Джон Гришам
Адвокат на престъпници (35)

8

В десет часа в една прекрасна неделна сутрин седя на пейка на детската площадка и чакам. На няколко пресечки от апартамента ми, обичайното ни място за срещи. По тротоара се приближава красива жена заедно със седемгодишно момче. То е синът ми. Тя е бившата ми съпруга. Съдът ми е позволил да виждам детето веднъж месечно за трийсет и шест часа. Когато порасне, режимът на вижданията ни ще се облекчи, но засега има ограничения. Имат си основания, но предпочитам да не ги обсъждаме сега.

Старчър не се усмихва, когато приближават до пейката. Ставам и целувам Джудит по бузата — по-скоро заради детето, отколкото заради нея. Тя предпочита да не се докосваме.

— Здравей, приятелче — казвам и го погалвам по главата.

— Здрасти — отговаря той и отива да се настани на една люлка.

Джудит сяда до мен на пейката и двамата го гледаме как се оттласква с крака и се залюлява.

— Как се справя в училище? — питам.

— Добре. Учителите му са доволни. — Дълга пауза. — Гледам, че си зает.

— Разбира се. А ти?

— Обичайното.

— Как е Ава? — Питам за партньорката й.

— Прекрасно. Какво планираш за днес?

Джудит не обича да оставя сина ни при мен. За пореден път съм се сблъскал с полицията и това я тревожи. И мен ме тревожи, но никога няма да го призная.

— Мисля да отидем на обяд. Следобед ще гледаме футболен мач в университета.

Тя преценява, че футболният мач е безопасен.

— Искам да го доведеш довечера, ако нямаш нищо против.

— Полагат ми се трийсет и шест часа месечно и ти се виждат твърде много, така ли?

— Не, Себастиан, не са твърде много. Просто се тревожа, това е.

Надявам се, че войната ни е към края си. Вземи двама адвокати с остри лакти и с още по-остри езици, дай им нежелана бременност, труден развод с жестоки последици и ето ти двама души, способни сериозно да си навредят. Още имаме белези, затова не се бием много.

— Добре — отстъпвам.

Честно казано, апартаментът ми не е уютен и на Старчър не му е особено приятно да остава там, поне още не. Нисък е, за да играе билярд на старинната ми маса, а аз нямам видеоигри. Може би като поотрасне.

Отглеждат го две жени, които направо откачат, ако някое дете го бутне в училище. Не съм сигурен, че мога да го закаля, като се появявам в живота му веднъж месечно, но се старая. Подозирам, че в даден момент ще му омръзне да живее с две напрегнати и изнервени жени и ще пожелае да прекарва повече време с баща си. От мен се иска да присъствам достатъчно осезаемо в живота му, за да му предложа тази възможност.

— По кое време ще се срещнем? — пита Джудит.

— Когато кажеш.

— Ще те чакам тук в шест — заявява тя, става и се отдалечава.

Старчър е с гръб към нас, лети във въздуха и не я вижда, когато си тръгва. Не убягва от вниманието ми, че Джудит дори не си е направила труда да донесе чанта с дрехи на детето. Изобщо не е възнамерявала да допусне синът ми да нощува при мен.

Живея на двайсет и петия етаж, защото там се чувствам в безопасност. Най-редовно получавам смъртни заплахи по различни причини и откровено съм го споделил с Джудит. Права е да настоява детето да спи в нейния дом, където вероятно е по-спокойно. Вероятно, но не съм сигурен. Миналия месец Старчър ми каза, че „двете му майки“ непрекъснато си крещят.

Обядваме в любимата ми пицария — място, където майките му никога не биха го завели. Истината е, че не внимавам с какво се храни той. По много неща приличам по-скоро на дядо, който глези внуците си, когато са му на гости. Ако иска сладолед, преди и след като се наобядва, получава го.

Докато се храним, той се оживява и аз го разпитвам за едно-друго. Във втори клас е и учи в държавно училище, близо до къщата, където съм отраснал. Джудит настояваше той да ходи в едно частно училище със силна екоориентация, където учителите носят дебели вълнени чорапи и стари сандали. Срещу четирийсет хиляди долара годишна такса. Казах „не“, по дяволите. Тя хукна към съда, но този път съдията застана на моя страна. Затова Старчър е нормален ученик сред деца с всякакъв цвят на кожата и адски симпатична учителка, неотдавна разведена.

Както казах, Старчър беше грешка. С Джудит приключвахме хаотичната си връзка, когато тя неочаквано забременя. Това още повече усложни раздялата ни. Аз се изнесох и тя напълно обсеби детето. Непрекъснато ме държеше на една ръка разстояние, макар че, честно казано, аз не съм се натискал да ставам баща. Момчето си е изцяло нейно според Джудит, затова сега ми е много забавно, като все повече заприличва на мен. Майка ми изнамери отнякъде моя снимка като второкласник. На седем като нищо минавам за негов еднояйчен близнак.

Говорим за борби, но училищни. Питам го дали в междучасията се бият и той отговаря: „Понякога“. Разказва ми как един ден децата се разкрещели: „Бой! Бой!“, и всички се струпани да гледат. Двама третокласници, чернокож и бял, се боричкали и ритали на двора, хапели се, драскали се и се удряли с юмруци, а тълпата ревяла окуражително.

— Забавно ли ти беше да гледаш? — питам го.

Той се усмихва и отговаря:

— Ми да, яко беше.

— Какво се случи?

— Излязоха учителите, разтърваха ги и ги заведоха при директорката. Мисля, че загазиха.

— Със сигурност. Говориш ли с майка си за сбиванията?

Той клати глава.

— Добре. Ето какви са правилата. Лошо е да се биеш, само ще си навлечеш неприятности, затова гледай да не го правиш. Никога не започвай пръв. Но ако някой те удари, ако те блъсне или препъне нарочно, или ако двама се нахвърлят на твой приятел, тогава се налага да се биеш. Никога не се отдръпвай, когато някой те нападне пръв. А започнеш ли да се биеш, никога, ама никога не се предавай.

— Ти бил ли си се?

— Непрекъснато. Никога не съм тормозел другите обаче и не съм се нахвърлял пръв. Не ми харесваше да се бия, но ако някой ме нападнеше, отвръщах на удара.

— Загазвал ли си?

— Да. И съм си понасял наказанието.

— Какво означава това?

— Ами учителят ми се караше, майка ми също, понякога ме гонеха от училище за половин ден. Но пак ти повтарям, приятелче, не е редно да се биеш.

— Защо винаги ми казваш „приятелче“?

Защото мразя името, което ти избра майка ти.

— Просто така.

— Мама твърди, че не харесваш името ми.

— Не е вярно, приятелче.

Джудит вечно ще воюва за душата на сина си. Не може да устои на изкушението да ми нанася удари под кръста по най-тъпи начини. Защо, за бога, един родител ще каже на седемгодишния си син, че другият родител не харесва името му? Сигурно ще се шокирам, ако чуя останалите глупости, които му дрънка.

Партнър има почивен ден, затова сам шофирам буса до футболния стадион на университета. Старчър харесва буса — с канапето, сгъваемата масичка и телевизора. Не разбира точно защо го използвам за кабинет, а и аз не съм се впускал в подробности относно бронираните прозорци и автоматичния пистолет в жабката.

Мачът е между женски отбори, не че за мен има някакво значение. Не си падам по този спорт, затова, когато съм принуден да гледам футбол, предпочитам жени по шорти пред мъже с космати крака. Старчър обаче се вълнува от играта. Майките му не са привърженички на отборните спортове, затова са го записали на уроци по тенис. Тенисът си е окей, но ако детето е като мен, няма да се задържи дълго там. Винаги ми е харесвало да удрям. В младежкия отбор по баскетбол правех по четири фала на полувреме. Имах повече фалове, отколкото точки. В детския отбор по американски футбол бях лайнбекър, защото обичах сблъсъка с другите.

След около един час най-после вкарват гол, но аз вече съм се замислил за делото „Ренфро“ и съм изгубил интерес към играта. Двамата със Старчър си поделяме кофичка пуканки и говорим за едно-друго. Честно казано, толкова съм се откъснал от детския свят, че не умея да водя приличен разговор. Много съм зле в ролята си на баща.