А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (90)

88.

Катакомбите „Свети Павел“

Рабат, Малта

Дейвид усети, че нечия ръка го улавя за рамото и го преобръща. В помещението сега цареше мрак и тишина. Не се виждаше нищо.

Постепенно обаче се появи и започна да се разширява жълтеникаво сияние.

Фигурата сякаш осветяваше подземието с дланта си. Държеше нещо — куб, който сияеше.

Беше Джейнъс. Беше прикрил Дейвид от падащите камъни с помощта на куба.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита пресипнало Дейвид.

— Бъдете малко по-възпитан, мистър Вейл.

— Сериозно?

— Аз съм един от двамата учени, дошли тук много отдавна, за да изучават разумните обитатели на тази планета.

— Атлант? — Дейвид се закашля.

— Тези, които наричате атланти — да.

Дейвид разглеждаше лицето му. Да, познаваше го. Беше го виждал и преди. В Антарктида, когато беше в тръбата, бе видял това лице да се взира в него от дъното на помещението. После бе изчезнало.

— Значи ти си бил? В Антарктида?

— Да, макар и не лично. Това, което видяхте там, бе моят аватар, дистанционно управлявано мое проявление.

— Вие ме спасихте. — Дейвид се надигна. — Защо?

— Боя се, че трябва да тръгвам, мистър Вейл.

— Почакайте. — Дейвид стана, погледна автомата и се поколеба дали да не го вдигне. Не. Джейнъс бе обезвредил войниците с помощта на куба. Можеше да направи същото и с него. Но вместо това му бе спасил живота — вече на два пъти. — Лекарството, което помогнахте да открият в „Приемственост“. То е фалшиво, нали?

— Съвсем истинско е…

— Лекува ли чумата?

— Лекува това, което измъчва човечеството.

Дейвид не хареса отговора, или това, което Джейнъс влагаше в него, но разбираше, че разговорът е приключил.

Джейнъс се съсредоточи върху куба в ръката си. Посегна с другата си ръка в снопа светлина, който изпускаше кубът, и размърда пръсти. Сякаш го програмираше.

Дейвид се замисли над случилото се. Някой бе заложил бомби и ги бе задействал. По време на Втората световна война немците и италианците бяха пуснали безброй бомби над острова, но не беше това. Кой можеше да е? Шоу. Затворил беше катакомбите. И сега държеше Кейт. Дали вече не я бе предал на Дориан?

— Шоу е заловил Кейт — каза Дейвид.

— Да, предполагам — отвърна Джейнъс, без да вдига глава.

— У нея се пробуждат спомените на вашата спътница.

— Какво? — На лицето на Джейнъс се изписа изненада — първото чувство, което Дейвид виждаше.

— Спомените й започнаха да се пробуждат преди няколко дни, първо в сънищата, после и когато е будна. Не може да ги спре.

— Невъзможно.

— Каза, че към експедицията ви се присъединил трети индивид — че бил войник. Имала спор с него относно промяната на генома. Каза също, че името му е Арес.

Джейнъс го гледаше замислено.

— Дориан притежава спомените на Арес. Той е заловил Кейт — такава бе задачата на Шоу. Вече съм сигурен в това. В имарийската база в Сеута се носеха слухове. Дориан е извадил някакво куфарче от подземията в Антарктида. И това куфарче създавало нещо като врата. Ще отведе Кейт там. Тя е в опасност.

— Мистър Вейл, ако това, което казвате, е истина, тогава всички сме в опасност. Ако те стигнат портала, ако я доставят на Арес, всички хора на тази планета, а може би и много повече, ще загинат.