Джон Гришам
Адвокат на престъпници (65)

13

Два дни по-късно чакам в коридора на Стария съд, когато получавам есемес от Риърдън. Пише, че трябва да поговорим, и то скоро. Спешно било. След един час Партнър ме оставя пред централния арест и аз бързо се отправям към тесния и задушен кабинет на Риърдън. Никакво „здрасти“, никакво ръкостискане, изобщо никакъв поздрав, но аз и не очаквам.

— Имаш ли малко време? — изръмжава той.

— Ето ме тук.

— Седни.

Има само едно място за сядане — тапицирана с кожа пейка, покрита с папки и прах. Поглеждам я и казвам:

— Няма нужда, ще остана прав.

— Както искаш. Имаш ли представа къде е Суенгър?

— Не, никаква. Мислех, че вие го следите.

— Следяхме го, но той се изплъзна. Вече седмица няма и следа от него. Изпари се. — Отпуска се на дървения въртящ се стол и вдига крака върху бюрото. — Още ли си му адвокат?

— Не. Когато ме нае, ми даде чек без покритие. Договорът ни е невалиден.

Самодоволна престорена усмивка.

— Е, той е на друго мнение. Това е пристигнало снощи малко след полунощ на служебния ми телефон.

Пресяга се и натиска две копчета на архаичния си телефонен секретар. След сигнала се разнася гласът на Арч: „Това е съобщение за Ланди Риърдън. Обажда се Арч Суенгър. Заминах и няма да се върна. Преследвате ме от месеци и вече ми писна. Горката ми майка не е на себе си заради постоянното наблюдение и тактиката на тормоз. Моля ви, оставете я на мира. Тя е невинна, аз също. Прекрасно знаете, че не съм убил онова момиче, нямам нищо общо. Искам да обясня всичко на някой, който ще ме чуе, но ако се върна, ще ме арестувате и ще ме пратите в затвора. Имам ценна информация, Риърдън, и искам да поговоря с някой. Знам къде е тя сега. Какво ще кажеш?“.

Следва дълга пауза.

Поглеждам към Риърдън и той казва:

— Почакай.

Арч кашля дълго и когато отново заговаря, гласът му трепери, сякаш е развълнуван. „Само трима души знаят къде е погребана тя, Риърдън. Само трима. Аз, този, който я уби, и адвокатът ми Себастиан Ръд. Казах на Ръд, защото като мой адвокат той няма право да съобщи на никого. Шантава работа, нали, Риърдън? Защо един адвокат може да пази такива ужасни тайни? Харесвам Ръд, не ме разбирай погрешно. Нали го наех, мамка му! И ако извадите късмет и ме намерите, ще повикам Ръд да ми помогне.“ Още една пауза и после: „Трябва да вървя, Риърдън. До скоро“.

Приближавам до кожената пейка и сядам върху някакви папки. Риърдън изключва телефонния секретар и се привежда напред, облегнат на лакти.

— Съобщението е от предплатен мобилен и не можем да го проследим. Нямаме представа къде е.

Поемам дълбоко въздух, докато се опитвам да подредя мислите си. Няма стратегическа или разумна причина Суенгър да съобщава на полицията, че знам къде е заровено тялото. Точка! А фактът, че беше толкова нетърпелив да ми каже и после да изпее всичко на ченгетата, само засилва съмненията ми в него. Той е мошеник, вероятно сериен убиец, психопат, който обича да играе игрички и обожава да лъже. Но какъвто и да е, каквито и да са мотивите му, Арч ме хвърли от висока скала и сега летя в бездната.

Вратата внезапно се отваря и в стаята влиза Рой Кемп — заместник-директор на полицията и баща на изчезналото момиче. Затваря вратата зад себе си и пристъпва към мен. Корав мъж е, бивш морски пехотинец с четвъртита челюст и прошарена къса коса. Очите му са изморени и зачервени, издават какво му е струвала последната година. От тях блика омраза, от която кожата ми настръхва. Яката ми тутакси се навлажнява.

Риърдън скача на крака, изпуква кокалчетата на пръстите си, като че ли се кани да използва юмруци, и ми хвърля убийствен поглед. Сигурно наистина би ме убил.

Фатално е да проявяваш слабост пред полицай, прокурор и съдия, дори пред съдебни заседатели, но в момента не мога да изцедя и капчица самоувереност, камо ли обичайната си дързост. Кемп веднага минава на въпроса:

— Къде е тя, Ръд?

Бавно се изправям, вдигам и двете си ръце и казвам:

— Трябва да го обмисля, ясно? Сварихте ме неподготвен. Вие сте имали време да планирате засадата. Дайте и на мен малко време.

— Пет пари не давам за твоята поверителност, за етиката и за други подобни глупости, Ръд. Нямаш представа какво преживяхме. Единайсет месеца и осемнайсет дни в пъкъла. Жена ми не може да стане от леглото. Семейството ми се разпада. Отчаяни сме, Ръд.

Колкото и да е страховит, Рой Кемп е човек, който страда неистово, баща, който преживява като сомнамбул най-ужасния си кошмар. Има нужда от тяло, от погребение, от постоянен гроб, където със съпругата му да коленичат на тревата и да плачат, както си му е редът. Ужасът и несигурността сигурно са нетърпими.

Той препречва тесния проход към изхода и аз се питам дали няма да прибегне до физическа разправа.

— Господин началник, вие допускате, че всичко казано от Арч Суенгър е истина, а това не е добро предположение — обаждам се плахо.

— Знаеш ли къде е дъщеря ми?

— Знам каквото ми каза Суенгър, но не знам дали казва истината. Честно казано, съмнявам се.

— Тогава просто ни кажи. Ние ще проверим.

— Не е толкова просто. Не мога да издавам неща, които ми е съобщил поверително, знаете го.

Кемп затваря очи. Свеждам поглед и забелязвам, че е стиснал юмруци. Бавно ги отпуска. Поглеждам към Риърдън, който се е вторачил свирепо в мен. После поглеждам към Кемп, който леко отваря зачервените си очи. Клати глава, сякаш иска да каже: „Добре, Ръд, ще играем по твоята свирка. Но ще те пипнем“.

Честно казано, съм на тяхна страна. Страшно ми се иска да им съобщя всичко, да им помогна да погребат момичето по подобаващ начин, после да им помогна да намерят Суенгър и да гледам доволно как съдебните заседатели го осъждат за убийство. За жалост обаче, и дума не може да става да действам така. Правя малка крачка към вратата.

— Сега наистина бих желал да си тръгна.

Кемп не помръдва и аз някак си успявам да се промуша покрай него, без да предизвикам сбиване. Когато стисвам бравата, почти усещам ножа в гърба си, но оцелявам и излизам в коридора. Никога не съм се изпарявал толкова бързо от централния арест.