Джон Гришам
Адвокат на престъпници (60)

8

Днес е осмият рожден ден на Старчър. Според старата съдебна заповед, която недвусмислено определя колко време да прекарвам със сина си, ми се полагат два часа с него на рождените му дни.

Майка му смята двата часа за твърде много. Нея ако питаш, един час е предостатъчен; всъщност би предпочела да нямам никакво време. Цели напълно да ме изтласка от живота му, но няма да позволя това да се случи. Може и да съм жалък баща, но се старая. Току-виж, някой ден детето поискало да прекарва повече време с мен, за да се махне от кавгите между майките си.

Затова седя в „Макдоналдс“ и чакам да започнат моите два часа. Джудит най-накрая се появява с ягуара си, адвокатския й автомобил. Излиза заедно със Старчър. Въвежда го вътре, начумерва се, все едно предпочита да е някъде другаде, и ми го предава.

— Ще се върна в пет — просъсква тя.

— Вече е четири и петнайсет — отбелязвам.

Тя не ми обръща внимание. Тръгва си намусена, а той се настанява срещу мен. Усмихвам се и питам:

— Как е, приятелче?

— Добре — промърморва той, все едно го е страх да говори с баща си.

Не мога дори да си представя строгите нареждания, които му е дала Джудит на път за насам. Не яж. Не пий. Не играй на площадката. Измий си ръцете. Не отговаряй на въпроси, ако „той“ те разпитва за мен и Ава или за нещо, свързано с къщи. Не си прекарвай хубаво.

Обикновено му трябват няколко минути, за да се отърси от глупостите, които му е набила в главата, и да се отпусне в мое присъствие.

— Честит рожден ден — казвам.

— Благодаря.

— Разбрах от майка ти, че ще има голямо парти в събота. С много деца, торта, такива работи. Ще бъде забавно.

— Сигурно.

Аз, естествено, не съм поканен. Празненството ще бъде в неговия дом, където прекарва половината от живота си с Джудит и Ана. Място, което не съм виждал.

— Гладен ли си?

Озърта се. Намираме се в „Макдоналдс“, детския рай, където всичко е измислено така, че да събужда желание за храната, която изглежда много по-апетитна на стената, отколкото по масите. Спира се на голям плакат, рекламиращ нов сладолед, който се казва „Макфрост“. Изглежда много добре.

— Аз ще опитам това — казвам. — А ти?

— Мама каза, че не бива да ям нищо тук. Било вредно за мен.

Това е моето време, не на Джудит. Усмихвам се и се привеждам напред, сякаш сме двама заговорници.

— Но мама не е тук, нали? Аз няма да й кажа и ти няма да й кажеш. Това са си мъжки работи.

Той се ухилва и казва:

— Добре.

Изваждам изпод масата кутия, опакована като подарък, и я поставям върху масата.

— За теб е, приятелче. Хайде, отвори го.

Грабва го, докато аз се запътвам към касите. Когато се връщам, той разглежда дъската за табла. Като бях малък, дядо ме научи да играя на дама, после на табла и накрая на шах. Бях запален по всякакви настолни игри. Подаряваха ми ги на всяка Коледа и на рождения ми ден. Когато станах на десет, в стаята си имах купища от тях, за които се грижех старателно. Рядко губех срещу някого. Любимата ми беше таблата и тормозех дядо, майка и приятелите ми, всъщност всеки, да играем. Дванайсетгодишен станах трети в градския детски турнир. На осемнайсет се представях добре в турнирите за възрастни. В колежа играех за пари, докато състудентите ми не престанаха да играят със залози срещу мен.

Надявам се синът ми да прихване нещо от тази моя страст. Вече е очевидно, че и като порасне, най-вероятно ще прилича на мен, ще има моята походка и моя говор. Много е умен, но трябва да призная, че това до голяма степен е наследил от майка си. Джудит и Ава не му позволяват да припарва до видеоигри. След процеса срещу Ренфро страшно одобрявам тази забрана.

— Какво е това? — пита той, взема своя „Макфрост“ и разглежда дъската.

— Казва се табла, игра, създадена преди векове. Ще те науча как се играе.

— Изглежда трудна — отбелязва той и лапва лъжичка сладолед.

— Не е. Започнах да я играя, когато бях на осем. Бързо ще се научиш.

— Добре — съгласява се Старчър, готов за предизвикателството.

Подреждам пуловете и му обяснявам основните правила.