Джон Гришам
Адвокат на престъпници (66)

14

Третият петък на месеца е, време за среща с Джудит на нашите задължителни две питиета. И двамата не го искаме, но и двамата не сме склонни да се предадем и да се откажем. Би било равносилно на признание за слабост, а това и тя, и аз не го можем, поне не един пред друг. Казваме си, че трябва да поддържаме общуването, защото имаме син. Горкото дете.

Това ще е първата ни петъчна среща, откакто тя ме замъкна в съда в безплоден опит да ми отнеме напълно правото да виждам сина си. Заради тази пресен скандал ще се усеща по-силно напрежение. Честно казано, надявах се тя да отмени срещата. Няма да е трудно да ме провокира да я завра в миша дупка.

Пристигам в бара рано и намирам сепаре. Тя идва навреме както винаги, но с мило изражение. Джудит не е мил човек и не се усмихва често. Повечето адвокати се борят със стреса, но повечето адвокати не работят във фирма с девет други жени, които са същински хиени. Кантората й е като тенджера под налягане и подозирам, че животът й у дома не е много по-забавен. Колкото повече расте Старчър, толкова повече разказва за крясъците между Джудит и Ава. А аз, разбира се, гледам да измъкна от него всичките гадории, на които е свидетел.

— Как беше тази седмица? — питам. Обичайното начало.

— Както винаги. На теб обаче май ти върви. Пак има твоя снимка във вестника.

Сервитьорът взема поръчката ни, която си е една и съща: шардоне за нея, уиски сауър за мен. С каквито и приятни мисли да е влязла в бара, вече са се изпарили.

— Малко преждевременно — отговарям. — Вече не представлявам този тип. Не можеше да си позволи хонорара ми.

— Боже, и ще се лишиш от шанса да си в центъра на вниманието?

— Ще се появи друг.

— Изобщо не се съмнявам.

— Не съм в настроение да си разменяме обиди. Ще взема Старчър утре за моите трийсет и шест часа. Някакъв проблем?

— Какви са ти плановете?

— Вече трябва да представям и плановете си за одобрение, така ли? Когато го разпореди съдът?

— Просто питам, това е. Трябва да пийнеш.

Взираме се в масата още няколко минути, докато чакаме алкохола. Когато пристига, грабваме нетърпеливо чашите. След третата глътка казвам:

— Майка ми е в града. Ще заведем Старчър в мола за обичайния ритуал, с който родител без попечителство убива няколко часа в пиене на кафе, докато хлапето се вози на въртележката и вилнее на игралната площадка. После ще ядем вредна пица и вреден сладолед в някое заведение вътре и ще гледаме как клоуните се премятат и раздават балони. Накрая ще отидем до реката и ще се разходим покрай лодките на пристанището. Какво друго те интересува?

— Смяташ ли да го задържиш утре вечер?

— Имам трийсет и шест часа веднъж месечно. Което прави от девет сутринта утре до девет вечерта в неделя. Пресметни, не е сложно.

Сервитьорът идва да попита как сме. Поръчвам по още едно, макар че чашите ни не са дори наполовина празни. През последната година почти успявах да се радвам на тези кратки срещи с Джудит. И двамата сме адвокати и от време на време намираме общи теми. Някога я обичах, но не съм сигурен, че тя изпитваше същото. Имаме дете. Въобразявах си, че помежду ни може да се зароди приятелство, което ми е нужно, защото имам съвсем малко приятели. В момента обаче не мога да я понасям.

Пием мълчаливо, двама вкиснати бивши любовници, които са готови да се удушат. Тя прекъсва напрежението с въпроса:

— Що за човек е Арч Суенгър?

Обсъждаме го няколко минути, после говорим за отвличането и за кошмара, в който живее семейство Кемп. Познат на Джудит преди време бил адвокат на последното гадже на Джилиана по дело за шофиране в нетрезво състояние. И би трябвало това да ме осветли някак?

Изпиваме питиетата си за трийсет минути — рекорд — и се разделяме дори без задължителното млясване по бузата.