Джон Гришам
Адвокат на престъпници (1)

1

Казвам се Себастиан Ръд и макар да съм известен адвокат, няма да видите името ми по билбордове и автобусни спирки, нито в рекламно каре в „Жълти страници“. Не си плащам, за да ме показват по телевизията, но често съм там. Номерът ми не фигурира в нито един телефонен указател. Нямам кантора в обичайния смисъл на думата. Нося пистолет — законно, защото името и лицето ми привличат вниманието на хора, които също носят пистолети и не се колебаят да ги използват. Живея сам, обикновено спя сам и нямам нужното търпение и толерантност да поддържам приятелства. Правото е моят живот — винаги обсебващо и понякога удовлетворяващо. Няма да го определя като „ревнива любовница“, използвайки прочутата фраза на вече забравена особа. То е по-скоро властна съпруга, която контролира семейния бюджет. Няма мърдане.

Напоследък нощувам в евтини мотели, които сменям всяка седмица. Не че пестя пари, просто гледам да остана жив. В момента много хора искат да ме очистят, а някои от тях са доста гласовити. В университета не те учат, че един ден може да се окажеш защитник на човек, обвинен в толкова отвратително престъпление, че иначе миролюбиви граждани да се вдигнат на оръжие и да заплащат с убийство него, адвоката му и дори съдията.

Не за пръв път ме заплашват. Това е част от ежедневието ти, когато си адвокат на престъпници — тясна специалност, в която се профилирах преди десетина години. Когато завърших право, нямаше много свободни места за юристи. Без особен ентусиазъм се хванах на почасова работа към Центъра за служебна защита. От там се озовах в малка непечеливша кантора, която се занимаваше само с наказателни дела. Няколко години по-късно тя се разпадна и аз заработих самостоятелно — търсех клиенти буквално на улицата като мнозина други, за да припечеля някой долар.

Едно дело обаче ме вкара в играта. Не мога да кажа, че ме направи прочут, защото, да си говорим сериозно, как да твърдиш, че някой адвокат е прочут в милионен град? Мнозина местни некадърници си въобразяват, че са такива. Усмихват ти се от билбордовете, докато се молят да фалираш, и се перчат от екрана, уж дълбоко загрижени за щетите, която си понесъл, но всъщност са принудени да си плащат, за да се рекламират. Не и аз.

В момента имам процес в затънтеното бедно градче Майло на два часа път от Сити, големия град, където живея. Защитавам умствено увреден осемнайсетгодишен младеж, който е обвинен в убийството на две малки момиченца — едно от най-ужасните престъпления, които съм виждал, а аз съм виждал много.

Клиентите ми почти винаги са виновни, затова не губя много време да кърша ръце относно присъдата. В този случай обаче Гарди не е виновен. Не че има значение. Няма. Сега за Майло е важно той да бъде признат за виновен, да бъде осъден на смърт и екзекутиран колкото се може по-бързо, за да се почувства градчето по-добре и да продължи нататък. Накъде по-точно? Да пукна, ако знам, а и не ме интересува. Това място върви назад вече петдесет години и една скапана присъда няма да промени посоката му. Четох и чух да казват, че Майло се нуждае от „решаване на проблема“, каквото и да означава това. Трябва да си пълен идиот да вярваш, че градчето ще се развие, ще благоденства и ще стане по-толерантно, стига иглата да се забие във вената на Гарди.

Работата ми е многостранна и сложна и в същото време съвсем проста. Щатът ми плаща да осигуря първокласна защита на човек, обвинен в жестоко убийство, за което се предвижда смъртна присъда. Това изисква да се боря със зъби и нокти и да вдигна оглушителна врява в една съдебна зала, където никой не ме слуша. Гарди всъщност е осъден още в деня, в който е бил арестуван, а процесът е чиста формалност. Тъпите и отчаяни ченгета са скалъпили обвиненията и са изфабрикували доказателствата. Прокурорът го знае, но е безгръбначен тип, който следващата година се надява да го преизберат. Съдията спи. Съдебните заседатели като цяло са свестни и простодушни хора, които следят процеса с ококорени очи и страшно искат да повярват на лъжите, които гордите представители на властта им пробутват от свидетелското място.

Евтини мотели има и в Майло, но аз не мога да отседна там. Ще бъда линчуван, одран жив или изгорен на клада, или, ако извадя късмет, някой снайперист ще ме улучи между очите и всичко ще приключи за секунди. По време на процеса ме охраняват щатски полицаи, но имам чувството, че задачата не им е по сърце. Гледат на мен както повечето хора. За тях аз съм дългокос престъпен фанатик, който е достатъчно смахнат да се бори за правата на детеубийци и тем подобни.

Мотелът, в който съм отседнал в момента, се казва „Хамптън“ и е на двайсет и пет минути с кола от Майло. Струва шейсет долара на вечер, които щатът ще ми възстанови. В съседната стая е Партнър — едър, тежковъоръжен, който носи черни костюми и ме придружава навсякъде. Партнър е моят шофьор, бодигард, довереник, правен асистент, разносвач на стиковете ми за голф и единственият ми приятел. Спечелих си предаността му, когато съдебните заседатели го обявиха за невинен по делото за убийство на наркоченге под прикритие. Излязохме от залата ръка за ръка и от тогава сме неразделни. На два-три пъти колегите на жертвата се опитаха да го убият. Веднъж погнаха и мен. И двамата отървахме кожата. Но се озъртаме.