Джон Гришам
Адвокат на престъпници (90)

19

Буден съм в три и трийсет и седем, когато телефонът ми започва да вибрира. Бавно вдигам. Неизвестен номер, най-лошото.

Много неохотно казвам:

— Ало?

Няма как да не позная този глас.

— Ръд ли е? — пита той.

— Да. Кой се обажда?

— Старият ти клиент Суенгър, Арч Суенгър.

— Надявах се никога да не ме потърсиш.

— И ти не ми липсваш, но трябва да поговорим. И понеже не може да ти се има доверие, защото не се колебаеш да предаваш клиентите си, предполагам, че ченгетата подслушват телефона ти.

— Не.

— Ти си лъжец, Ръд.

— Добре, тогава затвори и не ми се обаждай повече.

— Не е толкова просто. Трябва да поговорим. Онова момиче е живо, Ръд, и лошите неща продължават.

— Не ми пука.

— На ъгъла на „Престън“ и Петнайсета улица има денонощна аптека. Купи си крем за бръснене. Зад редицата с „Жилет ментол“ ще намериш малък черен телефон с предплатена карта. Вземи го внимателно, за да не те помислят за крадец. Обади се на номера на екрана. Аз ще вдигна. Ще чакам половин час, после напускам града. Ясно ли ти е, Ръд?

— Не, този път не участвам в играта, Суенгър.

— Момичето е живо, Ръд, и ти можеш да я отървеш. Точно както спаси своето хлапе, но този път ще си истински герой. Ако ли не, до една година ще е мъртва. От теб зависи, приятел.

— Защо да ти вярвам, Суенгър?

— Защото знам истината. Може невинаги да я казвам, но знам какво става с това момиче. И то не е никак хубаво. Хайде, Ръд, включи се в играта. Не се обаждай на горилата си и не използвай онзи глупав хамалски бус. Не ти ли е неудобно? Що за адвокат си ти?

Линията прекъсва. Лежа по гръб и се взирам в тавана. Ако Арч Суенгър бяга, а аз съм сигурен, че той бяга, защото оглавява списъка на най-издирваните от полицията престъпници, в който Сканлън Връзката е номер две, тогава откъде знае, че напоследък обикалям града с бус под наем?

И как е успял да купи и да скрие предплатен мобилен телефон?

Двайсет минути по-късно паркирам пред аптеката и изчаквам двама пияници да се дръпнат от предната врата. Тази част на града е доста съмнителна и не разбирам защо компанията — национална верига — е избрала да отвори денонощен обект точно в този квартал. Влизам вътре и виждам само продавача, който разлиства някакъв таблоид. Намирам крема за бръснене и телефона, който бързо пъхвам в джоба си. Плащам за крема и докато потеглям, набирам номера.

Суенгър ми вдига с думите:

— Продължавай да караш. Тръгни по междущатската на север.

— Накъде, Суенгър?

— Към мен. Искам да те погледна в очите и да те попитам защо каза на ченгетата къде зарових момичето.

— Може да не ми се говори за това.

— Ще говориш.

— Защо излъга, Суенгър?

— За да проверя дали може да ти се има доверие. Явно не. Искам да знам защо.

— А аз искам да знам защо не ме оставиш на спокойствие.

— Защото ми трябва адвокат, Ръд, чисто и просто. Какво да направя? Да се кача с асансьора до четирийсетия етаж и да се доверя на някой тип с черен костюм, който взема по хиляда долара на час? Или да се оставя в ръцете на някой от онези палячовци от билбордовете, които се молят за фалити и катастрофи? Нужен ми е истински човек от улицата, Ръд, печен негодник, който умее да играе мръсно. В момента ти си този човек.

— Не, не съм.

— Хвани отбивката за Уайт Блъф и продължи на изток три километра. Там има малко денонощно заведение за бургери, където в момента предлагат двоен сандвич с истинско топено сирене „Велвита“. Много е вкусно. Ще те наблюдавам как влизаш и сядаш. Искам да се уверя, че си сам и никой не те следи. Когато дойда при теб, отначало няма да ме познаеш.

— Ще нося оръжие, Суенгър, напълно законно, и знам как да го използвам. Така че никакви номера.

— Няма нужда от това, кълна се.

— Кълни се колкото щеш, но не вярвам на нито една твоя дума.

— Ставаме двама.