Джон Гришам
Адвокат на престъпници (36)

9

Трезвомислието постепенно прониква в катастрофата на семейство Ренфро. Под натиска от всички страни, особено от моя приятел в „Кроникъл“, реакцията на общината става все по-неадекватна. Шефът на полицията мълчи като риба — не можел да коментира актуално разследване. Кметът се е покрил в опит да се дистанцира от тази история. Във врата му дишат всичките му неприятели — някои от тях общински съветници, които се стремят към поста му и използват случая да се изтъкнат. Те обаче са малцинство, защото всъщност никой не иска да си навлича неприятности с полицията.

За жалост, в наше време несъгласието се смята за липса на патриотизъм и в обстановката след Единайсети септември всяка критика към хората с униформи, каквито и да било униформи, бива заглушавана. Политическо проклятие е да те обявят за мекушав по отношение на престъпността или тероризма.

Предоставям всичко на моя приятел във вестника, който истински се забавлява. Цитирайки анонимни източници, той прави на пух и прах ченгетата и тяхната тактика, всички издънки и опитите им да прикрият грешките си. Въз основа на материали от моите досиета публикува обширна статия, изреждаща неправомерни нахлувания и прекомерна употреба на сила.

Привличам колкото се може повече внимание от страна на пресата. Няма да лъжа и да твърдя, че това не ми харесва — то е смисълът на живота ми.

Ответниците подават искане до съдия Самсън, в което на практика го молят да запуши устата на „всички адвокати, участващи в гражданското дело“. Съдия Самсън отхвърля искането дори без изслушване. В момента юристите на общината са ужасени от съдията и търсят прикритие. Аз се стремя да изстрелям колкото се може повече патрони.

Практикувам сам, без истинска кантора и без истински персонал. За соло играч като мен е изключително трудно да участва в мащабни граждански и наказателни дела без никаква подкрепа и точно тук на сцената излизат двамата Хари. Хари Грос и Хари Скълник ръководят фирма с петнайсет адвокати в преустроен склад в центъра на града. Занимават се предимно с апелативни дела и се стараят да избягват процеси със съдебни заседатели, затова през повечето време са заболи нос в книгите и дращят в бележниците си върху отрупаните с документи бюра. Уговорката ни е проста: те поемат проучването и писмената работа, а аз им давам една трета от хонорара. Така залагат на сигурно, пазят дистанция от мен, от клиентите ми и от хората, които обикновено дразня. Подготвят една камара искания, предават ми ги за преглед и подпис и нищо не може да бъде проследено обратно до тях. Трудят се зад затворени врати и не им се налага да се притесняват от полицията. По делото на Сони Уърт — моя клиент, който се събуди посред нощ от грохота на танк в дневната си — постигнахме с общината извънсъдебно споразумение за един милион долара. Моят дял е двайсет и пет процента. Двамата Хари получиха тлъст чек и всички освен Сони бяха доволни.

В този щат обезщетенията при гражданските дела могат да достигнат максимум един милион долара. Мъдреците, които правят законите ни, преди десет години решиха, че тяхната преценка далеч превъзхожда тази на съдебните заседатели, които изслушват доказателствата и преценяват размера на обезщетението. Законотворците бяха подмамени от застрахователните компании, които все още финансират националната кампания за промяна на закона за колективните искове — политически кръстоносен поход, който се радва на шеметен успех. На практика всеки щат вече се съобразява с тавана на обезщетенията и с други закони, които целят хората да не стигат до съдебна зала. Досега никой не е забелязал спад на застрахователните тарифи. Журналистическо разследване на моя приятел в „Кроникъл“ разкри, че деветдесет процента от законотворците ни са взели за кампаниите си средства от застрахователния сектор.

И това се смята за демокрация.

Всеки адвокат, който се занимава с граждански искове в този щат, може да ви разкаже страховита история за тежко осакатен клиент с трайни увреждания, който остава разорен, след като плати лечението си.

Скоро след въвеждането на тавана на обезщетенията същите мъдри и храбри законодатели приеха нов закон, който забранява на гражданите да стрелят по ченгета, нахлуващи в домовете им, независимо дали са уцелили правилната къща. Затова, когато Дъг Ренфро залегнал на пода и започнал да стреля, той нарушил закона и толкова.

Нашите законодатели са приели и още един закон, който гарантира имунитет на спецчастите, когато се поувлекат и прострелят не когото трябва. В трагедията със семейство Ренфро четирима полицаи са изстреляни поне трийсет и осем куршума. Не е ясно кой точно е улучил Дъг и съпругата му, а и няма значение. Всички полицаи се ползват с имунитет срещу наказателно преследване.

Прекарах с Дъг часове наред, опитвайки се да му обясня тези принципи, до един нелогични. Той искаше да знае как така животът на съпругата му се оценява само на един милион долара. Обясних му, че неговият сенатор е гласувал за този закон, определящ тавана на обезщетенията, и че взема пари от лобистите на застрахователите. Ако Дъг иска, може да потърси този човек и да изрази недоволството си от начина, по който гласува.

— Тогава защо ги съдим за петдесет милиона, след като можем да получим най-много един? — пита Дъг.

Поредният въпрос е с дълъг отговор. Първо, за да изразим ясно позицията си. Гневни сме и отвръщаме на удара, а когато съдиш някого за петдесет милиона, със сигурност изглеждаш по-нападателен, отколкото ако го съдиш за един милион. Второ, една нелепост в този и бездруго скапан закон забранява съдебните заседатели да бъдат информирани за тавана от един милион долара. Може цял месец да изслушват свидетелски показания, да преценяват доказателствата, да дебатират разумно и да произнесат уместна присъда — например от пет-десет милиона. След това се прибират у дома, а на следващия ден съдията тихомълком намалява присъдата до законния максимум. Вестникът тръби за поредната голяма присъда, но адвокатите и съдиите (а също и застрахователните компании) знаят истината.

Нелогично е, но да не забравяме, че този закон е написан от същите заговорници, които са напълнили застрахователните полици с безкрайни щуротии.

— Но как е възможно ченгето, което разбива вратата ми и стреля по мен, да има имунитет, а когато аз отвръщам на огъня, да ме смятат за престъпник, застрашен от двайсетгодишна присъда?

Простият отговор е: защото те са ченгета. Сложният е, че нашите законодатели често приемат несправедливи закони.

Клиентът ми все още е в траур, но шокът и скръбта му започват малко по малко да се уталожват. Мислите му се проясняват, постепенно осъзнава реалността. Съпругата му си е отишла, убита е от хора, на които не може да се потърси отговорност. Животът й е оценен само на един милион долара. А той, Дъг Ренфро, се намира насред наказателни съдебни процедури, които един ден може да го отведат в съдебната зала, където единствената му надежда ще бъде журито да не може да стигне до присъда.

Пътят към справедливостта е осеян с бариери и мини, повечето от тях създадени от мъжете и жените, които твърдят, че се стремят към справедливост.