Джон Гришам
Адвокат на престъпници (80)

9

Когато мобилният ми звъни след полунощ, знам, че разговорът е нежелан. В дванайсет и две минути напипвам телефона си и виждам, че е Партнър.

— Здрасти, шефе — немощно казва той. — Опитаха се да ме убият.

— Добре ли си?

— Не съвсем. Имам изгаряния, но ще се оправя. В католическата болница съм. Трябва да поговорим.

Препасвам един глок 19 под лявата си мишница, грабвам дебело палто и мека шапка и забързано тръгвам към паркинга да взема очуканата мазда. Десет минути по-късно връхлитам в спешното отделение на болницата и се засичам с Джук Садлър, един от най-противните адвокати в града. Джук обикаля спешните отделения на градските болници на лов за пострадали клиенти. Като лешояд дебне в коридорите разсеяни роднини, които са прекалено уплашени, за да мислят трезво. Знае се, че той закусва и обядва в кафенетата там, за да раздава визитни картички на хора със строшени кости. Миналата година се сбил с някакъв шофьор на паяк, който тормозел семейството на жертва на току-що случила се катастрофа. И двамата били арестувани, но само снимката на Джук се появи във вестниците. Адвокатската асоциация от години го дебне, но той винаги ловко се изплъзва.

— Твоят човек е надолу по този коридор — посочва ми той.

Прилича на някой от онези пенсионери доброволци с розови якета. Всъщност веднъж дори го пипнали да поздравява пристигащите, облечен с такова яке. Хващали са го и с бяла якичка и черно сако да се представя за свещеник. Джук е безбожник, но му се възхищавам. Действа в тъмните и мътни води на закона, където имаме много общо помежду си.

Партнър е с болнична нощница, седи на маса за прегледи и дясната му ръка е превързана. Оглеждам го и го подканям:

— Хайде, разправяй.

Тръгнал си от денонощно заведение с храна за вкъщи — пилешко къри за него и майка му. Качил се в буса, дал на заден и проклетото нещо избухнало. Бомба, вероятно бензинова и сигурно залепена за резервоара, взривена дистанционно от човек в кола наблизо. Партнър успял да се измъкне и помни, че паднал на пътя с горящо сако. Претърколил се, пропълзял настрани и видял как бусът се превръща в огнено кълбо.

Скоро пристигнали полицията и пожарната, настанало голямо оживление. Не могъл да намери телефона си. Санитар разрязал сакото му, качили го на линейка. Докато го карали към спешното, някой му подал телефона.

— Съжалявам, шефе — казва ми той.

— Не си виновен ти. Както знаеш, бусът е добре застрахован точно за такива случаи. Ще си вземем нов.

— Мислих по въпроса — прави гримаса Партнър.

— Нима?

— Да, шефе. Може би е добре да е нещо, което не се набива на очи и не е толкова лесно за проследяване. Нали ме разбираш? Онзи ден например, докато карах по магистралата, покрай мен мина бял бус на някаква фирма за доставка на цветя. Обикновен бял бус, голям почти колкото нашия, и аз си казах: „Ето това ни трябва. Никой никога не забелязва бял бус с надписи и цифри отстрани“. И е вярно. Трябва да се слеем с трафика, шефе, не да изпъкваме.

— И какво точно предлагаш да напишем отстрани на новия си бус?

— Не знам, нещо фиктивно. „Куриери Пит“. „Цветарница Фред“. „Строителна фирма Майк“. Няма значение, просто нещо обикновено.

— Не съм сигурен, че на клиентите ми ще им хареса невзрачен бял бус с фалшив надпис отстрани. Моите клиенти са много изискани хора.

Това го разсмива. Последният, който се качи в буса ми, беше Арч Суенгър, най-вероятно сериен убиец. Внезапно се появява млад лекар, който застава между нас, без да каже и дума. Преглежда превръзките и накрая пита Партнър как се чувства.

— Искам да се прибирам — отговаря той. — Няма да остана в болницата.

Лекарят няма нищо против. Връчва на Партнър куп марли и бинтове, както и мостри на обезболяващи и изчезва. Медицинска сестра е инструктирана да го изпише и подготвя нужните документи. Партнър обува необгорените си панталони, чорапите и обувките и излиза, увит в евтино одеяло. Тръгваме си от болницата и подкарваме към заведението за пържено пиле.

Почти два през нощта е и близо до местопроизшествието още има паркиране полицейска кола. Бусът е ограден с жълта лента и от него е останал само почернял и димящ скелет.

— Стой тук — казвам на Партнър и слизам от колата.

Докато измина петнайсетината метра и застана до жълтата лента, към мен вече се приближава полицай.

— Дотук, приятел — предупреждава ме той. — Това е местопрестъпление.

— Какво се е случило? — питам.

— Не мога да кажа. Води се разследване. Трябва да се отдръпнете.

— Нищо не докосвам.

— Казах да се отдръпнете, ясно?

Вадя визитка от джоба на ризата си и му я подавам.

— Бусът е мой, ясно? Била е бензинова бомба, залепена за резервоара. Опит за убийство. Помолете следователя да ми се обади сутринта.

Той гледа визитката, но не успява да формулира отговор.

Връщам се в колата и седя мълчаливо няколко минути.

— Искаш ли пиле? — питам накрая.

— Не, изгубих апетит.

— Аз бих пил кафе. Ти?

— Добре.

Пак слизам от колата и влизам в заведението. Няма клиенти, вътре е празно и очевидният въпрос е защо закусвалня за пилешко работи денонощно? Само че този въпрос трябва да зададе някой друг.

Чернокожо момиче със стомана по двете ноздри се мотае край касата.

— Две кафета, моля — поръчвам. — Без сметана.

Това я ядосва, но все пак се размърдва.

— Два и четирийсет — осведомява ме тя и посяга към каната с кафе, приготвено явно преди часове.

Слага две чаши на плота и аз казвам:

— Бусът на паркинга е мой.

— Е, май ще ви трябва нов — отговаря тя с нахална усмивка. Много остроумно, няма що.

— Така изглежда. Видя ли го как избухва?

— Не, не го видях, но го чух.

— И сигурно с колегите сте грабнали телефоните и сте снимали видео отвън, нали?

Тя кимва самодоволно.

— Даде ли го на полицията?

Широка усмивка.

— Не, никога не помагам на полицията.

— Ще ти дам сто долара, ако ми изпратиш видеото и не кажеш на никого.

Тя светкавично вади смартфон от джоба на джинсите си и казва:

— Дай ми имейла си и мангизите.

Осъществяваме сделката. На излизане питам:

— Отвън има ли камери?

— Не. Полицията вече пита. Собственикът е много стиснат.

В колата с Партнър гледаме клипчето на телефона ми, но се вижда само огненото кълбо, което той вече описа. Най-малко две пожарни са се отзовали на повикването и им отнема доста време да угасят пламъците. Видеото продължава петнайсет минути и макар да ми е интересно, защото това е моят бус, не ни разкрива нищо полезно.

Когато то свършва, Партнър пита:

— Добре де, кой го е направил?

— Сигурен съм, че е Връзката. В понеделник ступахме двама от главорезите му. Око за око. Вече играем грубо.

— Мислиш ли, че Връзката е в страната?

— Би било твърде рисковано. Но се обзалагам, че е наблизо — в Мексико, на Карибите, където е недосегаем, но с лесни комуникации.

Запалвам двигателя и потегляме. Впечатлен съм колко много говори Партнър тази вечер. Вълнението от взрива е развързало езика му. Личи, че го боли, но няма да си признае.

— Имаш ли план? — пита той.

— Да. Искам да намериш Мигел Запате, брата на Тадео. Сега, когато многообещаващата му кариера в бойните изкуства приключи, Мигел е посветил цялото си време на търговията с наркотици. Обясни му, че се нуждая от закрила, че представлявам малкия му брат по обвинение в убийство безплатно, изцяло про боно, защото обичам хлапето, нищо че не може да си позволи да плати. Кажи му също, че ме изнудват бандити, които работят за Сканлън Връзката. Фанго е един от тях, но не знам истинското му име.

— Викат му Бурето. Фанго Бурето, но истинското му име е Дани.

— Впечатляващо. А кой е другият, когото ти фрасна с малката си палка?

— Знаят го като Бръснача, Робилио Бръснача, но истинското му име е Артър.

— Бурето и Бръснача — клатя глава. — И кога успя да направиш това проучване?

— След сбиването в понеделник реших да подуша малко. Всъщност не беше много трудно.

— Страхотен си. Дай имената на Мигел и му кажи да се свърже с тези момчета и да им нареди да се дръпнат. Мигел и хората му движат коката — нещо, което Връзката контролираше преди трийсет години. Пътищата на Бурето и Бръснача едва ли са се пресичали с пътя на Мигел, но не се знае. В клоаките на града връзките винаги са странни. Моля те, нека Мигел ясно разбере, че не искам никой да пострада, само да ги сплаши. Ясно?

— Ясно, шефе.

Улиците са тъмни и пусти. Но ако в този момент изляза от колата и покажа бялата си физиономия, моментално ще привлека неприятни типове. Веднъж вече съм допускал тази грешка, но, за щастие, Партнър беше с мен.

Спирам до тротоара пред неговия блок и казвам:

— Сигурно госпожа Луела те чака.

Той кимва и казва:

— Обадих й се и й казах, че не е нищо сериозно. Ще го преживее.

— Искаш ли да вляза?

— Не, Шефе, наближава три. Върви да поспиш.

— Обади ми се, ако ти трябва нещо.

— Разбрах. Утре ще ходим ли да купуваме нов бус?

— Още не. Трябва да се оправя с ченгетата и със застрахователите.

— Нещо против да започна да търся онлайн?

— Давай. И внимавай.

— Окей, шефе.