Джон Гришам
Адвокат на престъпници (20)

5

Бунтът започнал, когато един от затворниците, стар обитател на сградата с болно сърце, се престорил, че получава инфаркт. Отначало двамата надзиратели решили да не му обръщат внимание и да подминат случая, но размислили и се задействали. Съкилийникът на уж болния намушкал надзирателите със самоделен нож. После двамата затворници им взели електрошоковите пистолети, простреляли ги и накрая ги набили до несвяст. Бързо навлекли униформите на надзирателите и успели да отворят вратите на около сто килии. С почти безупречна координираност на действията нахлули в другите крила на сектора и много скоро няколкостотин изключително опасни престъпници се развилнели на воля. Започнали да горят матраци, пране, всичко запалимо. Смазали от бой осем надзиратели, двама от които по-късно починаха. Трима надзиратели с пистолети успели да се скрият в някаква канцелария и се обадили за помощ. Не след дълго затворниците докопали оръжия и в затвора се разнесла стрелба. Четирима доносници били обесени на електрически кабели.

Всички тези подробности научавам едва впоследствие, а в онзи момент с Връзката нехайно играем карти, докато „Биг Уийлър“ се взривява около нас. Си Ен Ен започва да отразява бунта само пет минути по-късно и ние спираме играта, за да гледаме телевизия. След малко казвам:

— Е, Връзка, и затворническите бунтове ли управляваш?

За моя изненада, той отговаря:

— Да, поне в момента.

— Нима? Тогава ми обясни как е започнал този.

— Всичко опира до персонала — подема той като опитен изпълнителен директор. — Трябва да разполагаш с подходящите хора на подходящото място в подходящия момент. Избираш трима в Шести сектор с доживотни без право на замяна, които нямат нищо за губене. Свързваш се с човек отвън, който ти урежда всякакви неща, например микробус и шофьор, който да чака в гората, ако момчетата успеят да избягат. И много пари. Даваш им предостатъчно време да планират всичко и в девет нула-нула, когато директорът и горилите му мислят само за едно — как да ми бучнат иглата, — нападението започва. Четвърти сектор трябва да се подпали всеки момент.

— На никого няма да кажа. Ами бомбите? Кой ги постави?

— Не мога да ти кажа имената. Трябва да познаваш затворите и колко са глупави хората, които ги управляват. Всичко тук е измислено да ни държи вътре, но не е помислено как лошите неща да не влизат отвън. Бомбите бяха поставени преди два дни, добре скрити. Имат си таймери и всичко най-важно. Никой не проверява, фасулска работа.

За мен е облекчение, че той говори така. Допускам, че нервите му започват да се обтягат, макар да изглежда спокоен, както обикновено.

— Какво ще последва, Връзка? Да не би да нападнат сектора на смъртниците и да те спасят?

— Няма да се получи. Тук има твърде много оръжие. Просто се забавляваме малко, това е. Аз съм се примирил.

И докато го изрича, показват още един кадър от горящия затвор, заснет от хеликоптер наблизо. Намираме се твърде навътре в сградата и не чуваме нищо, но, изглежда, навън цари пълен хаос. Горят сгради, милиони червени и сини светлинки примигват, от време на време се чува по някой изстрел. Връзката не сдържа усмивката си. Игрички и веселба.

— Директорът да се сърди на собствената си глупост — казва той. — Защо му е цялата тази помпозност за една екзекуция? Привикал е всички надзиратели, раздал им е автоматично оръжие и бронежилетки, като че ли някой — аз, дето ще ми хакнат иглата — може да организира офанзива. Пълно е с горили. Освен това е запалил всички лампи и е заключил затвора отвсякъде. Защо точно? Без особена причина. По дяволите, дори двама невъоръжени надзиратели могат да ме заведат по коридора в уречения час и да ме вържат за масата. Не е бог знае какво. Няма причина за цялата тази драма. Ама не, директорът си пада по ритуалите. Моментът е паметен за органите на реда и те са решени да го издоят максимално, да му се не види. И на последния глупак му е ясно, само не и на директора, че си има работа с хора, които живеят в клетки и мразят всеки с униформа. Нужен е само някой като мен, който да им подпали фитила.

Отпива от кока-колата си и лапва едно картофче. Остават му четирийсет минути.

Вратата отново се отваря и заместник-директорът Форман се връща, този път с трима тежковъоръжени бойци.

— Как сте вие тук?

— Супер — отговарям.

Връзката мълчи.

— Май ви се отвори работа отвън — казвам аз.

— Да, нещата се пооживиха. Исках само да проверя дали при вас всичко е наред.

Връзката го измерва с гневен поглед и казва:

— Това е последният ми час. Не може ли да ме оставите на спокойствие? Разкарайте се от тук, ако обичате, заедно с горилите си.

— Можем да изпълним желанието ви — отговаря Форман.

— И вземете и него — кимва към мен. — Искам да остана сам.

— Съжалявам, но господин Ръд няма къде да отиде — обяснява Форман. — Пътищата в момента са блокирани. Цялата сграда е под ключ и изолирана. Навън не е безопасно.

— Не мога да кажа, че се чувствам в безопасност тук, вътре — подмята язвително Връзката. — Защо ли?

— Май ще трябва да отложим екзекуцията — казвам аз.

— Вероятно няма да стане — отговаря Форман и отстъпва назад.

Излизат, затръшват вратата и я заключват.

Губернаторът усеща нужда да се обърне към хората. На екрана се появява разтревоженото му лице. Стои на подиум пред микрофони и камери, мечтата на политика. Обсипват го с въпроси от всички страни и скоро научаваме, че положението в „Биг Уийлър“ е „напрегнато“. Има пострадали и дори смъртни случаи. Около сто затворници са „извън килиите си“, но още никой не е преминал през външните огради на затвора. Няколко пожара вече са овладени. Да, изглежда, част от тези действия са координирани отвътре, но няма доказателства, че Сканлън Връзката стои зад всичко това, поне още не. Той, губернаторът, е извикал Националната гвардия, въпреки че щатската полиция държи положението под контрол.

О, между другото, отхвърля молбата за отлагане на екзекуцията.