Джон Гришам
Адвокат на престъпници (120)

29

Последният свидетел на защитата е самият подсъдим. Преди да го призова в понеделник сутринта, връчвам на съдията и на прокурора писмо, което съм написал до Тадео Запате. Целта му е да го осведоми, че свидетелства противно на съвета на своя адвокат. Предишния ден го въртях на шиш два часа и той си мисли, че е готов.

Заклева се да говори истината, усмихва се напрегнато на съдебните заседатели и тутакси научава страшния урок, че от мястото на свидетеля нещата изглеждат съвсем различно. Всички се взират в него и чакат какво изобщо би могъл да каже в своя защита. Стенографка ще записва всяка дума. Съдийката го гледа начумерено отвисоко, готова всеки момент да го скастри. Прокурорът изгаря от нетърпение да му се нахвърли. Майка му е далече на задния ред и има адски разтревожен вид.

Той си поема дълбоко дъх.

С помощта на моите въпроси описваме живота му — семейството, образованието, работата, липсата на криминално досие, кариерата му като боксьор и успеха му в смесените бойни изкуства. Съдебните заседатели, както и всички останали в залата са преситени от видеото, затова няма да го пускам.

Придържайки се към сценария си, обсъждаме боя и той успява да опише сносно какво е усещането да те ударят толкова много пъти. И двамата знаем, че Кръш не му стовари много сериозни удари, но нито един съдебен заседател не го разбира. Тадео уверява журито, че не помни края на боя, че има смътна представа как противникът му вдигнал ръце победоносно, но не заслужавал победата.

Да, превъртял, макар че всъщност нищо не помни. Бил смазан от тази несправедливост. Кариерата му била съсипана, откраднали му я. Смътно помни как реферът вдигнал ръката на Кръш, после му причерняло. Следващият му спомен е как в съблекалнята двама полицаи го държат под око. Попитал ги кой спечелил боя, а единият на свой ред попитал: „Кой бой?“. Сложили му белезници и му обяснили, че е арестуван за нападение с тежки телесни повреди. Бил смаян, не можел да повярва, че се е случило. В затвора друг полицай го осведомил, че Шон Кинг е в критично състояние. И Тадео се разплакал.

И днес още не можел да повярва. Гласът му секва за миг, после той търка лявото си око. Не е много добър актьор.

Когато сядам на мястото си, Манчини скача на крака и на висок глас задава първия си въпрос:

— Е, господин Запате, колко пъти сте изпадали в невменяемост?

Блестящо начало, страхотна реплика, изречена с точната доза сарказъм.

И след това прави Тадео за смях. Кога изпаднахте в невменяемост за пръв път? Колко време продължи? Някой пострада ли първия път? Винаги ли ви причернява пред очите, когато изпаднете в невменяемост? Преглеждали ли сте се при лекар заради невменяемост? Не! Защо не? След като нападнахте Шон Кинг, прегледа ли ви лекар, който не е свързан с този процес? Наследствена ли е невменяемостта ви?

Трийсет минути след това нападение думата „невменяемост“ е изгубила смисъл. Превърнала се е в шега.

Тадео много се старае да запази самообладание, но не успява. Манчини на практика му се надсмива. Съдебните заседатели се забавляват.

Макс го пита за рекорда му в аматьорския бокс. Двайсет и четири победи и седем загуби.

— Поправете ме, ако греша, но преди пет години, когато сте били на седемнайсет и сте участвали в регионалния турнир „Златни ръкавици“, сте изгубили по точки според съдийското решение от човек на име Корлис Бийн. Така ли е?

— Да.

— Много оспорван бой, нали?

— Да.

— Бяхте ли разстроен от решението?

— Не ми хареса, смятах, че е неправилно, мислех, че съм спечелил срещата.

— Изпаднахте ли в невменяемост?

— Не.

— Изгубихте ли паметта си?

— Не.

Манчини си поема дълбоко дъх, клати глава, сякаш му е адски неприятно онова, което предстои да направи, и казва:

— Госпожо съдия, разполагам с още един видеоматериал, който според мен ще ни помогне. Това е краят на боксовата среща с Корлис Бийн отпреди пет години.

Изправям се и казвам:

— Госпожо съдия, не съм осведомен за това. Не е оповестено предварително.

Макс е подготвен, защото от седмици планира тази засада:

— Госпожо съдия, не е оповестено, защото не е необходимо. Щатът не предлага видеото като доказателство за вината на подсъдимия, затова според член деветдесет и две, алинея шеста няма нужда от оповестяване на доказателството. Щатът предлага видеоматериала, по-скоро с цел да оспори благонадеждността на този свидетел.

— Може ли поне да го видя преди съдебните заседатели? — питам бавно.

— Звучи разумно — отговаря Фабиноу. — Петнайсет минути почивка.

Гледаме видеото в нейния кабинет. Тадео и Корлис Бийн в средата на ринга с рефера, който вдига победоносно дясната ръка на Бийн. Тадео се отскубва от рефера, отива в своя ъгъл и изкрещява нещо в пристъп на ярост, обикаля вбесен ринга, с всяка секунда все повече излиза от кожата си, приближава до въжетата, крещи на съдиите и по невнимание се блъсва в Корлис Бийн, който изобщо не му се пречка и се наслаждава на победата си. На ринга се качват още хора и започват да ги насъскват, реферът се намесва между двамата боксьори и Тадео го блъсва; реферът, едър мъж, го блъсва на свой ред; за секунди изглежда, като че ли на ринга ще настъпи хаос, но някой сграбчва Тадео, издърпва го, а той рита и крещи.

Камерата отново не лъже. Тадео просто не умее да губи, изглежда като луда глава, като хулиган, като опасен човек, който пет пари не дава дали няма да предизвика побой.

— На мен ми се струва свързано с делото — отсича госпожата в съдийска тога.