Е. Л. Джеймс
Грей (11)

Сряда, 25 май 2011

Поръчвам чаша „Сансер“ и заставам на бара. Чакам този момент цял ден и непрекъснато си поглеждам часовника. Имам чувството, че съм на първа среща, и в известен смисъл е точно така. Никога не съм извеждал кандидат-подчинена на вечеря. Днес присъствах на куп срещи, купих нов бизнес и уволних трима. С нищо от онова, което съм свършил днес, включително тичането — два пъти — и бърза тренировка във фитнеса, не успях да прогоня безпокойството, с което се боря цял ден. Тази сила е в ръцете на Анастейжа. Искам да ми се подчини.

Надявам се да не закъснее. Поглеждам към входа на бара… и устата ми пресъхва. Тя е застанала на прага и в първия миг не успявам да я позная. Изглежда изящна: косата й пада на меки вълни до едната гърда, а от другата е прибрана, така че се вижда нежната линия на челюстта и приятната извивка на финия й врат. Сложила си е токчета и впита синьо-лилава рокля, която подчертава слабата й привлекателна фигура.

Леле!

Ставам и тръгвам към нея, за да я посрещна.

— Изумителна си! — прошепвам и я целувам по бузата. Затварям очи и се наслаждавам на аромата й; мирише божествено. — Госпожица Стийл в рокля! Одобрявам. — Диаманти на ушите й ще довършат тоалета; трябва да й купя.

Поемам ръката й и я водя към сепарето.

— Какво ще пиеш?

Възнаграден съм с многозначителна усмивка, когато тя сяда.

— Каквото поръчаш за себе си.

А-ха, учи се.

— Още една чаша сансер — обръщам се към сервитьора и се настанявам в сепарето, срещу нея. — Тук имат изключително добра изба — добавям и отделям момент, за да я погледна. Сложила си е малко грим. Не много. Спомням си как падна в офиса ми, когато си помислих, че изглежда толкова обикновена. С малко грим и подходящите дрехи се превръща в истинска богиня.

Тя се намества и клепките й трепкат.

— Нервно ли ти е? — питам.

— Да.

„Точно така, Грей.“

Привеждам се напред и най-искрено признавам, че аз също съм нервен. Тя ме поглежда така, сякаш са ми поникнали три глави.

„Да, сладурче, аз също съм човек… почти.“

Сервитьорът поставя пред Ана чашата вино и две малки чинийки със смесени ядки и маслини между нас.

Ана изпъва рамене, което означава, че е готова да пристъпи към работа, точно както в деня на интервюто.

— Как мислиш да обсъдим нещата? Един по един ли ще разглеждаме моите въпроси?

— Както винаги сте нетърпелива, госпожице Стийл.

— А какво ще кажете за времето днес? — срязва ме тя.

„Ах, тази голяма уста!

Остави я да се поизпоти, Грей.“

Без да откъсвам очи от нейните, лапвам една маслина и облизвам показалеца си. Очите й стават по-големи и по-тъмни.

— Мисля, че времето днес е изключително благоприятно. — Старая се да говоря небрежно.

— Подигравате ли ми се, господин Грей?

— Така е, права сте, госпожице Стийл.

Тя стиска устни, за да скрие усмивката си.

— Знаеш, че този договор не подлежи на законно разглеждане от законодателната система, нали?

— Разбира се, госпожице Стийл. Напълно съм наясно.

— Щеше ли да ми кажеш това на някой етап от… развитието?

„Какво? Не съм и помислял, че ще се наложи… но ти очевидно си се сетила сама.“

— Ако мислиш, че съм имал намерение да те принудя по някакъв начин да подпишеш нещо или да правиш нещо, без да го желаеш, и след това да се преструвам, че имам някаква законна сила да те притежавам, тогава…

— Може и така да е.

Леле!

— Нямате много високо мнение за мен, госпожице Стийл.

— А ти не ми отговори на въпроса.

— Анастейжа, няма никакво значение дали е законен, или незаконен. Той представлява желанието ми да достигнем до някакво споразумение: какво аз очаквам от теб и какво ти можеш да очакваш от мен. Ако не ти харесва, не подписвай. Ако подпишеш и не ти хареса, има достатъчно клаузи, които ти позволяват да се измъкнеш и да си идеш. Дори и да беше истинско легално споразумение, мислиш ли, че бих се занимавал да те влача по съдилищата, за да те задържа, ако ти така или иначе си решила да избягаш?

Тя за какъв ме има?

Наблюдава ме с неразгадаеми сини очи.

Тя трябва да разбере, че това не е законен договор, тук става въпрос за доверие.

„Искам да ми имаш доверие, Ана.“

Докато тя отпива от виното, бързам да обясня.

— Връзки като тази се градят на основата на честност и доверие. Ако ми нямаш доверие, че аз мога да разбера и знам до каква степен мога да ти повлияя, доколко далеч мога да те отведа, докъде можем да стигнем, тогава наистина не можем да продължим с това.

Тя потрива брадичка, докато обмисля казаното.

— Така че всичко е много просто, Анастейжа. Вярваш ли ми, или не?

Ако пък има толкова ниско мнение за мен, тогава изобщо да не започваме.

Стомахът ми се е стегнал от напрежение.

— Имал ли си подобни дискусии с някоя от онези петнайсет?

— Не.

Защо се отклонява от въпроса?

— Защо не? — любопитства.

— Защото те всичките бяха подчинени по природа. Знаеха какво искат от една такава връзка и аз, като цяло, знаех какво мога да очаквам. При тях беше просто въпрос на уточняване на дискусионните ограничения и такива подробности.

— В някой магазин ли ходиш да ги избираш? „Най-качествените робини — само при нас?“ — Тя извива вежда и аз избухвам в смях. Също като заек на илюзионист, напрежението в мен изчезва.

— Не съвсем — отбелязвам кисело.

— Как ги намираш тогава? — Любопитството й ме убива, но аз нямам желание да говоря отново за Елена. Миналия път, когато споменах за нея, Ана стана леденостудена.

— Това ли дойде да обсъждаш? Или да минем по същество? Към твоите въпроси, както ги наричаш.

Тя се мръщи.

— Гладна ли си? — питам.

Тя поглежда подозрително маслините.

— Не.

— Яла ли си днес?

Тя се колебае, после признава:

— Не.

Старая се да не позволя признанието й да ме ядоса.

— Трябва да се храниш, Анастейжа. Можем да се нахраним тук или в апартамента ми горе. Къде предпочиташ?

„Изобщо няма да се съгласи.“

— Мисля, че трябва да останем тук, на неутрална територия.

Точно както предполагах — госпожица Стийл е разумна.

— Мислиш ли, че това би ме спряло? — питам с дрезгав глас.

Тя преглъща.

— Надявах се.

„Престани да измъчваш момичето, Грей.“

— Ела, резервирал съм отделна стая за хранене. Няма да има публика. — Ставам и й подавам ръка.

Дали ще я поеме?

Тя свежда поглед от лицето ми към ръката.

— Вземи си виното — нареждам. Тя взема чашата и отпуска ръка в моята.

Докато излизаме от бара, забелязвам възхитените погледи на останалите гости, а един красив атлетичен тип май прекалено много се развълнува. Не че не се е случвало и преди… просто не ми е приятно.

Горе, на мецанина, млад хост в ливрея ни отвежда към стаята, която съм резервирал. Не може да откъсне очи от госпожица Стийл и аз го поглеждам изпепеляващо, а той се оттегля от представителната зала. По-възрастен сервитьор настанява Ана и поставя салфетка в скута й.

— Поръчах за двамата. Надявам се не възразяваш.

— Няма проблем.

— Хубаво е да се отбележи, че можеш да се съгласяваш от време на време — подсмихвам се аз. — Така! Докъде бяхме стигнали?

— По същество — отвръща тя, съсредоточена върху задачата, но след това отпива глътка вино и бузите й поруменяват. Сигурно се опитва да събере кураж. Трябва да следя колко пие, защото след това ще шофира.

Разбира се, би могла да остане тук за през нощта… и тогава ще смъкна от нея тази прекрасна рокля…

Съсредоточавам се отново и насочвам вниманието си към целта на срещата — въпросите на Ана. Вадя имейла й от вътрешния джоб на сакото си. Тя изпъва рамене отново и ме поглежда очаквателно, а аз полагам огромно усилие да прикрия колко се забавлявам.

— Точка 2. Съгласен съм. Това е в полза на двама ни и облагодетелства и двама ни, затова ще го поправя.

Тя отпива отново.

— Моето сексуално здраве. Всичките ми предишни партньорки са правили кръвни тестове, а аз си правя профилактични прегледи на всеки шест месеца тъкмо заради рисковете, които ти споменаваш. Последните ми тестове са отрицателни и съм чист в това отношение. Никога не съм употребявал наркотици. Всъщност съм много яростен противник на наркотиците. Имам политика във фирмата си и не назначавам и не толерирам хора, които вземат наркотици. Настоявам да бъдат правени внезапни кръвни проби за употреба на наркотици.

Един от хората, които уволних днес, бе дал положителен резултат на теста за дрога.

Тя е шокирана, но аз продължавам да обяснявам.

— Освен това не са ми правени кръвопреливания. Това отговаря ли на въпроса ти?

Тя кима.

— По следващата точка — можеш да си тръгнеш по всяко време, Анастейжа. Няма да те спра. Но ако си тръгнеш, с това се приключва абсолютно всичко. Казвам ти, за да си наясно.

Абсолютно никога не давам втори шанс.

— Разбрах — отвръща тя, въпреки че ми се струва несигурна.

И двамата млъкваме, когато сервитьорът влиза с ордьоврите. За момент се замислям дали не е трябвало да проведа тази среща в офиса си, но след това отхвърлям тази възможност като нелепа. Единствено глупаците смесват работата с удоволствията. Досега не съм си позволявал да смесвам работа и личен живот, това е едно от златните ми правила и единственото изключение беше връзката с Елена… но пък тя ми помогна да сложа началото на бизнеса.

— Надявам се харесваш стриди — подхвърлям, след като сервитьорът си тръгва.

— Никога не съм яла.

— Вярно ли? Да пробваме тогава. Трябва само да я сложиш на езика и да глътнеш. Мисля, че с това ще се справиш. — Гледам я право в устата и си припомням колко добре може да преглъща. Сякаш по команда тя се изчервява, а аз изцеждам лимонов сок върху стридата и я изсипвам в устата си. — Много вкусно. Има вкуса на… море. — Усмихвам се широко, докато тя ме наблюдава като омагьосана. — Хайде, опитай — подканвам я, защото знам, че тя не обръща гръб на предизвикателствата.

— Значи не дъвча, така ли?

— Не, Анастейжа, не дъвчеш. — Опитвам се да не си припомням как зъбите й си играеха с любимата част от анатомията ми.

Тя ги притиска към долната си устна и оставя малки следи.

По дяволите! Това кара тялото ми да тръпне и аз се намествам на стола. Тя посяга към една стрида, изстисква лимон, вдига глава и отваря широко уста. Когато изсипва стридата в устата си, тялото ми се напряга.

— Е?

— Ще взема още една — заявява тя сухо.

— Добро момиче.

Тя ме пита дали съм избрал стридите нарочно, защото знам, че са афродизиак. Изненадвам я, когато й казвам, че са били най-горе в менюто.

— Нямам нужда от афродизиак, когато съм край теб.

„Точно така, мога да те изчукам в момента.

Дръж се прилично, Грей. Върни преговорите там, откъдето прекъснахте.“

— И така, докъде бяхме стигнали? — Връщам вниманието си към имейла й и се съсредоточавам върху въпросите й. Девета точка. — Да ми се подчиняваш във всичко. Да, искам да го правиш. — Това е важно за мен. Трябва да знам, че тя е в безопасност и ще направи абсолютно всичко за мен. — Имам нужда да го правиш. Мисли за това като за роля, Анастейжа.

— Страхувам се, че можеш да ме нараниш.

— Как да те нараня?

— Физически.

— Наистина ли мислиш, че съм способен да направя такова нещо? Да премина граница, която ще е болезнена за теб?

— Спомена, че си наранил някого преди.

— Да. Но беше много отдавна.

— Как стана?

— Окачих я на тавана в стаята с играчките. Всъщност това е единият от въпросите ти. Карабините и халките служат за това — за окачване за китките или за глезените с помощта на въже. Едно от въжетата беше затегнато доста здраво и…

Ужасена, тя вдига ръка, за да ми каже да спра.

Май съм й казал прекалено много.

— Не искам да знам нататък. Значи няма да правиш това с мен?

— Не и ако не искаш. Може да го включиш към категоричните ограничения.

— Добре. — Тя въздъхва облекчено.

„Давай нататък, Грей.“

— Така, по-нататък. Можеш ли да се научиш да изпълняваш? Можеш ли да се справиш с това?

Тя отново впива в мен очите, които имам чувството, че проникват в тъмната ми душа, и нямам представа какво ще каже.

Мамка му! Това може да е краят!

— Бих могла да опитам — прошепва тя.

Мой ред е да въздъхна. Все още съм в играта.

— Добре. Сега за срока. — Единайсета клауза. — Един месец вместо три. Това е ужасно малко, особено ако искаш да идваш само три пъти в месеца. — Доникъде няма да стигнем за това време. Тя има нужда от обучение и аз не мога да съм далече от нея за толкова дълго време. Казвам й го. Може пък да постигнем компромис, както тя предложи. — Какво ще кажеш един уикенд да идваш за ден по-малко и да се виждаме някъде по средата на седмицата след това?

Наблюдавам я как премисля възможността.

— Добре — съгласява се най-сетне. Станала е много сериозна.

Чудесно.

— И наистина те моля, нека опитаме за три месеца. Знаеш, че винаги можеш да си идеш, ако усетиш, че не е за теб.

— Три месеца? — повтаря тя. Съгласна ли е? Ще го приема за „да“.

Добре. Така да бъде.

— Толкова за притежанието. Приеми, че е просто терминология и в крайна сметка опира до принципа на изпълнение и подчинение. Това би ти послужило да придобиеш нужната нагласа, да разбереш кой съм аз за теб и с това съзнание да прекрачиш прага на дома ми. Да знаеш, че аз ще правя с теб това, което харесвам да правя. И ти следва да приемеш това и да желаеш да го направиш за мен. Ето защо трябва да ми вярваш. Ще те чукам по всяко време, на всяко място и по начин, който намеря за удачен и удовлетворителен за мен. Ще те дисциплинирам, защото няма начин да не направиш грешки. Ще те науча как да ми доставяш удоволствие. Но аз напълно съзнавам, че това е нещо съвсем ново за теб. Затова ще започнем много бавно и аз ще ти помагам. Ще разработваме заедно различни варианти. Искам да ми се довериш, но също така знам, че първо трябва да спечеля доверието ти. И ще го направя.

„На това му се казва реч, Грей.“

Тя се отпуска назад — впечатлена, поне така ми се струва.

— Следиш ли мисълта ми? — питам тихо. Сервитьорът влиза при нас и аз кимам, за да му покажа, че може да вдигне масата.

— Искаш ли още вино? — питам я.

— С кола съм.

Уместен отговор.

— Вода?

Тя кима.

— Газирана или обикновена?

— Газирана.

Сервитьорът излиза с чиниите.

— Много си мълчалива — прошепвам. Тя не е казала почти нищо.

— За сметка на това ти си доста многословен — изстрелва тя в отговор.

„Самата истина, госпожице Стийл.“

Стигаме до следващата точка от списъка с въпроси: петнайсета клауза. Поемам си дълбоко дъх.

— Дисциплина. Границата между болката и удоволствието е много тънка, Анастейжа. Те са двете страни на една и съща монета. Мога да ти покажа какво огромно удоволствие има в болката. Не ми вярваш сега, но пак опираме до това дали ми имаш доверие. Ще има болка, но няма да има болка, която да не можеш да понесеш. — Как да подчертая това? — И ето, пак трябва да ми се довериш в това. Имаш ли ми доверие, Ана?

— Да — отвръща тя, без да се замисля. Отговорът й направо ме сразява: не го очаквам.

За пореден път става така.

Да не би вече да съм си извоювал доверието й?

— Тогава останалото са само подробности. — Чувствам се като великан.

— Важни подробности.

Тя е права. „Съсредоточи се, Грей.“

— Добре, нека минем през тях поред.

Сервитьорът влиза отново с предястията.

— Надявам се, че обичаш риба — подхвърлям аз, когато той поставя храната пред нас. Треската изглежда фантастично. Ана лапва хапка.

Най-сетне яде!

— Да поговорим за правилата — продължавам. — Според теб начинът на хранене, който изисквам от теб, е основното, което може да развали договора, така ли?

— Да.

— Мога ли да предложа така: поне три яденета на ден.

— Не.

Потискам въздишка на раздразнение и настоявам.

— За мен е изключително важно да знам, че не си гладна.

Тя се мръщи.

— Ще се наложи да ми се довериш.

— Туш, госпожице Стийл! — промърморвам. Това е битка, която няма начин да спечеля. — Отказвам се да споря за яденето и за съня.

Тя ми се усмихва едва-едва и забелязвам облекчението й.

— Защо не мога да те гледам в очите? — пита тя.

— Това е нещо специфично при доминантно-подчинените връзки. Ще свикнеш с това.

Тя се мръщи отново, но този път ми се струва обидена.

— Защо не мога да те докосвам? — продължава да пита.

— Защото не може.

„Накарай я да млъкне, Грей.“

— Заради госпожа Робинсън ли?

Какво?!

— Как пък ти хрумна това? Мислиш, че тя ме е травматизирала ли?

Тя кима.

— Не, Анастейжа, причината не е в нея. Освен това тя не би се съобразила с такова нещо.

— Значи няма нищо общо с нея? — пита тя и веднага разбирам, че е объркана.

— Не, Анастейжа.

„Не понасям да ме докосват. Сигурен съм, че няма да ти е приятно да разбереш защо.“

— И не искам самата ти да се докосваш — добавям.

— Питам само от любопитство. Защо?

— Защото искам цялото удоволствие, което изпитваш, да бъде за мен.

Всъщност искам го в момента! Мога да я изчукам тук, за да разбера дали може да е тиха. Наистина тиха, след като знае, че персоналът на хотела и гостите ще чуят всеки звук. Нали затова резервирах този салон.

Тя отваря уста, струва ми се, че се кани да каже нещо, но я затваря отново и лапва нова хапка храна от почти недокоснатата си чиния.

— Май много материал ти дадох за размисъл — заявявам аз, сгъвам имейла й и го пъхвам във вътрешния си джоб.

— Така е.

— Искаш ли да минем през дискусионните ограничения?

— Не и докато се храним.

— Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива?

— Нещо такова.

— Не яде много.

— Стига ми.

Тази работа става все по-странна.

— Три стриди, четири хапки риба и едно късче аспержа. Никакви картофи, никакви ядки, никакви маслини, а не си яла цял ден. И казваш да ти имам доверие!

Тя се ококорва.

„Да, Ана, броя ти хапките.“

— Моля те, Крисчън, не всеки ден водя такъв разговор.

— Искам да си здрава, Анастейжа — настоявам аз.

— Знам.

— Добре. Сега вече мога да обеля… тази рокля от тялото ти.

— Не мисля, че идеята е добра — прошепва тя. — Не сме яли десерт.

— Искаш десерт?

„Все още не си стигнала до основното.“

— Да.

— Може ти да си десертът.

— Не съм сигурна, че съм достатъчно сладка.

— Анастейжа, ти си изумително вкусна и сладка. Знам.

— Крисчън, използваш секса като оръжие срещу мен. Не е честно, наистина. — Тя свежда поглед към скута си, гласът й става приглушен и малко меланхоличен. Вдига отново очи, приковава ме с напрегнат поглед, бебешко сините й очи ме притесняват… и възбуждат.

— Права си. Така е — признавам. — В този живот всеки използва това, в което е най-добър. Което не променя факта колко силно те желая. Сега доволна ли си? — „Можем да се изчукаме направо тук. Знам, че гориш от желание, Ана. Чувам как се променя дишането ти.“ — Ще ми се да опитам нещо. — Много ми се иска да пробвам колко тиха може да бъде и дали е в състояние да го направи, докато я грози опасността да ни пипнат.

Тя смръщва отново чело; объркана е.

— Ако беше моя, сега нямаше да се замисляш, щеше да е много по-лесно. Всички тези решения, цялото това мислене уморява. Дали така да го направя, или иначе? Тук ли да е, или там? Може ли сега, или не може? Нямаше да се налага да мислиш за всичко това. Тези решения и цялото това мислене щяха да бъдат моя грижа. А точно сега, в този момент, ти ме желаеш, Анастейжа.

Тя прехвърля косата си през рамо, мръщи се още повече и се облизва.

О, да, желае ме.

— Мога да съм сигурен, защото тялото ти те издава. Притискаш бедрата си едно в друго, изчервила си се и дишането ти се промени.

— Как разбра за бедрата ми? — пита тя с изтънял глас, шокирана, поне така ми се струва.

— Усетих покривката на масата да мърда. Предположението ми се базира на години опит. Но съм прав, нали?

Тя мълчи, след това извръща очи.

— Не съм си изяла рибата — отвръща уклончиво, все още изчервена.

— Предпочиташ студена риба пред мен?

Погледът й среща моя, зениците й са тъмни и разширени.

— Мислех, че искаш да си изяждам всичко в чинията.

— Точно в този момент не давам пукната пара за чинията ти.

— Крисчън, ти просто играеш нечестно.

— Знам. Винаги съм играл така.

Гледаме се настойчиво, битка на волята, и двамата усещаме как сексуалното напрежение расте.

„Моля те, направи каквото ти е казано!“ Умолявам я с поглед. Очите й блестят от чувствено неподчинение, устните й се извиват в усмивка. Все още не е откъснала поглед от моя, когато посяга към аспержа и нарочно прехапва устна.

Какви ги върши?

Много бавно поставя връхчето на аспержата в устата си и го засмуква.

Мама му стара!

Играе си с мен — опасна тактика, която ще ме накара да я изчукам върху масата.

„Е, давайте, госпожице Стийл.“

Наблюдавам я като хипнотизиран и се надървям на секундата.

— Какво правиш, Анастейжа? — надигам предупредително глас.

— Ям си аспержата — отвръща тя с предизвикателна усмивка.

— Мисля, че си играете с мен, госпожице Стийл.

— Просто довършвам вечерята си, господин Грей. — Устните й се извиват още повече, бавно, плътски и топлината между нас се покачва с няколко градуса. Тя наистина няма представа колко е сексапилна… Каня се да й скоча, когато сервитьорът чука и влиза.

Мътните да го вземат!

Вдига чиниите, а аз насочвам цялото си внимание към госпожица Стийл. Тя обаче се е намръщила отново.

По дяволите!

— Искаш ли десерт? — питам я.

— Не, благодаря. Мисля, че е време да тръгвам — заявява тя, свела поглед към ръцете си.

— Да тръгваш?

Тя наистина ли ще си тръгне?

Сервитьорът излиза бързо, понесъл чиниите ни.

— Да — потвърждава убедено Ана. Става, готова да тръгне. Аз също ставам. — И на двамата ни предстои утрешната церемония — подсеща ме тя.

„Изобщо не протича по план…“

— Не искам да тръгваш — натъртвам аз, защото е самата истина.

— Моля те, трябва… — настоява тя.

— Защо?

— Трябва да обмисля всичко, което ми каза. А за това имам нужда от малко самота и да съм далеч от теб. — Очите й ме умоляват да я оставя да си тръгне.

Стигнахме толкова далече в преговорите. Направихме компромиси. Може да се получи. Трябва да направя така, че да се получи.

— Мога да те принудя да останеш — предупреждавам я с пълното съзнание, че мога да я прелъстя веднага, в тази стая.

— Да, можеш. И няма да е трудно, но не искам да го правиш.

Тази работа се скапва — просто преиграх. Не съм и предполагал, че вечерта ще завърши по този начин. Прокарвам пръсти през косата си, обзет от разочарование.

— Знаеш ли, Анастейжа, когато дойде в офиса ми да ме интервюираш, от мига, в който падна, си мислех, че си жена, която лесно и с желание би изговаряла само две реплики: „Да, сър“ и „Не, сър“. Мислех, че си родена да се подчиняваш. Но честно казано, не съм сигурен, че в твоето така изкусително прелестно тяло има и капка готовност да се подчиниш на каквото и да е. — Прекрачвам малкото разстояние, което ни дели, и я поглеждам в решително блесналите очи.

— Може би си прав — съгласява се тя.

Не, не, изобщо не искам да съм прав.

— Искам да ми дадеш тази възможност да опозная тялото ти и да се убедя, че е така. — Милвам лицето и долната й устна с палец. — Аз просто не знам друг начин, Анастейжа. Аз съм такъв, какъвто съм.

— Зная.

Навеждам глава и устните ми се спускат над нейните, чакам тя да вдигне глава, за да посрещне моите и да затвори очи. Искам да я целуна бързо, небрежно, но щом устните ни се докосват, тя се обляга на мен, пръстите й неочаквано се свиват в косата ми, устата й се отваря за моята и езикът й става настоятелен. Притискам ръка към кръста й, прегръщам я и задълбочавам целувката, откликвам със същата страст като нея.

Господи, колко я желая!

— Не мога ли да те убедя да останеш? — шепна до ъгълчето на устата й, докато тялото ми откликва, втвърдява се от желание.

— Не.

— Прекарай нощта с мен.

— И да не мога да те докосна? Не.

По дяволите! Тъмнината плъзва вътре в мен, но аз не й обръщам внимание.

— Невъзможна си — промълвявам и се отдръпвам, разглеждам лицето й и напрегнатото умислено изражение.

— Защо си мислиш, че можеш така лесно да ми кажеш „довиждане“?

— Защото тръгвам сега, веднага.

— Нямах предвид това и ти знаеш много добре.

— Крисчън, трябва да помисля. Не знам дали мога да изградя подобна връзка с теб. Такава, каквато я искаш ти.

Затварям очи и отпускам чело до нейното.

„Ти какво очакваше, Грей? Тя не е създадена за това.“

Поемам си дълбоко дъх и я целувам по челото, след това заравям нос в косата й, вдъхвам сладката есенна миризма, за да я запомня.

Това е, достатъчно.

Отстъпвам назад и я пускам.

— Както желаете, госпожице Стийл. Ще ви придружа до фоайето. — Протягам ръка, може би за последен път, и с изненада установявам, че тази мисъл е болезнена. Тя отпуска ръка в моята и двамата тръгваме мълчаливо към рецепцията.

— В теб ли е номерчето за колата? — питам, когато стигаме във фоайето. Говоря спокойно, уверено, но всичко вътре в мен се е свило.

Тя вади билета от чантата и аз го подавам на портиера.

— Благодаря за вечерята.

— Както винаги удоволствието бе изцяло мое, госпожице Стийл.

Не е възможно това да е краят. Трябва да й покажа, да й демонстрирам какво означава, какво можем да направим заедно. Да й покажа какво би било в стаята с играчките. Тогава ще разбере. Може би това е единственият начин да се стигне до сключване на сделката. Обръщам се бързо към нея.

— Тази седмица се местите в Сиатъл, нали? Ако решиш… ако вземеш правилното решение… мога ли да те видя тази неделя?

— Ще видим. Може би — отвръща тя.

Това не означава „не“.

Забелязвам, че ръцете й са настръхнали.

— Хладно е. Имаш ли сако?

— Не.

Някой трябва да се грижи за тази жена. Свалям си сакото.

— Облечи го. Не искам да настинеш.

Загръщам раменете й и тя се сгушва в него, затваря очи и вдъхва дълбоко.

Привлича ли я миризмата ми? Както нейната мен ли?

Може пък не всичко да е изгубено.

Пред нас спира престарял фолксваген костенурка.

Какво, по дяволите, е това?

— Това ли караш? — Това чудо със сигурност е по-старо от дядо Тиодор. Мили боже! Човекът подава ключовете и аз му давам щедър бакшиш. Той заслужава да му се платят вредни.

— Тази кола върви ли изобщо?

— Да.

— И ще стигне до Сиатъл?

— Ще стигне.

— Безопасна ли е? Ще те закара ли жива дотам?

— Да — опитва се да ме увери тя. — Е, стара е, знам, но е моя и все още върви. Баща ми ми я купи.

Когато предлагам нещо по-добро, тя разбира какво имам предвид и изражението й се променя на мига.

Побесняла е.

— Не мислиш да ми купуваш кола, нали? — озъбва се тя.

— Ще видим — промърморвам и се опитвам да запазя спокойствие. Отварям й вратата и тя се качва зад волана, а аз се питам дали да не помоля Тейлър да я закара. По дяволите! Сещам се, че тази вечер не е на работа.

Щом затварям вратата, тя смъква прозореца… нетърпимо бавно.

За бога!

— Карай внимателно — ръмжа аз.

— Довиждане, Крисчън — отвръща тя и гласът й потрепва, сякаш се опитва да не заплаче.

Както съм раздразнен и загрижен за безопасността й, ме обзема чувство на безпомощност, когато колата й изръмжава и потегля.

Не знам дали ще я видя отново.

Стоя като глупак на тротоара, докато задните фарове се стопяват в нощта.

Мамка му. Защо всичко стана толкова объркано?

Влизам обратно в хотела, отивам до бара и си поръчвам бутилка „Сансер“. Вземам го и се качвам в стаята. Лаптопът е отворен на бюрото и преди да отворя виното, сядам и започвам да пиша имейл.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер

Дата: 25 май 2011, 22:01

До: Анастейжа Стийл

Не разбирам защо избяга тази вечер. Мисля, че отговорих на всичките ти въпроси. Знам, че ти дадох прекалено много информация и че имаш нужда от време да я обмислиш. Надявам се също да помислиш отново върху предложението ми. Много силно желая това между нас да се получи. Ще правим всичко много бавно.

Просто ми повярвай.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Поглеждам си часовника. Ще й трябват поне двайсет минути за да се прибере, може би повече в това подобие на автомобил. Пускам мейл на Тейлър.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Ауди „А3“

Дата: 25 май 2011, 22:04

До: Дж Б Тейлър

Искам аудито за утре.

Благодаря.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Отварям бутилката и си наливам чаша, посягам към книгата, сядам да чета и се опитвам да се съсредоточа. Очите ми непрекъснато се стрелкат към екрана на лаптопа. Дали ще ми отговори? Минутите текат, безпокойството ми расте; защо не ми отговаря? В единайсет й пускам есемес.

●Прибра ли се вече?●

Така и не получавам отговор. Може да си е легнала. Преди полунощ изпращам нов имейл.

От: Крисчън Грей

Относно: Тази вечер

Дата: 25 май 2011, 23:58

До: Анастейжа Стийл

Надявам се да си се прибрала жива с тази твоя кола.

Само ми кажи дали всичко е наред.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Утре ще я видя на церемонията по случай дипломирането и ще разбера дали съм отхвърлен. Завладян от тази потискаща мисъл се събличам, лягам си и отправям поглед към тавана.

Да знаеш, Грей, че прецака сделката.