Джон Гришам
Адвокат на престъпници (91)

20

Няма вентилация и във въздуха вони на мазни бургери и пържени картофи. Купувам си кафе и седя на маса по средата десет минути, докато двама пияни тийнейджъри в сепарето се кикотят и говорят с пълна уста. В далечния ъгъл болестно затлъстели мъж и жена се тъпчат, все едно за пръв път виждат храна. Част от блестящата маркетингова стратегия на заведението е, че цялото меню се предлага на половин цена от полунощ до шест сутринта. Втората примамка е топеното сирене „Велвита“.

Мъж с кафява униформа на компания „Ю Пи Ес“ влиза, без да се озърта. Купува си кока-кола и пържени картофи и най-неочаквано се настанява срещу мен. Зад кръглите очила без рамки най-сетне разпознавам очите на Суенгър.

— Радвам се, че успя да дойдеш — казва той едва чуто.

— С огромно удоволствие — отговарям. — Хубава униформа имаш.

— Върши работа. Ето какъв е случаят, Ръд. Джилиана Кемп си е съвсем жива, но съм сигурен, че й се иска да беше мъртва. Роди преди няколко месеца. Продадоха бебето за максимума, петдесет хиляди долара. Доколкото знам, цената варира от двайсет и пет до петдесет бона за бяло здраво дете. Тъмните са по-евтини.

— Кой?

— Ще стигнем и дотам след малко. В момента тя работи много часове като стриптийзьорка и проститутка в секс клуб на хиляда и петстотин километра от тук. На практика е робиня, собственост на противни типове, които са я направили зависима към хероин. Затова не може да се махне и прави каквото й наредят. Допускам, че не си имал работа с трафиканти на хора!

— Не.

— Не питай как се замесих. Дълга и тъжна история.

— Пет пари не давам, Суенгър. Бих искал да помогна на момичето, но няма да си навирам носа в тази работа. Каза, че ти трябва адвокат.

Той си взема едно картофче, разглежда го, все едно е отровно, и бавно го пъха в устата си. Измерва ме с гневен поглед иззад фалшивите лупи и накрая казва:

— Тя ще работи по клубовете известно време, после ще решат отново да я използват за разплод. Ще я пуснат на този-онзи и когато отново забременее, ще й спрат наркотиците и ще я сложат под ключ. Бебето трябва да е здраво. Тя е едно от девет-десет момичета от контингента им — повечето са бели, но има и тъмнокожи, до една от тази страна.

— Всичките ли са отвлечени?

— Разбира се. Да не мислиш, че са доброволки?

— Не знам какво да мисля.

Надявам се, че лъже, но нещо ми подсказва, че говори истината. Така или иначе, историята е толкова гнусна, че мога само да клатя глава. Не мога да прогоня от мислите си лицата на Рой Кемп и съпругата му, които се молят по новините дъщеря им да се върне невредима.

— Истинска трагедия — отбелязвам. — Но започвам да губя търпение, Суенгър. Първо, не вярвам на нищо, което казваш. Второ, твърдиш, че ти трябва адвокат.

— Защо съобщи на ченгетата къде е заровена?

— Защото отвлякоха сина ми и ме принудиха да изпея каквото ти ми каза.

Тази история му харесва и не успява да сдържи усмивката си.

— Наистина ли? Ченгетата са отвлекли сина ти?

— Направиха го. Огънах се, казах им, те хукнаха натам, копаха напразно цяла нощ и когато стана ясно, че лъжеш, освободиха детето ми.

Той налапва три картофчета и дъвче, все едно има в устата си цяло пакетче дъвки.

— Бях в гората, гледах и щях да умра от смях заради тези клоуни. А теб те проклинах, задето си издал тайната ми.

— Ти си откачен, Суенгър. Защо съм тук?

— Защото ми трябват пари. Няма да повярваш какво ми се налага да правя за някой и друг долар и вече ми писна. Има около сто и петдесет бона награден фонд за разкрития по случая, които си стоят някъде в полицейското управление. Реших, че ако върна момичето на семейството й, част от тези пари ми се полагат.

Не знам защо думите му ме шокират. Не би трябвало да ме изненадва нищо, излязло от устата на този кретен.

Поемам дълбоко въздух и казвам:

— Дай ми възможност да опитам да осмисля това. Ти си отвлякъл момичето преди година. Добрите хора от нашия град са дарили парите си за наградата. А сега ти, похитителят, искаш да върнеш момичето и срещу тази велика проява на хуманност си решил, че трябва да вземеш част от парите, същите пари, които са фондът за разследване на извършеното от теб престъпление. Така ли е, Суенгър?

— Аз нямам проблем с това. Върши работа на всички фронтове. Те получават момичето, аз получавам мангизите.

— Звучи ми по-скоро като откуп.

— Както искаш го наричай, пет пари не давам. Просто ми трябват мангизи, Ръд, и реших, че адвокат като теб може да го организира.

Скачам на крака и заявявам:

— Трябва ти куршум, Суенгър.

— Къде отиваш?

— Вкъщи. Ако ми се обадиш още веднъж, ще кажа на ченгетата.

— Не се съмнявам.

Повишили сме тон и пияните тийнейджъри ни зяпат. Отдалечавам се и успявам да изляза, преди той да ме настигне и да ме хване за рамото.

— Мислиш, че лъжа за момичето, нали, Ръд?

Бързо вадя глока от кобура под мишницата си и го стисвам с дясната си ръка. Отдръпвам се, а той замръзва на място, вперил поглед в пистолета.

— Не знам дали лъжеш и не ме интересува. Ти си смахнат, Суенгър, и съм сигурен, че ще умреш от ужасна смърт. А сега ме остави на мира.

Той се успокоява и се усмихва.

— Чувал ли си за град Ламонт в Мисури? Всъщност няма причина да си чувал. Дупка с хиляда жители, на един час път северно от Кълъмбия. Преди три нощи двайсет и осем годишно момиче на име Хедър изчезна. Целият град е в паника, всички я издирват, претърсват гората, надничат под храстите. Няма и следа от нея. Тя е добре — искам да кажа, поне е жива. Живее в същия склад заедно с Джилиана Кемп, западно от центъра на Чикаго, малтретирана по същия начин. Провери онлайн, Ръд, тази сутрин вестникът на Кълъмбия пусна кратък материал. Поредното момиче, този път на осемстотин километра, само че тези типове са жестоки трафиканти.

Стисвам пистолета още по-силно и устоявам на импулса да го вдигна на височината на рамото си и да му пусна два куршума в черепа.