Джон Гришам
Адвокат на престъпници (29)

2

Мобилният ми звъни в седем без петнайсет. Преценявам невъзможен удар със спонт, който да вкара деветата топка в ъгловия джоб, след което да разчистя масата. През последния един час пия силно кафе и пропускам твърде много удари. Грабвам телефона, поглеждам кой се обажда и казвам:

— Добро утро.

— Буден ли си? — пита Партнър.

— Познай.

От години не съм бил в леглото в седем без петнайсет. Партнър също.

— Я си пусни новините.

— Добре. Какво става?

— Изглежда, нашите оловни войничета се оплескали поредното нахлуване в частен дом. Има жертви.

— Мамка му! — изругавам и грабвам дистанционното. — Ще се чуем след малко.

В ъгъла на кабинета ми са сбутани малко канапе и стол. Телевизор с висока резолюция и голям екран е закачен на едната стена. Отпускам се на стола точно когато се появяват първите кадри.

Слънцето току-що изгрява, но е достатъчно светло и се вижда каква бъркотия цари. Предният двор на семейство Ренфро гъмжи от ченгета и спасителни екипи. Зад задъханата и заекваща репортерка светят прожектори. Съседи по халати зяпат сащисани от отсрещната страна на улицата. Яркожълта полицейска лента е опъната във всички посоки. Наистина е местопрестъпление, но вече съм подозрителен. Кои са действителните престъпници? Обаждам се на Партнър и му нареждам да отиде в болницата и да започне да души.

На алеята пред дома на семейство Ренфро има танк с 200-милиметрово оръдие, дебели гуми вместо вериги, камуфлажна боя и отворен люк, където в момента седи боец със скрито зад мотоциклетни очила лице, но видимо в бойна готовност. Полицейското управление на Сити притежава само един танк и се гордее с него. Използват го при всяка възможност. Знам го, и преди съм си имал работа с него.

Преди няколко години, скоро след Единайсети септември, управлението успя да измъкне от Министерството на вътрешната сигурност няколко милиона долара, за да се въоръжи и да се присъедини към държавната мания за ИАМ — изключителни антитерористични мерки. Нищо че градът ни е далече от големите метрополиси, нищо че наблизо няма никакви признаци за присъствието на джихадисти, нищо че полицията вече разполагаше с предостатъчно оръжия и нинджа джаджи. Нищо — ние трябва да сме готови! И така, в последвалата надпревара за въоръжаване нашите ченгета някак си се сдобиха с нов танк. И веднага се научиха да го управляват, а после, по дяволите, крайно време беше да го използват.

Първата жертва беше един човек на име Сони Уърт, който живееше в покрайнините, в район, обикновено избягван от брокерите на недвижими имоти. Сони, приятелката му и две-три от децата й спели в два през нощта, когато къщата сякаш избухнала. Не била бог знае каква къща, но не това било важното. Стените се разклатили, разнесъл се грохот и отначало Сони помислил, че ги е връхлетяло торнадо.

Не, само полицията. После ченгетата щяха да твърдят, че са почукали на вратата и са звънели на звънеца, но никой в къщата не беше чул нищо, преди танкът да пробие през предния прозорец и да спре в хола. Един шпаньол мелез се опитал да избяга през зейналата дупка, но бил застрелян от храбър воин. За щастие, нямало други жертви, но Сони прекарал две нощи в болницата с болки в гърдите, след което отишъл в ареста за седмица, преди да го освободят под гаранция. Престъпленията му: приемане на залози и хазарт. Ченгетата и прокурорите твърдели, че Сони е част от групировка, следователно е бандит, следователно е член на организираната престъпност и така нататък.

От страна на Сони съдих общината за „неправомерно използване на сила“ и издействах един милион долара. Между другото, нито цент от тези пари не дойде от джобовете на ченгетата, планирали нападението. Както винаги, платиха ги данъкоплатците. Обвиненията срещу Сони впоследствие бяха свалени, така че нападението си беше чиста загуба на време, пари и енергия.

Докато пия кафе и гледам случващото се, си казвам, че семейство Ренфро са късметлии, задето танкът не е проникнал в къщата им. По причини, които никога няма да узнаем, било решено той да остане на алеята за всеки случай. Ако осемте бойци се окажели недостатъчни, ако семейство Ренфро някак успеели да контраатакуват, тогава щели да пуснат танка да разруши бърлогата им.

Камерата дава в близък план полицаите, които стоят пред танка, и двамата с автомати. И двамата над сто и трийсет килограма. Единият е облечен със сиво-зелена маскировъчна униформа, като че ли ще ходи на лов за елени в гората. Другият е с бежово-кафява униформа, все едно ще преследва бунтовници в пустинята. Двамата палячовци стоят пред къща в предградията, на петнайсетина минути от центъра на град с население от един милион, издокарани с маскировъчни униформи. Тъжното и страшното в този кадър е, че тези типове нямат представа колко глупашки изглеждат. Те са горди и арогантни. Перчат се — воини, които се борят с лошите. Един от братята им по оръжие е улучен, ранен, повален при изпълнение на дълга си и те са ядосани. Гледат начумерено съседите отсреща. Една погрешна дума, и току-виж започнали да стрелят. Пръстът е на спусъка.

Започва прогнозата за времето и аз се пъхвам под душа.

Партнър ме взема в осем и се отправяме към болницата. Дъг Ренфро все още е в операционната. Раните на полицай Кийслър не крият опасност за живота му. Навсякъде гъмжи от ченгета. В претъпканата чакалня Партнър ми показва група изумени хора, седнали плътно един до друг и хванати за ръце.

Не за пръв път си задавам очевидния въпрос: защо полицаите просто не са позвънили на входната врата в прилично време и не са поговорили с господин Ренфро? Двама цивилни полицаи или пък само един униформен? Защо не? Отговорът е прост: те си въобразяват, че принадлежат към изключително елитен отряд и се нуждаят от тръпка, затова ето ни отново в болница, вдигната на крак заради жертви на престрелка.

Томас Ренфро е около четирийсетгодишен. Според Партнър той е оптик от предградията. Двете му сестри не живеят тук и още не са пристигнали в болницата. Преглъщам измъчено и се приближавам към него. Той маха с ръка да ме отпрати, но аз повтарям отново и отново, че е важно да поговорим. Най-накрая Томас се отделя от другите и двамата се усамотяваме в ъгъла. Горкият човек чака сестрите си, за да отидат в моргата и да се заемат с уреждането на погребението на мъртвата си майка, а междувременно баща им е в операционната. Извинявам му се, че се натрапвам, но привличам вниманието му, когато обяснявам, че не за пръв път преминавам през такова нещо с тези ченгета. Той изтрива зачервеното си око и казва:

— Мисля, че съм ви виждал.

— Сигурно по новините. Поемам откачени случаи.

Той се поколебава и пита:

— А какъв е този случай?

— Ето какво ще стане, господин Ренфро. Баща ви няма да се прибере у дома скоро. Когато лекарите приключат с него, полицаите ще го тикнат в ареста. Ще го обвинят в опит за убийство на полицай. Максималната присъда е двайсет години. Ще му определят гаранция около един милион долара, някаква непосилно висока сума, и той няма да успее да я плати, защото прокурорът ще запорира активите му. Къщата, банковите сметки, всичко. Няма да има достъп до нищо, защото те така стъкмяват обвиненията.

Като че ли не е преживял достатъчно ужасии през последните пет часа, та трябва да чуе и това за капак. Той затваря очи и клати глава, но ме слуша. Продължавам:

— Причината да ви притеснявам с тази информация е, че е важно незабавно да заведете дело. Още утре по възможност. За причиняване на смъртта на майка ви, за въоръжено нападение над баща ви, за прекомерна употреба на сила, за полицейска некомпетентност, за нарушаване на права и прочие. Ще им стоваря всичко. Няма да ми е за пръв път. Ако ни се падне свестен съдия, веднага ще получим достъп до вътрешната им документация. Вече са се заели да прикриват грешките си, а много ги бива в това.

Той се разплаква, опитва се да се овладее, успява и казва:

— Идва ми в повече.

Подавам му визитката си.

— Разбирам. Обадете ми се при първа възможност. Непрекъснато се боря с тези негодници и познавам правилата на играта. В момента преживявате истински ад, но, за жалост, положението само ще се влошава.

— Благодаря — успява да прошепне той.