А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (83)

81.

Кейт отново се намираше в декомпресионната камера, облечена в скафандър. Завъртя се бързо и погледна своя спътник. Той също носеше скафандър.

— Безпилотните устройства откриха само един оцелял.

„Един оцелял. Невероятно. И толкова… удобно.“

— Прието — отвърна Кейт.

Обърна се. Дориан стоеше до нея. Не носеше предпазен костюм.

Дориан изхвърча от камерата малко преди въздухът да бъде изпомпан докрай.

Две колесници висяха над пода и тя и спътникът й се качиха всеки на своята и излетяха.

Сцената, на която станаха свидетели, накара дъхът й да секне: праисторическо селище, заобиколено от каменни монументи, като амфитеатър, построен около голямо каменно огнище, от което към небето бълваха ослепителни пламъци.

Неколцина човеци водеха неандерталец към разпаления огън, но го пуснаха и отстъпиха, когато колесниците се снижиха.

Спътникът й сграбчи неандерталеца, инжектира му успокояващо и го хвърли на седалката на своята колесница. После обърнаха и литнаха назад към кораба.

— Не му вярвам — каза нейният спътник по директния канал.

„Аз също“ — помисли Кейт. Но не отвори уста. Ако Дориан ги бе предал, ако той беше организаторът на всичко това, значи вината беше и нейна. Тя бе провела изследванията, от които се нуждаеше той.

 

 

Дориан гледаше блестящите води на Средиземно море, които се носеха под тях. Беше изтощен от недоспиване.

Напоследък спомените го измъчваха непрестанно, като филм, който е принуден да гледа. Изникна нова сцена и той не можеше да извърне глава, не можеше да избяга. Не можеш да избягаш от ума си. Вертолетът и имарийската ударна група, седнала около него, се разтвориха във въздуха и той се озова в стая.

Познаваше добре това място: подземията на Гибралтар.

Намираше се в контролния център и гледаше как Кейт и нейният спътник спасяват туземеца.

Глупаци.

Безсмислена постъпка.

„Защо не могат да приемат неизбежното?“ Тяхната наука и моралът им ги заслепяваха за истината, за безпогрешната реалност: че на този свят и във вселената също има място само за една разумна раса, че ресурсите са ограничени. И че това трябва да сме ние. Ние воюваме за нашия живот. Тези учени щяха да бъдат запомнени само като хора, подлъгани от собствения си морал. Кодексът, който бяха дарили на туземците: да поддържат мир, да увековечат една лъжа — че съвместното съществуване е възможно — беше лъжа. В една среда с ограничени ресурси и неограничен растеж на популацията само един вид може да триумфира над останалите.

Той включи таблото за управление, зареди бомбите, излезе от командния център и се отдалечи тичешком по коридора. Картината около него се размаза и когато отново се успокои, той стоеше в стая със седем врати. Активира дисплея на визьора и зачака. Кейт и спътникът й влязоха в кораба.

Дориан активира първата бомба — тази, която бе заровил на морското дъно. Взривът прати към кораба огромна вълна и го изхвърли на сушата. Когато отстъпващите води го задърпаха обратно, Дориан активира и другите две бомби. Те щяха да разкъсат совалката на парчета.

Той мина през една от седемте врати и се озова в Антарктида, на своя кораб. „Скоро ще освободя моите хора и ще си върнем вселената.“

Подмина контролната станция и взе една плазмена пушка.

Върна се в средата на стаята със седемте врати.

От Гибралтар за тях имаше само един възможен изход. Той щеше да ги чака.

 

 

Кейт гледаше как нейният спътник полага неандерталеца в тръбата.

— Арес ни предаде. Той действа срещу нас.

Кейт мълчеше.

— Къде е сега той?

— Това, което трябва да…

В шлема й отекна тревожен сигнал.

Прииждащи води.

— Той е заложил бомбата на морското дъно…

Корабът се разтресе от ударната вълна и Кейт се удари в стената. Остра болка прониза тялото й. Нещо друго ставаше с нея.

Губеше контрол. Спомените ставаха все по-реални.

Опита се да се съсредоточи, но съзнанието й бе забулено от черна пелена.

 

 

Дейвид подаде глава в кабината на вертолета между Камау и Шоу и огледа Валета, столицата на Малта. Тесният залив бе пълен с наблъскани едни до други лодки и кораби, имаше и още навън, в морето. Безкрайни потоци хора се точеха по лодките — използваха ги като понтонен мост, за да се доберат до сушата. От височината на вертолета хората приличаха на мравки, излизащи от дълбините на залива. На сушата потоците се сливаха в тълпа, която продължаваше по централния булевард на Валета, към Орхидейната зона. Изгряващото слънце вече надзърташе над покривите на високите сгради и Дейвид вдигна ръка да засенчи очи.

Защо тези хора бяха дошли тук? Какво тук би могло да ги спаси?

Вертолетът внезапно се разтресе и Дейвид отхвърча на задната седалка.

— Имат противосамолетни ракети!

— Разкарай ни оттук! — извика Дейвид.

Сграбчи Кейт и я притисна към себе си. Беше странно отпусната, с отсъстващ поглед.

 

 

Кейт отвори очи. Нова вълна ги удари, но този път не беше приливна. Намираше се във вертолета, с Дейвид. Той я гледаше втренчено.

Какво ли ставаше с нея? Чувстваше се различна. Нещата, които бе научила, спомените я променяха по неописуем начин. Човечеството е било… експеримент. Дали и тя бе участвала в него?

— Какво? — попита Дейвид.

Тя само поклати глава.

— Добре ли си?

Тя затвори очи и въздъхна. Не искаше да се бори с реалността.

 

 

Дейвид върза Кейт с колана за седалката и я притисна към себе си. Вертолетът се тресеше от експлозиите. Малта бе добре охранявана — както и в миналото.

Приемаха бежанци по вода, но никой не можеше да пристигне по въздух.

Той извади сателитния телефон и помоли Кейт:

— Набери „Приемственост“. Кажи им, че вертолетът е имарийски, но ние сме съюзници. Нека наредят на Малта да спре стрелбата по нас. Трябва да кацнем.

Кейт отвори очи, погледна го, после почна да набира номера. След секунди разговаряше с Пол Бренър.

 

 

Пол Бренър затвори телефона. Кейт и екипът й бяха в Малта.

— Свържете ме с директора на Малтийската зона — нареди той на помощника си.

 

 

Дориан наблюдаваше експлозиите в далечината. Валета обстрелваше приближаващ се вертолет.

Той включи микрофона и каза:

— Намерете ни кораб на бежанци.

— Сър?

— Бързо. Не можем да проникнем на острова по въздуха.

След десет минути увиснаха над рибарско корабче. Дориан гледаше как въжето се размотава. Хората му се спуснаха на кораба и вдигнаха оръжия. Екипажът и пътниците се скриха в каютата.

Дориан стъпи на палубата и отиде до скупчилите се пътници.

— Няма да ви направим нищо лошо. Просто искаме да ни откарате в Малта.

 

 

Вертолетът кацна и Дейвид отметна един кичур от лицето на Кейт.

— Ще можеш ли да вървиш?

Тялото й излъчваше топлина. „Какво става с нея? Не мога да я загубя. Не и след това.“

Тя кимна и той й помогна да слезе от машината, прегърна я и я поведе встрани от площадката.

Един от хората зад тях им беше враг — Чанг, Джейнъс или Шоу. Дейвид не знаеше кой. Но знаеше, че Камау го следва и ще му пази гърба. Сега Кейт бе едничката му грижа.

— Доктор Уорнър! — посрещна ги мъж със смачкан костюм и очила с позлатени рамки. — Доктор Бренър ме информира за вашите изследвания. Ние сме тук, за да помогнем…

— Отведете ни в болницата — прекъсна го Дейвид. Не знаеше какво друго да каже. Кейт се нуждаеше от помощ.

 

 

Дейвид не можеше да повярва на очите си. Болницата бе модерно обзаведена, ала въпреки това навсякъде имаше умиращи и сякаш никой не се интересуваше от тях.

— Какво става тук? Защо не лекувате тези хора? — обърна се той към директора.

— Няма нужда. Бежанците, които пристигат, са болни, но след няколко часа се изправят на крака.

— Без никакво лечение?

— Вярата ги спасява.

Дейвид погледна Кейт. Тя също изглеждаше по-добре. Челото й вече не беше мокро от пот.

— Какво мислиш за това, Кейт?

— Щом го виждам с очите си, значи е истина, но не знам как става. Трябва да открием източника. Намери ми нещо за писане.

Дейвид взе от едно болнично легло празен картон и Кейт почна да пише на него.

Директорът не откъсваше очи от тях. В другия край на помещението Джейнъс тъкмо включваше компютъра на Кейт и бе сложил до него термоса с образци. Камау и Шоу стояха зад него и се споглеждаха, сякаш чакаха да удари гонгът, който ще оповести началото на ръкопашната им схватка. Кейт подаде картона на директора.

— Ето това търсим. Каменен саркофаг…

— Аз…

— Знам, че е тук. От много отдавна. Една група, имару, го е скрила тук преди хиляди години. Заведете ни при него.

Директорът се огледа, преглътна обезпокоено, после каза тихо:

— Никога не съм го виждал. Нямам представа какво е…

— Искаме просто да го намерим — прекъсна го Дейвид.

— Казват, че е в Рабат. И че малтийските рицари се крият в тамошните катакомби.

 

 

Дориан вървеше с тълпата бежанци, навлизаща в малтийската столица. Боже, как само миришеха. Носеха на раменете си болни, бутаха се, крещяха, надяваха се час по-скоро да намерят убежище.

Беше се увил с парцаливо одеяло, за да не могат да го познаят, а и за да се спаси от тежката миризма. Е, човек трябва да понася страдания в името на каузата.

В далечината, отвъд болницата, един имарийски вертолет се издигна и полетя към вътрешността на острова.

Дориан се обърна към крачещия до него войник.

— Това са те. Намери вертолет. Трябва да се измъкнем оттук.