Джон Гришам
Адвокат на престъпници (48)

21

Точно в девет в петък сутринта въвеждат съдебните заседатели и съдия Пондър ги поздравява. Лейтенант Самърол е призован отново да заеме свидетелското място. Напереността му се е стопила, но не напълно.

— Моля, продължете кръстосания разпит, господин Ръд — подканя ме Пондър.

С помощта на някакъв служител разгръщам и провесвам архитектурен план на дома на семейство Ренфро — и на първия, и на втория етаж. Моля Самърол като командир на екипа да ни просветли относно начина на подбор на осемте мъже.

Защо са били разделени на два екипа — един за предната врата и втори за задната? Каква е била ролята на всеки от тях? Как е бил въоръжен всеки полицай? Кой е взел решението да не звънят на входната врата, а направо да нахлуят? Как са отворили вратите? Кой ги е отворил? Кои ченгета са влезли първи? Кой е застрелял Спайк и защо?

Самърол не може или пък не иска да отговори на повечето ми въпроси и не след дълго изглежда като пълен глупак. Той е бил командирът и се гордее с това, но на свидетелското място не е сигурен за много подробности.

Изтезавам го два часа и после правим почивка. Докато набързо пием кафе, Дъг ми казва, че съдебните заседатели са скептични и подозрителни, струвало му се, че неколцина направо кипят от гняв.

— Спечелихме ги — отсича той.

Аз го предупреждавам да не прибързва. Двама от съдебните заседатели ме тревожат, защото според стария ми приятел Нейт Спърио имат връзки с полицейското управление. Срещнахме се предишната вечер на питие и той ми каза, че полицаите разчитат на номер четири и седем. После ще се оправям с това.

Устоявам на желанието да измъчвам Самърол цял ден — нещо, което правя по-често, отколкото трябва. Кръстосаният разпит е изкуство и умението да се откажеш, когато имаш предимство, е част от него. Още не съм го усвоил, защото инстинктът ме тласка да ритам злодей като Самърол дори когато вече е повален, да ритам и да не спирам.

— Мисля, че постигна достатъчно с този свидетел — казва Дъг.

Прав е, затова заявявам на съдията, че съм приключил със Самърол. Следващият свидетел е Скот Кийслър, полицаят, прострелян от Дъг Ренфро. Фини го поема пръв и прави всичко по силите си да предизвика съчувствие към него. Истината е — а аз разполагам с всички медицински заключения, — че куршумът го е одраскал по шията повърхностно, нищо сериозно. В битка биха му дали няколко лепенки и биха го изпратили обратно да се сражава. Прокурорът обаче има нужда да отбележи точки, а Кийслър говори така, все едно са го уцелили между очите. Проточват разпита твърде дълго и най-сетне правим почивка за обяд.

Когато се връщаме в съдебната зала, Фини казва:

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Господин Ръд.

Нахвърлям се на Кийслър с гръмогласния въпрос:

— Господин полицай, вие ли убихте Кити Ренфро?

Ето на това му се вика цялата зала да затаи дъх. Фини скача да възрази.

— Господин Ръд, ако ще… — намесва се съдия Пондър.

— Става дума за убийство, господин съдия, нали? Кити Ренфро не е била въоръжена, когато някой е стрелял и я е убил в дома й. Това е предумишлено убийство.

— Не е — силно възразява Фини. — В закона е записано. Пазителите на реда не подлежат на подвеждане под…

— Може и да не подлежат — прекъсвам го, — но въпреки това си е предумишлено убийство. — Размахвам ръце към съдебните заседатели и питам: — Как иначе ще го наречем?

Трима-четирима действително кимат одобрително.

— Моля ви, господин Ръд, въздържайте се от употребата на думите „предумишлено убийство“ — намесва се съдия Пондър.

Поемам си дълбоко въздух, всички останали също. Кийслър изглежда като човек, изправен пред наказателния отряд. Впервам поглед в него и го питам:

— Пазителю на реда Кийслър, как бяхте облечен в нощта на нападението на този спецотряд?

— Моля?

— Какво носехте? Опишете на съдебните заседатели всичко по тялото си.

Той преглъща на сухо и започва да изрежда оръжията си, камуфлажното си облекло и така нататък. Списъкът е дълъг. Подканям го да продължи и той приключва със:

— Боксерки, фланелка, бели спортни чорапи.

— Благодаря ви. Това ли е всичко?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Напълно сигурен?

— Да, сигурен съм.

Впервам поглед в него, все едно е долен лъжец, после се приближавам до масата с веществените доказателства и вземам голяма цветна снимка на Кийслър на носилка, докато го носят към спешното отделение. Лицето му се вижда съвсем ясно.

Снимката вече е приложена като веществено доказателство, затова направо я подавам на Кийслър и питам:

— Това вие ли сте?

Той я поглежда объркан и отговаря:

— Аз съм.

Съдията ми позволява да подам снимката на съдебните заседатели. Без да бързат, те я разглеждат, после аз я вземам.

— А сега, пазителю на реда Кийслър, какво е това черно нещо, което се вижда, че носите на лицето си?

Той се усмихва с облекчение. Глупости!

— О, това е просто черна камуфлажна боя.

— Известна още като бойна боя?

— Да, струва ми се. Има няколко названия.

— За какво се използва бойната боя?

— За маскировка.

— Значи е доста важна, нали?

— Разбира се.

— Необходима е, за да подсигури безопасността на хората на терена, нали?

— Несъмнено.

— Колко от осемте пазители на реда във вашия спецотряд през онази нощ бяха намазали лицата си с черна бойна боя?

— Не съм ги броил.

— Всички наши пазители на реда ли бяха с черна бойна боя през онази нощ?

Той знае отговора и допуска, че аз също го знам.

— Не съм сигурен — отговаря.

Приближавам се до масата си и вземам дебела папка с клетвени показания. Старая се той да я види.

— А сега, пазителю на реда Кийслър…

Фини става и казва:

— Господин съдия, възразявам. Той непрекъснато се обръща към свидетеля с думите „пазителю на реда“. Мисля, че…

— Вие пръв ги споменахте преди малко — отговаря съдия Пондър. — Вие бяхте пръв. Отхвърля се.

В крайна сметка установяваме, че четирима полицаи са се намазали с черна бойна боя, и когато се обръщам към Кийслър, той изглежда занемял като тийнейджър, който си играе с пастели. Време е да се позабавляваме както трябва.

— Пазителю на реда Кийслър, вие играете много видеоигри, нали?

Фини отново скача.

— Възразявам, господин съдия. Каква е връзката?

— Отхвърля се — отсича съдията, без дори да погледне прокурора.

Личи си, че все повече му писва от полицията, от лъжите и тактиката им. Натрупали сме мощна инерция — рядкост за мен — и аз не съм сигурен как да се възползвам от нея. Да ускоря ли нещата и да предам делото на съдебните заседатели, докато са на наша страна? Или да продължа да се боря и да трупам точки?

Отбелязването на точки е много забавно, освен това имам предчувствие, че съдебните заседатели са на моя страна и се наслаждават на тази катастрофа.

— Кои са някои от видеоигрите, които обичате да играете?

Той назовава няколко — безобидни, почти детски — все едно е едър за възрастта си петокласник. Двамата с Фини знаят какво предстои и се опитват да омекотят удара. Но това поставя Кийслър в още по-лоша светлина.

— На колко години сте, господин Кийслър?

— На двайсет и шест — отговаря той с усмивка.

Най-после един честен отговор.

— И още играете на видеоигри?

— Ами да.

— Всъщност сте посветили хиляди часове на видеоигрите, нали?

— Вероятно.

— И една от любимите ви е „Смъртоносна атака — три“, нали така?

Държа в ръка клетвените му показания, дебела папка твърдения под клетва, в които съм успял да изтръгна от него, че се е пристрастил към видеоигрите като дете и все още ги обича.

— Да, струва ми се — казва той.

Размахвам клетвените му показания, все едно са отрова, и казвам:

— Е, нали вече заявихте в клетвените си показания, че през последните десет години играете на „Смъртоносна атака — три“?

— Да, господине.

Поглеждам към Пондър и казвам:

— Господин съдия, бих искал да покажа на съдебните заседатели видеоклип от играта „Смъртоносна атака — три“.

Финли откача. Вече цял месец спорим по въпроса, но Пондър още не се е произнесъл. Най-сетне казва:

— Заинтригуван съм. Да видим.

Фини безсилно захвърля бележника си върху масата.

— Стига драми, господин Фини. Седнете!

Рядко съдия е на моя страна, затова не съм сигурен как да реагирам.

Загасват светлината в съдебната зала и от тавана се спуска екран. Един компютърен спец ми е монтирал петминутно клипче от видеоиграта. По мое нареждане той усилва звука и съдебните заседатели се сепват от изненадващата поява на едър войник, който рита и разбива една врата на фона на отекваща експлозия. Подобно на куче животно с оголени зъби и огромни нокти се хвърля напред и нашият герой го застрелва. По прозорците и вратите се появяват злодеи, които биват взривени и направени на пух и прах. Куршуми, от онези, които се виждат, свистят и рикошират. Откъсват се парчета от тела. Кръв до колене. Хора пищят, биват простреляни и умират драматично — две минути са ни предостатъчни.

Пет минути по-късно цялата съдебна зала се нуждае от почивка. Екранът изгасва, включват осветлението. Поглеждам гневно Кийслър, който още е на свидетелското място, и казвам:

— Игри и забавления, така ли, пазителю на реда Кийслър?

Той не отговаря. Оставям го да се дави няколко секунди, после питам:

— Приятно ли ви е да играете и на игра, която се казва „Взлом“?

Той свива рамене, търси с очи помощ от Фини и накрая промърморва:

— Да.

Фини се изправя и казва:

— Господин Съдия, каква е връзката?

Съдията се обляга на лакти и се готви за нещо повече.

— О, мисля, че има връзка, господин Фини. Да пуснем записа.

Светлините угасват и в продължение на три минути гледаме същия безсмислен хаос и кръвопролитие. Ако пипна Старчър да играе на този боклук, ще го заключа в клиника. По едно време съдебен заседател номер шест прошепва силно: „О, боже!“. Наблюдавам ги, докато гледат екрана дълбоко отвратени.

Когато видеото свършва, принуждавам Кийслър да признае, че харесва и игра, която се казва „Кърваво нападение“. Той обяснява, че ченгетата имат съблекалня в приземието на участъка. Благодарение на данъкоплатците разполагат с четирийсет и пет инчов плосък екран и се събират там да се развличат с турнири по видеоигри. Съпровождан от неубедителните възражения на Фини, малко по малко измъквам тази информация от Кийслър. На него вече не му се говори и мънка, което влошава положението му — неговото и на обвинението. Когато приключвам с него, той е сразен и злепоставен.

Оглеждам залата, докато сядам. Шефът на полицията си е тръгнал и повече няма да се появи.

— Кой е следващият ви свидетел, господин Фини? — пита съдия Пондър.

Фини има гузния вид на прокурор, който не желае да призовава повече свидетели. Иска му се да се качи на първия влак, който напуска града. Поглежда бележника си и съобщава:

— Полицай Бойд.

През онази нощ Бойд е изстрелял седем куршума. На седемнайсет е осъден за шофиране в нетрезво състояние, но е съумял впоследствие да прочисти досието си. Фини не знае за шофирането в нетрезво състояние, обаче аз знам. Двайсетгодишен, Бойд е бил позорно уволнен от армията. Когато бил на двайсет и четири, приятелката му повикала полиция и се оплакала от домашно насилие. Покрили случилото се, но обвиненията си остават. Бойд е участник в още две скандални нападения на спецотряда и е фен на същите видеоигри, по които си пада и Кийслър.

Съсипването на Бойд по време на кръстосания разпит като нищо може да се превърне в кулминацията на правната ми кариера.

Но съдия Пондър неочаквано заявява:

— Съдът се оттегля до понеделник сутринта в девет часа. Адвокатът и прокурорът да дойдат в кабинета ми.