Джон Гришам
Адвокат на престъпници (104)

13

Имейлът от Джудит гласи: „Старчър още е разстроен. Ти си жалък баща. Ще се видим в съда“.

Изкушавам се да изстрелям нещо в отговор, но защо да си правя труда? С Партнър потегляме от съда. Тъмно е, минава седем вечерта, а денят е бил тежък. Отбиваме се в един бар за бира и сандвич.

Деветима бели, един чернокож, един латиноамериканец, един виетнамец. Имената и лицата им са толкова пресни в паметта ми, че трябва да говоря за тях. Партнър слуша покорно както винаги и почти не коментира. Бил е в съдебната зала през повечето време от изминалите два дни и харесва журито.

Спирам след втората бира, макар че всъщност имам нужда от още няколко. В девет часа Партнър ме оставя в „Арбис“ и аз смуча някакво безалкохолно петнайсет минути, докато чакам Нейт. Най-сетне той пристига, поръчва си лучени кръгчета и се извинява, че се е забавил.

— Как върви процесът? — пита.

— Избрахме съдебните заседатели късно днес следобед. Встъпителните речи са утре сутринта, после Манчини ще започне да призовава свидетели. Би трябвало да върви доста бързо. Имаме ли сделка?

Той пъхва голямо хрупкаво кръгче в устата си, дъвче ожесточено и се озърта. Заведението е празно. Преглъща измъчено и казва:

— Аха. Уди се срещна с Манчини преди два часа и го уволни. Замени го с някакъв лакей, който още утре сутринта смята да поиска прекратяване на процеса. Манчини отстъпи и държи да участва в играта. Иска да се срещне с теб и съдията утре в осем и половина.

— И съдията?

— Именно. Изглежда, Уди и Джанет Фабиноу имат общи дела, общи приятели или каквото там и Уди настоя да я осведомим. Тя се нави. Ще се съгласи на признаване на вина, ще одобри споразумението, ще осъди момчето ти на пет години в затворническа ферма и ще препоръча предсрочно освобождаване. Точно както ти поиска, Ръд.

— Прекрасно. А главорезите на Връзката?

— Разследването буксува. Забрави за това. — Смуква през сламката си и си избира ново лучено кръгче. — А сега, Ръд, ти си на ход.

— Когато видях Суенгър за последен път, срещата беше уредена по предплатен мобилен телефон, който ми беше оставил в една аптека. Телефонът още е у мен. Навън, в буса ми. Оттогава не съм го използвал и не знам дали още работи. Но ако се свържа със Суенгър, ще се опитам да уредя среща. Ще се наложи да му дам малко пари.

— Колко?

— Петдесет хиляди, небелязани банкноти. Той не е глупав.

— Петдесет хиляди?!

 

— Около една трета от парите за наградата. Допускам, че ще ги вземе с радост, защото джобовете му са празни. По-малка сума може да предизвика проблеми. Миналата година вие конфискувахте авоари, възлизащи на четири милиона долара, и те останаха в управлението до последния цент благодарение на нашия блестящ закон. Парите ги има, Нейт, и Рой Кемп би похарчил всякаква сума в замяна на шанса да види отново дъщеря си.

— Добре, добре, ще предам. Само толкова мога да направя.

Оставям го с лучените му кръгчета и бързо се отправям към буса. Докато Партнър потегля, отварям евтиния телефон и набирам номера. Нищо. Час по-късно звъня отново. И отново. Нищо.