Джон Гришам
Адвокат на престъпници (7)

7

Живея на двайсет и петия етаж на жилищен блок в центъра на града с частичен изглед към реката. Тук горе ми харесва, защото е тихо и сигурно. Ако някой иска да взриви или да опожари апартамента ми, трудно ще го направи, без да събори цялата сграда. В центъра има престъпност, затова сме снабдени с многобройни видеокамери и въоръжена охрана. Чувствам се в безопасност.

Стреляха в старото ми жилище — на приземния етаж на къща близнак, а преди пет години хвърлиха запалителна бомба в кантората ми. Извършителят така и не беше открит, а аз останах с ясното впечатление, че ченгетата не търсят усилено. Както ви казах, работата ми предизвиква омраза и има хора, които биха желали да ме видят да страдам. Някои от тези хора се крият зад полицейски значки.

Апартаментът е деветдесет квадратни метра, има две малки спални, още по-малка кухня, която рядко използвам, и дневна, която едва побира единствената ми солидна мебел. Не съм сигурен дали старинна маса за билярд минава за мебел, но апартаментът си е мой, затова ще я наричам както си пожелая. Дълга е два и седемдесет според изискванията и е изработена през 1884 г. от фирма „Оливър Л. Бригс“ в Бостън. Спечелих я със съдебно дело, изцяло я реставрирах и после старателно я сглобих насред дневната си. Когато не се крия в евтини мотели, за да избягвам смъртни заплахи, разбивам топките по много пъти и играя с часове. За мен да играя билярд срещу себе си е бягство, средство против стреса и евтина терапия. Освен това ме връща към гимназията, когато се мотаех в така наречения „Рек“ — местно заведение, което съществува от десетилетия. Старомодна билярдна зала с няколко редици маси, облаци дим, плювалници, евтина бира, дребни залози и клиенти, които се правят на големи мъжкари, но се държат прилично. Собственикът Кърли е стар приятел, който винаги е там и следи всичко да е по вода.

Когато ме стегне шапката и ме хване безсънието, често можете да ме видите в „Рек“ в два сутринта да играя билярд с девет топки — в друг свят, разбира се, доста безгрижен.

Не и тази вечер обаче. Шмугвам се в апартамента с лека стъпка след изпитото уиски и бързо се преобличам в екипа си за бой — джинси, черна фланелка и лъскаво яркожълто яке, което се пристяга в кръста, буквално свети в тъмното и на гърба му се мъдри крещящият надпис „Тадео Запате“. Прибирам леко прошарената си коса на стегната опашка и я пъхвам под фланелката. Свалям си очилата и избирам други със светлосини рамки. Нагласям бейзболната си шапка — яркожълта като якето, с името „Запате“ отпред. Чувствам се достатъчно дегизиран, та вечерта да мине добре. Там, където отивам, хората не си падат по саможиви адвокати. Ще гъмжи от главорези, от типове с минали, настоящи и бъдещи проблеми със закона, но те изобщо няма да ме забележат.

Друг печален факт от живота ми е, че често излизам от апартамента си по тъмно преобразен — с различна шапка, с очила, със скрита коса, дори с бомбе.

Партнър ме откарва до старата спортна зала на осем преки от апартамента ми и ме оставя на една пресечка от сградата. На входа се тълпят хора. На площадчето отпред гърми рап. Прожектори маниакално обхождат сграда след сграда. Ярки дигитални надписи рекламират главното събитие и съпътстващите го прояви.

Тадео ще се бие четвърти, последното подгряване преди основния мач, който тази вечер е бой в тежка категория, а билетите се продават като топъл хляб, защото фаворитът е превъртял бивш състезател от Националната футболна лига, добре познат в града. Притежавам двайсет и пет процента от кариерата на Тадео — инвестиция, която ми струваше 30 000 долара преди година, и оттогава той не е губил. Освен това залагам и се справям доста добре. Ако той спечели тази вечер, неговият дял ще е шест хиляди долара. Половината, ако падне.

Чувам как двама пазачи разговарят в коридора някъде дълбоко под арената. Единият твърди, че всички места тази вечер са продадени. Пет хиляди фенове. Показвам пропуска си и ми махнат да мина през една врата, после през друга. Влизам в тъмна съблекалня и напрежението се стоварва отгоре ми като чук. Тази вечер са ни отпуснали половината от дългото помещение. Тадео се издига в света на смесените бойни изкуства и ние всички започваме да надушваме нещо голямо. Той лежи върху масата по корем, само по боксерки и без нито един грам тлъстина по шейсеткилограмовото си тяло. Братовчед му Лео масажира раменете му. Светлокафявата му кожа лъщи от лосиона.

Прекосявам стаята и говоря с мениджъра Норберто, с треньора Оскар и с Мигел, брат на Тадео и негов спаринг-партньор. Усмихват ми се, защото възприемат мен, самотния гринго, като човека с парите. Освен това съм агентът с нужните връзки и пипе, който ще осигури на Тадео участие в Националния шампионат по смесени бойни изкуства, ако продължава да печели. В дъното стоят още неколцина роднини, които нямат съществена роля в живота на Тадео. Не ми допадат тези зяпачи, защото очакват в даден момент да им бъде платено, но след седем поредни победи Тадео смята, че се нуждае от антураж. Всички така смятат. С изключение на Оскар присъстващите са членове на една и съща улична банда — средно голяма организация на салвадорци, които се занимават с кокаин. Тадео е в бандата от посвещението си като петнайсетгодишен, но никога не се е стремил към лидерското място. Намерил някакви стари боксови ръкавици и спортна зала и открил, че има смайващо бързи ръце. Брат му Мигел също се боксира, но не толкова добре. Мигел ръководи бандата и има зловеща репутация на улицата.

Колкото повече срещи и пари печели Тадео, толкова повече се тревожа от взаимоотношенията си с бандата. Навеждам се и го питам тихичко:

— Как е моят човек?

Той отваря очи, поглежда нагоре, усмихва се неочаквано и изважда слушалките от ушите си. Масажът рязко спира, защото Тадео сяда на края на масата. Говорим си и той ме уверява, че е готов да убие някого. Браво! Преди среща не се бръсне цяла седмица, затова с наболата си брада и рошавата си черна коса ми напомня на Роберто Дуран. Само че Тадео е от Ел Салвадор, не от Панама. На двайсет и две години е, американски гражданин и английският му е почти толкова добър, колкото испанския. Майка му пребивава легално в страната и работи в кафене. Има апартамент, пълен с деца и роднини, а впечатлението ми е, че печалбата му се разпределя между много хора.

Всеки път когато говоря с Тадео, се радвам, че не съм принуден да се изправя срещу него на ринга. Има свирепи черни зеници, които сякаш крещят гневно: „Искам касапница! Искам кръв!“. Отраснал е на улицата и се е сбивал с всеки, който се доближи твърде много. По-големият му брат е умрял, намушкан с нож, и Тадео се бои, че и той ще умре. Излезе ли на ринга, непоклатимо вярва, че някой ще бъде убит и този някой няма да е той. И трите му загуби са по точки, досега никой не му е сритвал задника. Тренира по четири часа дневно и много скоро ще овладее до съвършенство жиу-жицу.

Говори тихо, изрича думите бавно — обичайната треска преди бой, когато страхът замъглява всички мисли и коремът ти се бунтува. Знам, преживявал съм го.

Много отдавна участвах в пет мача от шампионата за аматьорски бокс „Златни ръкавици“. Имах една загуба и четири победи, преди майка ми да разконспирира тайната ми кариера и навреме да я прекрати. Обаче го направих. Стискаше ми достатъчно да изляза на ринга и здравата да ме натупат.

Не мога обаче да си представя смелостта, която се изисква да влезеш в клетката заедно с още един боец, който е в превъзходна форма, изключително сръчен, добре трениран, гладен, гаден и уплашен до смърт, а единствените мисли в главата му са как да ти извади ръката от рамото, да ти осакати коленете, да ти отвори дълбока рана и да стовари в челюстта ти удар за нокаут. Затова обичам този спорт. Изисква много повече смелост, много повече кураж лице в лице с противника от всеки друг спорт след гладиаторските битки до смърт. Да, опасни са и много други спортове — ски слаломът, ръгбито, хокеят, боксът, автомобилните състезания. Всяка година при конни надбягвания умират повече хора, отколкото във всеки друг спорт. Но там не се състезаваш, знаейки, че ще се нараниш. Пристъпиш ли в клетката обаче, със сигурност ще бъдеш наранен — зловещо, болезнено и дори смъртоносно. Всеки следващ рунд може да ти бъде последният.

Затова обратното броене е толкова мъчително. Минутите се влачат, а боецът се бори с нервите си, с червата си, със страховете си. Чакането е най-мъчително. Тръгвам няколко минути по-късно, за да може Тадео да се оттегли в своя свят. Веднъж ми каза, че успява да си представи боя и вижда противника си да моли за пощада, проснат окървавен на тепиха.

Лъкатуша по коридорите в недрата на арената и чувам екота от ревящата тълпа, жадна за кръв. Намирам търсената врата и влизам. Това е складово помещение, окупирано от моята собствена улична банда. Срещаме се преди боевете и правим залозите си. Шестима сме и нови членове не се приемат, защото не искаме никакво изтичане на информация. Някои използват истинските си имена, други — не. Слайд се облича като уличен сводник и е бил зад решетките за убийство. Нино е вносител на метамфетамини средна ръка и е лежал в затвора за трафик на наркотици. Джони няма криминално досие (все още) и притежава половината от боеца, срещу когото ще се изправи Тадео тази вечер. Денардо намеква, че има връзки с мафията, но се съмнявам, че престъпната му дейност е толкова добре организирана. Той се старае да рекламира срещите по смесени бойни изкуства и мечтае да живее във Вегас. Франки е най-възрастният — местна знаменитост в средите на бойните спортове отпреди десетилетия. Признава, че е изкушен от свирепостта на боевете в клетка и старомодният бокс вече го отегчава.

Това са моите момчета. Никога не бих се доверил на тези палячовци за законна делова сделка, но пък ние не правим нищо законно. Преглеждаме списъка и започваме да залагаме. Знам, че Тадео ще размаже боеца на Джони, и Джони е видимо притеснен. Предлагам пет хиляди долара за Тадео, но никой не залага срещу мен. Три хиляди, пак никой. Смъмрям ги, ругая ги, подигравам им се, но те знаят, че Тадео е в стихията си. Джони трябва да заложи нещо и накрая успявам да го изнудя за четири хиляди, че неговият боец няма да издържи до третия рунд. Денардо решава, че иска да участва срещу още четири хиляди. Нашарваме списъка с всякакви залози и Франки, нашият писар, регистрира всичко. Излизам от стаята, вкарал дванайсет хиляди долара в играта за четири различни срещи. Ще се съберем тук отново по-късно, когато боевете приключат, и ще се разплатим изцяло в брой.

Мачовете започват и аз обикалям около арената, за да убия малко време. Напрежението в съблекалнята е непоносимо, не издържам да седя там, докато часовникът тиктака. Знам, че Тадео вече се е излегнал на масата неподвижно, завит с дебела завивка, отправя молитви към Дева Мария и слуша мръснишки латино рап. Не мога да направя нищо, за да му помогна, затова си намирам място на горното ниво, високо над ринга, и гледам шоуто. Залата наистина се пръска по шевовете, а феновете са кресливи и обезумели както винаги. Боевете в клетка събуждат най-свирепите инстинкти у някои хора, включително у мен, затова всички сме тук по една и съща причина — да видим как един боец ще унищожи друг. Искаме да гледаме разкървавени очи, дълбоки рани на челото, задушаващи хватки, трошене на кости и безмилостен нокаут, след който екипите в ъглите хукват да търсят лекар. Добавете река от евтина бира, и ето ви пет хиляди маниаци, жадни за кръв.

Накрая отивам в съблекалнята, където положението се оживява. Първите две срещи са завършили с ранен нокаут, затова вечерта напредва бързо. Норберто, Оскар и Мигел обличат лъскавите си жълти якета, същите като моето, и екипът на Запате е готов за дългия път до клетката. Аз ще бъда в ъгъла заедно с Норберто и Оскар, макар че моята роля не е толкова важна. Гледам Тадео да изпие водата си, докато Норберто го наставлява, крещейки на най-бързия испански, който някога сте чували. Оскар обработва раните на лицето, ако има такива. От мига, в който стъпим на тепиха, всичко се размазва. В тунела пияни фенове се пресягат към Тадео и крещят името му. Ченгетата разбутват хората от пътя ни. Публиката реве оглушително, не само за Тадео. Искат още, още един бой, за предпочитане до смърт.

Пред клетката официален служител проверява ръкавиците на Тадео, намазва лицето му с олио и му дава зелена светлина. Говорител оповестява името му по уредбата и нашият човек скача в клетката по яркожълти гащета и халат. Противникът му тази вечер е известен с прозвището Чакала — истинското му име не се знае, а и не е важно. Майстор на събмишъна, висок, бял, без много маса, но външността лъже. Три пъти съм го гледал как се бие. Коварен и ловък е. Стои добре в защита и дебне за възможност за тейкдаун. Огъна последния си противник на претцел и го принуди да крещи за пощада. В момента ненавиждам Чакала, но дълбоко в себе си страшно му се възхищавам. Всеки мъж, способен да влезе в клетката, има по-здрав гръбнак от другите.

Разнася се гонгът за първи рунд — три бесни минути. Тадео се хвърля право напред и веднага принуждава Чакала да отстъпи. През първата минута и двамата нанасят внезапни удари и се боричкат, после се вкопчват един в друг, но поражения няма. И аз като другите пет хиляди фенове крещя с пълно гърло, макар да нямам представа защо. Съветите са безполезни, пък и Тадео бездруго не слуша. Двамата падат, строполяват се тежко и Чакала го стисва в ножица. За една дълга минута Тадео се гърчи и се извива, а ние всички сме притаили дъх. Накрая успява да се откопчи и нанася силен ляв в носа на Чакала. Най-сетне кръв. Няма съмнение, че моят човек е по-добрият боец, но и една грешка е достатъчна, за да ти извият ръката до счупване. Между рундовете Норберто го отрупва с камара наставления, но Тадео не чува. Знае за боя много повече от всички нас и има ясна представа от противника си. Когато звънна гонгът за втори рунд, аз го стисвам за ръката и изкрещявам в ухото му:

— Повали го в този рунд и ще получиш още две хиляди.

Сега Тадео чува.

Чакала е изгубил първия рунд, затова като много други бойци през втория рунд започва с преса. Иска да го склещи, да направи с жилавите си ръце някаква зловеща смъртоносна хватка, но Тадео превъзходно разчита намерението му. Трийсет секунди по-късно моето момче изпълнява класическата комбинация ляв-десен-ляв и поваля противника си по задник. После допуска честа грешка — хвърля се идиотски върху Чакала като маниакален пикиращ бомбардировач, решен да посее смърт. Чакала успява да го ритне с дясното си стъпало — жесток ритник, който попада малко над слабините на Тадео. Той остава на крака, докато Чакала успява да се изправи, и за секунда-две нито един от двамата не предприема нищо. Накрая се отърсват от случилото се и започват да се обикалят. Тадео влиза в боксьорския си ритъм и засипва Чакала с удари, на които не получава ответни. Цепва кожата над дясното му око и разширява цепката с безмилостната си канонада. Чакала има лошия навик да нанася неистово лъжливо ляво кроше точно преди да се приведе, и да нападне ниско в коленете, само че твърде често прилага този номер. Тадео го разгадава, идеално преценява времето и изпълнява най-изящния си номер — сляпо завъртане на лакътя. Движение, за което трябва наистина да ти стиска, защото за част от секундата си с гръб към противника. Но Чакала е твърде бавен и десният лакът на Тадео се стоварва отдясно на челюстта му. Чакала е в несвяст още преди да се строполи на тепиха. Правилата позволяват на Тадео да го прасне няколко пъти в лицето, за да го довърши съвсем, но защо да си прави труда? Той просто стои в средата на ринга, вдигнал ръце, забол очи надолу, наслаждавайки се на постижението си, докато Чакала лежи неподвижно като труп. Реферът бързо прекратява рунда.

Изнервяме се малко, докато се опитват да го свестят. Тълпата иска носилка, жертва, нещо, за което да говорят на работа, но Чакала в крайна сметка идва на себе си. Надига се и ние си отдъхваме. Или поне се опитваме. Не е лесно да запазиш спокойствие след толкова свиреп екшън с висок залог, и то докато пет хиляди маниаци тропат с крака.

Чакала се изправя и маниаците започват да дюдюкат.

Тадео се приближава до него, казва му нещо мило и двамата се помиряват.

На излизане от клетката вървя след Тадео и се усмихвам, докато той пляска длани с феновете си и се наслаждава на поредната си победа. Направи няколко глупави хода, които можеха да му струват живота, но като цяло това беше поредният многообещаващ бой. Опитвам се да се насладя на мига и да мисля за бъдещето и за евентуалната печалба, може би за някои спонсорства. Той е четвъртият боец, в когото инвестирам, и първият, от когото печеля.

Точно преди да напуснем етажа и да влезем в тунела, женски глас се провикна:

— Господин Ръд! Господин Ръд!

Отнема ми секунда-две да схвана, защото няма как някой от зрителите тук да ме познае. Нахлупил съм бейзболна шапка като шофьор на камион, навлякъл съм отвратително жълто яке и съм с различни очила, а дългата ми коса е скрита. Но когато спирам да погледна, тя вече се протяга към мен. Едро момиче на около двайсет и пет с лилава коса, пиърсинг, огромни цици, които напират под прилепналата фланелка — типичното класно девойче по тези боеве. Удостоявам я с любопитен поглед и тя повтаря:

— Господин Ръд. Нали вие сте адвокат Ръд?

Кимвам. Тя се приближава още повече и казва:

— Майка ми е в журито.

— В кой съд? — питам и внезапно ме обзема паника. В момента съм зает само в един съд.

— Ние сме от Майло. Говоря за процеса срещу Гарди Бейкър. Майка ми е съдебен заседател.

Рязко кимвам наляво, сякаш казвам: „Натам“. След броени секунди сме извън залата и вървим един до друг по тесния коридор, а стените край нас се тресат.

— Как се казва? — питам и оглеждам всички, с които се разминаваме.

— Глина Ростън, съдебен заседател номер осем.

— Добре.

Знам името, възрастта, расата, работата, образованието, семейството, местоживеенето, брачната история, предишните ангажименти като съдебен заседател и съдебното досие, ако има такова, на всеки член на въпросното жури. Участвал съм в избора им. Някои исках, но повечето не ги исках. Седял съм заедно с тях в претъпканата зала пет дни седмично през последните две седмици и наистина започва да ми писва от тях. Мисля, че съм запознат с политическите им пристрастия, предубежденията им и отношението им към наказателното право. И точно защото знам толкова много за тях, съм убеден от мига, в който заеха местата си, че Гарди Бейкър го чака смъртна присъда.

— Какво мисли Глина напоследък? — питам предпазливо. Може момичето да носи микрофон. Вече нищо не ме учудва.

— Мисли, че всички са лъжци.

Продължаваме да крачим бавно, без конкретна цел, и двамата се страхуваме да се погледнем в очите. Изумен съм да го чуя. Съдейки по езика на тялото и произхода й, бих се обзаложил, че Глина Ростън първа ще извика „Виновен!“.

Озъртам се назад, за да се уверя, че няма свидетели, и казвам:

— Е, тя е умна жена, защото наистина са лъжци. Нямат доказателства.

— Искате ли да й го кажа?

— Не ме интересува какво ще й кажеш.

Спираме и пропускаме един от бойците тежка категория да мине с антуража си. Заложил съм две хиляди на него. Тази вечер съм на печалба шест хиляди и се чувствам доста добре. Отгоре на всичко научих шокиращата новина, че не всички съдебни заседатели по делото на Гарди Бейкър са с промити мозъци.

— Само тя ли мисли така, или си има съмишленици? — питам аз.

— Твърди, че не обсъждат делото.

Иде ми да се разсмея. Ако не обсъждат делото, откъде тази сладурана знае накъде клони майка й? В този момент нарушавам етичните правила, а сигурно и закона. Това е непозволен контакт със съдебен заседател и макар да не е съвсем ясен и да не е предизвикан от мен, Щатската адвокатска асоциация несъмнено няма да погледне на него с добро око. А съдия Кауфман направо ще изпуши.

— Кажи й да не отстъпва, защото не са хванали виновника — заявявам и се отдалечавам.

Не знам какво иска момичето, пък и нищо не мога да й дам. Сигурно бих могъл да отделя десетина минути, за да изтъкна крещящите недостатъци в доказателствата на прокуратурата, но това изисква тя да попие всичко правилно и после да го предаде точно на майка си. Малко вероятно. Тази госпожица е дошла да гледа боевете.

Спускам се по най-близкото стълбище на долното ниво и щом се отдалечавам на безопасно разстояние от нея, хлътвам в тоалетната и преповтарям думите й наум. Още не мога да повярвам. Тези съдебни заседатели и всички останали в града бяха осъдили клиента ми още в деня на неговия арест. Майка й, Глина Ростън, е типична жителка на Майло — необразована, тесногръда и решена на геройски дела за своята общност в този труден момент. В понеделник сутрин ще стане интересно. В даден момент, след като започнем да изслушваме свидетелските показания, ще имам възможност да хвърля поглед към ложата на съдебните заседатели. Досега Глина не се боеше да ме гледа в очите. Ще прочета нещо в погледа й, но не съм сигурен какво.

Отпъждам мисълта и се връщам в действителността. Боят в тежката категория трае цели четирийсет секунди и моят фаворит още е на крак. Нямам търпение да се съберем пак с групата. Срещаме се в същата стаичка на заключена врата и си говорим жестоки простотии. И шестимата вадим пари от джобовете си. Франки води сметките и следи всичко да е точно. Тази вечер съм спечелил осем хиляди от залозите си, но две хиляди от тях ще отидат за импровизираната премия на Тадео. Ще си ги върна от неговия дял от общата спечелена сума. Тя ще се осчетоводи за пред данъчните, а тези пари не.

Тадео спечели осем хиляди долара за положеното старание — страхотна вечер за него, която ще му позволи да добави към антуража си още един член на бандата. Ще плати някои сметки, ще запази платежоспособността на семейството, няма да спести нищо. Опитах се да му предложа финансови съвети, но само си загубих времето.

Отбивам се в съблекалнята, давам му двете хиляди, уверявам го, че го обичам, и напускам арената. С Партнър отиваме в един спокоен бар и гаврътваме по няколко. Трябва да изпия поне две, преди да се успокоя. Когато си толкова близо до екшъна и имаш свой боец на ринга, когото само две секунди го делят от мозъчно сътресение или от счупена кост, а пет хиляди идиоти крещят в ушите ти, сърцето ти препуска лудо, коремът ти се преобръща и нервите ти са обтегнати. Прилив на адреналин, какъвто не усещаш често.