Джон Гришам
Адвокат на престъпници (61)

9

Партнър намира място на претъпкания паркинг и влиза в мола. Ще отиде в двуетажен ресторант, който заема цяло крило, и ще си намери място до прозореца на бара на горния етаж. Оттам ще наблюдава буса, за да види кой още го наблюдава.

В четири следобед Арч Суенгър чука на плъзгащата се врата. Отварям. Добре дошъл в кантората ми. Той се настанява на удобната седалка и се озърта. Усмихнат оглежда телевизора, стереото, канапето, хладилника.

— Много готино — отбелязва. — Верно ли това ти е кантората?

— Да.

— Мислех, че тузар като теб ще има лъскав кабинет в някоя от ония високи сгради в центъра.

— Имах, но хвърлиха в него запалителна бомба. Сега предпочитам да бъда движеща се мишена.

Той се взира в мен за секунда, като че ли не е сигурен дали говоря сериозно. Шантавите сини очила са заменени с очила за четене с черни рамки, които наистина му придават по-интелигентен вид. Носи черен филцов каскет. Добра маскировка. От няколко метра човек не би познал, че е същият човек.

— Верно ли са взривили кантората ти?

— Да, преди пет години. Не питай кой, защото не знам. Беше или наркопласьор, или наркоченгетата. Според мен второто, защото полицията почти не си мръдна пръста да разследва пожара.

— Ей това ми харесва у теб, господин Ръд. Може ли да те наричам Себастиан?

— Предпочитам господин Ръд, докато не ме наемеш. После може Себастиан.

— Добре, господин Ръд, харесва ми, че ченгетата не те харесват и ти не ги харесваш.

— Познавам много, с които се разбираме чудесно — послъгвам донякъде. Харесвам Нейт Спърио и още един-двама. — А сега делово. Говорих с разследващия полицай, нашия приятел Ланди Риърдън, и разбрах, че нямат много доказателства. Почти сигурни са, че ти си извършителят, но още не могат да го докажат.

Сега е моментът той да отрече вината си. Да подхвърли нещо просто и съвсем банално като например „Хванали са не когото трябва“. Вместо това той казва:

— Имал съм и други адвокати, повечето назначени от съда, но никога не съм им вярвал, нали разбираш? Ти обаче ми вдъхваш доверие, господин Ръд.

— Да се върнем на уговорката, Арч. Срещу десет хиляди долара ще те представлявам до повдигане на обвинението. След като обвинителният акт срещу теб бъде внесен, спирам да те представлявам. Тогава ще седнем и отново ще обсъдим бъдещето си заедно.

— Нямам десет бона и според мен това е твърде много само за да стигнем до обвинителния акт. Знам как работи системата.

Донякъде има право. Десет бона за предварителните схватки са множко, но аз винаги предпочитам да тръгвам отвисоко.

— Няма да се пазарим, Арч. Аз съм зает адвокат с много клиенти.

Той изважда сгънат чек от джоба на ризата си.

— Ето пет хиляди от сметката на майка ми. Не можем да си позволим повече.

Разгръщам чека. Местна банка. Пет хиляди. Подписът е на някоя си Луиз Пауъл.

— Пауъл беше третият й съпруг, но той умря. Родителите ми се разведоха, когато бях още дете. Не съм виждал скъпия ми баща много отдавна.

С пет бона ще остана в играта и в новините, а и не е лош хонорар за първите един-два рунда. Отново сгъвам чека, прибирам го в джоба на ризата си и вадя договор за правни услуги. Мобилният ми е върху масичката пред мен. Вибрира. Партнър е.

— Извини ме за секунда, трябва да вдигна.

— Кантората е твоя.

— Две ченгета в бял джип на петнайсетина метра. Току-що спряха и оглеждат буса.

— Благодаря. Дръж ме в течение. — Казвам на Суенгър: — Твоите приятелчета са надушили следата. Знаят, че си тук и че това е моят бус. Но няма нищо нередно адвокат да се среща с клиента си.

Той поклаща глава и казва:

— Следят ме навсякъде. Трябва да ми помогнеш.

Стъпка по стъпка му разяснявам договора. Когато сме уточнили всичко, и двамата подписваме. Накрая добавям:

— Сега отивам право в банката. Ако чекът няма покритие, договорът е нищожен. Ясно?

— Мислиш ли, че ще напиша чек без покритие?

Не успявам да сдържа усмивката си.

— Майка ти го е написала. Не рискувам.

— Тя пие много, но не е мошеничка.

— Извинявай, Арч. Не намеквам това. Просто съм виждал много невалидни чекове.

— Както и да е — махва с ръка той.

Вторачваме се в масата за минута-две, после питам:

— Искаш ли да поговорим за нещо сега, когато вече съм ти адвокат?

— Имаш ли бира в това готино хладилниче?

Пресягам се, отварям вратичката и изваждам кутийка бира. Той я отваря и отпива голяма глътка. Харесва му и казва през смях:

— Това е най-скъпата бира, която съм пил.

— Може и така да се каже. Но не забравяй, че друг адвокат едва ли би ти поднесъл питие в кантората си.

— Дума да няма, ти си първият. — Отново отпива. — Е, Себастиан, вече може да ти казвам Себастиан, след като ти платих хонорара и подписахме договора, нали?

— Да, става.

— Е, Себастиан, какво още ще получа за пет бона освен една бира?

— Като начало правен съвет. И закрила — ченгетата няма да се изкушават да те прибират за някой от техните прословути десетчасови разпити. Няма да те закачат и ще действат по правилата. Имам си приказка с Риърдън и ще се опитам да го убедя, че не разполагат с достатъчно доказателства, за да продължат напред. А ако изровят нещо, аз най-вероятно ще науча веднага.

Той вдига кутийката, пресушава я и избърсва уста с ръкава си. Моментът отново е идеален да каже нещо от сорта на „Няма никакви доказателства“. Арч обаче се оригва и пита:

— А ако ме арестуват?

— Тогава ще дойда в ареста и ще се опитам да те измъкна, но няма да е възможно. В този град обвинението в убийство не позволява освобождаване под гаранция. Ще подам няколко искания и ще вдигна малко шум. Имам приятели във вестника, на които ще подшушна, че полицията не разполага с почти никакви улики. Ще започна да заплашвам прокурора.

— Не е много срещу пет хилядарки. Може ли още една бира?

Поколебавам се за секунда и бързо решавам, че две е максимумът, поне в моята кантора. Подавам му още една кутийка и казвам:

— Арч, веднага ти връщам парите, ако не си доволен от споразумението ни. Както ти казах, аз съм зает адвокат с много клиенти. Пет хиляди долара няма да променят живота ми.

Той отваря кутийката и отпива разумно.

— Искаш ли си чека?

— Не.

— Тогава престани да се заяждаш за хонорара.

Вторачва се в мен и аз за пръв път забелязвам студения и празен поглед на убиец. Поглед, който ми е познат.

— Ще ме убият, Себастиан. Ченгетата не могат да докажат нищо, не могат да намерят извършителя, а са под огромен натиск. Страхуват се от мен, защото, ако ме арестуват, ще си имат работа с теб, а понеже нямат доказателства, не искат да се стига до процес. Представяш ли си, ако журито ме оправдае след шумен процес. Затова просто ще ме очистят по бързата процедура и ще спестят неприятности за всички. Знам го, сами ми го казаха. Не Риърдън. Не големите клечки в централното управление, а ченгетата на улицата, едни от онези, които непрекъснато ме следят, денонощно, всеки ден. Наблюдават караваната дори като спя. Тормозят ме, ругаят ме, заплашват ме. Знам, че ще ме убият, Себастиан. Известно ти е колко гнило е това управление.

Млъква и пак отпива от бирата.

— Едва ли чак толкова — казвам. — Да, има няколко гнили ябълки, но не съм чувал да очистят заподозрян само защото не успяват да го изпратят в затвора.

— Знам за един, когото са убили точно за това, наркопласьор. Изкараха го, че е било отмъщение на измамен клиент.

— Няма да споря по въпроса.

— Ето какъв е проблемът, Себастиан. Ако ме свитнат, никога няма да намерят трупа на онова момиче.

Стомахът ми се преобръща, но запазвам каменно изражение. Заподозряният обичайно отрича вината си. Нечувано е да признае престъплението на толкова ранен етап. Никога не питам обвиняемите, които защитавам, дали са виновни — загуба на време е, пък те и бездруго лъжат.

— Значи знаеш къде е тялото? — питам предпазливо.

— Дай да уточним едно нещо, Себастиан. Вече си ми адвокат и мога да ти казвам всичко, нали? Ако съм убил десет момичета, скрил съм труповете и ти кажа за тях, ти нямаш право да повториш нито дума пред никого, нали така?

— Точно така.

— Никога?

— Има само едно изключение от правилото. Ако ми кажеш нещо поверително, което според мен застрашава други хора, тогава имам право да го съобщя на властите. Иначе съм длъжен да мълча.

Той се усмихва доволно и отпива глътка бира.

— Споко, не съм убил десет момичета. И не съм казал, че съм убил Джилиана Кемп. Но знам къде е погребана.

— А знаеш ли кой я е убил?

Мълчи, после казва „да“ и отново млъква. Явно няма да спомене име. Пресягам се към хладилника, за да взема бира и за себе си. Пием мълчаливо няколко минути. Той наблюдава всяко мое движение, сякаш знае, че сърцето ми бие като лудо. Накрая казвам:

— Добре, не те моля да ми дадеш информация, но не мислиш ли, че е важно някой, може би аз, да знае къде е тя?

— Да, но трябва да го обмисля. Може би ще ти кажа утре. А може би не.

Замислям се за семейство Кемп и за техния неописуем кошмар. В този момент ненавиждам този тип и ми се иска да го видя зад решетките, че и по-лошо. Преспокойно се налива с бира в буса ми, докато семейството страда.

— Кога е била убита? — притискам го.

— Не съм сигурен. Не съм го направил аз, кълна се. Обаче тя не е родила, докато е била в плен. Няма никакво бебе, продадено на черно.

— Май знаеш много.

— Знам прекалено много и заради това ще ме убият. Може да се наложи да изчезна, така да знаеш.

— Бягството е недвусмислен признак за вина. Ще го използват срещу теб в съда. Не те съветвам.

— Значи искаш да си стоя тук и да чакам куршума.

— Ченгетата не убиват заподозрени в убийство, Арч, ясно? Повярвай ми.

Той смачква кутийката и я оставя на масата.

— Засега нямам друго за казване, Себастиан. Ще се видим по-нататък.

— Имаш номера ми.

Отваря вратата и излиза. Партнър го е наблюдавал как се озърта за полицаи, после влиза в мола и изчезва.

С Партнър отиваме право в банката. Чекът е без покритие. Звъня на Арч цял час и най-накрая се свързвам с него. Извинява се и обещава, че чекът ще има покритие на следващия ден. Нещо ми подсказва, че е глупаво да му вярвам.