Джон Гришам
Адвокат на престъпници (71)

19

С помощта на уиски и едно хапче успявам да поспя три часа на канапето, после се събуждам, облян в пот. Вече съм съвсем буден, а кошмарът продължава. Вземам си душ, колкото да убия време, и проверявам как е майка ми. И тя е пила някакви хапчета и изглежда като в кома. Призори с Партнър се връщаме в парка. Всъщност няма къде другаде да отидем. Какво друго бих могъл да правя? Да седя до телефона? В джоба ми е и звънва в седем и три минути. Лин Колфакс проверява какво правя. Обяснявам му, че съм в парка и продължавам да търся. Той съобщава, че им се обадили няколко души, но нищо полезно. Просто наркомани, заинтригувани от паричната награда. Пита дали съм видял сутрешния неделен вестник. Да, видях го. На първа страница.

Партнър носи мъфини и кафе и двамата сядаме на маса за пикник с изглед към езеро, на което хората се пързалят с кънки през зимата.

— Мина ли ти е през ум, че може да е Връзката? — пита ме той.

— Да, хрумна ми, но според мен не е той.

— Защо?

— Не е по такива престъпления.

— Сигурно си прав.

Възобновяваме мълчанието, което е отличителна черта на приятелството ни — тишина, която винаги съм ценил. Сега обаче се нуждая от някого, с когото да говоря. Приключваме със закуската и отново се разделяме. Аз тръгвам по същите пътеки и алеи, надзъртам под същите мостчета, крача по същите пресъхнали канали. Обаждам се на Джудит късно сутринта и попадам на майка й. Джудит си почивала и не, нямали новини. Полицаите са махнали жълтия кордон при езерото и положението се нормализира. Мястото отново е пълно с хора, явно неподозиращи за вчерашния ужас. Гледам как няколко момчета управляват дистанционно лодки в езерото. Състезават се. Стоя на същото място като предишния ден, когато видях Старчър за последен път. Тъпа болка раздира вътрешностите ми и съм принуден да си тръгна.

С темпото, с което действам, Старчър явно ще остане единственото ми дете. Той беше случайност, нежелано бебе, родено в разгара на войната между родителите си, но въпреки това се превърна в прекрасно момченце. Никога не съм бил кой знае какъв баща, но пък бях изключен от живота му. Не съм допускал, че може толкова да ми липсва друго човешко същество.

Но кой родител може да си представи, че отвличат детето му?

Часовете се нижат и аз скитам из парка. Стряскам се, когато телефонът ми звънна, но е просто познат, който иска да помогне. По-късно същия ден седя на пейка близо до пътеката за джогинг. Изневиделица се появява Ланди Риърдън и сяда до мен. Облечен е с костюм под неизменния си черен шлифер.

— Какво те води насам? — питам.

— Аз съм само пратеник, Ръд, нищо повече. Всъщност не съм замесен. Но детето ти е добре.

Поемам огромна глътка въздух и се привеждам напред с лакти върху коленете си, абсолютно объркан. Успявам да кажа задавено:

— Моля?

Той гледа право напред, все едно ме няма.

— Момчето ти е добре. Искат размяна.

— Размяна ли?

— Да. Ти казваш на мен, аз казвам на тях. Кажи ми къде е погребано момичето и ще си получиш сина, след като я намерят.

Не знам какво да мисля или да кажа. Слава богу, че детето е добре, но е така, защото са го отвлекли ченгетата и го държат като заложник! Казвам си, че би трябвало да съм ядосан, гневен, бесен, но всъщност изпитвам само облекчение. Синът ми е жив и здрав!

— Те? Кои са те? Говориш за свои хора, нали?

— Нещо такова. Виж, Ръд, разбери, че с Рой Кемп е почти свършено. Пуснаха го в административен отпуск за около месец, но никой не знае. Той е развалина и е започнал да действа сам.

— Но има много приятели, нали?

— О, да. Кемп е много уважаван. Служи трийсет години, знаеш, има много контакти, много връзки.

— Значи това е вътрешна работа. Не мога да повярвам. И са изпратили теб да преговаряш?

— Не знам къде е момчето, кълна се. И не ми харесва положението, в което се намирам в момента.

— Ставаме двама. Май не бива да се изненадвам. Всъщност трябваше да се сетя, че ченгетата няма да се поколебаят да отвлекат дете.

— Внимавай, Ръд. Имаш голяма уста, нали знаеш? Е, споразумяхме ли се?

— Трябва да ти разкрия онова, което ми е казал Арч Суенгър за момичето, така ли? Къде е погребана? Да допуснем, че ми е казал истината, а вие намерите момичето и го арестувате за убийство, с кариерата ми на адвокат е свършено. Връщате сина ми невредим на майка му и аз започвам да прекарвам много повече време с него. Всъщност ще бъда баща на пълен работен ден.

— На прав път си.

— А ако откажа, какво ще стане със сина ми? Трябва ли да повярвам, че заместник-шефът на полицията и негодниците му са способни да наранят дете за отмъщение?

— Май ще трябва да рискуваш, Ръд.