Джон Гришам
Адвокат на престъпници (70)

18

Накрая си тръгваме от парка, колкото и да е болезнено. Бих предпочел да остана там целия следобед и през нощта, просто да чакам момченцето ми да се появи и да попита: „Къде ми е лодката?“. Там е видяло баща си за последен път. Ако просто се е изгубило, може пък да намери обратния път. Преживяваме всичко като насън, вцепенени от страх, и си повтаряме, че това не е истина.

Лин Колфакс твърди, че е минавал през подобен ужас и че най-добрият ход в момента е да се срещнем в централното управление, в неговия кабинет, и да обсъдим как да процедираме. Става дума или за похищение, или за изчезване, или за отвличане с цел откуп, а трите неща поставят различни проблеми.

Отвеждам майка ми в апартамента, където я посреща Партнър. Той ще се грижи за нея няколко часа. Тя се обвинява, че не е била по-бдителна, и мърмори, че онази кучка Джудит се е направила, че не забелязва присъствието й.

— Защо изобщо се ожени за тази проклетия?

Нямах избор. Ти сериозно ли, мамо? Не може ли да го обсъдим по-късно?

Колфакс има подредено бюро и уравновесено, успокоително присъствие. За нас — за Джудит и за мен — това не означава нищо. Ава, третият родител, е извън града. Най-напред той ни разказва за похищение с щастлив финал. Повечето приключват лошо, знам го. Чел съм резюметата. С всеки изминал час шансовете за благополучен изход намаляват.

Пита ме дали е възможно похитителят да бъде наш познат. Роднина, съсед, перверзен съсед може би, който и да е? Клатя глава. Вече съм си помислил за Сканлън Връзката и не съм готов да го заподозра. Отвличането не пасва на профила му. Той иска от мен сто хиляди в брой, възстановяване на сумата, но не вярвам да прибегне до отвличане на сина ми за откуп. Връзката би предпочел да счупи десния ми крак тази седмица, а левия — следващата.

Колфакс ни обяснява, че би било полезно веднага да обещаем награда за информация. Добро начало била сумата от петдесет хиляди долара. Джудит, единственият родител, отговаря:

— Ще се оправя с това.

Съмнявам се, че може да напише чек за тази сума, но давай, момиче.

— Ще дам половината — обявявам, все едно играем карти.

И сякаш за да влошат и бездруго непоносимото положение, пристигат родителите на Джудит и биват въведени в кабинета. Прегръщат дъщеря си и тримата дълго плачат. Стоя до стената, колкото се може по-далече. Все едно не ме забелязват. Старчър живее при баба си и дядо си поне половината време, затова са много привързани към него. Опитвам се да разбера скръбта им, но от толкова отдавна мразя тези хора, че не мога да ги гледам. Когато се успокояват, питат какво се е случило и аз им разказвам. Колфакс ми помага с няколко подробности. В края на разказа те са убедени, че случилото се е по моя вина. Страхотно, ето че напредваме.

Не съм длъжен да оставам в стаята. Извинявам се, напускам сградата и се връщам при езерото. Полицията още е там, обикалят наоколо, не допускат хора в мъжката тоалетна. Разговарям с тях и им благодаря, те ми съчувстват. Пристига Партнър, съобщава ми, че майка ми е изпила две мартинита и се е поуспокоила. Двамата се разделяме и обикаляме алеите на парка. Слънцето залязва, сенките се издължават. Партнър ми носи фенерче и продължаваме издирването си до късно.

В осем вечерта се обаждам на Джудит да проверя как е. Вкъщи е с родителите си, чака до телефона. Предлагам да отида и аз, но тя отговаря: не, благодаря. Дошли приятели, не било удобно.

Часове наред обикалям из парка, осветявам с фенерчето си всяко мостче, канал, дърво и купчина камъни. Това е най-ужасният ден в живота ми и когато приключва, сядам на една пейка в полунощ и най-сетне заплаквам.