Джон Гришам
Адвокат на престъпници (25)

10

След като попълваме формулярите и ни обискират, с Партнър изминаваме осемстотин метра по алеите, оградени с телена мрежа, до Лагер Д, сектор със строг режим. Отново ни проверяват надзиратели с мрачни физиономии, на които много би им харесало да намерят причина да ни върнат. Партнър е дипломиран правен асистент и носи документи, които го доказват, затова го пускат да влезе с мен. Един от надзирателите избира стая за правни консултации, в която се настаняваме срещу една преграда.

Адвокатите имат право на посещения по всяко време след предварителна заявка, а семействата — само в неделя следобед. Докато чакаме, Партнър, който и бездруго не е от разговорливите, става още по-мълчалив. Посещаваме Джамил поне веднъж месечно и визитите ни винаги се отразяват зле на моя довереник. Той носи тежко бреме на плещите си, защото вини себе си за много от проблемите на сина си. Вярно, че хлапето само си е търсело белята, но след оправдаването на Партнър ченгетата и прокурорите бяха решили да си отмъстят. Убиеш ли полицай, дори при самозащита, винаги си печелиш лоши врагове.

Когато арестуваха Джамил, и дума не можеше да става за преговори. Максималната присъда беше десет години и прокурорът отказваше да отстъпи. Представлявах и него, про боно, разбира се, но нищо не можех да направя. Бяха го заловили с раничка, пълна с марихуана.

— Остават само девет години — тихо казва Партнър, докато се взираме в преградата. — О, човече! Нощем лежа буден и се чудя какъв ли ще бъде след девет години. На двайсет и осем и отново на улицата. Без работа, без образование, без умения, без надежда, без нищо.

— Може би не — казвам предпазливо, макар че не мога да добавя почти нищо. Партнър познава този свят много по-добре от мен. — Ще има баща, който го чака, и баба. И аз ще бъда наблизо, надявам се. Тримата заедно все ще измислим нещо.

— Може би дотогава ще ти потрябва още един правен асистент — казва той с рядка за него усмивка, но съвсем кратка. — Не се знае.

Отсреща се отваря врата, през която влиза Джамил, следван от надзирател, който бавно му сваля белезниците и ни поглежда.

— Добро утро, Ханк — поздравявам го.

— Здрасти, Ръд — отговаря той.

Ханк е от свестните според Джамил. Мисля, че добрите ми отношения с някои от надзирателите в затвора са донякъде показателни за адвокатската ми практика. С някои, но със сигурност не с всички.

— Не бързайте — казва Ханк и изчезва.

Продължителността на посещението зависи от него, а понеже аз се държа добре, му е все тая колко ще останем. Натъквал съм се на строги типове, които казват „Имате максимум един час“ или „Побързайте“, но не и Ханк. Джамил ни се усмихва и казва:

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Здравей, синко — казва Партнър.

— Радвам се да те видя, Джамия — казвам аз.

Той сяда тежко на пластмасов стол. Висок е почти два метра, кльощав и сякаш гумен. Партнър няма един и деветдесет и е набит здравеняк. Твърди, че майката на момчето била висока и слаба. Тя от години не фигурира в картинката — засмукала я е черната дупка на уличния живот. Има брат, който играе баскетбол в малък колеж, и Партнър винаги е смятал, че Джамия се е метнал на тях. В девети клас бил един и деветдесет и съгледвачите за баскетболните отбори започнали да го забелязват. По някое време обаче той открил марихуаната и крека и забравил за спорта.

— Благодаря за парите — казва ми Джамил.

Изпращам му сто долара месечно, които би трябвало да харчи на лавката и за основни неща като химикалки, хартия, марки и безалкохолни. Купил си е вентилатор — в „Стария Роузбърг“ няма климатици. Два месеца след като влезе в затвора, направили изненадващ обиск на килията му и намерили скрита в дюшека марихуана. Някакъв доносник пропял и Джамил прекара две седмици в карцера. Баща му щеше да го удуши, ако можеше да мине през преградата, но хлапето се закле, че повече няма да се случва.

Говорим за учебните му занятия. Посещава курсове с надеждата да вземе гимназиална диплома, но Партнър не е доволен от напредъка му. Петнайсет минути по-късно се извинявам и излизам от стаята. Баща и син имат нужда да останат насаме, точно затова сме тук. Според Партнър разговорите стават трудни и емоционални. Той иска Джамил да знае, че е загрижен за него и го наблюдава отдалече. В „Стария Роузбърг“ е пълно с банди, а Джамил е лесна жертва. Кълне се, че не е замесен в никоя, но Партнър е скептичен. И най-вече иска детето да бъде в безопасност, а членството в банда нерядко е най-добрата закрила. Но освен това води до войни, отмъщения и омагьосан кръг от насилие. Седем затворници са убити миналата година в „Стария Роузбърг“. Би могло да е още по-зле. Недалече се намира федералният затвор, където стават средно по две убийства месечно.

Купувам си безалкохолно от автомата и сядам на един от подредените в редица пластмасови столове. Днес няма друг адвокат на посещение и помещението е празно. Отварям куфарчето си и разтварям документите върху старите списания на масата. Появява се Ханк и отново се поздравяваме. Приказваме си няколко минути, питам го как е хлапето.

— Добре — отговаря. — Оцелява, не е пострадал. Тук е вече година и познава мястото. Не му се работи обаче. Намерих му работа в пералното, ама се задържа само седмица. Ходи на повечето си курсове, но не на всички.

— Някоя банда?

— Не знам, но го наблюдавам.

През врата в дъното влиза друг надзирател и Ханк изведнъж се разбързва. Не бива да демонстрира близост с презрян защитник на престъпници. Опитвам се да чета едно дебело досие, но ми е твърде скучно. Заставам до прозореца, който гледа към широкия двор, ограден с двойна телена мрежа. Стотици затворници, до един в бели униформи, се размотават, наблюдавани от надзирателите от кулата.

Повечето са млади и чернокожи. Според статистиката те са зад решетките за престъпления, свързани с наркотици, но не и с насилие. Средната присъда е седем години. След освобождаването си шейсет процента се озовават отново в затвора в рамките на три години.

И защо не? Какво отвън може да предотврати връщането им в затвора? Те вече са осъждани — клеймо, от което никога няма да успеят да се отърсят. Шансът е бил против тях още от самото начало, а сега, когато са обявени за престъпници, как точно би могъл да се подобри животът им на свобода? Това са реалните жертви на нашите войни. Войната с наркотиците. Войната с престъпността. Неволните жертви на строгите закони, приемани от политиците през последните четирийсет години. Един милион чернокожи младежи в момента са натъпкани в тънещи в разруха затвори и пропиляват безцелно дните си за сметка на данъкоплатците.

Затворите ни са препълнени. Улиците ни са залети от наркотици. Кой печели войната?

Изгубили сме разсъдъка си.