Джон Гришам
Адвокат на престъпници (10)

10

С Партнър отпрашваме обратно към Майло за поредната мъчителна седмица на лъжи. Нямам търпение да отправя поглед към Глина Ростън, съдебен заседател номер осем, и да се помъча да открия издайнически признаци за задкулисно общуване. Но, както обикновено, нещата не се развиват по план.

Съдебната зала отново е претъпкана, което е удивително. За единайсети пореден ден Джули Фентрес, майката на близначките, седи на първия ред, точно зад масата на обвинението. Заобиколена е от обичайните си поддръжници и всички ме гледат свирепо, сякаш аз съм убил момичетата.

Когато Тротс най-сетне пристига, отваря куфарчето си и се преструва, че присъствието му има някакво значение, аз се привеждам към него и му казвам:

— Наблюдавай номер осем, Глина Ростън, но внимавай да не те забележат.

Ще го забележат, защото е тъпак. Би трябвало да умее да наблюдава реакциите на съдебните заседатели и да ги разчита, да изучава езика на тялото им и да следи дали са будни, заинтригувани или вбесени, да прави всичко, което се учиш да правиш по време на заседанията, ако си любопитен да разбереш какво става с журито ти, но Тротс е вдигнал ръце още преди седмици, преди същинското начало на процеса.

Гарди е в относително добро разположение на духа. Казва ми, че тук му харесва, защото има повод да излезе от килията. Държат го в карцера, обикновено без осветление, защото са сигурни, че е убил сестрите Фентрес, и суровото наказание трябва да започне веднага. И аз съм в по-добро разположение на духа, защото Гарди си е взел душ през уикенда.

Седим и чакаме съдията. В девет и петнайсет прокурор Хувър още не е на масата на обвинението. Кликата му помощници, същински млади фашисти, са по-начумерени от обикновено. Нещо става. До мен приближава пристав и ми прошепва:

— Съдия Кауфман ви вика в кабинета си.

Това се случва почти всеки ден, струва ми се. Хукваме към кабинета на съдията да се боричкаме за нещо, което не искаме да става публично достояние. Защо изобщо си правим труда? След две седмици вече ми е пределно ясно, че ако Хувър иска хората да видят или да чуят нещо, ще го направи.

Натъквам се на засада. Там е съдебната стенографка, готова да регистрира всичко. Съдия Кауфман крачи по риза и вратовръзка, а сакото и тогата му са окачени на вратата. Хувър стон самодоволен, но навъсен до прозореца.

Приставът затваря вратата зад мен и Кауфман хвърля някакви документи върху бюрото.

— Прочетете това! — изръмжава той.

— Добро утро, господин съдия. — Правя се на симпатяга. — Здрасти, Хувър.

Не отговарят. Документът представлява две страници клетвени показания, в които лицето твърди — в конкретния случай, лъже, — че сме се запознали случайно предишния петък вечерта на ММА турнира в града. Бил съм обсъждал с нея делото и съм й казал да предаде на майка си, която е съдебен заседател, че обвинението не разполага с доказателства и че всичките им свидетели лъжат. Беше се подписала като Марло Уилфанг пред нотариус.

— Има ли истина в това, господин Ръд? — изръмжава Кауфман, здравата ядосан.

— Ами… малко, струва ми се.

— Ще представите ли своята версия? — пита той, явно решен да не повярва на нито една моя дума.

— И това ако не е манипулация на съдебен заседател… — промърморва Хувър достатъчно силно, за да бъде чут.

На което отговарям рязко:

— Ще ме изслушате ли най-напред, или ще ме обесите, без да разполагате с фактите, точно като Гарди?

— Достатъчно — намесва се съдия Кауфман. — Престанете, господин Хувър.

Разказвам своята версия точно и ясно, без никакво разкрасяване. Изтъквам, че не познавам въпросната жена, че не съм имал представа коя е — как да имам? — че тя ме е намерила умишлено, че е инициирала контакта, а после веднага е хукнала обратно към Майло и се е опитала да се намеси в съдебния процес.

Понякога е необходима цяла армия, само и само някой да бъде осъден.

— Твърди, че пръв съм я заговорил, така ли? — почти крясвам. — Как? Та аз не познавам тази жена. Тя ме познава, защото е присъствала в съдебната зала, гледала е процеса. Може да ме познае. Аз как да я позная? Не звучи ли абсурдно?

Звучи, разбира се, но Хувър и Кауфман не отстъпват. Убедени са, че са ме притиснали в ъгъла. Ненавистта им към мен и клиента ми е толкова силна, че не виждат очевидното.

— Тя лъже, разбирате ли? — продължавам да настоявам. — Нарочно е планирана всичко. Натрапи ми се, заприказва ме, а после е подготвила клетвените показания. Вероятно във вашия кабинет, Хувър. Това е лъжесвидетелство и неуважение на съда. Направете нещо, господин съдия.

— Не е нужно вие да ми казвате…

— О, хайде стига. Размърдайте се най-после и поне веднъж постъпете правилно.

— Слушайте, господин Ръд… — подема той зачервен и готов да замахне към мен.

Вече искам процесът да бъде обявен за невалиден. Искам да предизвикам тези двамата да направят наистина огромна глупост. На глас заявявам:

— Искам разпит. Изведете съдебните заседатели, доведете дъщерята на свидетелското място и ми позволете да задавам въпросите. След като иска да участва в процеса, да заповяда. Майка й очевидно е предубедена и нестабилна, затова държа да бъде извадена от състава на журито.

— Какво й казахте? — пита Кауфман.

— Току-що ви го предадох дословно. Казах й същото, което бих казал на всеки човек на Земята — обвинението ви се крепи само на няколко лъжесвидетели, защото не разполагате с никакви достоверни доказателства. Точка.

— Изгубили сте си ума — обажда се Хувър.

— Искам разпит. — Вече крещя. — Искам тази жена да бъде отстранена от журито. Няма да продължа с процеса, докато тя не се махне.

— Заплашвате ли ме? — пита Кауфман, а положението абсолютно излиза извън контрол.

— Не, сър, обещавам ви. Няма да продължа.

— Тогава ще ви обвиня в неуважение на съда и ще ви пратя в ареста.

— Няма да ми е за пръв път. Направете го и сами ще докараме процеса до прекратяване. Ще се съберем отново след шест месеца и пак ще се повеселим като сега.

Не са сигурни дали наистина съм бил в ареста, но в този момент решават, че не лъжа. Човек на крайностите като мен постоянно изпробва границите на етиката. Арестът е въпрос на чест. Ако се окажа принуден да бъзна някой съдия или да го унижа, така да бъде.

Млъкваме за няколко минути. Съдебната стенографка е забола очи в краката си и ако й се удаде възможност, ще изхвърчи от стаята, събаряйки столове по пътя си. В момента Хувър е ужасен от възможността апелативен съд да отхвърли великата му присъда и да я върне за преразглеждане в нов процес. Не желае отново да преживява това мъчение. Иска да настъпи онзи славен момент, когато, вероятно придружен от телевизионен репортер, ще отиде в затвора „Биг Уийлър“, където се намира стаята за екзекуции. Ще се отнасят към него като към кралска особа, защото той ще е човекът, важната клечка, разкрила отвратителното престъпление и извоювала присъдата, изпратила Гарди Бейкър на екзекуция и дала на Майло шанса да затвори тази страница. Ще получи място на първия ред зад завесата, която ще бъде дръпната драматично и зад нея ще се покаже Гарди, легнал на носилка с щръкнали от ръцете му маркучи. След това Хувър ще намери време да поговори сериозно с медиите и да опише бремето, което тежи върху раменете му заради заемания пост. За пръв път ще присъства на екзекуция, а в този влюбен в смъртните присъди щат това е по-лошо, отколкото да си трийсетгодишна девственица. „Щатът срещу Гарди Бейкър“ е звездният миг за Дан Хувър. Върхът в кариерата му. Ще го канят да говори на всички онези важни прокурорски конференции, които се провеждат по евтините казина. И ще го преизберат.

В момента обаче той здравата се поти, защото е прекалил с разиграването на козовете.

Сигурни са, че са ме стиснали за топките. Ама че глупост. Да ме арестуват по фалшиво обвинение в неправомерен контакт — това няма да помогне на делото и на целта им в момента. Прекаляват, и то не за пръв път. Смятат Гарди за виновен и осъден на смърт и си въобразяват, че ще е гот да се позабавляват, като захапят и мен.

— На мен ми мирише на неправомерен контакт, господин съдия — казва Хувър в опит да внесе драматизъм.

— Не се и съмнявам — отговарям.

— Ще се занимаем с въпроса по-късно — казва Кауфман. — Съдебните заседатели ни чакат.

— Вие явно сте глухи. Няма да продължа без разпит. Моля това да бъде включено в протокола.

Кауфман поглежда към Хувър и двамата видимо се умърлушват. Знаят, че съм достатъчно смахнат да обявя стачка и да откажа да участвам в процеса, което ще доведе до прекратяването му. Съдията ме измерва с гневен поглед и казва:

— Обвинен сте в неуважение на съда.

— Пъхнете ме в ареста — предизвиквам го подигравателно. Съдебната стенографка записва всяка дума. — Арестувайте ме.

Той обаче не може да го направи в момента. Трябва да вземе решение, а погрешното решение ще застраши всичко. Ако ме тикне в ареста заради това, целият процес се проваля и няма начин да бъде спасен. По-нататък апелативен съд, най-вероятно федерален, ще разгледа действията на Кауфман и ще оповести нарушенията. Гарди трябва да има адвокат, истински адвокат, затова просто не могат да продължат, ако аз съм в ареста. Направиха ми подарък. Минават няколко секунди и страстите се уталожват. Услужливо и почти мило отбелязвам:

— Вижте, господин съдия, не можете да ми откажете изясняване на този въпрос. Иначе ще ми дадете сериозно оръжие за обжалването.

— Какво изясняване? — пита той, започнал да поддава.

— Искам тази жена, въпросната Марло Уилфанг, да застане на свидетелското място за разпит при закрити врати. Адски ви се ще да ме обвините в неправомерен контакт, затова хайде да стигнем до дъното. Имам право да се защитавам. Изпратете съдебните заседатели да си ходят и да кръстосаме шпаги.

— Няма да изпратя съдебните заседатели да си ходят — заявява съдията и се отпуска сломен на стола си.

— Добре. Дръжте ги под ключ цял ден. Пет пари не давам. Това момиче ви е излъгало най-нагло. Няма начин майка й да остане в журито. Вече имам основание да поискам прекратяване на процеса и още по-добро основание за отмяна на присъдата през следващите пет години. Вие избирате.

Слушат ме, защото изведнъж са се уплашили, а са ужасно неопитни. Успявал съм да доведа нещата до прекратяване доста пъти. Издействал съм и отмяна на присъди. Много пъти съм бил на арената, където залогът е смъртта и една грешка може да преобърне нещата. А те са новаци. Кауфман е водил две дела за убийство през седемте години, откакто е съдия. Хувър е изпратил само един човек на смърт — срам за всеки прокурор по тези места. Преди две години така оплел конците при обвинение, предвиждащо смъртно наказание, че съдията (не Кауфман) се оказал принуден да прекрати процеса. Нагазили са в твърде дълбоки води и здравата затъват.

— Кой изготви клетвените показания? — питам.

Не получавам отговор.

— Вижте, съдейки по изказа, определено е бил адвокат. Лаиците не се изразяват така. Вие ли ги изготвихте, Хувър?

Прокурорът се мъчи да запази хладнокръвие, но вече е отчаян и изтърсва такова нещо, че дори Кауфман не вярва на ушите си.

— Господин съдия, можем да продължим с Тротс, докато господин Ръд е в ареста.

Избухвам в смях, а Кауфман е като зашеметен от силен шамар.

— О, хайде, давайте — дразня ги аз. — Още от първия ден оплескахте това дело, така че продължавайте, осигурете на Гарди отмяна на присъдата на по-горна инстанция.

— Не. Това момче Тротс не е обелило и дума досега и ще е най-добре да продължи да си седи със същото глупаво изражение — казва Кауфман.

Смешно е, но аз впервам суров поглед в негова чест, а после и в съдебната стенографка, която записва всичко.

— Зачертайте това — изръмжава й Кауфман, когато се овладява.

Ама че тъпак. Съдебният процес нерядко прилича на лош цирк, в който различни номера излизат извън контрол. Онова, което започна като забавен опит да бъда унизен, вече им се струва ужасна идея.

Не искам на Хувър да му хрумват хубави идеи — не че имам големи опасения в това отношение, — затова се стремя постоянно да го изваждам от равновесие и наливам масло в огъня с думите:

— Това е най-великата глупост от всички, които изтърсихте от началото на този процес. Бени Тротс. Ама че шега! Искате той да бъде главният адвокат на защитата?

— Каква е позицията ви, господин Ръд? — пита Кауфман.

— Няма да напусна съдебната зала, докато не се проведе разпит относно забъркването ми със съдебен заседател номер осем, прелестната госпожа Глина Ростън. Ако наистина смятате, че искането ми представлява неуважение на съда, пратете ме в ареста. В момента предпочитам прекратяване на процеса пред троен оргазъм.

— Няма нужда от цинизми, господин Ръд.

Хувър започва да пристъпва от крак на крак и да заеква:

— Ами… ваша чест, може да разгледаме… неправомерния контакт и неуважението на съда по-късно. Нали разбирате… след процеса, да речем. Аз предпочитам да продължим със свидетелските показания. Другото… струва ми се несъществено за момента.

— Тогава защо изобщо го започнахте, Хувър? — питам. — Защо, палячовци такива, толкова се превъзбудихте по този въпрос, след като прекрасно знаете, че Уилфанг лъже?

— Не ме наричайте палячо — предупреждава ме съдия Кауфман със злобна усмивка.

— Прощавайте, сър, нямах предвид вас. Отнася се за палячовците в прокуратурата, включително за областния прокурор.

— Да се постараем да не принизяваме разговора — призовава Кауфман.

— Моите извинения — казвам толкова саркастично, колкото е в човешките възможности.

Хувър се оттегля до прозореца, откъдето се взира в редиците занемарени сгради по главната улица на Майло. Кауфман се отдръпва до библиотеката зад бюрото си и обхожда с поглед книгите, които не е докосвал. Въздухът е зареден с напрежение. Трябва да бъде взето сериозно решение, при това бързо, и ако негова чест сгреши, последиците ще отекват с години.

Най-накрая той се обръща и казва:

— Мисля, че е по-уместно да разпитаме съдебен заседател номер осем, но няма да го правим в залата. Ще проведем разпита тук.

Следва един от онези епизоди в съдебния процес, който разстройва юристи, съдебни заседатели и зрители. До края на деня оставаме в не особено просторния кабинет на съдия Кауфман и нерядко си крещим, докато разчепкваме моя случай. Довеждат Глина Ростън, карат я да положи клетва и тя е толкова ужасена, че едва говори. Моментално започва да лъже, като заявява, че не е обсъждала делото със семейството си. По време на кръстосания разпит я нападам с ожесточение, което озадачава дори Кауфман и Хувър. Тя излиза разплакана от стаята. След това довеждат смахнатата й дъщеря, госпожица Марло Уилфанг, и тя повтаря измишльотината си под клетва, направлявана от неумелите въпроси на Дан Хувър, който сега не е във форма. Когато я предават на мен, аз мило я повеждам по златната пътечка, после й кръцвам гърлото от ухо до ухо. Десет минути по-късно тя реве неудържимо и хилядократно съжалява, че ме е заговорила онази вечер. Става болезнено ясно, че е излъгала в клетвените си показания. Дори съдия Кауфман я пита:

— Как ви намери господин Ръд сред пет хиляди зрители, след като не ви е виждал преди?

Благодаря, господин съдия. Страхотен въпрос.

Тя разказва как се прибрала у дома късно в петък вечерта след боевете. Когато се събудила в събота, се обадила на майка си, която пък веднага се обадила на господин Дан Хувър и той знаел точно какво трябва да се направи. Срещнали се в кабинета му в неделя следобед, уточнили формулировката на клетвените показания и готово! Хувър влязъл в играта.

Призовавам Хувър като свидетел. Той възразява. Спорим, но Кауфман няма избор. Разпитвам прокурора един час — два риса в чувал сигурно ще се държат по-цивилизовано един с друг. Един от помощниците му написал всяка дума от клетвените показания. А една от секретарките му ги напечатала. Друга секретарка направила нотариалната заверка.

След това той разпитва мен и продължаваме да се дърлим. През цялото време на това мъчително изпитание съдебните заседатели чакат в своята стая, несъмнено осведомени от Глина Ростън и несъмнено обвинявайки мен за поредния досаден ден на процеса. Пет пари не давам. Продължавам да напомням на Кауфман и Хувър, че си играят с огъня. Ако Глина Ростън остане в журито, отмяната на присъдата от по-висша инстанция ми е в кърпа вързана. Не съм сигурен в това — нищо не е сигурно при едно обжалване, — но ги виждам как започват да не издържат на напрежението и да се съмняват в собствената си преценка.

Многократно искам процесът да бъде прекратен. И искането ми многократно бива отхвърлено. Не ми пука. Отразено е в протокола. Късно следобед Кауфман решава да изключи госпожа Ростън от журито и да я замени с госпожица Мейзи, една от избраните резерви.

Госпожица Мейзи не е вълнуваща алтернатива. Всъщност с нищо не превъзхожда жената, чието място заема. Никой от Майло не е по-добра алтернатива. Можеш да избереш дванайсет души от хиляда и всеки от тях ще изглежда и ще гласува по същия начин. Защо тогава изхабих толкова време днес? За да ги държа отговорни. За да ги уплаша до смърт със сценария, че те — прокурорът и съдията, надлежно избрани от местните хора — може да оплескат най-сензационното дело, което някога се е провеждало в това затънтено провинциално градче. За да набера сили за обжалването. И за да ги респектирам.

Настоявам Марло Уилфанг да бъде подведена под отговорност за лъжливи свидетелски показания, но прокурорът е изморен. Настоявам да бъде обвинена в неуважение на съда. Вместо това Кауфман ми напомня, че аз съм обвинен в това. Вика пристав с белезници.

— Извинете, господин съдия, но забравих защо ме обвинявате в неуважение на съда. Беше много отдавна.

— Защото отказахте да продължите участието си в процеса днес сутринта и защото пропиляхме цял ден да се караме за един съдебен заседател. Освен това ме оскърбихте.

Бих могъл да отговоря на тази тъпотия по много начини, но решавам да я подмина. Арестът ми за неуважение на съда само ще усложни тяхното положение и ще ме въоръжи още по-добре за обжалването на Гарди. Влиза едър заместник-шериф и Кауфман му нарежда:

— Заведете го в ареста.

Хувър е на прозореца с гръб към случващото се в кабинета.

Не искам да влизам в ареста, но нямам търпение да изляза от тази стая. Започвам да усещам застояла телесна воня. Белезниците щракват на китките на ръцете ми пред тялото, не отзад, и докато ме отвеждат, поглеждам към Кауфман и казвам:

— Допускам, че утре сутринта ще мога да продължа като главен защитник.

— Ще можете.

За да ги сплаша, добавям:

— Последния път, когато ме пратиха в ареста по време на процес, присъдата беше отменена от Върховния съд на щата. С девет на нула гласа. Четете делата, смешници такива.

Още един едър заместник-шериф се присъединява към шествието. Извеждат ме по задния коридор, по който минавам всеки ден. Незнайно защо, спираме на една площадка и двамата мънкат нещо по радио станциите си. Когато най-сетне излизаме навън, оставам с впечатлението, че новината се е разчула. Враговете ми надават радостни възгласи, когато виждат да ме извеждат с белезници. Без видима причина заместник-шерифите протакат, чудейки се с коя патрулка да ме откарат. Стоя до едната, изложен на показ, и се усмихвам на малобройната тълпа. Забелязвам Партнър и се провиквам, че ще му звънна по-късно. Той е изумен и объркан. За забавление ме натикват на задната седалка до Гарди — адвокат и клиент заминават заедно в ареста. Потегляме със сирени и включени лампи, за да поднесем на това жалко градче още по-вълнуваща драма, а Гарди ме поглежда и пита:

— Къде бяхте цял ден?

Вдигам ръцете си в белезници и отговарям:

— Борих се със съдията. Познай кой спечели.

— Как може да арестуват адвокат?

— Съдията може да прави каквото си пожелае.

— И за вас ли ще поискат смъртна присъда?

Засмивам се за пръв път от часове.

— Не. Поне засега.

Гарди се забавлява с тази неочаквана промяна в обичайния ход на събитията.

— Храната там ще ви хареса.

— Не се и съмнявам.

Двамата мъже на предните седалки слушат толкова внимателно, че почти не дишат.

— Били ли сте в ареста преди? — пита Гарди.

— О, няколко пъти. Много ме бива да вбесявам съдиите.

— Как вбесихте съдия Кауфман?

— Дълга история.

— Е, имаме цяла нощ, нали така?

Изглежда е така, но едва ли ще ме сложат в една килия със скъпия ми клиент.

Няколко минути по-късно спираме пред сградата с плосък покрив от 50-те години на миналия век, снабдена с пристройки отстрани като злокачествени тумори. Идвал съм тук няколко пъти при Гарди, мястото е ужасно. Паркираме, измъкват ни от колата и ни вкарват в тясна стая. Две-три ченгета се мотаят вътре с някакви документи и се правят на страшни. Гарди хлътва в дъното, където се е отворила невидима врата, и аз чувам арестанти да крещят някъде отзад.

— Съдия Кауфман каза, че имам право на две телефонни обаждания — заявявам рязко на надзирателя, който се приближава към мен.

Той спира, защото не е сигурен какво трябва да прави един надзирател с гневен адвокат, арестуван за неуважение на съда. Отдръпва се.

Обаждам се на Джудит и след като се разкрещявам на рецепционистката, а после на секретарката и на правната й асистентка, се добирам до нея, обяснявам й, че съм в ареста и имам нужда от помощ. Тя изругава, напомня ми колко е заета и после се съгласява. Обаждам се и на Партнър и го запознавам с последния развой на събитията.

Дават ми оранжев гащеризон с надпис „Градски арест Майло“ на гърба. Преобличам се в мръсна тоалетна, старателно окачвам на закачалка ризата, вратовръзката и костюма си. Подавам я на надзирателя с думите:

— Постарайте се да не се измачкат. Утре ще ги нося в съда.

— Да ги изгладим ли искате? — пита той и се залива от смях.

Другите също се хилят на този страхотен майтап, а аз се усмихвам, за да не им разваля удоволствието. Когато кикотът утихва, питам:

— Е, какво има за вечеря?

— Днес е понеделник, значи сандвичи с шунка — отговаря надзирателят. — В понеделник винаги е шунка.

— Чакам я с нетърпение.

Килията ми е бетонен бункер три на три, който вони на урина и други телесни миризми. На наровете лежат двама млади чернокожи — единият чете, другият дреме. Няма трето легло, значи ще спя на пластмасовия стол, покрит с тъмнокафяви петна. Съкилийниците ми не изглеждат никак дружелюбни. Не искам да се бия, но ако ми бъде нанесен побой в ареста насред съдебен процес, в който съм защитник на обвинен в убийство, това автоматично ще направи процеса невалиден. Обмислям такава възможност.

На Джудит не й е за пръв път, затова знае точно какво да направи. В пет следобед подава жалба за неправомерно задържане пред Федералния съд в Сити с настояването за незабавно изслушване. Обичам Федералния съд — в повечето случаи.

Копие от жалбата изпраща и на любимия ми вестникарски репортер. Ще вдигна колкото се може по-голяма шумотевица. Кауфман и Хувър адски оплетоха конците и ще си платят. Читателят от долния нар решава, че му се говори, и аз обяснявам защо съм тук. Намира го за смешно — адвокат в ареста, задето е ядосал съдията. Дремещият на горния нар се обръща настани и се включва във веселбата. Не след дълго раздавам правни съвети, а тези момчета се нуждаят от всичко, което съм способен да им предложа.

Един час по-късно идва надзирател с новината, че имам посетител. Тръгвам след него по лабиринт от тесни коридори и се озовавам в тясна стаичка с дрегер. Тук водят пияните шофьори. Епископа се изправя, ръкуваме се. Говорили сме по телефона, но не сме се срещали. Благодаря му, че е дошъл, но го предупреждавам, че е опасно. Майната им, отговаря той, не го било страх от местните власти. Освен това умеел да се снишава и да не се набива на очи. И познавал шефа на полицията, ченгетата, съдията — обичайните за малко градче глупави хвалби. Опитал се да се обади на Хувър и Кауфман, за да ги предупреди, че са допуснали огромна грешка, но не успял да се свърже. Притискал шефа на полицията да ме премести в по-хубава килия. Колкото повече говорим, толкова повече ми допада този човек. Той е уличен боец, уморено и поизхабено старо куче, което десетилетия наред се разправя с ченгетата. Едва свързва двата края, но пет пари не дава. Дали ще заприличам на него след двайсет години?

— Какво става с ДНК тестовете? — пита той.

— Лабораторията ще получи пробите утре и ми обещаха да действат светкавично.

— И ако се окаже Пийли?

— Ще настане истински ад.

Този човек е на моя страна, но не го познавам. Говорим десетина минути и се сбогуваме.

Когато се връщам в килията, двамата ми нови приятели са пуснали новината, че при тях има адвокат по наказателни дела. Не след дълго раздавам съвети на целия сектор, провиквайки се през решетките.