийл избухва в смях.

— Е, няма нищо против да ги яде.

Ана е приключила разговора си с Кавана и тръгва към нас.

— Ето ме!

— Ана, къде са тоалетните? — пита Стийл.

Тя му обяснява да излезе от шатрата и да завие наляво.

— Идвам след малко. Вие се забавлявайте, деца — подхвърля той.

Тя гледа след него, след това ме поглежда нервно. Преди да успее да каже и дума, фотографчето ни прекъсва. Щраква ни заедно и забързва нанякъде.

— Значи успя да омаеш и баща ми? — заявява с мил гласец Ана.

— И баща ти? — „А вас успях ли да очаровам, госпожице Стийл?“

С пръсти проследявам руменината, която плъзва по бузите й.

— Какво ли не бих дал, за да разбера какво мислиш, Анастейжа! — Когато пръстите ми стигат до брадичката й, повдигам главата й, за да огледам изражението й. Тя притихва и ме гледа, зениците й потъмняват.

— Точно в този момент — шепне тя — си мисля, че харесвам вратовръзката ти.

Очаквах нещо по-категорично и отговорът й ме кара да прихна.

— Напоследък ми е станала любимата.

Тя се усмихва.

— Прекрасна си, Анастейжа. Тази рокля с презрамката през врата ти отива. Искам да погаля гърба ти и да почувствам красивата ти кожа.

Тя разтваря устни, притаява дъх и аз усещам как привличането между нас пламва.

— Знаеш, че ще е хубаво, нали, бебчо? — Говоря тихо и издавам копнежа си.

Тя затваря очи, преглъща и си поема дълбоко дъх. Когато ги отваря отново, от нея се излъчва безпокойство.

— Но аз искам повече — шепне тя.

— Повече?

Мама му стара! Това пък какво значи?

Тя кима.

— Повече — прошепвам отново. Устната й е мека под палеца ми. — Искаш сърчица и цветя. — Мама му стара! Никога няма да се получи с нея. Как да стане? Аз не се занимавам с романтика. Надеждите и мечтите ми започват да се сриват.

Тя се ококорва, невинна, тръпнеща в очакване.

По дяволите! Толкова е апетитна.

— Анастейжа, изобщо не зная какво е това.

— И аз.

Разбира се, нали не е имала връзка преди.

— Ти не знаеш много неща.

— А ти знаеш всички грешни неща — въздиша тя.

— Грешни? Не на мен тия! Опитай — моля я аз.

„Моля те, пробвай по моя начин.“

Очите й стават по-напрегнати, докато оглежда лицето ми и търси нещо. За момент потъвам в тези сини очи, които виждат всичко.

— Добре — прошепва тя.

— Какво каза? — Целият настръхвам.

— Добре, ще опитам.

— Да разбирам ли, че си съгласна? — Не мога да повярвам.

— По принцип да, но искам да обсъдим дискусионните ограничения.

Мили боже! Привличам я до себе си, притискам я и заравям лице в косата й, вдъхвам прелъстителния й аромат. Пет пари не давам, че тук е претъпкано. Само двамата с нея сме.

— Господи, Ана. Ти си толкова… винаги ме изненадваш. Дъхът ми секва, щом си наблизо.

След малко усещам, че Реймънд Стийл се е върнал и си гледа часовника, за да прикрие неудобството си. Пускам я с нежелание. На седмото небе съм.

„Браво, Грей!“

— Ани, искаш ли да идем да хапнем? — пита баща й.

— Добре — съгласява се тя и ми отправя хитра усмивка.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Крисчън? — продължава баща й. В първия момент съм изкушен, но Ана ме поглежда тревожно и се опитва да ми каже: „Моля те, недей“. Иска да прекара малко време насаме с баща си. Разбирам.

— Благодаря за поканата, но наистина имам работа. Беше голямо удоволствие за мен да се запознаем, сър.

„Постарай се да посвиеш тъпата си усмивка, Грей.“

— Също и за мен — отвръща искрено Стийл, поне така ми се струва. — И да се грижиш за малкото ми момиченце.

— Няма нищо по-сигурно от това — отвръщам и стискам ръката му.

„И то по начини, за които дори нямате представа, господин Стийл.“

Стискам ръката на Ана и я вдигам към устата си.

— До после, госпожице Стийл — прошепвам. „Ти ме направи изключително щастлив.“

Стийл ми кимва, прихваща дъщеря си за лакътя и я повежда нанякъде. Аз оставам зашеметен, преливам от надежда.

Тя е съгласна.

— Крисчън Грей? — Радостта ми е прекъсната от Еймън Кавана, бащата на Катрин.

— Еймън, как си? — Стискаме си ръцете.

 

 

Тейлър идва да ме вземе в три и трийсет.

По пътя ми съобщава, че ауди „А3“ е доставено в „Хийтман“. Сега остава да го дам на Ана. Няма съмнение, че колата ще предизвика спор, а дълбоко в себе си знам, че ще бъде много повече от най-обикновен спор. Но пък тя нали се съгласи да ми бъде подчинена, така че може и да приеме подаръка без много шум.

„Кого заблуждаваш, Грей?“

Човек може да си помечтае. Надявам се да се видим тази вечер. Ще й го подаря по случай дипломирането.

Звъня на Андреа и й казвам утре да включи уебсреща за закуска с Еймън Кавана и сътрудниците му в Ню Йорк. Кавана се интересува да ъпгрейдне фиброоптичната си мрежа. Карам Андреа да съобщи за срещата и на Рос и Фред. Тя ми предава съобщения — нищо важно — и ми напомня, че утре вечер трябва да присъствам на благотворително събитие в Сиатъл.

Довечера е последната ми вечер в Портланд. Може да се каже, че и за Ана е почти последната… Замислям се дали да не й позвъня, но почти няма смисъл, защото тя не е взела мобилния си телефон. Освен това иска да прекара известно време с баща си.

Поглеждам през прозореца на автомобила, докато пътуваме към „Хийтман“, и наблюдавам как добрите хора от Портланд прекарват следобеда си. На един светофар двама млади се карат, застанали са на тротоара над плик с покупки, който се е скъсал и всичко се е разпиляло на земята. Друга двойка, още по-млади, вървят ръка за ръка, подминават ги, не откъсват очи един от друг и се кискат. Младото момиче се надига на пръсти и прошепва нещо на ухото на татуирания си любим. Той избухва в смях, навежда се и я целува бързо, след това отворя вратата на близкото кафене и отстъпва, за да мине тя.

Ана иска „повече“. Въздишам тежко и прокарвам пръсти през косата си. Всички искат повече. Всички до една. Какво да направя по този въпрос? Онези, които влязоха в кафенето — двамата с Ана правихме същото. Ядохме заедно в два ресторанта и беше… забавно. Може пък да опитам. Все пак тя ми дава толкова много. Разхлабвам си вратовръзката.

Ще мога ли да й дам повече?

 

 

Щом се връщам в стаята, се събличам, слагам си анцуга и се отправям за бърза тренировка във фитнеса. Задължителното любезно държане почти е изчерпало търпението ми и имам нужда да изхабя част от излишната енергия.

Освен това трябва да помисля още малко.

 

 

Къпя се, обличам се и сядам пред лаптопа. Рос звъни през Уебекс и говорим цели четирийсет минути. Обсъждаме всички въпроси, които е набелязала, включително предложението от Тайван и Дарфур. Цената за спускане от самолет е зашеметяваща, но пък е по-безопасно за всички. Давам й картбланш да действа. Сега остава да чакаме пратката да пристигне в Ротердам.

— Запозната съм с „Кавана Мидиа“. Според мен и Барни трябва да присъства на срещата — предлага Рос.

— Щом така си преценила. Кажи на Андреа.

— Добре. Как мина церемонията по връчването на дипломите?

— Добре. Неочаквано.

„Ана се съгласи да бъде моя.“

— Неочаквано добре ли?

— Да.

Рос ме наблюдава от екрана, заинтригувана, но аз не й казвам нищо повече.

— Андреа ми каза, че утре се връщаш в Сиатъл.

— Да, вечерта съм на благотворително събитие.

— Дано „сливането“ е протекло успешно.

— На този етап е добре, Рос.

Тя се подсмихва.

— Радвам се. Чака ме друга среща, така че, ако няма друго, ти казвам довиждане.

— Довиждане. — Изключвам Уебекс и се прехвърлям на имейлите, насочвам вниманието си към вечерта.

От: Крисчън Грей

Относно: Дискусионни ограничения

Дата: 26 май 2011, 17:22

До: Анастейжа Стийл

Какво да кажа, което все още не съм казал?

С удоволствие ще ги обсъдя, когато кажеш.

Днес беше много красива.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

И като си помисля, че тази сутрин бях убеден, че всичко между нас е приключило.

„Господи, Грей. Трябва да се стегнеш!“ Флин страшно ще се изкефи.

Част от причината беше, че тя не си бе взела телефона. Може би има нужда от средство за комуникация, на което може да се разчита.

От: Крисчън Грей

Относно: Блекбери

Дата: 26 май 2011, 17:36

До: Дж. Б. Тейлър

Копие: Андреа Аштън

Тейлър, моля те, намери ново Блекбери за Анастейжа Стийл, на което да е инсталиран имейлът й. Андреа може да вземе данните от Барни и да ти ги препрати.

Моля те, достави го утре или у тях, или в „Клейтън“.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

След като го изпращам, вземам най-новия „Форбс“ и започвам да чета.

В шест и трийсет все още няма отговор от Ана, затова решавам, че все още забавлява кроткия ненатрапчив Рей Стийл. При положение че нямат роднинска връзка, двамата си приличат удивително много.

Поръчвам ризото с морски дарове от румсървиса и докато чакам, прочитам още малко от книгата.

 

 

Грейс ми звъни, докато чета.

— Крисчън, миличък.

— Здравей, мамо.

— Мия свърза ли се с теб?

— Да, имам номера на полета й. Ще я взема.

— Супер. Нали ще дойдеш на вечеря в събота?

— Разбира се.

— В неделя Елиът ще доведе приятелката си Кейт на вечеря. Ти искаш ли да дойдеш? Можеш да вземеш и Анастейжа.

Значи за това е говорила Кавана днес.

Опитвам се да спечеля време.

— Ще проверя дали е свободна.

— Да ми кажеш. Много ще ми бъде приятно, ако се съберем цялото семейство.

Извивам очи.

— Както кажеш, мамо.

— Точно така, миличък. До събота.

Тя затваря.

Да заведа Ана да се запознае с родителите ми! Как, за бога, да се измъкна?

Докато обмислям, пристига имейл.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Дискусионни ограничения

Дата: 26 май 2011, 19:23

До: Крисчън Грей

Мога да дойда тази вечер и да ги обсъдим.

Ако искаш.

Ана

О, не, миличка! Не и с тази кола! Плановете ми си идват на мястото.

От: Крисчън Грей

Относно: Дискусионни ограничения

Дата: 26 май 2011, 17:27

До: Анастейжа Стийл

Аз ще дойда. Не съм спокоен, когато караш онази кола.

Ще съм при теб скоро.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Принтирам ново копие на „Дискусионни ограничения“ от договора и нейния имейл с въпроси, защото съм оставил първото копие в сакото си, което е все още у нея. След това звъня на Тейлър в стаята му.

— Отивам да закарам колата на Анастейжа. Би ли ме взел от тях… да кажем в девет и половина.

— Разбира се, господине.

Преди да тръгна, пъхвам два презерватива в задния джоб на дънките.

Може да ми излезе късметът.

 

 

Какво удоволствие е да шофирам, въпреки че това ауди е с много по-малка мощност, отколкото съм свикнал. Спирам пред магазин за алкохол в покрайнините на Портланд, за да купя шампанско и да празнуваме. Подминавам „Кристъл“ и „Дом Периньон“ и се спирам на „Боланже“, защото е реколта 1999 г., охладено, но също така е розово… символично, казвам си и се подсмихвам, когато подавам кредитната си карта „Амекс“ на касиера.

Ана отваря вратата в зашеметяващата сива рокля. Нямам търпение по-късно да я сваля от нея.

— Здрасти — поздравява тя, очите й са огромни, блестящи на бледото лице.

— Здрасти.

— Ще влезеш ли? — Тя ми се струва срамежлива и притеснена. Защо? Какво се е случило?

— Ако ми позволиш. — Вдигам бутилката шампанско. — Мислех, че няма да е зле да отпразнуваме завършването ти. Няма нищо по-добро за такъв повод от бутилка шампанско.

— Интересен подбор на думи — подхвърля подигравателно тя.

— Винаги готова с остроумен коментар! — Това е моето момиче.

— Имаме само чаши за чай. Опаковахме всички останали.

— Чаши за чай? Чудесно.

Наблюдавам я как влиза в кухнята. Нервна и стресната е. Може би защото денят е важен или пък защото се е съгласила с условията ми, или защото е тук сама: знам, че Кавана е със семейството си тази вечер — баща й ми каза. Надявам се шампанското да помогне на Ана да се отпусне… и да поговорим.

Стаята е празна, освен кашоните, канапето и масата. На масата виждам кафяв пакет и написана на ръка бележка.

„Мога да приема условията, Ейнджъл, защото ти знаеш най-добре какво трябва да е моето наказание. Само… само… нека не е нещо, което не бих могла да понеса!“

— Искаш ли и чинийка с чашката? — провиква се тя.

— Само чаша. Благодаря, Анастейжа — отвръщам разсеяно. Тя е опаковала книгите — първото издание, което й изпратих. Връща ми ги. Не ги иска. Затова е нервна.

Как ли ще реагира на колата?

Вдигам поглед и забелязвам, че ме наблюдава. Поставя внимателно чашите на масата.

— Това е за теб. — Гласът й е изтънял и напрегнат.

„Сега вече май ще има кавга.“

— Видях — мърморя. — Много находчив цитат. — Докосвам с пръст написаното. Буквите са дребни, спретнато написани и се питам какво ли би казал някой графолог. — Мислех, че съм Д’Ърбървил, не Ейнджъл. Ако не ме лъже паметта, ти се реши да поемеш по един от пътищата, който ти предложих преди доста вечери. — Цитатът, разбира се, е съвършено подбран. Усмивката ми е иронична. — Но се доверявам на преценката ти.

— Това е и молба — прошепва тя.

— Молба? Да не те нараня, да не те притискам?

Тя кима.

За мен тези книги бяха инвестиция, но за нея мислех, че ще означават нещо.

— Купих ги за теб. — Това е невинна лъжа, защото вече имам нови. Ще бъда много внимателен с теб, ако ги приемеш. — Говоря спокойно и тихо, за да замаскирам разочарованието си.

— Крисчън, не мога да ги приема. Това е твърде много.

Хайде сега, поредната битка на твоята и моята воля.

Plus ça change, plus c’est la même chose^[3].

— Точно това имах предвид, когато ти казах, че винаги се противопоставяш. Искам да ги имаш. Това е. Съвсем просто е. Не се налага да мислиш за това. Като подчинена, следва да си благодарна, че ги имаш. Просто приемаш това, което купувам за теб, защото за мен е удоволствие да го купя и ти да го приемеш.

— Не бях подчинена, когато си ги купил — прошепва тя.

Както винаги, има отговор за всичко.

— Но ти се съгласи, Анастейжа.

Да не би да се отказва от сделката? Господи, това момиче ме прави луд.

— Значи са мои и мога да правя с тях каквото си пожелая?

— Да. — „Мислех, че харесваш Харди.“

— В такъв случай искам да ги дам на някое благотворително дружество, в Дарфур например. Те пък могат да ги продадат на търг.

— Ако това е желанието ти. — Няма да те спра.

„Ако искаш, можеш да ги изгориш…“

— Ще помисля — шепне тя.

— Не мисли, Анастейжа, не за това и не сега. — „Моля те, запази ги. Те са за теб, защото книгите са твоята страст. Сама ми го каза. Порадвай им се.“

Поставям шампанското на масата, изправям се пред нея и обхващам брадичката й, вдигам главата й, така че очите ни се срещат.

— Ще ти купувам много неща, Анастейжа. Свиквай с това. Мога да си го позволя. Аз съм доста богат мъж. — Целувам я бързо. — Моля те — добавям и я пускам.

— Но това ме кара да се чувствам… евтина — казва тя.

— Не бива да е така. Прекалено много мислиш за всичко. Не бива да се обвиняваш в някакво морално престъпление едва ли не, не и ако го базираш на мнението на другите хора. Не пилей енергията си. И всичко това е защото имаш възражения по уговорката. Това е съвсем нормално. Не си наясно със себе си с какво се захващаш и това те плаши.

На прелестното й лице се изписва безпокойство.

— Не мисли. В теб няма нищо евтино, Анастейжа. Не искам никога да си го помисляш отново. Аз просто купих едни стари книги, с надеждата, че те биха означавали нещо за теб. Това е.

Тя примигва няколко пъти и остава загледана в пакета, очевидно се колебае.

„Задръж ги, Ана, за теб са.“

— Хайде да пийнем шампанско! — шепна аз и тя ме награждава с полуусмивка.

— Ето, така вече е по-добре.

Отварям шампанското и наливам в изящните чашки, които е поставила пред мен.

— Розово е. — Тя е изненадана, а на мен сърце не ми дава да й кажа защо съм избрал розово.

— „Боланже Ла Гран Ане Розе“ 1999 година. Изключително добра реколта.

— В чаши за чай — усмихва се широко тя. Усмивката й е заразна.

— Да, в чаши за чай. Честито, Анастейжа!

Чукваме се и аз отпивам. Има чудесен вкус, но това го знаем.

— Благодаря. — Тя вдига чашата към устните си и отпива бърза глътка. — Ще прегледаме ли ограниченията?

— Винаги така нетърпелива. — Поемам ръката й и я отвеждам към канапето — едно от малкото останали неща в хола. Сядаме, обградени от кашони.

— Баща ти е много затворен човек.

— Успя обаче да му влезеш под кожата.

Смея се.

— Само защото умея да ловя риба.

— Откъде разбра, че обича да лови риба?

— Ти ми каза. Когато ходихме да пием кафе след снимките.

— Вярно ли? — Тя отпива отново и затваря очи, наслаждава се на вкуса. Отваря ги отново, готова със следващия въпрос. — Опита ли виното на коктейла?

— Кофти беше — мръщя се аз.

— Когато го опитах, се сетих за теб. Откъде знаеш толкова много за вината?

— Не, Анастейжа, не знам много за вината, знам какво харесвам. — „Харесвам теб.“ — Искаш ли още? — Кимам към бутилката на масата.

— Да.

Донасям шампанското и доливам в чашата й. Тя ме поглежда подозрително. Знае, че се опитвам да я размекна с алкохол.

— Изглежда доста празно тук. Готова ли си за преместването? — питам аз, за да я разсея.

— Почти.

— На работа ли си утре?

— Да. Последният ми ден в „Клейтън“.

— Бих ти помогнал с местенето, но обещах на сестра ми да я посрещна на летището. Мия каца от Париж в ранния следобед в събота. Утре сутринта тръгвам към Сиатъл. Но доколкото разбрах, Елиът ще ви помогне.

— Да, Кейт е много ентусиазирана.

Изненадан съм, че Елиът все още проявява интерес към приятелката на Ана — това не е обичайният му начин на действие.

— Да, Кейт и Елиът. Кой би предположил! — Връзката им усложнява нещата. Гласът на мама отеква в главата ми: „Доведи Анастейжа“.

— И какво ще работиш в Сиатъл? — питам аз.

— Имам две интервюта за стажантски позиции.

— И кога щеше да ми кажеш за това?

— Ето, казвам ти сега — отвръща тя.

— Къде са позициите? — питам недоволно.

— В две издателски къщи.

— С това ли искаш да се занимаваш? Да работиш в издателския бизнес?

Тя кима, макар че не е склонна да говори по този въпрос.

— Е? — настоявам аз.

— Какво?

— Не се прави на глупава, Анастейжа. Кои са издателските къщи? — Прехвърлям наум издателствата в Сиатъл, които знам. Четири са… поне така мисля.

— Малки издателства — шикалкави тя.

— Защо не искаш да знам кои са?

— За да не упражниш влиянието си — тросва се тя.

Това пък какво означава? Мръщя се.

— Не се прави на глупав — срязва ме тя и очите й блестят весело.

— Глупав? — избухвам в смях. — Аз? И ще ми разправяш, че никога не предизвикваш никого. Пий и да сядаме да обсъждаме тези ограничения.

Клепките й трепкат, тя си поема накъсано дъх и изпива чашата до дъно. Наистина е нервна. Предлагам й още шампанско за кураж.

— Да — отвръща тя.

Задържам бутилката в ръка.

— Яла ли си нещо?

— Да, три ястия с Рей — отвръща раздразнено тя и извърта очи.

„О, Ана. Най-сетне ще мога да направя нещо с този неприятен навик.“

Навеждам се напред, стискам брадичката й и я поглеждам ядосано.

— Следващия път, когато ми направиш тази физиономия, ще те сложа по корем върху коленете си.

— О! — Тя ме поглежда шокирана, но и малко заинтригувана.

— О. Почва се, Анастейжа.

С хищническа усмивка пълня чашата й и тя отпива дълга глътка.

— Така, вече успях ли да прикова вниманието ти?

Тя кима.

— Отговори ми.

— Да… успя да приковеш вниманието ми — отвръща тя с усмивка на разкаяние.

— Добре. — Вадя от сакото имейла й и Приложение 3 от договора. — И така, сексуални дейности. Минахме повечето от това. — Тя се премества по-близо до мен и започва да чете списъка.

ПРИЛОЖЕНИЕ 3

ДИСКУСИОННИ ОГРАНИЧЕНИЯ и ЛИМИТИ

Страните следва да обсъдят:

Дали Подчинената желае да участва в следните дейности:

Мастурбация

Кунилингус

Фелацио

Поглъщане на сперма

Вагинална пенетрация

Вагинален фистинг

Анална пенетрация

Анален фистинг

— Каза без фистинг. Имаш ли други възражения? — питам.

Тя преглъща.

— Аналният секс… май няма да ми хареса. Не го проумявам.

— Ще се съглася за фистинга, но наистина искам дупето ти, Анастейжа.

Тя си поема рязко дъх и ме поглежда.

— Е, можем да изчакаме. Освен това не е нещо, с което можем да се захванем веднага. — Не мога да сдържа усмивката си. — Това твое дупе има нужда от подготовка.

— Подготовка? — кокори се тя.

— Внимателна подготовка, да. Аналният секс може да е много приятен, повярвай ми. Но ако опитаме и не ти хареса, няма да повторим. — Забавлявам се с шокираното й изражение.

— Правил ли си го?

— Да.

— С мъж?

— Не, никога не съм правил секс с мъж. Не влиза в интересите ми.

— Госпожа Робинсън?

— Да. — И широките й гумени колани.

Ана се мръщи и аз минавам бързо нататък, преди да ми зададе друг подобен въпрос.

— И… поглъщането на сперма. Тук имаш шестица. — Очаквам да ми се усмихне, но тя ме наблюдава напрегнато, сякаш ме вижда в нова светлина. Струва ми се, че всяко споменаване на госпожа Робинсън я вади от релсите, а този път допринесе и споменаването на аналния секс. О, миличка, аз бях напълно подчинен на Елена. Тя правеше с мен каквото пожелае. А пък на мен ми доставяше удоволствие.

— Е? По тази точка всичко наред ли е? — питам в опит да я върна към настоящето. Тя кима и допива шампанското.

— Още? — питам.

„Спокойно, Грей, искаш да й се замае главата, не да я напиеш.“

— Още — прошепва тя.

Допълвам чашата й и се връщам към списъка.

— Секс играчки?

Дали Подчинената желае да използва:

Вибратори

Анални вибратори или разширители

Дилдо пениси

Други вагинални/анални играчки

— Тези анални вибратори или каквото е там… Това какво е? Каквото пише на опаковката ли? — мръщи се тя.

— Да. И пак ще се върна към аналния секс. Подготовка.

— Аха… а какво има в „други вагинални и анални играчки“?

— Топчета, яйца. Всякакви такива.

— Яйца? — Тя покрива устата си с ръка, без да крие колко е шокирана.

— Не, не са истински яйца — смея се аз.

— Така се радвам, че успявам да те разсмея и ме намираш за забавна. — Обидата в гласа й ме отрезвява.

— Извинявам се. Госпожице Стийл, моля, приемете извиненията ми.

„Мама му стара, Грей. Дръж се по-внимателно с нея.“

— Проблем с играчките?

— Не — сопва се тя.

Мамка му. Сега пък се цупи.

— Съжалявам, Анастейжа. Наистина съжалявам. Повярвай ми. Не исках да прозвучи така. Просто никога не съм водил подобен разговор с толкова подробности. Ти си толкова неопитна. Наистина съжалявам.

Тя е нацупена и отпива нова глътка шампанско.

— Така. Връзване — казвам и се връщаме към списъка.

Дали Подчинената желае:

Да бъде връзвана с въже

Да бъде връзвана с лента

Да бъде връзвана с кожени белезници/метални белезници/окови

Други накрайници

— Е?

— Добре — прошепва тя и продължава да чете.

Дали Подчинената желае да бъде връзвана:

С ръцете отпред

С китки, вързани около глезените

През глезените

През лактите към неподвижни предмети и други

С ръце зад гърба

Към разтегателна летва

През коленете

Окачване към метална решетка

Дали Подчинената е съгласна да й бъдат връзвани очите?

Дали Подчинената е съгласна да бъде връзвана през устата?

— Говорихме за окачването и ако искаш, можем да го сложим към категоричните ограничения. За това се изисква много време, а аз ще те имам само за малко. Има ли друго?

— Не ми се смей, моля те, но какъв е този лост за разтягане?

— Обещах да не се смея, извиних се два пъти. Не ме карай да го правя пак.

„Не обръщай внимание на реакцията й, Грей. Продължавай.“

— Това е летва, на която има окачени белезници за ръцете и/ или краката. Забавни са.

— Добре… Това, дето трябва да ми връзваш устата. Притеснявам се, че няма да мога да дишам.

— Повярвай ми, аз ще се притеснявам повече дали дишаш добре. Не искам да те душа. — Не си падам по душенето.

— И как ще използвам ключовите думи, ако не мога да говоря? — пита тя.

— Първо, надявам се никога да не се наложи да ги ползваш. Но ако устата ти е вързана, ще използваме сигнали с ръце.

— Притеснявам се от това с устата.

— Добре, ще го отбележа.

Тя ме поглежда сякаш е разкрила загадката на сфинкса.

— Ти обичаш да връзваш подчинените си, за да не те докосват, нали?

— Да. Това е една от причините.

— Затова ли ми върза ръцете?

— Да.

— И не искаш да говориш за това?

— Не искам.

„Няма да говоря по този въпрос с теб, Ана. Просто се откажи.“

— Искаш ли шампанско? — питам. — Прави те смела, а аз искам да знам какво мислиш за болката. — Доливам чашата й и тя отпива, ококорена и нетърпелива. — Какво е отношението ти към болката?

Тя мълчи.

Потискам усмивката си.

— И пак си си захапала устната. — За щастие тя престава, но ето че се замисля и забожда поглед в ръцете си.

— Наказвали ли са те физически като дете? — питам тихо.

— Не.

— Значи изобщо не можеш да прецениш?

— Не мога.

— Не е толкова страшно, колкото си мислиш. Най-големият ти враг е собственото ти въображение. — „Можеш да ми вярваш, Ана. Моля те.“

— Трябва ли да ги правиш тези неща?

— Да.

— Защо?

„Не ти трябва да знаеш.“

— Това върви със завладяването на територията. Това умея да правя. Виждам, че си неспокойна. Нека да минем на методите.

Чета списъка.

Пляскане

Пляскане с кожена палка

Пляскане с камшик

Пляскане с бастун

Хапане

Щипки за зърна

Генитални щипки

Лед

Горещ восък

Други видове/методи

— Нали каза без генитални щипки. Добре. Пляскането с бастун боли най-много.

Ана пребледнява.

— Можем да работим по тези методи — заявявам бързо.

— Или да не ги използваме изобщо — засича ме тя.

— Това е част от сделката, бебчо. Но много бавно, без да те притискам, ще стигнем и до тях.

— Това нещо с наказанията. То ме притеснява най-много.

— Радвам се, че го каза. Ще оставим бастуните настрани засега. Когато свикнеш с всичко останало, ще увеличим интензитета. Много бавно.

Тя ме гледа несигурно, затова се навеждам и я целувам.

— Ето, само дето се притесняваше.

Тя свива рамене, все още се колебае.

— Виж, искам да обсъдим още нещо, преди да те заведа в леглото.

— В леглото? — възкликва тя и цветът се връща в бузите й.

— Стига, Ана, трудно ми беше да мина през всичкото това четене, без на всеки ред да мисля как искам да те чукам, и то веднага. Не ми се вярва да не е имало някакъв ефект и върху теб.

Тя се свива до мен и си поема дълбоко дъх, стиска бедра.

— Видя ли? Освен това искам да пробвам нещо.

— Нещо болезнено?

— Не. Престани да виждаш болка навсякъде. Това е предимно удоволствие. Да съм те наранил досега?

— Не.

— Тогава? Виж, днес ми каза, че искаш повече… — Млъквам.

„Мама му стара, застанал съм на ръба на пропаст.

Добре, Грей, сигурен ли си?

Трябва да пробвам. Не искам да я изгубя преди да сме започнали.

Скачай.“

Хващам ръката й.

— Извън времето, когато си ми подчинена, може би ще опитам. Не знам дали е възможно за мен, може да не мога да го направя, но ще опитам. Искам да опитам. Може би една нощ в седмицата. Не знам, наистина.

Тя ме гледа с отворена уста.

— Имам едно условие.

— Какво условие? — пита тя и сдържа дъх.

— Да приемеш моя подарък за завършването ти.

— О! — Тя се ококорва, без да крие колебанието си.

— Ела. — Дръпвам я да стане, свалям си коженото сако и я загръщам в него. Поемам си дълбоко дъх, отварям входната врата и й показвам аудито до тротоара. — За теб е. Честито дипломиране, Ана. Прегръщам я през раменете и я целувам по косата.

Тя гледа слисано автомобила.

Повеждам я надолу по стълбите, а тя ме следва сякаш в транс.

— Анастейжа, твоята кола е много стара и, честно казано, опасна. Никога не бих си простил, ако нещо се случи с теб, при положение че съм можел да предотвратя нещата.

Тя не откъсва поглед от колата и не казва нищо.

— Споменах на баща ти. И той се съгласи.

Е, малко преувеличавам.

Тя отваря ужасено уста, обръща се и ме поглежда.

— Казал… си… на… Рей? Как… можа? — Вбесена е, наистина вбесена.

— Това е подарък, Анастейжа. Толкова трудно ли е да кажеш едно благодаря?

— Но тя е много скъпа.

— Не, не е скъпа. За мен това е спокойствие. Купил съм си спокойствието.

„Хайде, Ана. Искаш повече. Това е цената.“

Раменете й увисват и тя се обръща примирено към мен. Поне така ми се струва. Розовината от шампанското вече я няма и тя отново е пребледняла.

— Щастлива съм, че ще имам тази кола назаем, както лаптопа.

Клатя глава. Винаги ли трябва да създава трудности? Нито една от другите ми подчинени не е реагирала така на автомобил. Обикновено са очаровани.

— О, добре, предавам се, назаем за неопределен срок — съгласявам се през стиснати зъби.

— Не за неопределен срок, но засега… Благодаря — казва бързо тя, пристъпва към мен и ме целува по бузата. — Благодаря за тази кола, сър.

Тази дума. Изречена от безкрайно сладката й уста. Сграбчвам я и я притискам към себе си, а косата й се провира между пръстите ми.

— Ана Стийл, определено имаш таланта да изкараш човек от кожата му. — Целувам я страстно, притискам устата й с език и разтварям устните й. След малко тя откликва, страстта й е не по-малка от моята, езикът й се заиграва с моя. Тялото ми реагира — желая я. Тук. Веднага. На открито. — Наистина полагам всички усилия да запазя самоконтрол и да не те просна на капака на тази кола и да те чукам само за да ти покажа, че си моя и че ако искам да купя една шибана кола, просто я купувам. Хайде да влизаме вътре и да се събличаме — изръмжавам. След това я целувам отново, настойчиво, нетърпеливо. Водя я в апартамента, блъсвам вратата след нас и тръгвам право към спалнята й. Там я пускам и паля нощната лампа.

— Моля те, не ми се сърди — прошепва тя.

Думите й потушават гнева ми.

— Съжалявам за реакцията си относно книгите и колата… — Млъква и облизва устни. — Плашиш ме, когато си ядосан.

Никой досега не ми е казвал подобно нещо. Затварям очи. Последното, което искам, е да я уплаша.

„Успокой се, Грей.

Тя е тук. Тя е в безопасност. Тя е изпълнена с желание. Не прецаквай нещата само защото тя не знае как да се държи.“

Отварям очи и виждам, че Ана ме наблюдава, без да я е страх, в очакване.

— Обърни се. Искам да те извадя от тази рокля.

Тя се подчинява на мига.

Браво на момичето!

Свалям сакото от раменете й и го хвърлям на пода, след това вдигам косата й, за да оголя врата. Меката й кожа под показалеца ми ме успокоява. След като тя прави онова, което й е казано, съм спокоен. С върха на пръста си проследявам гръбнака й чак до ципа, скрит под сив шифон.

— Харесвам тази рокля. Обичам да гледам изящната ти кожа.

Вмъквам пръст под гърба на роклята и я придърпвам към себе си. Заравям лице в косата й и вдъхвам аромата й.

— Миришеш така сладко, Анастейжа.

На есен.

Ароматът й ме успокоява, напомня ми за време на спокойствие и щастие. Отново вдъхвам прекрасния й аромат, прокарвам нос от ухото до врата й и я целувам. Бавно смъквам ципа на роклята и целувам, ближа и смуча по целия път чак до другото рамо.

Тя потръпва при всяко мое докосване.

— Ще. Се. Наложи. Да. Се. Научиш. Да. Не. Мърдаш — прошепвам накъсано между целувките и разкопчавам презрамката. Роклята се свлича в краката й.

— Не носите сутиен, госпожице Стийл. Много добре! Харесва ми!

Протягам ръце и обхващам гърдите й, усещам как зърната й се втвърдяват под дланите ми.

— Повдигни ръце и ги постави около врата ми — нареждам и устните ми галят врата й. Тя изпълнява послушно и гърдите й се повдигат по-високо в дланите ми. Тя вплита пръсти в косата ми, точно както харесвам, и подръпва.

О… толкова е хубаво.

Главата й се отпуска на една страна и аз се възползвам, целувам я на мястото, където пулсът й тупти под кожата.

— М-м-м — простенвам от удоволствие, а пръстите ми дразнят и подръпват зърната й.

Тя също стене, извива гръб и изтласква съвършените си гърди в ръцете ми.

— Искаш ли да те накарам да свършиш така?

Тялото й се извива още малко.

— Това ти харесва, нали, Стийл?

— М-м-м.

— Кажи ми! — настоявам аз и продължавам чувственото изтезание над зърната й.

— Да.

— Само „да“?

— Да, сър.

— Добро момиче.

Нежно пощипвам и извивам с пръсти, а тялото й потръпва конвулсивно, тя стене, ръцете й теглят косата ми още по-силно.

— Не мисля, че вече си готова. — Отпускам ръце, просто задържам гърдите й, а зъбите ми захапват меката част на ухото.

— Освен това не беше достатъчно послушна. Така че най-вероятно няма да ти позволя да свършиш днес.

Мачкам гърдите й, пръстите ми отново се заемат със зърната, усукват, подръпват. Тя стене и трие дупе в щръкналия ми член. Премествам ръце към бедрата, задържам я неподвижно и поглеждам към бикините й.

Памучни са. Бели. Лесни за сваляне.

Пъхвам пръсти в тях и ги разтягам, докъдето мога, след това пъхвам палци през шева отзад. Бикините се разкъсват в ръцете ми и аз ги захвърлям в краката на Ана.

Тя ахва.

Очертавам с пръсти дупето й и пъхвам един във вагината й.

Мокра е. Много мокра.

— О, да, моето сладко момиче е готово.

Завъртам я и пъхвам пръст в устата си.

М-м-м. Солено.

— Божествен вкус, госпожице Стийл!

Устните й се разтварят, очите й потъмняват от желание. Според мен е малко шокирана.

— Съблечи ме. — Не откъсвам очи от нея. Тя навежда глава, обмисля командата ми и се колебае. — Знам, че можеш — казвам ласкаво. Тя вдига ръце и най-неочаквано имам чувството, че ще ме докосне, а не съм готов. По дяволите!

Инстинктивно сграбчвам ръцете й.

— О, не. Не и тениската.

Искам я отгоре. Това все още не сме го правили, тя може да изгуби равновесие, затова имам нужда от тениската, за да ме защитава. — Може да се наложи да ме докоснеш за онова, което съм намислил. — Пускам едната й ръка, а другата поставям върху члена си, който се бори за място в дънките. — Ето, това правите с мен, госпожице Стийл.

Тя поема въздух и поглежда ръката си. След това пръстите й се стягат около члена ми и тя ме поглежда в очакване.

Усмихвам се широко.

— Искам да съм в теб. Свали ми джинсите. На твое разположение съм.

Тя остава с отворена уста.

— Какво ще правиш с мен? — Гласът ми е дрезгав.

Лицето й се променя, оживява от радост и преди да успея да реагирам, тя ме блъсва. Смея се, когато падам на леглото, доволен съм от смелостта й, но също така и защото тя ме е докоснала, а не ме е обзела паника. Тя сваля обувките ми, след това чорапите, усещам навсякъде пръстите, палците й, напомнят ми за интервюто и за опита й да се справи с касетофона.

Наблюдавам я. Забавно ми е. Възбуден съм. Питам се какво ще направи. За нея ще е адски сложна задача да ми свали дънките, докато лежа. Събува си обувките и се покатерва на леглото, сяда разкрачена върху бедрата ми и пъхва пръсти под колана на дънките.

Затварям очи и извивам бедра, наслаждавам се на безсрамната Ана.

— Ще се наложи да се научиш да не мърдаш — кара ми се тя и подръпва срамните ми косми.

Я! Много сте дръзка, госпожице!

— Да, госпожице Стийл — шегувам се през стиснати зъби. — В джоба ми… има… презерватив.

Очите й заблестяват от неприкрита наслада, а пръстите й опипват джоба, бръкват дълбоко и се отриват в члена ми.

А…

Тя вади пакетчетата и ги подхвърля на леглото до мен. Неумелите й пръсти посягат към копчето на колана и след два опита тя успява да се справи с него.

Наивността й е вълшебна. Очевидно е, че никога не е правила подобно нещо. Поредното нещо, което й е за пръв път… невероятно възбуждащо е.

— Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл — шегувам се аз.

Тя дръпва ципа ми, след това тегли колана и ме поглежда ядосано.

Много се старая да не прихна.

„Кажи, миличка, как точно ще свалиш това чудо от мен?“

Тя смъква краката ми от леглото, дърпа дънките, съсредоточила се е и изглежда очарователна. Решавам да й помогна.

— Не мога да остана неподвижен, ако продължаваш да хапеш тази устна — обяснявам и извивам бедра, вдигам ги от леглото.

Тя се надига на колене, смъква дънките и боксерките и аз ги изритвам, за да паднат на пода. Тя сяда върху мен, поглежда члена ми и се облизва.

Леле!

Страхотна е, тъмната й коса пада на меки вълни над гърдите.

— Сега какво ще правиш? — шепна. Очите й се вдигат към лицето ми, тя посяга и ме стиска силно, палецът й описва кръгче върху главичката.

Мили боже!

Навежда се.

И аз се озовавам в устата й.

Смуче яко. Тялото ми се извива под нея.

— Господи, Ана, не бързай — съскам през стиснати зъби. Тя обаче не показва милост, засмуква ме отново и отново. Мамицата му! Ентусиазмът й е невероятен. Езикът й се стрелка нагоре и надолу, аз влизам и излизам от устата й, стигам до гърлото, устните й се затягат. Невероятно еротичен образ. Мога да свърша само като я гледам.

— Спри, Ана, моля те, спри. Не искам да свършвам още.

Тя сяда до мен, устните й лъщят, очите й са бездънни.

— Невинността ти и ентусиазмът ти… са така обезоръжаващи.

— „Само че в момента искам да те чукам така, че да те виждам.“ — Ти отгоре. Това трябва да направим. Ето, сложи ми го. — Слагам презерватива в ръката й. Тя го оглежда съсредоточено, със страх, след това разкъсва пакетчето със зъби.

Няма търпение.

Вади презерватива и ме поглежда за наставления.

— Постави го на главичката и после развивай надолу. Не бива да оставяш въздух вътре.

Тя кима и прави точно това, вглъбена в задачата си, съсредоточена, езикът й се подава между устните.

— Ще ме побъркаш така, Ана — възкликвам.

Когато приключва, тя сяда назад и се възхищава на направеното, може би на мен — не съм напълно сигурен, а и пет пари не давам.

— Сега! Сега! Искам да съм в теб сега!

Изправям се неочаквано, така че сме лице до лице и тя като че ли се стряска.

— Ето така — шепна и я прегръщам, повдигам я. С другата ръка хващам члена си и я отпускам бавно върху него.

Дъхът ми изскача, когато тя затваря очи и удоволствието започва да жужи в гърлото й.

— Точно така, бебчо, искам да ме почувстваш, целия.

С нея е толкова невероятно хубаво!

Прегръщам я, оставям я да свикне с мен. Точно така. Вътре в нея.

— Така е по-дълбоко. — Гласът ми е дрезгав, докато изтласквам нагоре таза си, за да вляза по-дълбоко.

Тя отмята глава и стене.

— Пак — прошепва. Отваря очи и те блестят до моите. Разпътна. Изпълнена с желание. Кефя се, защото тя се кефи. Правя каквото ми се каже и тя стене отново, отмята глава назад, косата й се разстила по раменете. Бавно я отпускам на леглото и се наслаждавам на представлението.

— Ти си на ред, Анастейжа. Нагоре, надолу, както искаш. Хвани се за ръцете ми. — Подавам й ги и тя ги сграбчва, задържа се върху мен. Бавно се изтласква нагоре, след това се отпуска върху мен.

Дъхът ми излиза на къси глътки, докато се опитвам да се владея. Тя се надига отново и този път аз повдигам бедра, за да я посрещна, когато се спуска върху мен.

Какво удоволствие!

Затварям очи и се наслаждавам на всеки сантиметър от нея. Двамата откриваме ритъма си, докато тя ме язди. Отново и отново и отново. Изглежда великолепно: гърдите й подскачат, косата й се люшка, устата й се отпуска, докато тя поема всеки тласък на удоволствие.

Очите й срещат моите, пълни с плътско желание и почуда. Господи, колко е красива!

Изкрещява и тялото й поема ръководната роля. Почти накрая е, затова стискам здраво ръцете й и тя свършва. Сграбчвам бедрата й, държа я, докато тя крещи заедно с оргазма. След това стискам бедрата й по-силно и се отпускам в забрава, докато свършвам вътре в нея.

Тя се стоварва върху гърдите ми и аз лежа задъхан под нея.

Чукането с нея е върховно!

Оставаме да лежим заедно за минутка и тежестта й ме успокоява. Тя се размърдва и заравя нос в тениската, след това прокарва ръце по горната част на гърдите ми.

Тъмнината се надига, бърза, натрапчива, нахлува в гърдите ми, качва се към гърлото, заплашва да изскочи и да ме задуши.

„Не, не ме докосвай!“

Сграбчвам ръката й и повдигам кокалчетата й към устата си, превъртам се върху нея, за да не може да ме докосва.

— Не го прави — моля и я целувам, за да прогоня страха.

— Защо не обичаш да те докосват?

— Хората имат нюанси, Анастейжа, като цветовете. И ако думата „преебан“ беше цвят, например сив, и ако сивото имаше петдесет различни нюанса, то аз съм преебано сив във всичките петдесет нюанса.

След години терапия това е единственото, което знам със сигурност.

Тя се ококорва, жадна е за още информация. Не е нужно да знае всички гадости.

— Бях вкаран в този живот с ритник, и то по доста брутален начин. Не искам да те обременявам с подробности. Просто не го прави и не питай. — Нежно отърквам нос в нейния и се отдръпвам, сядам и свалям презерватива, пускам го до леглото. — Мисля, че вече покрихме основните фази на началното обучение. Как беше според теб?

За момент ми се струва разсеяна, след това накланя глава на една страна и се усмихва.

— Ако си помислил, че дори за миг съм се хванала на тая въдица, че ми даваш някакви права да упражнявам контрол, значи си подценил дипломата ми. Но все пак благодаря за илюзията.

— Госпожице Стийл, вие не сте поредната красавица в леглото ми. Вие изпитахте шест оргазма и всеки от тях се дължи на моята ловка намеса. — Защо ли този факт ме радва толкова много?

Очите й се вдигат към тавана, а по лицето й пробягва виновно изражение.

Какво значи пък това?

— Имаш ли да споделиш нещо с мен? — питам.

Тя се колебае.

— Сънувах странен сън. Призори.

— Така ли?

— Получих оргазъм насън. — Тя покрива лицето си с ръка, крие се от мен, смутена е. Не мога да повярвам, че съм чул това признание, но също така съм възбуден и очарован.

Чувствено създание.

Тя наднича над ръката си. Да не би да очаква да се ядосам?

— Насън? — уточнявам аз.

— Да. От това се събудих.

— Сигурен съм, че е било така. — Очарован съм. — Какво сънува?

— Теб — признава тя с изтънял гласец.

Мен ли?

— Какво правех?

Тя отново се скрива под ръката си.

— Попитах те нещо, Анастейжа. Какво правех? И няма да питам повече. — Защо е толкова смутена? Това, че ме е сънувала, е… прекрасно.

— Държеше нагайка — прошепва тя. Отмествам ръката й, за да видя лицето й.

— Сериозно?

— Да. — Лицето й е яркочервено. Изглежда, проучването си казва думата, но в добрия смисъл. Усмихвам й се.

— Не губи надежда. Имам няколко.

— С кафява кожа? — Гласът й е зареден с таен оптимизъм.

Избухвам в смях.

— Не, но съм убеден, че мога да намеря и с кафява.

Целувам я бързо и ставам, за да се облека. Ана прави същото — нахлузва долнище на анцуг и камизола. Вдигам презерватива от пода и бързо го връзвам. След като вече се е съгласила да е моя, тя има нужда от контрацептиви. Вече облечена, тя сяда с кръстосани крака на леглото и ме наблюдава, докато вдигам дънките.

— Кога ти е цикълът? — питам. — Мразя тези гуми. — Вдигам вързания презерватив и намъквам дънките.

Тя е смутена.

— Е? — напомням й, че все още чакам отговор.

— Следващата седмица — отвръща и бузите й порозовяват.

— Трябва да се ориентираш към някакви контрацептиви.

Сядам на леглото и си обувам чорапите и обувките. Тя мълчи.

— Имаш ли личен лекар? — Тя клати глава. — Мога да накарам моя да дойде да те види в апартамента ти. В неделя сутринта, преди да дойдеш при мен. Или мога да го помоля да те види в моя апартамент. Как предпочиташ?

Сигурен съм, че доктор Бакстър ще дойде на домашно посещение заради мен, въпреки че от доста време не съм го виждал.

— В твоя апартамент — казва тя.

— Добре, ще ти кажа в колко часа да дойдеш.

— Наистина ли тръгваш?

Струва ми се изненадана, че си тръгвам.

— Да.

— Как ще се прибереш?

— Тейлър ще ме вземе.

— Мога да те закарам. Имам прекрасна нова кола.

Така вече е по-добре. Приела е колата, както трябва да бъде, но след като е изпила толкова много шампанско, не бива да шофира.

— Ето, така те харесвам, но мисля, че пи малко повечко.

— Нарочно ли ме наливаше?

— Да.

— Защо?

— Защото прекалено много мислиш за всичко и не говориш много, също като баща ти. Една капка вино е достатъчна, за да започнеш да говориш. А аз искам да говориш с мен, Ана, честно и открито. В противен случай ти просто се затваряш, а аз трябва да гадая за какво мислиш. In vino veritas, Анастейжа.

— А ти винаги ли си откровен с мен?

— Опитвам се. Това между нас ще проработи само ако сме честни един към друг.

— Бих искала да останеш и да използваш това! — И показва другия презерватив.

„Справи се с очакванията й, Грей.“

— Анастейжа, прекрачих прекалено много граници днес. Трябва да си ида. Ще се видим в неделя. — Ставам. — Ще поправя договора и ще е готов. След това можем да започнем със забавленията.

— Със забавленията? — почти прописква тя.

— Искам да направим нещо като… сценка. Но няма да го направим, преди да подпишеш. Искам да съм сигурен, че си готова.

— Значи мога да протакам и да не подпиша?

По дяволите! Не се бях сещал за това.

Тя вирва инатливо брадичка.

А-ха! Пак номерца. Пълна е с номерца.

— Да, предполагам, че можеш, но аз вероятно ще се пречупя под напрежението.

— Да се пречупиш? Как? — любопитства тя с блеснали очи.

— Може да стане доста грозно.

Усмихвам се малко гадно.

— В какъв смисъл грозно? — Усмивката й е отражение на моята.

— О, нали знаеш… катастрофа, експлозия, отвличане, карцер.

— Би ме отвлякъл?

— О, да.

— Ще ме задържиш против волята ми?

— О, да. — На това му казвам интересна идея! — И тогава вече говорим за 24/7.

— Не разбирам — признава тя задъхано. Объркана е.

— Означава, че договорът ще важи денонощно. Седем дни в седмицата. — Умът ми прехвърля възможностите. Тя е любопитна. — Така че нямаш избор — добавям закачливо.

— Очевидно — казва тя саркастично и извърта очи към небето, може би очаква божествено вдъхновение, което да й помогне да разбере чувството ми за хумор.

О, боже!

— О, Анастейжа Стийл, дали ме лъжат очите, или току-що ми направи кисела физиономия и врътна тези очи?

— Не!

— Мисля, че направи точно това. Какво ти казах предишния път, когато ми врътна тази физиономия? — Думите увисват между нас и аз сядам на леглото. — Ела тук.

Тя ме зяпва, пребледнява и прошепва:

— Не съм подписала!

— Предупредих те, нали? А аз винаги държа на думата си. Ще те напердаша и след това ще те чукам толкова силно, колкото не си чукана никога. Изглежда, все пак ще се наложи да използваме този презерватив.

Ще се съгласи ли? Няма ли? Това е то. Доказателството дали би направила това или онова. Наблюдавам я с безразличие и очаквам решението й. Ако каже не, това означава, че просто ми замазва очите, че е готова да ми бъде подчинена.

Тогава настъпва краят.

„Направи правилния избор, Ана.“

Тя мълчи. Преценява.

— Чакам — прошепвам. — А не съм много търпелив, честно.

Тя си поема дълбоко дъх, разплита крака и се примъква към мен. Едва успявам да прикрия облекчението си.

— Добро момиче. Сега стани.

Тя изпълнява и аз й подавам ръка. Тя поставя презерватива в дланта ми, аз стискам ръката й и я дръпвам рязко на лявото си коляно, така че главата, раменете и гърдите й са на леглото. Прехвърлям десния си крак върху нейните и я задържам на място. Исках да го направя още откакто ме попита дали съм гей.

— Хвани главата си с две ръце — заповядвам и тя се подчинява на мига. — Защо правя това, Анастейжа?

— Защото си завъртях очите — прошепва тя, обзета от ужас.

— Мислиш ли, че това е възпитано?

— Не.

— Ще го направиш ли пак?

— Не.

— Ще те пляскам всеки път, когато ми направиш тази физиономия. Разбираш ли?

Ще се насладя зверски на този момент. Поредното нещо, което се случва за пръв път.

Много внимателно — с огромна наслада — смъквам анцуга й. Красивият й задник е гол и готов за мен. Когато отпускам ръка върху дупето й, тя напряга всичките си мускули… и чака. Кожата й е мека и аз прокарвам длан по бузите, погалвам ги. Тя има невероятен, страхотен задник. Сега ще го загрея, ще стане розов… като шампанското.

Вдигам ръка и я плясвам силно, точно над бедрата.

Тя ахва и се опитва да се надигне, но аз я държа с другата си ръка, притиснал съм кръста й и галя нежно удареното място.

Тя се укротява.

Диша тежко.

Чака.

Да, ще го направя отново.

Удрям я веднъж, два пъти, три пъти.

Тя се мръщи от болка, очите й са плътно стиснати. Не ме моли да спра, въпреки че започва да се гърчи.

— Не мърдай или ще те пляскам още — предупреждавам я.

Галя нежната кожа и започвам отново, редувам лявата и дясната буза, после по средата.

Тя извиква. Само че не помръдва ръце и не ме моли да спра.

— Само загрявам. — Гласът ми е станал дрезгав. Шляпам я отново, ръката ми се отпечатва върху кожата й. Задникът й порозовява приятно. Изглежда великолепно.

Плясвам я още веднъж.

Тя извиква отново.

— Няма кой да те чуе, бебчо, само аз съм тук.

Удрям я отново и отново — в същия ред — лява, дясна буза и в средата — и тя вика всеки път. Когато стигам до осемнайсет, спирам. Задъхан съм, дланта ми гори, надървен съм.

— Толкова стига — изръмжавам и се опитвам да си поема дъх. — Много добре, Анастейжа. Сега ще те чукам.

Галя розовото дупе нежно, описвам кръгчета, минавам надолу. Мокра е.

Членът ми щръква още повече.

Пъхвам два пръста във вагината й.

— Усещаш ли? Разбираш ли сега колко силно тялото ти желае това? Толкова си мокра. Само за мен. Всичко това е само за мен. — Пъхвам и вадя пръсти, а тя стене, тялото й се свива около пръстите ми с всеки тласък и дишането й става по-накъсано.

Вадя пръстите.

Желая я. Веднага.

— Следващия път ще те накарам да броиш. Къде се дяна този презерватив?

Грабвам го от мястото му до главата й и я настанявам внимателно в скута си, после на леглото, обърната по корем. Смъквам ципа и без дори да сваля дънките, отварям бързо пакетчето, слагам си презерватива бързо, с опитна ръка. Повдигам бедрата й, докато коленичи, и дупето й, в цялата му порозовяла прелест, се вирва във въздуха точно пред мен.

— Сега влизам. Можеш да свършиш — ръмжа, галя я отзад и сграбчвам члена си. Един бърз тласък и съм вътре в нея.

Тя стене и аз започвам. Вътре. Вън. Вътре. Вън. Блъскам силно и наблюдавам как членът ми изчезва в розовия задник.

Тя е отворила широко уста, ръмжи и стене при всеки тласък, виковете й стават все по-силни.

Хайде, Ана!

Тя се свива около мен и изкрещява, когато свършва. Крещи с пълно гърло.

— О, Ана. — Свършвам и аз и губя представа за времето.

Тръшвам се до нея, привличам я върху себе си, прегръщам я и зашепвам в косата й:

— Добре дошла в моя свят, бебчо!

Тежестта й ме държи на място, тя не се опитва да докосне гърдите ми. Очите й са затворени, дишането й се нормализира. Галя я по косата. Мека е, гъста, махагонова, блести на светлината на нощната лампа. Мирише на Ана, на ябълки и секс. Зашеметяващо.

— Много добре, бебчо.

Тя не плаче. Направи точно каквото я помолих. Прие всяко предизвикателство, което подготвих за нея; наистина е забележително. Докосвам тънката презрамка на евтината памучна камизола.

— Така ли спиш?

— Да — признава тя сънено.

— Трябва да си в коприна и сатен, мое красиво момиче. Ще те заведа на пазар.

— Харесва ми да спя така — инати се тя.

Естествено.

Целувам я по косата.

— Ще видим.

Затварям очи и се наслаждавам на тихия момент, стопля ме странно задоволство, изпълва ме целия.

Така вече е добре. Наистина добре.

— Трябва да тръгвам — прошепвам и я целувам по челото. — Искам обаче да знам дали си добре.

— Добре съм — прошепва тя. Очевидно не иска да каже нищо повече.

Внимателно се измъквам изпод нея и ставам.

— Къде е банята? — питам, свалям използвания презерватив и вдигам ципа на дънките.

— Вляво по коридора.

В банята изхвърлям презервативите в кошчето и забелязвам на полицата бебешко олио.

Тъкмо това ми трябва.

Когато се връщам, тя е облечена и избягва погледа ми. Защо изведнъж стана толкова срамежлива?

— Намерих бебешко олио. Дай да ти намажа дупето.

— Не, няма нужда. Ще се оправя — заявява тя и отново забожда поглед в пръстите си, не иска да ме погледне.

— Анастейжа — предупреждавам я аз.

„Моля те, просто направи онова, което ти казвам.“

Сядам зад нея и смъквам анцуга. Изстисквам малко бебешко олио в ръката си и внимателно го втривам в нашляпаното й дупе.

Тя слага ръце на кръста си, готова да се инати, но въпреки това мълчи.

— Обичам да докосвам кожата ти — признавам. — Готово — Дръпвам анцуга. — Сега си тръгвам.

— Ще те изпратя — шепне тя и отстъпва. Стискам ръката й и я пускам с нежелание, когато сме на вратата. Част от мен не иска да си тръгва.

— Не трябва ли да се обадиш на Тейлър? — пита тя, впила поглед в ципа на коженото ми сако.

— Тейлър е тук от девет.

Големите й очи надничат изпод дългите тъмни мигли.

— Не се разплака, нали? — питам тихо.

„И ми позволи да те напляскам. Невероятна си.“

Притискам я до себе си и я целувам, изливам цялата си благодарност в целувката, след това я притискам отново.

— Неделя… — прошепвам до устните й. Пускам я изведнъж, преди да се изкуша да я помоля да остана, и се отправям към мястото, където Тейлър чака в джипа. Щом се качвам, се обръщам, но нея вече я няма. Сигурно е уморена… също като мен.

Приятно уморена.

Това са най-приятните преговори, които съм водил.

По дяволите, тази жена ми сервира само неочаквани неща! Затварям очи, представям си я как ме язди, главата й отметната назад в екстаз. Ана не прави нищо половинчато. Тя се отдава. А като си помисля, че прави секс за пръв път преди седмица.

С мен. И с никой друг.

Ухилвам се, докато гледам през прозореца, но виждам единствено призрачното си лице на стъклото. Затова затварям очи и си позволявам да помечтая.

Ще е забавно да я обуча.

Тейлър ме събужда от дрямката.

— Стигнахме, господин Грей.

— Благодаря — измърморвам. — Имам среща на сутринта.

— В хотела ли?

— Да. Видеоконференция. Няма да ходим никъде с колата, но искам да тръгнем преди обяд.

— По кое време да събера багажа?

— Десет и половина.

— Добре, господине. Блекберито, което поискахте, ще бъде доставено на госпожица Стийл утре.

— Добре. Сетих се нещо. Би ли взел утре старата костенурка? Отърви се от нея. Не искам да я кара.

— Разбира се. Имам приятел, който реставрира стари автомобили. Може да прояви интерес. Ще се заема. Има ли нещо друго?

— Не, благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ.

Оставям Тейлър да паркира джипа и тръгвам към апартамента.

Отварям бутилка газирана вода от хладилника, сядам на бюрото и включвам лаптопа.

Няма спешни имейли.

Истинската ми цел е да пожелая лека нощ на Ана.

От: Крисчън Грей

Относно: Теб

Дата: 26 май 2011, 23:14

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

С една дума, Вие сте прелестна. Най-красивата, интелигентна, остроумна и смела жена, която съм срещал. Вземи болкоуспокояващо.

Това не е молба. И вече не карай оная бракма.

Ще разбера, ако го направиш.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Сигурно вече спи, но аз оставям лаптопа отворен, за всеки случай, и проверявам имейлите. Отговорът й пристига няколко минути по-късно.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Ласкателства

Дата: 26 май 2011, 23:20

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей,

С ласкателства няма да стигнете доникъде. Но, след като вече сте били навсякъде, тази точка подлежи на обсъждане само хипотетично.

Ще се наложи да закарам колата си до сервиз за преглед и после да я оставя някъде да се продава. Ето защо най-учтиво отхвърлям забраната Ви по този пункт.

Червеното вино винаги е по-добро от всяко болкоуспокояващо.

Ана

ПП: Боят с бастун е КАТЕГОРИЧНА ЗАБРАНА за мен.

Първите й думи ме карат да избухна в гръмък смях. „Миличка, все още не съм направил всичко, което искам да направя с теб!“ Червено вино след шампанско? Не е много разумно, а боят с бастун отпада. Питам се за какво ли друго ще възрази, докато пиша отговора си.

От: Крисчън Грей

Относно: Ядосани жени, които не знаят как да приемат комплимент

Дата: 26 май 2011, 23:26

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Не Ви лаская. Трябваше вече да сте в леглото.

Приемам допълнението Ви към категоричните забрани.

Не пий толкова много.

Тейлър ще се погрижи за колата ти и ще вземе добри пари за нея.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Надявам се вече да си е легнала.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Тейлър ли е човекът за тази работа

Дата: 26 май 2011, 23:40

До: Крисчън Грей

Сър,

Интересно ми е как бихте рискували живота на човека, който Ви е дясна ръка, да кара моята кола, но не бихте позволили на някаква жена, която чукате от време на време, да я кара. И как мога да съм сигурна, че Тейлър ще направи добра сделка с въпросната кола? Някъде в миналото, преди да Ви срещна, бях известна с умението си да правя изгодни сделки.

Ана

Какво! Някаква си жена, която чукам от време на време ли?

Поемам си дълбоко дъх. Отговорът й ме дразни… не, направо ме вбесява. Как смее да говори за себе си по този начин? Като моя подчинена, тя ще бъде много повече. Ще й бъда предан. Нима не го разбира?

Освен това се пазари с мен. Мили боже! Колко отстъпки само направих за този договор.

Броя до десет, за да се успокоя, и си се представям на борда на „Грейс“, моя катамаран, докато плавам в Пролива.

Флин трябва да се гордее с мен.

Отговарям.

От: Крисчън Грей

Относно: Внимавай!

Дата: 26 май 2011, 23:44

До: Анастейжа Стийл

Уважаема госпожице Стийл,

Разбирам, че ЧЕРВЕНОТО ВИНО говори вместо Вас, и го отдавам на дългия и натоварен ден.

И все пак се изкушавам да се метна в колата и да намина до Вас, и да се уверя, че няма да можете да седнете на задника си една седмица, а не една нощ, както е във Вашия случай.

Тейлър е бивш военен и може да кара всичко от мотоциклет до танк. Вашата кола не е риск за него.

И друго. Ще Ви помоля да не говорите за себе си като за „жената, която чукам от време на време“, защото честно казано това ме ВЗРИВИ и Ви уверявам, че не е желателно да ме виждате, когато съм такъв.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Вдишвам и издишвам бавно, за да успокоя ритъма на сърцето си. Кой друг на този свят притежава способността да ми влезе така под кожата?

Тя не отговаря веднага. Може пък да е уплашена от отговора ми. Грабвам книгата, но скоро откривам, че препрочитам един абзац цели три пъти, докато чакам отговора й. Поглеждам за незнайно кой път.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Внимавай и ти!

Дата: 26 май 2011, 23:57

До: Крисчън Грей

Уважаеми господин Грей,

В момента не съм сигурна, че изобщо искам да Ви виждам.

Госпожица Стийл

Не мога да откъсна очи от отговора й и гневът ми се стопява, умира, заместен от прилив на безпокойство.

Мама му стара!

Да не би да казва, че сме дотук?