Джон Гришам
Адвокат на престъпници (17)

2

Двамата с Партнър пристигаме пред главния вход на „Биг Уийлър“, затвор със строг режим, където щатът държи смъртниците си и провежда екзекуциите. Един надзирател се приближава към буса откъм моята страна и пита:

— Име?

— Ръд. Себастиан Ръд. Идвам при Сканлън Връзката.

— Разбира се.

Надзирателят се казва Харви и преди си бъбрехме, но не и тази вечер. Тази вечер „Биг Уийлър“ е под ключ и във въздуха се долавя напрежение. Време е за екзекуция! От отсрещната страна на пътя група протестиращи със свещи пеят тържествен химн, а други скандират подкрепата си за смъртното наказание. Има и доста репортерски коли.

Харви надрасква нещо на клипборда си и казва:

— Девети сектор. — Точно преди да преминем, той се привежда и прошепва: — Какви са шансовете ви?

— Нищожни — отговарям.

Потегляме. Караме след камион на охраната с изправени в каросерията стрелци, а още един ни следва. Прожекторите едва не ни заслепяват, докато напредваме бавно, минаваме покрай ярко осветени сгради, където три хиляди души са заключени в килиите си и чакат Връзката да умре, за да се нормализира положението. Няма разумна причина затворът да полудява, когато има екзекуция. Никога не е нужна допълнителна охрана. Няма избягал смъртник. Обречените мъже там живеят в пълна изолация, затова нямат банда приятели, които да решат да щурмуват отделението на смъртниците и да освободят всички. Но ритуалите са важни за хората, управляващи затворите, а нищо не кара адреналина им да бушува така, както една екзекуция. Незначителният им живот е монотонен и сив, но понякога светът се настройва на тяхната честота, когато дойде време за убийството на убиец. Нито една възможност за вълнуваща драма не бива да се пропуска.

Девети сектор е далече от другите сектори и е ограден с толкова бодлива тел, че като нищо би възпряла Айк на брега на Нормандия. Накрая стигаме порта, където взвод превъзбудени надзиратели нямат търпение да претърсят Партнър, мен и куфарчетата ни. Тези момчета прекалено се вълнуват от предстоящите тази вечер тържества. Влизаме в сградата с придружители, а мен ме отвеждат в импровизиран кабинет, където директор Макдъф си гризе ноктите, същинско кълбо от нерви. Когато оставаме сами в стаята без прозорци, той пита:

— Чухте ли?

— Какво да чуя?

— Преди десет минути в стария съд избухнала бомба, в съдебната зала, в която бил осъден Връзката.

Бил съм в тази съдебна зала стотици пъти, затова съм шокиран от новината, че е взривена. От друга страна, изобщо не съм учуден, че Сканлън Връзката не възнамерява да си отиде мирно и кротко.

— Има ли пострадали? — питам.

— Мисля, че не. Съдът току-що бил затворил. Най-добре поговорете с него, Ръд, и то бързо.

Свивам рамене и поглеждам примирено директора. Загуба на време е да се опитваш да вразумиш гангстер като Сканлън Връзката.

— Аз съм само негов адвокат — казвам.

— Ами ако нарани някого?

— Стига, господин директор. Щатът ще го екзекутира след няколко часа. Какво повече би могъл да му направи?

— Знам, знам. Докъде е стигнало обжалването? — пита той и схрусква парченце от нокът между предните си зъби. Направо ще се пръсне от напрежение.

— До върха. До никъде — отговарям. — Отчаяна история. Къде е Връзката?

— В чакалнята. Трябва да се връщам в кабинета си, за да говоря с губернатора.

— Поздравете го от мен. И му напомнете, че още не се е произнесъл по последната ми молба за помилване.

— На всяка цена — обещава директорът на излизане от стаята.

— Благодаря.

Малцина жители на щата обичат екзекуциите толкова много, колкото нашият красив губернатор. Той има навика да изчаква до последния възможен момент, после да се появява с мрачна физиономия пред камерите и да оповестява пред света, че съвестта не му позволява да отмени екзекуцията. Почти разплакан, говори за жертвата на престъплението и заявява, че справедливостта трябва да възтържествува.

Тръгвам след двама надзиратели в пълно бойно снаряжение из лабиринт от коридори и стигам до клуб „Бум-бум“. Сещате ли се? За клуба, за който Еди Мърфи мечтаеше във филма „До живот“? Това е просто голяма килия, където отвеждат осъдения точно пет часа преди съдбоносния миг. В нея той чака заедно с адвоката си, с духовния си наставник и евентуално със свои близки. Разрешен е пълен контакт и понякога има покъртителни сцени, когато мама пристигне за последната прегръдка. Поднасят последното ястие точно два часа преди последните няколко крачки и след това в стаята може да остане само адвокатът.

Преди години нашият щат използваше наказателен взвод. Връзваха осъдения с оковани ръце и крака за стол, нахлузваха му черна торба на главата и забождаха на ризата му, точно върху сърцето, яркочервен кръст. На петнайсет метра срещу него петима доброволци чакаха зад завеса с пушки, от които само четири биха заредени. Смяташе се, че така нито един от петимата няма да бъде сигурен, че точно той е убил човек, което би трябвало да облекчи вината му по-късно, в случай че промени виждането си и започне да се измъчва. Пълна глупост! Списъкът на доброволците беше дълъг и всеки от тях изгаряше от желание да пусне куршум в сърцето на друго човешко същество.

Както и да е, затворническият жаргон е изобретателен и изразителен и с течение на времето стаята за екзекуции се сдоби с прякор. Говореше се, че нарочно оставят отворена вентилационна шахта, та пукотът от пушките да отеква в целия затвор. Когато по хуманни съображения преминахме на инжекцията, не беше нужно толкова голямо пространство. Преустроиха сектора на смъртниците, добавиха няколко стени. Смята се, че в сегашния клуб „Бум-бум“ се намира мястото, където преди осъденият е седял в очакване на куршумите.

Отново ме обискират и влизам. Връзката е сам, седи на сгъваем стол, облегнат до стена, изградена от блокчета пенобетон. Осветлението е приглушено. Погълнат е от телевизора с изключен звук, поставен високо в ъгъла, и не обръща внимание на появата ми. Любимият му филм е „Кръстникът“. Гледал го е стотици пъти и преди години започнал да имитира Марлон Брандо. Дрезгав и измъчен глас заради цигарите. Стиснати челюсти. Бавен говор. Надменност. Никакви емоции.

Изпълнението на смъртната присъда в нашия щат е съпроводено от уникалното право на осъдения да умре в облекло по свой избор. Нелепо правило, защото, след като си прекарал в затвора десет, петнайсет или двайсет години, нямаш богат гардероб. Обичайните гащеризони, може би чифт износени зеленикави панталони и фланелка, които обличаш по време на свиждане, сандали, дебели чорапи за зимата. Връзката обаче разполага с пари и иска да бъде погребан целия в черно. Облечен е с черна ленена риза с дълги ръкави, черни джинси, черни чорапи и черни маратонки. Изобщо не е толкова стилно, колкото той си мисли, но в този момент на кого му пука за модата?

Най-накрая проговаря:

— Мислех, че ще ме отървеш.

— Никога не съм го твърдял, Връзка. Дори го написах.

— Дадох ти толкова пари.

— Големият хонорар не е гаранция за благополучен изход. И това го има писмено.

— Адвокати! — изсумтява той отвратено и аз не го приемам безгрижно. Никога няма да забравя какво се случи с последния му адвокат.

Той бавно се привежда напред, пуска стола да стъпи на всичките си четири крака и се изправя. Връзката вече е на петдесет и през повечето време в сектора на смъртниците беше успявал да се поддържа в добър вид. Но остарява бързо, макар че едва ли човек с фиксирана дата за екзекуция се притеснява много от бръчките и прошарената си коса. Той прави няколко стъпки и изключва телевизора.

Стаята е може би четири и половина на четири и половина метра, има малко бюро, три сгъваеми стола и евтино казармено легло, в случай че осъденият пожелае да дремне, преди да се отдаде на вечния покой. Бил съм тук веднъж, преди три години, когато само петнайсет минути преди иглата да се забие във вената му, клиентът ми като по чудо беше помилван от Областния апелативен съд.

Връзката няма да има този късмет. Присяда в ъгъла на бюрото и ме поглежда отвисоко.

— Имах ти доверие — изръмжава той.

— И с пълно основание. Борих се за теб със зъби и нокти.

— Аз съм невменяем, а ти никого не успя да убедиш. Абсолютно съм смахнат. Защо не ги накара да го проумеят?

— Опитах се и ти го знаеш, Връзка. Никой не ме послуша, защото никой не искаше да слуша. Убил си не когото трябва — съдия. Убиеш ли съдия, събратята му се обиждат.

— Не съм го убил.

— Според съдебните заседатели си. А само това има значение.

Водили сме този разговор хиляди пъти, защо не още веднъж? Сега, по-малко от пет часа преди края, съм готов да разговарям с Връзката на всякакви теми.

— Невменяем съм, Себастиан. Мозъкът ми е повреден.

Често се твърди, че в очакване на смъртната присъда всички се побъркват. Двайсет и три часа в изолатора пречупват човек умствено, физически и емоционално. Връзката обаче не е толкова измъчен като останалите. Преди години му обясних, че Върховният съд е забранил на който и да е щат да екзекутира хора със забавено умствено развитие или с разстроена психика. Малко след това той реши, че трябва да полудее, и започна да се прави на откачен.

Тогавашният директор се съгласи да го премести в сектора за психичноболни, където си живееше много по-комфортно. Изкара там три години, преди някакъв журналист да се разрови по-надълбоко и да надуши паричната следа, която свързваше различни близки на директора с един престъпен синдикат. Директорът бързо подаде оставка и избегна обвиненията. Замъкнаха Връзката обратно в сектора на смъртниците, където остана около месец, преди да го поставят под специална охрана. Там разполагаше с по-просторна килия и повече привилегии. Надзирателите му даваха каквото поиска, защото момчетата на Връзката извън затвора ги обгрижваха с наркотици и пари. След време Връзката си издейства отново да го върнат в психиатричния сектор.

За шестте си години в „Биг Уийлър“ той е прекарал има-няма дванайсет месеца заедно с другите убийци в сектора на смъртниците.

— Директорът току-що ми каза, че днес следобед в съда избухнала бомба. В залата, в която си бил осъден. Какво съвпадение, а?

Той се смръщва и както обикновено вдига рамене а ла Брандо — жест, който не казва нищо.

— Имам ли обжалване, което да се придвижва някъде в момента? — пита ме той.

— В Областния апелативен съд, но не очаквай много.

— Да не би да ми казваш, че ще умра, Себастиан?

— Казах ти го миналата седмица, Връзка. Всичко е подготвено. Обжалването в последния момент е безсмислено. Всяка точка беше оспорена. Всеки проблем — разгледан. В момента не можем да направим много, освен да се надяваме на чудо.

— Трябваше да наема онзи радикален еврейски адвокат… как се казваше? Лоуенстийн.

— Може би, но не го направи. Трима негови клиенти са екзекутирани през последните четири години.

Марк Лоуенстийн е мой познат и чудесен адвокат. Двамата поемаме повечето дела, които никой друг в тази част на щата не желае да поеме. Мобилният ми вибрира. Есемес — Областният апелативен съд е отхвърлил молбата ни.

— Лоши новини, Връзка. Областният току-що ни отказа.

Той не казва нищо, само се пресяга и пуска телевизора. Завъртам копчето, за да засиля осветлението, и питам:

— Синът ти ще дойде ли тази вечер?

— Не — изръмжава той.

Има едно дете, син, който току-що излезе от федералния затвор, където бе лежал за изнудване. Отраснал е в семейния бизнес и обича баща си, но никой не може да го вини, че избягва затворите, дори само за посещение.

— Вече се сбогувахме — казва Връзката.

— Значи никакви посетители тази вечер?

Той изсумтява, не казва нищо. Не, няма да има посетители за последна прегръдка. Връзката се е женил два пъти, но мрази бившите си съпруги. Не е говорил с майка си двайсет години. Единственият му брат изчезнал загадъчно след провалена сделка. Връзката бърка в джоба си, вади мобилен телефон и се обажда на някого. Строго забранено е затворниците да имат мобилни телефони, но у него са намирали десетки през годините. Надзирателите ги вкарват тайно. Един, когото спипаха, призна, че някакъв непознат му платил хиляда долара в брой на паркинга на „Бъргър Кинг“, където обядвал.

Разговорът е кратък — не разбирам нито дума — и Връзката прибира телефона в джоба си. С дистанционното сменя каналите и заедно гледаме местните новини. Има огромен интерес към неговата екзекуция. Репортерка припомня на зрителите убийството на Наги. Показват снимки на съдията и съпругата му, красива жена.

Познавах съдия Наги добре и няколко пъти съм се явявал в неговата съдебна зала. Беше строг, но справедлив и умен. Бяхме шокирани след убийството му, но не особено изненадани, когато следата ни отведе до Сканлън Връзката. Излъчиха видеозапис на стрелеца, Кокалчето, как излиза от съда с белезници.

Гадняр.

— Знаеш, че имаш право да се срещнеш с духовен наставник, нали? — питам Връзката.

Той изсумтява. Не.

— Затворът има капелан, ако искаш да поговориш с него.

— Какво е капелан?

— Божи служител.

— Че какво може да ми каже той?

— О, не знам, Връзка. Чувал съм, че някои хора искат да си оправят сметките с Бог точно преди да умрат. Признават греховете си, такива работи.

— Това ще отнеме доста време.

Разкаянието би било непростима проява на слабост за мафиот като Връзката. Той не изпитва абсолютно никакво разкаяние нито за убийството на Наги, нито за предишните. Измерва ме с гневен поглед и пита:

— Какво търсиш тук?

— Аз съм твоят адвокат. Работата ми е да бъда тук, да се уверя, че последните обжалвания ще минат по реда си. Да те посъветвам.

— И ти ме съветваш да говоря с капелана?

Стряска ни силно почукване на вратата. Тя се отваря веднага и в стаята влиза мъж с евтин костюм, придружаван от двама надзиратели.

— Господин Сканлън — казва той, — аз съм Джес Форман, заместник-директорът.

— Много ми е приятно — отговаря Връзката, без да откъсва очи от телевизора.

Форман не ми обръща никакво внимание и продължава:

— Нося списък на хората, които ще присъстват на екзекуцията. Вие нямате свой списък, нали?

— Не.

— Сигурен ли сте?

Връзката не му обръща внимание. Форман изчаква, после казва:

— Ами адвокатът ви? — поглежда ме той.

— Аз ще присъствам — отговарям. Адвокатът винаги е поканен да присъства. — Ще има ли човек от семейството на съдия Наги?

— Да, и трите му деца. — Форман оставя списъка върху бюрото и излиза.

Щом вратата се затръшва зад гърба му, Връзката казва:

— Ето. — Взема дистанционното и увеличава звука.

Водещата новина е за току-що избухнала бомба във внушителната съдебна палата, където заседава Областният апелативен съд. Отпред цари неистова суматоха, докато полицаите и пожарникарите тичат напред-назад. Кълбета дим излизат от прозорците на втория етаж. Запъхтян репортер крачи по улицата, следван от оператора си, и на един дъх разказва какво се е случило.

Очите на Връзката блестят, докато гледа кадрите.

— Още един инцидент! — възкликвам.

Той обаче не ме чува. Опитвам се да запазя хладнокръвие, като че ли не е бог знае какво — една бомба тук, друга там. Няколко телефонни обаждания от сектора на смъртниците и фитилът пламва. Но всъщност съм стъписан.

Кой ли ще е следващият? Друг съдия, може би онзи, който гледа неговото дело и го осъди на смърт? Това беше съдия Коун, който се пенсионира впоследствие, но в продължение на две години — по време на процеса и след него — имаше въоръжена охрана. Или пък съдебните заседатели? След процеса те постоянно се озъртат, а полицаите са все край тях. Но никой не е пострадал и не е получавал заплахи.

— Сега къде отива обжалването? — изръмжава Връзката.

Сигурно смята да взриви всеки съд от тук до Вашингтон. Знае отговора на този въпрос, вече сме го обсъждали.

— Във Върховния във Вашингтон. Защо питаш?

Той подминава въпроса. Гледаме телевизия още малко. Си Ен Ен също захапва новината по обичайния си истеричен начин и не след дълго изправя всички на нокти, все едно ни нападат джихадистите. Връзката се ухилва.

Половин час по-късно се появява самият директор, по-неспокоен от всякога. Извежда ме от стаята и просъсква:

— Чухте ли за Апелативния съд?

— Гледахме.

— Трябва да го спрете.

— Кого?

— Не ми излизайте с това „кого“, по дяволите! Знаете за кого говоря.

— Ние нямаме думата, господин директор. Съдилищата имат свой график. Момчетата на Връзката явно са получили заповедите си. Освен това взривовете може да са случайно съвпадение.

— Как ли пък не! ФБР идват насам.

— О, страхотно, много умно. Клиентът ми ще получи смъртоносна инжекция точно след три часа и четиринайсет минути, но ФБР смята да го върти на шиш за взривовете. Той е гангстер от старата школа, господин директор. Кален в битка. Ще плюе на всеки агент на ФБР, който припари до него.

Гледа ме с вид на човек, който ей сега ще припадне.

— Трябва да направим нещо — казва с облещени очи. — Губернаторът ми крещи. Всички ми крещят.

— Мен ако питате, от губернатора зависи. Ако той отложи изпълнението на присъдата, Връзката може би ще спре взривовете. Макар че не съм сигурен, защото той не ме слуша.

— Ще го попитате ли?

Изсмивам се на глас.

— Разбира се, господин директор, ще проведа един задушевен разговор с клиента си, ще го накарам да признае и ще го убедя да престане да върши онова, което ми признае, че върши. Няма проблем.

Толкова е пребледнял, че не може да реагира, затова си тръгва, клатейки глава и гризейки нокти — поредният бюрократ, за когото е непосилно да взема решения. Връщам се в стаята и сядам на един стол. Връзката не откъсва очи от телевизора.

— Беше директорът — осведомявам го. — Ще ти бъдат признателни, ако озаптиш кучетата.

Никакъв отговор. Никаква реакция.

Най-накрая Си Ен Ен прави връзката и внезапно клиентът ми се превръща в най-горещата новина. Показват негова полицейска снимка като много по-млад, докато интервюират прокурора, който го е пратил тук. От другата страна на бюрото Връзката ругае тихо, но продължава да се усмихва.

Не е моя работа, но ако бях склонен да залагам бомби, кабинетът на този тип щеше да е на челно място в списъка ми. Казва се Макс Манчини, главен прокурор на Сити и истинска легенда, поне според самия него. Постоянно се изявяваше в медиите през изминалата седмица. Екзекуцията на Връзката ще му бъде първата и за нищо на света не би я пропуснал. Честно казано, не проумявам защо Връзката реши да очисти собствения си адвокат, а не Манчини. Но не го питам.

Явно с Връзката сме на една вълна. Репортерът тъкмо приключва интервюто, когато някъде зад Манчини се чува силен гръм. Камерата се отдръпва и аз съвсем ясно виждам, че се намират пред кабинета на прокурора в центъра на града.

Поредната експлозия.