Джон Гришам
Адвокат на престъпници (46)

19

Изборът на съдебни заседатели отнема три дни и става ясно, че всичките дванайсет знаят много за случая. Обмислях дали да не поискам процесът да се проведе другаде, но отхвърлих тази стратегия. По две причини: едната основателна, а другата себична. Първата е, че на много хора в града им е писнало от ченгетата и от техните брутални действия. Втората е, че навсякъде има репортери и камери, а това е моята територия. Най-важното обаче е, че клиентът ми предпочита делото му да се гледа пред съдебни заседатели, които са негови съграждани.

В претъпканата зала съдия Пондър казва:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, започваме процеса с встъпителните речи. Първо ще говори прокурорът господин Фини, после адвокатът на защитата господин Ръд. Предупреждавам ви, че каквото и да чуете сега, това не са доказателства. Източникът на доказателства е само един — свидетелското място ето тук. Господин Фини, имате думата.

Прокурорът се изправя тържествено от мястото си на масата, край която са седнали многобройни прокурори и безполезни помощници. Демонстрация на правни мускули, опит да впечатлят съдебните заседатели със сериозността на обвиненията срещу господин Ренфро. Моята стратегия е различна. С Дъг седим сами, само ние двамата. Двама незначителни мъже, изправени пред бездънните ресурси на правителството. Масата на защитата изглежда почти празна в сравнение с армията от другата страна. Давид срещу Голиат — този образ е смисълът на живота ми.

Чък Фини е свирепо мрачен, когато започва със сериозното:

— Госпожи и господа, случилото се е трагедия.

Ама вярно ли, Чък? Можеш и по-добре.

Дори Фини да не е вложил цялото си сърце в това дело, няма да се предаде. Твърде много хора гледат, залогът е прекалено голям. Сега, след началния гонг, играта започва. И целта не е справедливостта — от този момент нататък целта е победата. Фин описва сносно опасностите на полицейската работа, особено в днешното време на автоматични оръжия, опитни престъпници, наркобанди и терористи. Полицаите често са мишени, жертви на изключително безмилостни бандити без капка уважение към властта. Навън се води война, война срещу наркотиците, война срещу тероризма, война срещу почти всичко и нашите храбри защитници на реда имат пълното право да се въоръжават до зъби. Именно затова мъдрите хора, които избираме да творят законите ни, преди шест години са определили като престъпление случаите, когато някой — да, дори ако е собственик на дома — стреля по полицай, който просто си върши работата. Затова Дъг Ренфро е виновен по смисъла на закона. Той е стрелял по нашата полиция и е ранил полицай Скот Кийслър — ветеран, който просто си е вършел работата.

Фини подръпва подходящите струни и отбелязва няколко точки. Двама-трима съдебни заседатели поглеждат неодобрително към клиента ми. В крайна сметка той е стрелял по полицай. Фини обаче е предпазлив. Фактите не са в негова полза независимо от буквата на закона. Говори сбито, по същество и сяда на мястото си само десет минути по-късно. Рекорд за прокурор.

— Господин Ръд за защитата — оповестява съдия Пондър.

Като защитник в наказателни дела фактите рядко са в моя полза. Но когато са, ми е невъзможно да действам с финес. Удряй копелетата бързо и силно и ги гледай как се гърчат. От самото начало съм убеден, че мога да спечеля това дело още с встъпителната си реч. Оставям бележника си на масата и оглеждам съдебните заседатели. Всеки един от тях право в очите. И започвам:

— Първо застреляли кучето Спайк, жълт лабрадор на дванайсет години, който спял дълбоко на постелката си в кухнята. Какво е направил Спайк, за да бъде убит? Нищо, просто е бил на подходящото място в неподходящия момент. Защо е трябвало да убиват Спайк? Ще се опитат да отговарят на този въпрос с някоя от обичайните си лъжи. Ще ви кажат, че Спайк ги е застрашил, както твърдят за всяко друго куче, което убиват при нощните си нахлувания в частни домове. През изминалите пет години, госпожи и господа, нашите храбри момчета от спецотряда са убили най-малко трийсет невинни кучета в този град — и стари песове, и малки кученца, които не са правели никому нищо.

Зад мен Чък Фини се изправя и казва:

— Възразявам, господин съдия. Не знам каква връзка с това дело имат другите действия на спецчастите.

Обръщам се към съдията и още преди да се е произнесъл, казвам:

— О, имат връзка, господин съдия. Нека да осведомим съдебните заседатели точно как протичат тези среднощни атаки. Ще докажем, че полицаите много обичат да натискат спусъка и да стрелят по всичко, което се движи.

Съдия Пондър вдига ръка и казва:

— Достатъчно, господин Ръд. Не забравяйте, че това е само встъпителна пледоария, не представяне на доказателства.

Така е, но съдебните заседатели вече са ме чули. Отново се обръщам към тях.

— Спайк не е имал никакъв шанс. Спецчастите разбили едновременно предната и задната врата и осем тежковъоръжени полицаи се втурнали в дома на семейство Ренфро. Още преди да успее да скочи на крака и да пролае, Спайк бил мъртъв, прострелян с три патрона от полуавтоматично оръжие, каквото използват рейнджърите. А убийствата тепърва започвали.

Правя пауза и поглеждам съдебните заседатели, някои от които несъмнено са по-опечалени заради мъртвото куче, отколкото от всичко друго, случило се през онази нощ.

— Осем полицаи, осем членове на спецотряда, екипирани с повече оръжия и оборудване от всеки американски войник, който се е сражавал във Виетнам или във Втората световна война. Бронежилетки, прибори за нощно виждане, съвършени оръжия, дори черна боя на лицата за подсилване на драматичния ефект. Но защо? Какво са търсели там?

Вече крача напред-назад пред съдебните заседатели. Поглеждам към зрителите в претъпканата зала и виждам шефа на полицията на предния ред, изпълнен с омраза към мен. Обикновено на всяко дело срещу полицаи подреждат двайсетина униформени на първите редове, които седят със скръстени ръце и гледат свирепо съдебните заседатели. Съдия Пондър обаче не го позволи. Подадох искане в залата да не бъдат допускани униформени полицаи и той се съгласи. Осемте момчета от спецотряда стоят в стаите за свидетели и пропускат купона.

— Трагедията започва от съседското момче, деветнайсетгодишен лентяй на име Ланс. Ланс, разбираемо, бил безработен, но изобщо не бездействал. Печелел добре от продажбата на незаконни наркотици, най-вече екстази. Бил достатъчно съобразителен да не продава по улиците, а да използва интернет. Само че не известната на всички ни мрежа. Ланс обитавал мрачния и забранен свят на Тъмната мрежа, докъдето Гугъл, Яху и другите търсачки не стигат. Купувал и продавал наркотици в Тъмната мрежа две години, преди да открие, че семейство Ренфро имат рутер за безжичен интернет без парола. Съобразително момче като Ланс се възползвало с лекота. Цяла година продавал и купувал екстази през безжичния интернет на семейство Ренфро, а те изобщо не подозирали, разбира се. Само че това дело не е за търговия с наркотици, не се бъркайте. То е за гигантски фал от страна на нашата полиция. Следователите били погнали търговците на наркотици по интернет и се натъкнали на айпи адреса на семейство Ренфро. Без да разполагат с други доказателства и без да е проведено истинско разследване, те организирали изненадващо нахлуване. Имали две заповеди: за ареста на Дъг Ренфро и за обиск на дома му.

Правя пауза и отпивам глътка вода. Всички погледи са приковани в мен. Всички уши слушат. Връщам се пред съдебните заседатели и се облягам на парапета, като че ли ще си говоря задушевно с дядо си.

— И така, да се върнем в миналото, при това недалечното, когато полицейската работа се вършеше от ченгета, които познаваха районите си и знаеха как да се разправят с престъпниците, когато бяха полицаи, а не морски тюлени, когато, госпожи и господа, заповедта за арест щеше да бъде връчена от двама служители на реда, които щяха да отидат в дома на господин Ренфро в прилично време, да позвънят, да влязат в къщата и да го осведомят, че е арестуван. Щяха да му сложат белезници и да го отведат и щяха да го направят много професионално. Други двама полицаи щяха да се явят със заповедта за обиск и да вземат лаптопа на господин Ренфро. И след броени часове полицията щеше да установи грешката си. Щяха да се извинят надлежно на господин Ренфро и да го върнат у дома. И щяха да са разкрили престъплението. Да сравним тогава и сега. Сега, поне в този град и с настоящото ръководство, полицията извършва изненадващи среднощни нападения срещу нищо неподозиращи и спазващи закона граждани. Стрелят по тях и по кучетата им, а когато разберат, че са сбъркали къщата, лъжат и прикриват действията си. — Поредната продължителна пауза, докато поглеждам ненужно бележките си и отново отправям поглед към съдебните заседатели. Дори някой от тях да диша, не си личи. — Госпожи и господа, в този щат е в сила лош закон, според който собственик на дом като Дъг Ренфро, който стреля по служител на реда, дори ако въпросният служител е сбъркал къщата, автоматично е виновен. Тогава защо изобщо си създаваме главоболия с този процес? Защо някой просто не прочете обвинителния акт и не осведоми господин Ренфро, че ще прекара следващите четирийсет години в затвора? Ами защото няма такова нещо като автоматично признаване на вина. Затова имаме съдебни заседатели и вашата работа е да решите дали Дъг Ренфро е съзнавал какво прави. Знаел ли е, че в къщата му е полицията? Какво си е помислил, когато се е втурнал в коридора и е видял фигури да се движат в тъмното? Ще ви кажа. Бил е ужасен. Вярвал е, че са нахлули опасни престъпници, и е започнал да стреля. И най-важното — не е знаел, че са полицейски служители. А ако не е знаел, не е виновен. Нямало е как да знае, нали? Защо полицаи ще нахлуват в дома му, след като не е направил нищо нередно? Защо ще се появяват в три през нощта, когато всички спят дълбоко? Защо ще разбиват и предната, и задната му врата? Защо, защо, защо? Полицаите не се държат по този възмутителен начин. Или пък се държат?