Джон Гришам
Адвокат на престъпници (55)

3

Последното, от което се нуждая, са още проблеми с полицията. Но както казваме ние, адвокатите: невинаги избираме клиентите си. Всеки обвиняем, колкото и отвратително да е престъплението му, има право на адвокат. Повечето лаици не го разбират и не им пука. И на мен не ми пука. Това ми е работата. Честно казано, отначало се въодушевих, че Суенгър е избрал мен, въодушевих се, че отново ще съм в играта, че ще имам шанс да участвам в поредния сензационен процес.

Този случай обаче ще ме преследва вечно. Ще проклинам деня, когато поех към централния арест за първия си разговор с Арч Суенгър.

Информацията изтича от полицейското управление през повече пробойни, отколкото има стар водопровод, и когато пристигам в ареста, вече се е разчуло. Репортер с оператор ме хваща на влизане в сградата и настоява да узнае дали представлявам Арч Суенгър. Аз отговарям грубо с „без коментар“ и отминавам. Но от този момент нататък всички в града знаят, че аз съм адвокатът му. Идеално си пасваме, нали? Чудовищен убиец и адвокат негодник, готов да защитава всеки.

Много пъти съм бил в централния арест и там винаги кипи от напрегната енергия. Редови полицаи с униформи забързано кръстосват напред-назад и подмятат по някоя грубиянска шега на седналите зад бюрата. Разследващи полицаи с евтини костюми седят на пейки в очакване на лоши новини. И винаги има по някой адвокат, който напрегнато уговаря за нещо ченге или бърза да отиде при клиента си, преди той да се е раздрънкал.

Днес атмосферата е особено тежка, усеща се напрежение. Привличам повече погледи от обикновено, когато влизам през входната врата. И защо не? Заловили са убиеца, намира се малко по-надолу по коридора. А ето го и адвоката му, който идва да го спаси. И двамата трябва да бъдат пипнати и изтезавани. Освен това още смъди и раната от процеса срещу Ренфро. Беше само преди три седмици, а ченгетата имат дълга памет. Някои от тях с удоволствие биха грабнали полицейска палка, за да ми строшат костите, че и по-лошо.

Превеждат ме през лабиринта до стаите за разпит. Надолу по коридора има двама от отдел „Убийства“ — пушат и гледат в едностранно огледало. Ланди Риърдън е полицаят, който ми се обади с новината, че от всички адвокати в града съм избран аз. Риърдън е най-добрият детектив в отдела. На около шейсет е, но изглежда с десет години по-възрастен, има гъста бяла коса, която обикновено е рошава. Продължава да пуши — доказва го сбръчканото му лице.

Той ме забелязва и кимва. Вика ме. Колегата му изчезва.

Хубавото на Ланди Риърдън е, че е жестоко откровен и няма да си губи времето със случай, който не може да докаже. Рови здравата за доказателства, но ако не намери, значи няма, и толкова. За трийсет години нито веднъж не е обвинил в убийство погрешен заподозрян. Обаче, ако Ланди те пипне за убийство, съдията и съдебните заседатели ще приемат доказателствата и със сигурност ще пукнеш в затвора.

Случаят на Джилиана Кемп му е поверен още от самото начало. Преди четири месеца Ланди прекара лек инфаркт и лекарят му каза да се пенсионира. Той си намери друг лекар.

Стоя до него и двамата гледаме през огледалото. Не се поздравяваме. Ланди смята, че адвокатите на престъпници са измет и никога не би се ръкувал с такъв.

Суенгър е сам в стаята за разпити. Наклонил е назад сгъваемия си стол и е вдигнал крака върху масата, отегчен до смърт.

— Какво каза? — питам Ланди.

— Нищо. Името и адреса си. Чел за теб във вестника.

— Значи може да чете?

— Коефициентът му на интелигентност вероятно е към сто и трийсет. Само изглежда като глупак.

Ама разбира се. Пълен и с двойна брадичка, с едри кафяви лунички от шията нагоре. Главата му е обръсната, с изключение на съвсем малко четина с гел като прическите отпреди шейсет години, отпреди „Бийтълс“. С цел да привлича внимание или присмех носи кръгли очила — нелепо големи и сини.

— Заради тези очила — казвам.

— От дрогерията са, евтини и фалшиви. Не му трябват очила, но си въобразява, че много умно се дегизира. Всъщност доста го бива. През последния месец няколко пъти се изплъзва от наблюдението ни, но винаги се прибира у дома.

— Какво имате за него?

Ланди въздъхва уморено и безсилно.

— Не много.

Възхищавам се на честността му. Той е блестящо ченге и знае, че е непредпазливо да бъде искрен с мен, но аз му вярвам.

— Има ли достатъчно доказателства за обвинение?

— Иска ми се. Много сме далече дори от основания за арест. Шефът иска да го задържим седмица-две. Да го натиснем здраво, да видим дали ще се огъне. Едва ли. Сигурно пак ще го пуснем. Между нас казано, Ръд, нямаме много.

— Но явно имате достатъчно подозрения.

Ланди изсумтява и се засмива.

— В това ни бива. Като говорим за подозрения — погледни го само. Бих го затворил за десет години в карцера само въз основа на първото ми впечатление.

— Може би пет — отвръщам.

— Говори с него и ако искаш, утре ще ти покажа досието.

— Добре, влизам, но за пръв път го виждам и не съм сигурен, че ще му стана адвокат. Винаги стои въпросът с хонорара, а той не ми изглежда платежоспособен. Ако няма средства, да го поемат служебни защитници. А аз излизам от картинката.

— Приятно прекарване.