Джон Гришам
Адвокат на престъпници (40)

13

Много натоварена сутрин. Докато съм в съда с Тадео, Джудит прави точно каквото ми е обещала и подава подъл иск за прекратяване на правото ми да виждам детето — държи да ми отнеме дори трите часа на Бъдни вечер и двата часа на рождения ден на сина ми. Твърди, че съм негоден за родител, опасност за физическата му безопасност и „пагубно влияние“ в живота му. Настоява за ускорено изслушване. Голям театър. Като че ли хлапето е в опасност.

„Хари и Хари“ подготвят ожесточен отговор и аз го подавам в понеделник следобед. Отново заемаме бойни пози в нейната непрекъсната борба да ми даде ценен урок. Никой съдия няма да удовлетвори исканията й и тя го знае, но го прави, защото е ядосана и смята, че ако отново ме прекара през мелачката, най-накрая ще се откажа и ще изчезна от живота им. Очаквам изслушването почти с нетърпение.

Преди това обаче имаме друг проблем. В сряда Джудит ми се обажда на мобилния към обед и оповестява грубо:

— Имаме среща в училището днес следобед.

Нима? Може би за втори път ме вика да се явя в училището и да се държа като родител. Досега правеше всичко възможно да не ме допуска до живота на сина ни.

— Добре. Какво става? — питам.

— Старчър е загазил. Сбил се в училище, ударил друго дете.

Преливам от бащина гордост и а-ха да се засмея, но се сдържам и казвам:

— О, боже, какво се е случило? — Иска ми се да добавя също: „Надвил ли е?“, „Колко пъти го е ударил?“ и „В трети клас ли е другото дете?“, ала успявам да овладея вълнението си.

— Точно затова е срещата. Ще се видим в кабинета на директорката в четири.

— В четири днес?

— Да — отговаря тя заядливо и категорично.

— Добре.

Ще се наложи да преместя едно явяване в съда, но не е проблем. За нищо на света не бих пропуснал тази среща. Моето дете — кротко момченце, което никога не е имало шанса да се кали — е ударило някого!

Усмивката не слиза от устните ми чак до училището. Директорката има просторен кабинет с няколко стола край ниска масичка. Срещаме се там, без официалности. Директорката се казва Дорис, поизморен ветеран с поне четирийсет години стаж в държавната образователна система, но има непринудена усмивка и успокоителен глас. Кой знае през колко такива срещи е минала. Джудит и Ава вече са там, когато пристигам. Кимвам им безмълвно. Джудит е облечена с дизайнерска рокля и е ослепителна. Ава, бившият модел на бельо, е със страшно тесен кожен панталон и прилепнала блуза. Мозъкът й може да е колкото на пиле, но още има тяло за корица на списание. И двете жени изглеждат шеметно и очевидно, поне за мен, специално са се издокарали за случая. Но защо?

После пристига госпожица Тарант и всичко се изяснява. Тя е учителката на Старчър — трийсет и три годишна убийствена мацка, неотдавна разведена и според мой източник вече готова за нова връзка. Има къса руса коса, елегантно подстригана, и големи кафяви очи, каращи всички, с които се среща, поне веднъж да я стрелнат удивено с поглед. Джудит и Ава вече не са най-готините мадами в стаята. Засенчени са.

Изправям се и галантно се суетя около госпожица Тарант, която се радва на вниманието. Джудит моментално включва на режим „пълна гаднярка“ — той й е програмиран по рождение, — но Ава задържа поглед върху тялото на учителката. А на мен ще ми изтекат очите.

Дорис ни запознава с основните факти. През междучасието вчера следобед няколко второкласници играели кикбол на игрището. Разменили си обиди, сборичкали се, после момче на име Брад бутнало Старчър, който на свой ред цапнал Брад в устата. Отворила се малка рана, потекла кръв и случаят станал сериозен. Нищо чудно, че когато дошли учителите, момчетата млъкнали и не казали нищо.

— На мен ми се струва доста безобидно. Момчешки работи.

Никоя от четирите жени не е съгласна, но аз не съм и очаквал друго.

— Едно от момчетата ми каза, че Брад се подигравал на Старчър заради снимката му във вестника — отбелязва госпожица Тарант.

— Кой е ударил пръв? — питам доста грубо.

Те се свиват неспокойно, въпросът не им допада.

— Има ли значение? — изстрелва Джудит.

— Има, и още как.

Дорис надушва неприятности и бърза да се намеси:

— Имаме строги правила за сбиванията, господин Ръд, независимо кой ги предизвиква. Учим възпитаниците си да не участват в подобни неща.

— Това го разбирам, но нали не очаквате едно дете да бъде подложено на тормоз и да не се защити?

Думата „тормоз“ е модерна. Сега, когато синът ми става жертвата, те не знаят как да реагират.

— Ами не съм сигурна, че е бил подложен на тормоз — казва госпожица Тарант.

— Брад побойник ли е? — питам учителката.

— Не, определено не. Учениците ми тази година са страхотни.

— Не се съмнявам. Включително моят син. Те са просто малки момчета, нали така? Не могат да се наранят. Затова се бутат и блъскат на игрището. Момчета са, за бога! Нека си бъдат такива. Не бива да ги наказваме за всяко недоразумение помежду им.

— Даваме им урок, господин Ръд — намесва се Дорис добродетелно.

— Обсъждал ли си с него сбиванията? — изръмжава Джудит.

— Да. И му казах, че не е редно да се бие, че никога не бива да удря пръв, но ако някой друг го удари, непременно трябва да се защити. Какво нередно има в това?

Нито една от четирите не пожелава да ми отговори, затова продължавам:

— По-добре отсега да се научи да се защитава, иначе ще го тормозят до края на живота му. Те са деца, спречкват се. Някой път печелят, друг път губят, но ще го израстат. Повярвайте ми, когато едно момче е понесло няколко удара в ранни години, ентусиазмът му да се бие изчезва.

За втори път улавям Ава да зяпа краката на госпожица Тарант. И аз ги зяпам, просто не се сдържам. Заслужават сериозно внимание. Дорис наблюдава бройкането. Не й е за пръв път.

— Родителите на Брад са много разстроени — отбелязва тя.

— В такъв случай с радост ще поговоря с тях, ще им се извиня и ще накарам и Старчър да се извини. Какво ще кажете?

— Аз ще се оправя — изръмжава Джудит.

— Тогава защо ме покани на това мило събрание? Ще ти кажа защо. Искаш да си сигурна, че всички обвинения ще паднат върху мен. Преди пет дни заведох детето да гледа боеве в клетка, а сега то се бие в училищния двор. Ясно доказателство, че вината е моя. Ти печелиш. Трябваха ти свидетели. Е, имаш ги. По-добре ли се чувстваш?

Разбира се, това нажежава обстановката в стаята. Очите на Джудит се оцъклят от омраза, направо виждам как главата й пуши. Дорис, професионалистка до мозъка на костите, бърза да се намеси:

— Добре, добре. Допада ми идеята някой от вас да поговори с родителите на Брад.

— Някой от нас двамата или от нас тримата? — питам. Голям умник съм! — Извинете, но сме се събрали повече хора.

Ава ме стрелва с гневен поглед. Аз поглеждам към краката на учителката. Ама че нелепа среща.

Дорис демонстрира характер, като ме поглежда и казва:

— Мисля, че трябва вие да го направите. Имате право, това са момчешки работи. Обадете се на родителите на Брад и се извинете.

— Дадено.

— Какво ще е наказанието на Старчър? — пита Ава, защото в момента Джудит не е в състояние да говори.

— Какво е вашето мнение, госпожо Тарант? — пита Дорис.

— Ами наказание трябва да има.

— Не ми казвайте, че ще изключите детето — влошавам допълнително положението аз.

— Не, двамата с Брад са приятели и според мен вече са се помирили — отговаря госпожица Тарант. — Какво ще кажете за една седмица без междучасия?

— Ще може ли все пак да обядва? — питам, колкото да сложа прът в колелата на справедливостта.

Адвокат съм все пак, правя го инстинктивно.

Тя се усмихва, но пренебрегва думите ми. Изработваме споразумение и аз си тръгвам пръв. Докато потеглям от паркинга, усещам, че се усмихвам. Старчър е отстоявал позицията си!

Късно вечерта пиша имейл на госпожица Тарант — малкото й име е Наоми — и й благодаря за добре свършената работа. След десет минути тя отговаря на имейла ми и също благодари. Изстрелвам второ съобщение с покана за вечеря. Двайсет минути по-късно тя ме осведомява, че не е редно да се среща с бащите на настоящите си ученици. С други думи: не сега, но може би в бъдеще.

Сряда вечер е и вали. Играли сме „мръсен голф“ много пъти в лошо време, но Алън не ни позволи тази вечер — край на браздите във феъруея. „Стария Зарко“ е затворен тази вечер. Не ми се спи, скучно ми е, тревожа се за Тадео и за Дъг Ренфро, освен това съм превъзбуден от далечната перспектива да се получи нещо с учителката. Сънят отново ми убягва, затова грабвам един чадър и поемам към „Рек“. В полунощ съм изгубил десет долара на игра с девет топки от някакво хлапе, което не изглежда на повече от петнайсет. Питам го дали ходи на училище, а то отговаря: „Понякога“.

Кърли ни наблюдава и по едно време ми прошепва:

— За пръв път го виждам. Скри ми шапката.

За щастие, Кърли затваря в един. Хлапето ми е отмъкнало деветдесет долара. Следващия път ще го избягвам. В два часа успявам да затворя очи и да заспя.