Джон Гришам
Адвокат на престъпници (102)

11

Бавната Фаби закъснява, което, от една страна, не е толкова необичайно, защото е съдия и купонът няма да започне без нея. От друга страна, това дело е връх в кариерата й и човек би допуснал, че ще идва рано да му се наслаждава. Аз обаче отдавна съм се научил да не пилея време за анализи на съдиите и на тяхното поведение.

Всички чакат най-малко час без никаква яснота относно причината за закъснението й, когато приставът застава мирно и ни призовава да станем. Госпожа съдийката влетява в залата с вид на ужасно обременена и казва на всички да седнат. Никакви извинения, никакви обяснения. Изрича някакви уводни думи, напълно лишени от оригиналност, и когато вдъхновението й се изчерпва, казва:

— Господин Манчини, можете да разпитате кандидатите от името на щата.

Макс скача от стола си и започва да крачи наперено покрай махагоновия парапет, който ни отделя от публиката. Деветдесет и двама потенциални заседатели седят от едната страна, поне още толкова репортери и зрители — от другата, и съдебната зала отново е пълна. Има дори хора, облегнати на задната стена. Макс рядко се радва на такава публика. Започва с противен сантиментален монолог за това колко поласкан се чувства да бъде в тази зала и да представлява почтените жители на града ни. Съзнава отговорността, легнала на плещите му. Има морален дълг. За него е чест. Усеща много неща и след броени минути забелязвам, че някои заседатели започват да се мръщят и да го гледат отегчено.

След като той говори и говори за себе си прекалено дълго, аз се изправям, поглеждам към Бавната Фаби и казвам:

— Госпожо съдия, може ли да продължим с избора?

— Господин Манчини, имате ли въпроси към кандидатите? — пита тя.

— Разбира се, ваша чест. Не подозирах, че бързаме толкова — отговаря той.

— О, не бързаме, но не бих желала и да губим време.

И това от устата на съдийка, закъсняла с цял час.

Макс започва с въпросите като по учебник: за предишно участие в съдебно жури, за опит в наказателната съдебна система и за предубедено отношение към полицията и правоохранителните органи. В основни линии е загуба на време, защото хората рядко разкриват истинските си чувства в такава ситуация. Той обаче ни дава предостатъчно възможности да проучваме съдебните заседатели. Тадео изписва цели листове под мое ръководство. Аз също нахвърлям бележки, но преди всичко наблюдавам езика на тялото им. Клиф и сътрудниците му седят на редовете от другата страна на пътеката и наблюдават всичко. Вече имам чувството, че от години познавам тези хора, особено първите четирийсет.

Макс се интересува дали някой от тях е съден. Стандартен въпрос, но не много умен. Това е наказателно дело, не гражданско. От деветдесет и двамата около петнайсет признават, че са съдени в даден момент в миналото си. Обзалагам се, че има още петнайсет, които не си признават. В крайна сметка това е Америка. Кой почтен гражданин не е бил съден някога? Макс изглежда въодушевен от отговорите, все едно наистина е намерил плодородна почва, която да разкопае. Пита дали опитът им в съдебната система по някакъв начин ще повлияе на способността им да отсъдят по това дело.

Не, Макс. Всички обожават да бъдат съдени. И то без изобщо да се озлобяват срещу системата. Той обаче вършее с още въпроси, които не водят доникъде.

От чиста злоба се изправям и казвам:

— Госпожо съдия, бихте ли напомнили на господин Манчини, че това е наказателно, а не гражданско дело?

— Знам! — изръмжава ми Макс и двамата си разменяме злобни погледи. — Знам какво правя.

— Продължете, господин Манчини — казва съдийката. — А вие, господин Ръд, седнете, ако обичате.

Макс се бори с гнева си и изчаква да отмине. Превключва и навлиза в деликатна материя. Някой от непосредственото ви обкръжение бил ли е обвинен в престъпление, свързано с насилие? Извинява се, че нахлува в толкова личен периметър, но нямал избор. Моля ви, простете му. В дъното съдебен заседател номер осемдесет и едно бавно вдига ръка.

Госпожа Ема Хъфингстоун. Бяла, на петдесет и шест години, диспечерка в транспортна фирма. Двайсет и седем годишният й син излежава дванайсетгодишна присъда за домашно нападение под влиянието на наркотици. Щом Макс зърва вдигнатата ръка, той вдига своята и казва:

— Няма да питам за подробностите. Знам, че това е много личен и много болезнен проблем. Въпросът ми е следният: задоволителен или незадоволителен беше опитът ви с наказателната съдебна система?

Ама ти сериозно ли, Макс? Не правим пазарно проучване на удовлетвореността на клиентите.

Госпожа Хъфингстоун се изправя бавно и отговаря:

— Мисля, че системата се отнесе справедливо към сина ми.

Макс едва не прескача парапета, за да я прегърне. Бог да те поживи, скъпа, Бог да те поживи. Каква подкрепа за силите на доброто! Жалко, че тя е безполезна, Макс. Няма да допрем до заседател номер осемдесет и едно.

Заседател номер четирийсет и седем вдига ръка, изправя се и заявява, че брат му е лежал в затвора за нападение с тежко телесно увреждане и за разлика от госпожа Хъфингстоун той, Марк Уотбърг, няма добри впечатления от наказателното правораздаване.

Макс въпреки това му благодари излиятелно. Някой друг? Няма повече вдигнати ръце. Има още трима души и аз ги знам, но Макс, изглежда, не. Потвърждение, че моето проучване е по-добро от неговото. Освен това то ме предупреждава за факта, че тези тримата не са никак искрени.

Макс продължава, а денят напредва. Навлиза в друго опасно минно поле — това на жертвите. Колко от вас са били жертва на жестоко престъпление? Вие лично, членове на семейството ви или близки приятели? Няколко ръце се вдигат и Макс този път се справя добре и извлича полезна информация.

По обяд Фабиноу, несъмнено изтощена от двучасовия си престой на съдийското място и вероятно закопняла за ябълкови резенчета, обявява деветдесет минути почивка. Тадео иска да остане в съдебната зала за обяд. Любезно моля охраната му и за наша изненада получаваме съгласие. Партнър бързо се отправя до близък деликатесен магазин и се връща със сандвичи и пържени картофи.

Храним се, разговаряме тихо и се стараем охраната и приставите да не ни чуват. В залата няма никой друг. Внушителната обстановка е оказала своето влияние и Тадео е изгубил част от напереността си. Понесъл е безпощадните погледи на хората, които може да бъдат призовани да рушат съдбата му. Вече не е убеден, че те са негови почитатели.

— Имам усещането, че не ме харесват — признава ми тихо.

Колко досетлив младеж.