Джон Гришам
Адвокат на престъпници (82)

11

Кметът ни кара вече трети мандат и носи внушителното име Л. Удроу Съливан III. За обществеността и гласоподавателите той е просто Уди — усмихнат, дружелюбен мъж, който те потупва по гърба и ти обещава какво ли не, само и само да гласуваш за него. На четири очи обаче е дразнещ и кисел негодник, който пие много и се отегчава от работата си. Но не може да се откаже от нея, защото няма къде да отиде. Догодина предстоят избори, а като че ли няма приятели. В момента одобрението за него е около петнайсет процента, достатъчно ниско, за да накара всеки горд политик да се оттегли от надпреварата засрамен, само че Уди не за пръв път отвръща на удара. Предпочита да не прави нищо, отколкото да се измъчи със срещата, която ни предстои.

Третият човек в стаята е адвокатът на общината Мос Корган, който ми е състудент. Навремето се презирахме и положението не се е променило. Той беше редактор на правното списание на факултета и се беше насочил към бляскава кариера в лъскава кантора по корпоративно право, но този балон се спука и той отчаяно затърси по-скромна работа.

Срещаме се в кабинета на кмета — прекрасна стая на последния етаж на общината с високи прозорци и гледка в три посоки. Докато се настаняваме около малката заседателна маса в ъгъла, секретарка ни налива кафе от старинна сребърна каничка. Преминаваме през изтезанието на предварителните любезности и се насилваме да се усмихваме, за да изглеждаме ведри и спокойни.

По време на представянето на доказателствата за гражданското дело, заведено от Дъг Ренфро, дадох да се разбере, че възнамерявам да призова и двамата си събеседници да свидетелстват. Този факт е надвиснал над масата като тъмен облак и прави професионалната учтивост почти невъзможна.

Уди заявява безцеремонно:

— Събрали сме се да уговорим споразумение, нали?

— Да — отговарям и вадя документи от куфарчето си. — Имам предложение, доста дълго предложение. Клиентът ми Дъг Ренфро предпочита да се споразумее по всички искания и да продължи живота си или каквото е останало от него.

— Слушам ви — казва грубо Уди.

— Благодаря. Първо, осемте полицаи, които са убили Кити Ренфро, трябва да бъдат уволнени. Те са в служебен отпуск след убийството и…

— Трябва ли да използвате думата „убийство“? — прекъсва ме Уди.

— Не са осъдени за нищо — добавя Мос.

— Не сме в съдебна зала, затова, ако искам да използвам думата „убийство“, ще я използвам. Честно казано, в английския няма друга дума, която да описва какво са извършили вашите момчета от спецотряда. Било е убийство. Недоумявам защо тези убийци не са отстранени и продължават да получават пълните си заплати. Трябва да си вървят. Това първо. Второ, шефът на полицията трябва да си замине заедно с тях. Той е некомпетентна мижитурка и изобщо не е трябвало да бъде назначен. Ръководи корумпирано управление. Пълен кретен е и ако не вярвате на мен, попитайте избирателите си. Според последното проучване на общественото мнение най-малко осемдесет процента от жителите на този град искат уволнението му.

Двамата кимат сериозно, но не ме поглеждат. Всичко казано от мен вече го пише на първата страница на „Кроникъл“. Общинският съвет гласува с убедително мнозинство вот на недоверие на шефа на полицията. Кметът обаче не го уволнява.

Причините са едновременно прости и сложни. Ако осмината воини и техният началник бъдат изхвърлени сега, те вероятно ще свидетелстват срещу общината в съдебната зала. Най-добре ще е да останат единен фронт по време на делото „Ренфро“.

— След като постигнем споразумение, най-накрая ще можете да ги уволните, нали?

— Да ти напомням ли, че по закон размерът на обезщетението не надвишава един милион долара?

— Не, няма нужда. Прекрасно го знам. Ще приемем споразумение за един милион, ако уволните незабавно осемте полицаи и началника.

— Дадено! — буквално се провиква Уди от отсрещната страна на масата и тупва с длан по нея. — Дадено! Какво друго искате?

Общината е на нокти заради жалкото обезщетение от един милион долара, но тези типове са по-ужасени от ново дело. По време на процеса срещу Ренфро разобличих в драстични подробности пагубните гафове на полицейското управление и „Кроникъл“ ги тръбеше от първа страница цяла седмица. Кметът, шефът на полицията, адвокатът на общината и членовете на общинския съвет се видяха в чудо. Последното, които искаха, беше още един сензационен процес, на който да унижавам градската управа.

— О, искам още много неща, кмете — казвам.

И двамата ме поглеждат с безизразни физиономии. Постепенно в очите им плъзва страх.

— Сигурен съм, че помните отвличането на сина ми миналата събота. Доста страховито преживяване, но с щастлив край и така нататък. Това, което не знаете, е, че го отвлякоха хора от вашето полицейско управление.

Маската на корав мъжага се свлича от лицето на Уди, което се издължава и пребледнява. Мос, бивш морски пехотинец, се гордее с перфектната си стойка, но в момента и неговите рамене увисват. Въздъхва, а кметът започва да гризе ноктите си. Погледите им се срещат за миг — еднакво ужасени погледи.

Малко драматично оставям на масата един документ, но така, че да е извън обсега им.

— Това са десет страници клетвени показания, подписани от мен, в които описвам отвличането, организирано от заместник-директора на полицията Рой Кемп, за да ме принуди да издам къде се намира тялото на изчезналата му дъщеря. Арч Суенгър никога не е бил мой клиент, независимо какво сте прочели и какво си мислите, но той наистина ми каза къде евентуално е заровено тялото. Когато отказах да предам тази информация на полицаите, синът ми беше отвлечен. Огънах се, съобщих на Риърдън каквото знам и миналата неделя през нощта на мястото беше направен обстоен оглед. Нищо не намериха, тялото не беше там. Кемп освободи сина ми. Сега иска да забравя цялата история, но това няма да стане. Работя съвместно с ФБР. Ако мислите, че имате проблеми с делото, заведено от Ренфро, само почакайте градът да научи колко корумпирана всъщност е полицията.

— Можеш ли да го докажеш? — пита Мос с пресъхнало гърло.

Потупвам клетвените показания и отговарям:

— Всичко е тук. Има видеоматериал от паркинга за камиони, където намерих сина си. Той успя да идентифицира един от похитителите си, полицай. ФБР тръгна по следата и разнищва случая.

Това не е съвсем вярно, разбира се, но те откъде да знаят? Както във всяка война, първата жертва е истината. Вадя друг документ от куфарчето си и го оставям до клетвените показания.

— А това е чернова на исковата молба, с която възнамерявам да заведа дело срещу общината заради отвличането. Както знаете, Кемп е в служебен отпуск, общината все още му плаща, той все още е неин служител. Ще съдя него, полицията и общината за престъпление, което ще бъде на първата страница на вестниците от едното до другото крайбрежие.

— И Кемп ли искаш да уволним? — пита Мос.

— Не ме интересува дали Кемп ще остане. Той е свестен човек и добро ченге. Освен това е отчаян баща, който преживява истински ад. Не искам да го закачам.

— Страшно мило от ваша страна — промърморва Уди.

— Какво общо има това със споразумението? — пита Мос.

— Много общо. Ще спра делото и ще забравя за него, ще продължа живота си и ще държа детето си под око. Но искам още един милион долара за Ренфро.

Кметът разтрива очи с кокалчетата на пръстите си, а раменете на Мос увисват още повече. Зашеметени са и известно време не намират думи да отговорят. Най-накрая Уди изломотва едно доста патетично „мили боже!“.

— Това е изнудване — отсича Мос.

— Разбира се, но в момента изнудването не е най-безобразното нещо. На първо място е убийството, после отвличането. Едва ли искате да се заяждате с мен.

Кметът успява да изправи гръбнак и казва:

— И откъде очаквате да намерим още един милион, който да дадем на вас и на господин Ренфро, без някой да подшушне на пресата?

— О, не за пръв път местите пари насам-натам, господин кмете. Хващали са ви няколко пъти, скандалите ви поизложиха, но пък познавате играта.

— Нищо нередно не съм правил.

— Не съм репортер, така че не ми се обяснявайте. Бюджетът ви тази година е шестстотин милиона. Имате резервни фондове, суми, които разпределяте по свое усмотрение, черна каса, безотчетни пари за едно-друго. Все ще измислите нещо. Най-добре би било да свикате извънредна сесия на общинския съвет, да приемете резолюция, да сключите поверително споразумение с Ренфро и да преведете парите в офшорна сметка.

Уди се изсмива, но не защото му е смешно.

— Да не си въобразявате, че може да се има доверие на общинския съвет да пази тайна?

— Това е ваш проблем, не мой. Моята работа е да осигуря справедливо споразумение на клиента си. Два милиона не е справедлива сума, но ще я приемем.

Мос се изправя със замаян вид. Отива до прозореца и рее навън празен поглед. Почесва се по гърба и крачи из стаята. Уди явно най-после схваща, че небето се е продънило, и пита:

— Добре, Ръд, с колко време разполагаме?

— С не много — отговарям.

— Трябва ни малко време да проучим случая, Себастиан — казва Мос. — Идваш тук, пускаш бомбата и очакваш да повярваме на всичко. Машината има много колелца и бурмички.

— Така е, но едно проучване само ще предизвика изтичане на информация. И какво ще постигнете? Ще повикате Кемп и ще го попитате дали е отвлякъл сина ми ли? Боже, какво ли ще ви отговори? Можете с месеци да ровите за истината и пак няма да я откриете. Освен това не съм в настроение да чакам. — Плъзвам клетвените показания към Уди. Ставам и вземам куфарчето си. — Ето какво предлагам: днес е петък и разполагате с уикенда. Ще дойда в понеделник в десет сутринта, за да приключим случая. Ако не можете да вземете решение, отивам право в „Кроникъл“ с тази купчинка документи. Представете си статията, нанесената вреда. Заглавията в ефира денонощно.

Уди отново пребледнява.

— В понеделник съм във Вашингтон — обяснява плахо той.

— Ами отложете. Разболейте се сериозно от грип. В понеделник в десет, господа — казвам, докато отварям вратата.