Джон Гришам
Адвокат на престъпници (94)

3

В четири следобед аз и Партнър се качваме в лъскавия нов товарен бус форд, вече снабден с обичайните удобства, необходими за един подвижен кабинет, и се отправяме към университета. По предложение на Партнър се съгласих да бъда по-скромен, отказах се от черното и се спрях на мек бронз. От двете страни с малки печатни букви пише: „Доставчици Смит“ — още една хубава подробност, на която Партнър много държеше. Убеден е, че така ще се сливаме с всички останали; полицията, Връзката, собствените ми клиенти и други лоши типове, реални и потенциални, които се спотайват навън, ще ни забелязват по-трудно.

Той ме оставя пред университетския плувен комплекс и тръгва да търси къде да паркира. Влизам вътре, чувам кънтящите гласове, намирам басейна и изпращам есемес на Мос Корган. Рояци малки кльощави деца са активно ангажирани в плувно състезание. Скамейките са наполовина заети от шумни родители. В момента малките момиченца трябва да плуват бруст и те гребат с ръчички и ритат с крачета във всичките осем коридора на петдесетметровия басейн. Мос отговаря „Отдясно, трети сектор, най-горният ред“.

Оглеждам се, не виждам никого, но съм сигурен, че той ме наблюдава. Нося кожено яке, под чиято яка съм пъхнал дългата си коса, сини джинси и синьо-оранжева шапка на „Метс“. Тази среда не е моята и не очаквам никой да ме познае, но не искам да рискувам. Предишната седмица с Партнър ядяхме сандвичи в едно кафене, когато някакъв тъпак се приближи и каза, че моят боец трябвало да гние в затвора до края на живота си. Благодарих му и го помолих да бъде така добър да ни остави на мира. Той ме нарече мошеник. Партнър се изправи и онзи духна.

Докато се качвам по стълбите, усещам силен мирис на хлор. Старчър веднъж споменал, че иска да плува, но една от неговите майки му казала, че този спорт е твърде опасен заради химикалите, които слагат във водата. Учуден съм, че не държат детето под стъклен похлупак.

Известно време седя сам, далече от всички останали, и наблюдавам оживлението в басейна. Родителите крещят и шумът се усилва все повече. После изведнъж секва и състезанието приключва. Децата излизат от водата, а майките им ги чакат с хавлии и съвети. От моето място изглеждат около десетгодишни.

Мос става от мястото си сред група родители от отсрещната страна на басейна и бавно го заобикаля. Качва се по стълбите и накрая сяда на около метър от мен. Езикът на тялото му издава всичко — ужасно му е неприятно, че е тук, предпочита да говори с някой сериен убиец.

— Дано да е важно, Ръд — казва той, без да ме поглежда.

— Здрасти и на теб, Мос. Кое е твоето дете? — Глупав въпрос, защото хлапетата, които се тълпят край басейна, са стотици.

— Ей онова — кимва той леко.

Какъв тъпак, господи, но аз сам си го изпросих.

— На дванайсет е и плува свободен стил. Ще влезе във водата чак след трийсет минути. Хайде да минем на въпроса.

— Предлагам ти ново споразумение, още по-сложно от предишното.

— Вече го каза. За малко да ти затворя, Ръд, докато не спомена дъщерята на Кемп. Хайде, давай.

— Суенгър отново ме намери. Срещнахме се. Твърди, че знае къде е тя, че е износила и родила бебето. После то било продадено от някакви трафиканти, които я снабдявали с хероин в замяна на всякакви сексуални услуги.

— Суенгър е доказан лъжец.

— Няма съмнение, но част от нещата, които казва, са верни.

— Защо се е свързал с теб?

— Твърди, че се нуждае от помощ и от пари — голяма изненада. Има вероятност отново да се свърже с мен и ако го направи, бих могъл да насоча полицията по следата му, която да ги отведе до Джилиана Кемп. Или пък не. Няма откъде да знаем, но в момента полицията не разполага с нищо друго.

— Значи отново ще жертваш клиента си.

— Не ми е клиент. Съвсем ясно му го казах. Той може и да си въобразява, че съм му адвокат, но си е чиста загуба на време да анализираме какво си мисли Арч Суенгър.

Разнася се силен звънец и осем момчета скачат във водата. Родителите тутакси започват да крещят, като че ли децата могат да ги чуят. Освен „Плувай по-бързо!“ какво друго можеш да викаш на едно дете насред състезание? Наблюдаваме ги до обръщането.

— И какво искаш от нас? — пита Мос.

— В понеделник отивам на процес с моя ММА боец. Искам петгодишна присъда в замяна на признаване на вина и гаранция, че ще я излежи в окръжната затворническа ферма. Там режимът е по-лек, отглеждат зеленчуци. Има хубава спортна зала. Хлапето ще може да остане във форма, да лежи около осемнайсет месеца, да излезе под гаранция, да кажем, на двайсет и четири, и все още да има бъдеще на ринга. Иначе ще лежи седемнайсет години и ще излезе закоравял гангстер, в чиято глава ще се върти само едно — още престъпления.

Той вече върти очи. Въздъхва невярващо, като че ли казаното от мен е голям майтап. Клати глава — сигурно съм пълен идиот.

Накрая успява да каже с огромно усилие:

— Не контролираме прокурора. Знаеш го.

— Манчини беше назначен от кмета и утвърден от общинския съвет, както и ти. Временният шеф на полицията беше назначен от кмета и утвърден от общинския съвет. Точно като Рой Кемп, който още е в административен отпуск. Не можем ли да намерим начин да действаме съвместно?

— Манчини няма да послуша Уди. Мрази го.

— Всички мразят Уди и той също ги мрази. Но някак успява да се задържи три мандата. Ето как ще пробуташ идеята на Уди. Слушаш ли ме?

Още не ме е поглеждал, но сега се вторачва за миг в мен. После извръща очи към басейна и скръства ръце пред гърдите си — знак да започна да говоря.

— Влез в играта, Мос, помогни ми да се справя с това. Да предположим, че успея да отведа ченгетата до Суенгър, да допуснем също, че Суенгър може да отведе ченгетата до Джилиана Кемп. Била някъде в Западен Чикаго, недалече от центъра, между другото. Да допуснем, че спасят момичето, тогава знаеш ли какво? Нашият скъп кмет, почитаемият Удроу Съливан Трети ще даде първата пресконференция. Представи си тази сцена, Мос. Знаеш колко обича пресконференциите. Ще бъде звездният му миг. Уди с тъмен костюм, широко усмихнат, зад него редица полицаи със сериозни физиономии, но доволни, че момичето е спасено. Уди оповестява новината, като че ли той лично е сътворил чудото. Час по-късно виждаме първите кадри на щастливото семейство Кемп, отново всички заедно, и с Уди, разбира се, който се е намъкнал в кадъра, както само той умее. Какъв миг!

Мос омеква малко, докато си представя тази картина. Тя изплува в съзнанието му. Иска му се да я прогони, а мен да прати по дяволите, но образът е твърде вълнуващ.

Изобретателността както обикновено му изневерява, затова той просто казва:

— Ти си луд, Ръд.

Без изненади. Притискам го:

— И понеже се опитваме да се доберем до истината и правим дръзки предположения, да кажем, че Суенгър не лъже. Ако е така, Джилиана е едно от многото момичета, отвлечени от семействата им и държани в робство. Почти всички са бели американки. Ако веригата бъде прекъсната, а трафикантите — заловени, историята ще отекне от едното до другото крайбрежие. Уди ще получи огромно признание, със сигурност достатъчно, за да блесне в този град.

— Манчини никога няма да се съгласи.

— Тогава уволнете Манчини. Веднага. Повикайте го да го скастрите и го накарайте да подаде оставка. Кметът има тази власт в нашата разновидност на демокрацията. Сменете го с някой мижав подлизурко. Такива с лопата да ги ринеш. Стотици са.

— Мисля, че са само петнайсет — отбелязва той.

— Извинявай. Сигурен съм, че сред петнайсетимата заместник-прокурори двамата с Уди все ще намерите един с малко амбиция, който ще направи каквото му кажете в замяна на просторен кабинет. Хайде, Мос, не е чак толкова сложно.

Той се привежда напред, подпира лакти на коленете си и потъва в размисъл. Шумът стихва. Тълпата се умълчава в края на едното състезание и преди началото на следващото. Никога не съм ходил на състезания по плуване и слава богу, защото това мъчение явно продължава с часове. Благодаря на майките на Старчър и техния страх от хлора.

Мос се нуждае от малко помощ, затова го смушквам.

— Уди има властта, Мос. Може да го направи.

— Защо трябва да има споразумение? Защо просто не постъпиш правилно и не съдействаш на полицията? Ако вярваш на Суенгър и ако той наистина не ти е клиент, тогава помогни на ченгетата. По дяволите, става дума за невинна млада жена.

— Защото не работя така — отговарям, макар да съм си изгубил съня, търсейки отговор на този въпрос. — Имам да представлявам клиент, който е виновен като повечето ми клиенти, и отчаяно търся начин да му помогна. Моите клиенти не са способни да печелят големи пари по законен път, но този е различен. Той би могъл да измъкне себе си и многочленното си семейство от гетото.

— Гетото тук е по-добро от онова, от което идва той — изтърсва Мос и веднага съжалява за думите си.

Мъдро и неприсъщо за мен подминавам думите му с мълчание.

Наблюдаваме как група по-високи момчета се изправят и се разтягат нервно на старта.

— Има още нещо — добавям.

— А, сделката става все по-сложна. Каква изненада.

— Преди около месец ченгетата намериха два трупа в едно сметище. Двама главорези, които работеха за Сканлън Връзката. По някаква причина съм заподозрян. Не знам колко сериозно е положението, но предпочитам да не се занимавам с това.

— Нали Връзката ти беше клиент?

— Да, но да кажем, че когато изчезна, не беше особено доволен от услугите ми. Изпрати двамата си биячи да ме отръскат за пари.

— Кой ги е очистил?

— Не знам, но не съм аз. Сериозно, нали не мислиш, че бих поел риска?

— Не е изключено.

Изхилвам се на тази тъпотия.

— Няма начин. Тия бяха истински гангстери с многобройни врагове. Който и да ги е очистил, е част от дълъг списък с желаещи да им видят сметката.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Първо, искаш кметът да принуди Манчини да омекне към твоя боец, за да може той да се признае за виновен, да си уреди хубава сделка и да спаси кариерата си. Второ, искаш кметът да притисне полицейското управление да търси другаде онзи, който е очистил момчетата на Връзката. И трето… Какво беше третото?

— Най-хубавото — Суенгър.

— А, да. В замяна на това, че кметът ще си заложи главата, ти може би ще успееш да помогнеш на полицията да намери Суенгър, който, току-виж, казва истината и, току-виж, ги отведе до момичето. Така ли, Ръд?

— В общи линии.

— Пълни тъпотии.

Проследявам го с поглед, докато се спуска по пътеката между скамейките и заобикаля басейна. Наблюдавам го дълго, но той изобщо не поглежда към мен.