Джон Гришам
Адвокат на престъпници (88)

17

Тадео ме моли да се отбивам в ареста поне веднъж седмично и аз наистина нямам нищо против. Повечето ми посещения включват разговори за предстоящия процес и други, които са свързани единствено с оцеляването в ареста. Няма спортна зала, нито място, където може да тренира — ще има в затвора, но не говорим за това, — и той отчаяно се старае да се поддържа. Прави по хиляда лицеви опори и коремни преси дневно и ми изглежда в доста добра форма. Оплаква се, че храната е отвратителна и отслабва, което, естествено, води до обсъждане на въпроса в коя категория предпочита да се бие, когато излезе. Колкото по-дълго стои в ареста и трупа правни съвети от съкилийниците си, толкова повече се заблуждава. Убеден е, че ще успее да очарова съдебните заседатели, да обвини за всичко краткия си пристъп на невменяемост и да си тръгне свободен. Отново му обяснявам, че ще е трудно да спечелим процеса, защото съдебните заседатели ще гледат видеото най-малко пет пъти.

Освен това усещал, че не вярвам достатъчно в него, и на два пъти споменава да включим и друг адвокат. Знае, че няма да стане, защото ще трябва да му плаща хонорар, но въпреки това ме дразни. Започва да се държи като повечето обвиняеми, особено ако са хора от улицата. Не вярва на системата, включително и на мен, защото съм бял, а за белите законите били други. Убеден е, че е невинен и погрешка е зад решетките. Знае, че ще спечели съдебните заседатели на своя страна, ако му се даде шанс. И че като негов адвокат трябва само да врътна няколко номера в съдебната зала и той ще излезе на свобода, както става по телевизията.

Не споря с него, но се старая да го връщам в действителността.

След още половин час се сбогувам и с облекчение си тръгвам. На излизане от ареста изневиделица изниква Ланди Риърдън и почти се блъсва в мен.

— О, Ръд, точно теб търся.

Сигурен съм, че срещата ни не е случайна.

— Така ли? За какво?

— Имаш ли две минути? — пита той и сочи към един ъгъл, далече от другите адвокати и арестанти.

— Разбира се.

Всъщност не искам да прекарвам никакви минути с Риърдън, но той е тук с определена цел. Сигурен съм, че иска да ми изтъкне колко много държи заместник-директорът на полицията Рой Кемп отвличането да си остане помежду ни.

Когато вече сме насаме, казва:

— Ей, Ръд, дочух, че миналата седмица си имал лек сблъсък с двама от хората на Връзката в съда. Очевидци казват, че си ги тръшнал и двамата, направо си ги нокаутирал. Жалко, че не си им пуснал по един куршум между очите. Ще ми се да го бях видял. Не мога да повярвам, че си имал куража да ступаш двама трошачи на крака.

— Накъде биеш?

— Допускам, че Връзката ги е пратил да ти кажат, че иска нещо, вероятно пари. Знаем къде е, просто не можем да се доберем до него. Смятаме, че е останал без пари и е изпратил двама биячи да те поизцедят. По някаква причина ти не искаш да бъдеш цеден. Те те притискат, а ти ги просваш на пода посред бял ден пред съдебна зала. Харесва ми.

— Накъде биеш?

— Познаваш ли тези типове? Знаеш ли имената им?

Нещо ми подсказва да се правя на глупав.

— На единия му викат Бурето, не му знам името. Другия не го познавам. Имаш ли време да те питам нещо?

— Ама разбира се.

— Ти си от отдел „Убийства“. Защо се интересуваш от Връзката, от неговите биячи и от факта, че съм се позабавлявал с тях?

— Точно защото съм от отдел „Убийства“.

Той отваря папка и ми показва голяма цветна снимка на два трупа в нещо като сметище. Проснати са по очи и китките им са стегнато вързани зад гърба. На тила си имат съсирена кръв.

— Намерихме тези трупове на градското сметище, увити в стар килим. Булдозерът го избутал по малък склон и Бурето и Бръснача се търкулнали навън. Бурето е Дани Фанго, този отдясно. Отляво е Бръснача, който се казва Артър Робилио.

Риърдън прехвърля снимките и вади друга. Двете тела сега са обърнати по гръб, окървавени, едно до друго. На снимката до обезобразената глава на Бурето се вижда черен полицейски ботуш. И двамата са с прерязани гърла.

— Всеки има по един куршум в тила. И разрез с нож от ухо до ухо, за по-сигурно. Засега убийствата са чисти — няма отпечатъци, хомоскопни следи, гилзи. При гангстерските убийства обикновено е така. Не че са голяма загуба за обществото, нали ме разбираш?

Коремът ми се свива, а гърлото ми се пълни с киселини. Повръща ми се и ми се вие свят, така че сигурно ще припадна. Отмествам очи от снимките, поклащам отвратено глава и си внушавам да направя всичко възможно да се държа спокойно. Успявам да свия рамене и да кажа:

— И какво, Риърдън? Мислиш, че аз съм очистил тези типове, защото са ме нападнали в съда?

— Не знам какво мисля в момента, но тия двама бойскаути са в моргата, а никой нищо не знае. Доколкото ми е известно, ти последен си се сбил с тях. Явно ти е приятно да газиш в калта. Може би имаш и приятели там. Едното води до другото.

— Дори себе си не можеш да убедиш в това, Риърдън. Пълни щуротии. Върви да обвиниш някой друг, защото с мен си губиш времето. Аз не убивам. Само защитавам убийци в съда.

— Все тая, ако ме питаш. Ще продължа да ровя.

Той си тръгва, а аз намирам тоалетната. Заключвам вратата на кабинката, сядам върху капака и се питам възможно ли е това.