Джон Гришам
Адвокат на престъпници (56)

4

Суенгър сваля крака от масата, изправя се и двамата се запознаваме. Здраво ръкостискане, гледа ме в очите, спокоен глас без следа от притеснение. Запазвам спокойствие и се сдържам да не му кажа да свали тези проклети очила. Щом ги харесва, и аз ще си падна по тях.

— Гледах ви по телевизията — казва той. — С онзи боец, който уби рефера в клетката. Какво стана с него?

— Още не се знае, предстои процес. Ходите ли да гледате свободни боеве?

— Не, гледам ги по телевизията с майка ми. Преди няколко години си мислех дали да не се захвана с този спорт.

Едва не прихвам. Дори да свали тринайсетина килограма и да тренира по осем часа дневно, няма да издържи и десет секунди в клетката. Най-вероятно ще припадне още в съблекалнята. Сядам на масата с празни ръце и питам:

— А сега ми кажете за какво искате да говорим?

— За онова момиче, знаете случая. Ченгетата смятат, че съм замесен, и ме тормозят. От месеци ми дишат във врата, все се спотайват, като че ли не знам какво става. За втори път ме прибират тук като по телевизията. Гледате ли „Закон и ред“? Е, тия типове явно много го гледат, но са скапани актьори, нали разбирате? Старият с бялата коса, Риърдън, струва ми се, той е свестен, винаги търси истината и се опитва да намери начин да ми помогне. Така е. После онзи кльощавият, Баркли, нахлува и започва да крещи. Крачи напред-назад. Доброто и лошото ченге, като че ли не знам играта. Не ми е за пръв път.

— Не за пръв път ви обвиняват в убийство ли?

— Чакайте малко, Супермен, още не са ме обвинили.

— Добре, да допуснем, че ви обвинят в убийство. Доколкото разбирам, искате да ви представлявам.

— Ами че защо иначе да ви викам, господин Ръд? Не съм сигурен, че се нуждая от адвокат в момента, но точно така ми се струва, да му се не види.

— Ясно. Работите ли?

— От време на време. Колко вземате за дело за убийство?

— Зависи колко може да плати човекът. В случай като този ще ми трябват десет хиляди аванс, които ще са достатъчни за предварителното производство. Когато стигнем до процес, ще стигнем и до сериозния хонорар. Ако не се споразумеем, ще потърсите друг.

— Кой друг?

— Някой от Центъра за служебна защита. Буквално всички убийства са техни.

— Ясно. Но вие не отчитате нещо, господин Ръд — медийната шумотевица. Големите дела не са много. Красиво момиче, важно семейство, а и бебето. Ако е родила, тогава къде е детето? Пресата направо ще откачи. Имайте предвид, че това е новина за първа страница, и то още отсега. Гледал съм ви по телевизията. Знам колко обичате да ръмжите, да се зъбите и да се перчите пред камерите. Делото ще бъде златна мина за моя защитник. Съгласен ли сте, господин Ръд?

Удря право в целта, но не мога да го призная.

— Не работя без пари, господин Суенгър, колкото и голяма да е медийната шумотевица. Имам твърде много други клиенти.

— Разбира се, че имате. Известен адвокат като вас. Не извиках тук някой новобранец да ме спасява. Става дума за смъртна присъда, човече, сериозно го мислят. Ще намеря парите по един или друг начин. Въпросът е дали ще поемете делото ми.

Обикновено на този етап от първата среща обвиняемият вече отхвърля обвиненията. Мислено си отбелязвам, че Суенгър не го е направил, изобщо не е повдигнал въпроса за вината или невинността. Всъщност той сякаш очаква с нетърпение предявяването на обвинение и големия процес, който ще последва.

— Да, ще ви представлявам, ако се споразумеем за парите и ако наистина ви обвинят. Мисля, че имат начини да го направят. А междувременно не казвайте нищо на полицаите, на никой от тях. Ясно?

— Ясно, човече. Можете ли да ги накарате да ме оставят на мира, да спрат да ме тормозят?

— Ще видя какво мога да направя.

Ръкуваме се отново и аз излизам. Риърдън не е помръднал. Наблюдавал е кратката ни среща и сигурно е слушал всяка дума, макар да е незаконно. До него в цивилни дрехи стои Рой Кемп, бащата на изчезналото момиче. Отправя ми поглед, в който блика неистова омраза, като че ли няколкото минути, които съм прекарал с техния пръв и доста неубедителен заподозрян са недвусмислено доказателство за участието ми в изчезването на дъщеря му.

Съчувствам на този човек и семейството му, но в момента той иска да ме удуши.

Пред сградата са се събрали репортери. Щом ме забелязват, започват да подскачат и да се блъскат. Минавам покрай тях с думите „без коментар, без коментар, без коментар“, докато те бълват идиотските си въпроси. Един дори се прониква: „Господин Ръд, клиентът ви отвлякъл ли е Джилиана Кемп?“. Иска ми се да спра, да се приближа до този палячо и да го попитам дали не би могъл да измисли по-тъп въпрос. Вместо това обаче просто ги подминавам и се качвам в буса при Партнър.