Джон Гришам
Адвокат на престъпници (122)

31

Следобед се събираме в кабинета на съдията. Пред Фабиноу се мъдри поднос с нарязани на ивици моркови и целина, като че ли прекъсваме обяда й. Подозирам, че е само за показ.

— Господин Ръд, какво ще кажете за споразумението срещу признаване на вина? Разбирам, че предложението още е в сила.

Вдигам рамене.

— Да, госпожо съдия, обсъдих го с клиента си, господин Манчини също. Той не отстъпва.

— Добре, разговаряме неофициално. След като видях доказателствения материал, клоня към по-дълга присъда — към двайсет години. Не приемам тезата за невменяемостта, съдебните заседатели също не се вързаха. Било е жестоко нападение и той е съзнавал прекрасно какво прави. Мисля, че двайсет години е уместна присъда.

— Може ли да го предам на клиента си? Неофициално, разбира се.

— Моля ви. — Тя топва парче целина в сол, поглежда към Манчини и пита: — Какво следва?

— Имам само още един свидетел, доктор Левондовски, но не съм сигурен, че имаме нужда от него. Вие какво мислите, госпожо съдия?

Бавната Фаби отхапва връхчето на стеблото.

— Както прецените, но според мен съдебните заседатели са готови. — Хрус, хрус. — Господин Ръд?

— Мен ли питате?

— Защо не? — обажда се Макс. — Постави се на мое място и реши.

— Доктор Левондовски ще потвърди казаното от Уейфър. Разпитвал съм го и преди, той е свестен, но според мен Уейфър е много по-добър свидетел. Аз бих спрял дотук.

— Мисля, че си прав — казва Макс.

Съмишленици, истински екип.

По време на заключителната реч на Макс не свалям поглед от Естебан Суарес, който изглежда изцяло погълнат от краката си. Увил се е в пашкул и явно не чува нищо. В този човек е настъпила някаква промяна и за миг се питам дали Мигел е успял да се докопа до него. Ако не с пари, то със заплахи. А може да му е обещал няколко килограма кокаин.

Макс успява добре да обобщи обвинението. За щастие, не показва проклетото видео отново. Внушава неопровержимата истина, че Тадео може би не е планирал смъртоносното си нападение над Шон Кинг, но явно е целял да му нанесе телесна повреда. Не е възнамерявал да убива рефера, но точно това е направил. Можел е да удари само веднъж-два пъти и да спре. Тогава щял да е виновен за нападение, но не за углавно престъпление. Обаче не! Двайсет и два удара, нанесени от добре подготвен боец, който признава, че целта му е да вижда как всеки негов противник напуска ринга на носилка. Е, постигнал го е. Шон Кинг е изнесен на носилка и повече не е дошъл в съзнание.

Макс се бори с присъщата на всички прокурори склонност твърде дълго да бият барабана. Спечелил е съдебните заседатели и го усеща. Мисля, че всички го усещат, вероятно с изключение на клиента ми.

Аз започвам с думите, че Тадео Запате не е убиец. Живял е на улицата, нагледал се е на много жестокости, дори е изгубил брат си в безсмислената гангстерска война. Виждал е какво ли не и не иска да участва. Точно затова досието му е безукорно чисто: няма прояви на насилие извън ринга. Крача напред-назад пред съдебните заседатели, поглеждам всеки от тях, опитвам се да установя зрителен контакт. На Суарес сякаш му иде да се навре в някоя дупка.

Опитвам се да спечеля съчувствието им и съвсем леко засягам въпроса с невменяемостта. Моля съдебните заседатели да отсъдят „невинен“ или поне „причиняване на смърт по непредпазливост“. Когато се връщам на масата на защитата, Тадео е дръпнал стола си възможно най-далече от моя. Съдия Фабиноу дава напътствия на съдебните заседатели и в три следобед те се оттеглят.

Започва чакането. Питам един пристав дали Тадео може да се срещне с близките си в съдебната зала. Той се съветва с колегите си и неохотно се съгласява. Тадео минава през преградата и сяда на първия ред. Майка му, сестра му и няколко племенници и племеннички се скупчват край него и всички хубаво си поплакват. Госпожа Запате не е докосвала сина си от много месеци и просто не може да отлепи ръцете си от него.

Излизам от съдебната зала, намирам Партнър и се отправяме към едно кафене по-надолу по улицата.